ХАДИС 6: ПОЗВОЛЕНОТО (ХАЛĀЛ) И ЗАБРАНЕНОТО (ХАРĀМ)« إن الحلال بيّن وإن الحرام بيّن وبينهما أمور مشتبهات لا يعلمهن كثير من الناس، فمن اتقى الشبهات استبرأ لدينه وعرضه، ومن وقع في الشبهات وقع في الحرام، كالراعي يرعى حول الحمى يوشك أن يرتع فيه، ألا وإن لكل ملك حمى ألا وإن حمى الله محارمه، ألا وإن في الجسد مضغة إذا صلحت صلح الجسد كله وإذا فسدت فسد الجسد كله، ألا وهي القلب» — رواه البخاري ومسلم.
От Абу ‘Абдиллях ан-Ну‘мāн ибн башир (Аллах да е доволен от него и баща му) е предадено, че той е казал: “Чух Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да казва”:
“Наистина позволеното е очевидно и забраненото е очевидно. Между тях има неясни неща, за които много хора не знаят. Този, който избягва неясните неща, съхранява вярата и честта си. Но който попада в неясните неща, той изпада в забраненото, подобно на пастир, който пасе стадото си около забранена зона и едва не пасе в нея. Всеки владетел си има забранена зона, а забранената зона на Аллах са Неговите забрани. Във всяко тяло има късче месо, което ако е здраво, цялото тяло е здраво, а ако се развали, цялото тяло се разваля. Да, това е сърцето”. — Хадис, предаден от Бухāри и Муслим.
Хадисът е разказан от Бухари в глава “Вярата” (ал-Имāн), раздел “Този, който се оневинява за религията си” (Ман истебра’а лидийнихи), номер 52; и в глава “Продажби” (ал-Буйу‘).
От Муслим в глава “Продажби” (ал-Буйу‘), раздел “Вземането на позволеното и изоставянето на неясните неща” (’Ахзу-л-халāл уа тарку-ш-шубухāт), номер 1599.
От Абу Дāуд в глава “Продажби” (ал-Буйу‘), раздел “В избягването на неясните неща” (фи иджтинāби-ш-шубухāт), номер 3329 и 3330.
От Тирмизи в глава “Продажби” (ал-Буйу‘), раздел “Изоставянето на неясните неща” (тарку-ш-шубухāт), 7/ 241.
От Ибн Мāдже в глава “Раздори” (Фитан), раздел “Спиране при неясните неща”, (ал-Укуф ‘инда-ш-шубухāт), номер 3984.
Значението на хадиса:
Единодушно е мнението на учените за великото място и многото ползи на този хадис. Това е един от хадисите, на които се основава ислямът. Част от учените са казали, че той се равнява на една трета от исляма. Абу Дāуд пък е казал, че той се равнява на една четвърт от исляма. Но всеки, който се вгледа внимателно в него, ще види, че той съдържа всичко това, защото съдържа пояснения за позволеното, забраненото и неясното, за това, което подобрява сърцето и го разваля. А всичко това изисква да се познават и основните и второстепенните части на религиозните предписания. Той е основният хадис относно избирането на благочестието и изоставянето на неясните неща.
Пояснение на някои думи от хадиса:
“بيّن” (Беййин — очевиден) — ясен. Тоест, това е нещото, за което има ясен текст от Аллах, Неговия Пратеник или по единодушното мнение на мюсюлманските учени, че е позволено (халāл) или непозволено (харāм).
“مشتبهات” (Муштабихāтун — неясни неща) — Това са трудните, проблематични, неща (мушкил), за които няма ясен текст относно позволеността или забраната им.
“لا يعلمهن” (Ля йа‘лемухунна — не знаят) — Не знаят предписанието за тях, поради оспорването на доводите. Веднъж те приличат на позволените неща друг път на непозволените.
“اتقى الشبهات” (Иттека-ш-шубухāти — избягва неясните неща) — Който стои далеч от тях и прави така, че между него и между неясното нещо, или проблема, да има защита.
