Моя горчив хиджаб

източник Оnislam.net  

И докато Хиджаба със сигурност не е главоболие,
хората, които критикуват жените определено
им създават такова

автор Умм Закийа, писател на свободна практика, САЩ

превод и редакция Милена Борисова-Иршад
==========================

"Нямаш нужда от това" - това бяха първите думи, които винаги присъстваха в спомена за първия ми хиджаб. Бях само на четири, в детската градина, а майка слагаше хиджаб на главата ми всяка сутрин преди тръгване. Моите родителите, бивши Християни, приели Исляма, когато съм била на годинка и искаха детето им да бъде разпознавано като Мюсюлманка, когато отиде в Американско държавно училище.  

Но детската ми учителка имаше "по-добра" идея. Всеки ден, когато пристигнех, тя ме викаше до бюрото си и махаше шала от главата ми с думите: "Нямаш нужда от това". После, в края на учебния ден, тя отново ме викаше и ми слагаше хиджаба. 

Разбира се, бях доста объркана, но пренебрегвах случващото се, защото в моя четири-годишен-свят, възрастните винаги знаеха по-добре. И така мина още година, докато не ми хрумна, че случващото се е нещо, което трябва да споделя с родителите ми.

" Най-накрая някой ще ми помогне!"

Не беше лесно да отивам всеки ден на училище и да изглеждам различно от другите момичета. Децата се шегуваха с мен и за тях беше ежедневната закачка да дръпнат шала от главата ми и да го хвърлят, присмивайки се, докато учителките гледаха без дори с дума да порицаят това. 

Всъщност единствения път, когато учителката се намеси, бях в четвърти клас и се сбих с момчето, което дръпна хиджаба ми и го хвърли в калта. Виждайки приближаването й въздъхнах с облекчение: "Най-накрая някой ще ми помогне!"

Но тя бързо ме въведе в сградата - за наказание - и трябваше да остана сама останалата част от деня, "да си науча урока".

Знаех, че съм различна

Смятам, че най-голямата полза, която придобих от моя опит с покриването на косата ми в Американско държавно училище беше осъзнаването, че съм различна от другите. Някой може да си помисли, че бремето е непоносимо за едно дете. Но практиката ме научи на друго - Мюсюлманите, които имаха "лукса" да се смесят с връстниците си, усетиха голямата тежест, аз бях свидетел на тяхната болка и объркване.

Често ме побиват тръпки като си помисля, че моите родители можеше да не са ме научили от малка да нося хиджаб. Мюсюлманчетата в държавни училища, чиито родителите си мислеха, че "могат да почакат до пубертета", срещаха трудности при осъществяване на тази промяна след менархето им.

Единия ден са били "Джейн", а на другия, образно казано, идват на училище в един вид, като на луд фанатик от Арабската пустиня - или поне другите виждаха точно това. Излишно е да казвам, че много от тези момичета попадат в изключително трудни ситуации по време на този преход.

Така че много от тях правеха нещо, което се очаква за младите по време на пубертета, когато образа им е доста преувеличен в собствения им поглед - постъпваха точно като учителката ми в детската градина - казваха си: "Нямаш нужда от този хиджаб". Така че го носеха на излизане от дома, а на пристигане в училище го сваляха и си го слагаха, когато си тръгнат обратно за в къщи.

Обичам Хиджаба  

Знам, че това е най-изтърканото и сладникаво нещо, което може да се каже. Но е истина. Обичам Хиджаба. И не защото е лесно да се носи в Америка, както и със сигурност не е заради всички тези досадни причини, които Мюсюлманите изтъкват, за да направят Хиджаба по-привлекателен за хората. Честно казано мисля, че окуражаването на момичетата да обичат хиджаба, за да намалят сексуалните желания на околните към тях, е едно от най-подвеждащите и опасни неща - психологически и духовно - които можете да направите на едно Мюсюлманско момиче, особено живеещо на Запад.

Има толкова неща, които ни дърпат в различни посоки, така че е доста жестоко да размахваме плакати на Исляма пред едно дете, докато за момчетата е много лесно да се се смесят с останалите. А ако едно Мюсюлманско момиче се окаже психически слабо, за него е трудно да прикрие недостатъка си - защото пред нея има само две възможности - да носи хиджаб и постоянно да доказва факта, че е човек, или да махне хиджаба си и да обяснява, че е "лоша Мюсюлманка" (това е единствената категория, в която си я представят останалите Мюсюлмани).

И след това върхът на всичко е, че искаме да научим момичето да обича Хиджаба си, защото той носел полза на другите! Не, благодаря! 

Аз обичам хиджаба си, защото той носи ползи на МЕН! Извинявам се, но когато стане въпрос за моята душа, ставам егоистична! И мисля, че другите момичета също трябва да бъдат такива. И в началото на всичко това трябва да е изграждането на близка връзка между теб самия и Аллах - забравяш за всички останали...

За мен хиджаба е част от тази лична връзка и аз го обичам.