“استبرأ لدينه وعرضه” (Истабра’а лидийнихи уа ‘ирдихи — съхранява вярата и честта си) — Репутацията му остава неопорочена, вярата цялостна. С тези думи се намеква за това, което е свързано с хората и за това, което е свързано с Аллах, Всемогъщия, Великия.
“وقع في الشبهات” (Уака‘а фи-ш-шубухāти — попада в неясните неща) — Който се осмели да попадне в неясните неща, които от една страна приличат на позволени (халāл), а от друга страна на забранени (харāм).
“الحمى” (ал-Химā — забранена зона) — Охранявана зона, която е забранена за всеки, освен собственика си. Също така бе казано, че това е зона, охранявана от халифа или неговия заместник, която е била позволена единствено за животните на войската, а за другите била забранена.
“يوشك” (Йушику — едва не) — съвсем малко е останало, почти го е направил или много се е приближил до него.
“أن يرتع فيه” (’Ен йарта‘а фийхи — да пасе в нея) — Животните му да се хранят в нея и да навлязат в нея.
“محارمه” (Махāримуху — Неговите забрани) — Прегрешенията, които Всевишния Аллах е забранил.
“مضغة” (Музгатан — късче месо) — Късче месо, голямо колкото да може да се сдъвче в устата.
Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:
1. Позволеното е ясно и забраненото е ясно, а между тях има неясни неща.
Ан-Науауи (Аллах да се смили над него) казва: Това означава, че нещата са три вида:
— Неща, за които е ясно, че са позволени (халāл) и за никого не е тайна, че са позволени, като яденето на хляб, говоренето, ходенето и други.
— Неща, за които е ясно, че са забранени (харāм), като виното, прелюбодеянието и други.
— Но що се отнася до неясните неща, това са тези, за които не е ясно дали са позволени или забранени. Именно поради това, много от хората не знаят предписанията за тях. Единствено учените знаят предписанията за тях било поради наличието на текст от Корана или сунната, или по аналогия (кийāс). Ако за нещо не се знае дали е позволено или забранено, — няма текст от Корана или сунната, нито от иджмā‘ — в такъв случай изследователят полага усилия и взема самостоятелно решение (иджтихāд) като съпоставя това нещо с религиозните доводи на наличните текстове от Корана, сунната или иджмā‘.
Показател за благочестие е човек да изостави неясните неща, като да няма взаимоотношения с даден човек в неговите пари поради съмнение или за да не се примесят с лихва, също така, като да не прекалява с позволени нещо, чието изоставяне е по-добро.
Що се отнася до неща, за които се стига до степен на нашепване от сатаната, че то е забранено, те не са от неясните неща, които трябва да се изоставят. Например, отказването от женитба поради страх, че мъжът ще има родственици от страна на жената, или да не се използва вода за очистване в пустинята, поради това че ще се омърси... Всичко това не е показател за благочестие, а за дяволски внушения.
2. Неясните неща.
Според Ибн ал-Мунзир неясните неща могат да се групират в три групи:
— Нещо, за което човек знае, че е забранено, но след това се усъмнява в него. Дали за него то ще остане позволено или не? В такъв случай не му е позволено да пристъпва към него освен с достоверно знание. Например, има две овце, коли едната, след това другата, но след това се затруднява в конкретизирането им.
— Обратното на първото, нещо да бъде позволено, но след това да се усъмни в него да не би да е забранено. Например, съпругата да се усъмнява да не би мъжът й да се е развел с нея; или след като човек е убеден, че е взел абдест, да се усъмни да не би да го е развалил. Този вид съмнение не оказва никакво влияние.
— Нещо, за което в еднаква степен се усъмнява дали е позволено или забранено. По-добре в такъв случай е да се откаже от него. Както е постъпил Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) спрямо падналата фурма. Бухāри и Муслим разказват, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Аз се връщам при семейството си и намирам една фурма, паднала на леглото ми, повдигам я, за да я изям, но след това се опасявам да не би да е от милостиня и я хвърлям”.
3. Мнения на предците относно изоставянето на неясните неща.
Абу ад-Дардā’[1] (Аллах да е доволен от него) казва: “Такуа[2] (Богобоязливост, пълното благочестие) се постига, когато човек до такава степен се бои от Аллах, че това се изразява дори и в най-малката прашинка; когато изоставя някои неща, които смята за позволени, от страх да не би да са забранени, като преграда между него и между забраненото”.
Ал-Хасан ал-Басри[3] казва: “Такуа продължава да е с Богобоязливите, докато те изоставят много позволени неща, от страх от забранените”.
Ас-Саури казва: “Те се наричат Богобоязливи (муттакийн), защото те се предпазват и избягват онова, от което други не се предпазват”.
Ибн ‘Омар е казал: “Аз предпочитам да поставя между мене и между забраненото една преграда от позволеното и да не я нарушавам”.
Суфйāн ибн ‘Уйайна казва: “Човек но може да постигне същинската вяра, докато не стори така, че между него и между забраненото да има една преграда от позволеното и докато не изостави греховете и всичко подобно на тях”.
Веднъж Абу Бакр (Аллах да е доволен от него) без да знае, изял нещо съмнително и като разбрал, че е такова, вкарал пръста си в гърлото и го повърнал.
На Ибрахим ибн Едхам било казано: “Няма ли да пийнеш от водата “зем-зем”?” А той отговорил: “Ако имах моя делва, щях да пия” — в знак на това, че делвата, от която му предлагали, била купена с парите на султана, а той се съмнявал в тях.
Аллах да бъде доволен от сподвижниците (сахаба) на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) ида се смили над благочестивите предци, които са ги последвали с добро и са се отдалечавали от неясните неща и по този начин напълно се очистили за религията си.
4. Всеки владетел си има забранена зона.
Забранената зона на Аллах са Неговите забрани. Целта от споменаването на този пример е чрез видимото да се обърне внимание на невидимото, чрез осезаемото да се обърне внимание на абстрактното. Арабските владетели са забранявали определени пасища за своя добитък и са заплашвали всеки, който ги приближи. Всеки, който се страхувал от наказанието на владетеля, се отдалечавал със своите добитъци от тези места, от страх да не би да навлязат в тях. А тези, които не се страхували, се приближавали до тях и са пасели отстрани, около тях, и често навлизали в тях, заради което бивали наказвани.
Аллах също си има забранени зони на тази Негова земя, това са прегрешенията и забраните. Който пристъпи към нещо такова, заслужава наказание от Аллах както в земния, така и в задгробния. Който се приближи до тях, като навлезе в неясните неща, има опасност да се озове в забраните.
5. Благочестието на сърцето.
Благочестието на тялото зависи от благочестието на сърцето, защото то е най-важният орган в тялото на човека. По този въпрос няма разногласия и от анатомична и медицинска гледна точка. Както е известно, сърцето е източникът на живота за човека, докато то е здраво и ритмично изпомпва кръвта до всички органи на тялото, човек се чувства добре и е здрав.
Последователите на шафиитското направление използват този хадис като довод за тяхното мнение, че основата на ума е в сърцето и че онази част от ума, която е в главата, също е единствено от сърцето. За това си твърдение те използват като довод и словата на Всевишния: “...Имат сърца, с които не схващат...”, (ал-А‘рāф: 179).
Подобно мнение се приписва и на някои философи и учени по келям.
Но Абу Ханифа (Аллах да е доволен от него) смята, че умът се намира в мозъка. Подобно мнение имат и лекарите. Техният довод е, че ако настъпят нарушения в мозъка, това се отразява и на ума. Що се отнася до съвременната медицина и анатомия, техните постижения сочат, че източникът на непосредствено мислене се намира само в мозъка, защото сетивата се управляват от импулси, източник на които е мозъкът.
Въпреки това, сърцето си остава основен източник за живота на всички органи, сред които е и мозъкът. И ако хадисът свързва здравото тяло и мисъл със сърцето, то той го свързва с основния източник. А айетът от Корана отнася схващането до сърцата, защото сърцата са далечният източник, а мозъкът е близкият, непосредственият източник на мисленето.
Това, което се иска да се каже с хадиса е абстрактното здраве на сърцата, с което се има предвид здравата душа, която освен Аллах, никой друг не познава. Тя е една тайна. В книгата “ал-Му‘ин ‘аля тафаххуми-л-арба‘ин”, на Ибн ал-Мулаккин аш-Шāфи‘и, се казва: “Здравето на сърцето се изразява в пет неща: прочитане на Свещения Коран с обмисляне; незапълването на стомаха; изпълняването на кийāм ал-лейл[4]; отправяне на молитви със смирение през последната третина от нощта (времето сехар); и общуването с благочестивите. Аз добавих: ‘Също и храната, която е халāл, което е най-главното. Колко добре бе казано: Храната е семето на делата, ако влезе халāл, излизат халāл, ако влезе забранена, излизат забранени, ако влезе съмнителна, излизат съмнителни’.”
Здравото сърце — искреното, чистото, благочестивото, е знак за спасение при Аллах. Всевишния казва: “в Деня, когато нито Богатство, нито синове ще помогнат, освен който дойде при Аллах с чисто сърце”, (аш-Шу‘арā’: 88). В своите молитви Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казвал: “О, Аллах, дари ме с искрено сърце”.
Ан-Науауи казва: “Здравето на сърцето се постига като се предпазва от вътрешни болести като злобата, ненавистта, завистта, скъперничеството, свидливостта, високомерието, подиграването, показността, стремежа към прославяне, коварството, силното желание за домогване до нещо, алчността и неудовлетворяването от предопределеното”.
Ибн Реджеб казва: “Здравото сърце е опазеното от всички беди и всяка напаст. Това е сърцето, в което има единствено обич към Аллах, боязън от Него и страх от онова, което би го отдалечило от Него”.
Ал-Хасан ал-Басри е казал на един човек: “Лекувай сърцето си, защото нуждата на Аллах от хората е те да имат здрави сърца”.
Благочестивото сърце води до благочестиви дела. Ако сърцето е чисто, ако в него има място единствено за волята на Аллах и това, което Той желае, тогава тялото ще върши единствено онова, което Той желае. По този начин човек ще върши онова, което удовлетворява Всевишния и ще се въздържа от онова, което Той ненавижда и от онова, от което се опасява, че може да е от нещата, които Той ненавижда, дори и да не е убеден в това”[5].
6. Полза от хадиса.
Хадисът насърчава, че трябва да се вършат позволени неща, трябва да се страни от забраненото и да се отказва от съмнителното. Човек трябва да се предпазва за религията и честта и да не върши неща, които ще предизвикат лошо мнение и попадане в опасност.
7. Полза от хадиса.
Хадисът призовава човек да подобри своята умствена сила и своята душа чрез подобряване на сърцето си.
8. Полза от хадиса.
Хадисът затваря вратите, водещи към забраните и забранява средствата, водещи към тях.
[1] Абу ад-Дардā’ – Истинското му име е Уваймир ибн Малик, починал през 32 г. по х./ 652 г. Той е от сахаба, от племето хазрадж от ансарите, един от големите разказвачи на хадиси. Бил е съдия на Дамаск. — Б. пр.
[2] Вж. осемнадесети хадис.
[3] Ал-Хасан ал-Басри (Абу Са‘ид) – Починал през 110 г. по х/ 728 г. Той е от таби‘ийн, теолог, учен по хадиси. Роден е в Медина, живял е в Басра. Бил е имам на Басра и най-големия учен на времето си. Бил е недостижим в познанията на религиозните норми, преподаването, проповедите и хадисите. Оказал голямо влияние на мюсюлманите от неговото поколение. Негови ученици са били Амр ибн Убайд и Уасил ибн Атā’, водачът на мутазилитите. Изиграл е голяма роля в суфизма. Неговото направление се основавало на благочестието и отказването от светското. — Б. пр.
[4] Кийāм ал-лейл — допълнителен намаз, който се кланя самостоятелно, след нощния (ятсъ) намаз, желателно през последната третина от нощта. — Б. пр.
[5] Виж: “Джāми‘ ал-‘улум уа-л-хикам”, на Ибн Реджеб ал-Ханбали, стр.65, 66.