‘Тя махна хиджаба си, за да се доближи до Аллах’

Ако чуех това преди десетина години, щях да се изсмея - че как може да се доближи някой до Аллах, сваляйки хиджаба си?! Със сигурност не можеш в името на Аллах да не Му се подчиняваш. 

И това ни учи Аллах и Неговия Пратеник, мир нему. 

За съжаление някои Мюсюлмани имат различно учение. Не, не знам някое да казва, че със сигурност ще се доближиш до Него, сваляйки хиджаба си. Но постоянния тормоз над жените, които носят хиджаб, носи точно това послание.

Без значение стила на хиджаба, който носим, някак сме свикнали с това една жена да бъде тормозена от мъжете Мюсюлмани и дори никаба не решава този проблем. Както дискутирах в блога: ‘But She Looks So Good’: When Men’s Desires Rule", дори ако нося абая и съм цялата в черно, трябва да си покрия и очите". Защо?! Защото не съм покрита "достатъчно" - не за Аллах, а за постоянно ненаситните мъжки погледи за очите ми, които всъщност са ми толкова нобходими - е, те явно предизвикват твърде много съблазън...

Заради постоянния тормоз от страна на Мюсюлмани и непрекъснатата дискриминация от страна на немюсюлмани, моя приятелка махна Хиджаба си, "за да има мир". И какво може да каже за вярата си към днешен ден? "Чувствам се по-близо до Аллах". Защо? Защото чувства, че може да Му служи, без да бъде притеснявана - и от Мюсюлмани, и от немюсюлмани. Мюсюлманите не знаят, че е Мюсюлманка и по този начин не я безпокоят колко е погрешен Хиджаба й. А немюсюлманите не знаят, че е Мюсюлманка и не се подиграват с Исляма й. 

И без значение колко е погрешна според Ислямските представи е тази логика, тя трудно се оспорва, използвайки световни стандарти. Така че единственото разрешение е да се спре тормоза над Мюсюлманките - особено над онези, които носят Хиджаб, независимо дали лично одобрявате стила на Хиджаба или не. 

Tози горчив Хиджаб

Въпреки че аз обичам Хиджаба, все още се боря с него в Америка. Не, слава на Бога, моите усилия не са толкова сериозни, че изобщо някога да поискам да си го махна. Но се боря със страховете, които имам за дъщеря ми и другите момичета в нашата Умма, както и в останалия Мюсюлмански свят. 

От една страна се страхувам, че те ще срещнат хора като моята учителка от детската - "Нямаш нужда от това"-немюсюлмани. Още по-трагично е, страхувам се, че ще срещнат "Хиджаба ти никога не е достатъчно добър"-Мюсюлмани, които сякаш са тук с мисията да се уверят, че никоя Мюсюлманка не се чувства добре, подчинявайки се на Аллах по начина, по който тя смята за най-добър...

И докато оставам с надеждата, че да се носи Хиджаб е красиво и освобождаващо преживяване за една жена, също така имам болка в сърцето, че Хиджаба се разглежда като благословия единствено, ако упее да пренебрегне негативните послания между Мюсюлмани и немюсюлмани, които карат жените да мислят за Хиджаба като за поредния източник на главоболие.

И докато Хиджаба със сигурност не е главоболие, хората, които критикуват жените определено им създават такова. И тази борба с хората за Мюсюлманските момичета прави по-желана фразата "Нямаш нужда от това", която струва повече за тях, отколкото самия Хиджаб.


Umm Zakiyyah е международно приет автор на трилогията If I Should Speak, новелите Realities of Submission и Hearts We Lost. Към днешна дата, под името Ruby Moore, пише юношески истории.

Младите мюсюлманки не искат секс, част 2

Автор Umm Zakiyyah

Писател на свободна практика - САЩ
Източник OnIslam.net
Превод и редакция Милена Борисова-Иршад

‘И тогава тя ме зашлеви!’

“Спомням си, когато бях дете и видях по телевизията сцена от сватба,” разказваше една приятелка, “а аз посочих екрана и възкликнах: "Виж, мамо! Те ще се оженят!" и тогава тя ме зашлеви!”

В културата на моята приятелка сексът е забранена тема, табу, даже само споменаването на брака, особено сред момичетата, се гледа с недобро око. 

"Дори е немислимо да кажете, че искате да се ожените", поясни тя с голяма доза ирония в гласа си, "В моята страна добрите момичета никога не искат това".

Приятелката ми, дъщеря на Мюсюлмански имигранти в Америка, поклати глава, явно смутена от една култура, с която е кръвно свързана, но неприемаща я със сърцето и ума си, тя трудно я съчетаваше в себе си: "Тъжно е, наистина е доста тъжно", добави.

“Добрите” асексуални Мюсюлмани

Много мюсюлмани определят културата на моята приятелка като "назадничава" или "неислямска" по отношение на жените и брака, а и не мога да не се съглася с тях. Но какво да кажем за нашите лични възгледи за брака и интимната сфера, когато стане дума за собствените ни деца и други млади Мюсюлмани? 

Дори на Запад много родители-Мюсюлмани се притесняват да разговарят с децата си за интимността и въпросите, свързани със секса, особено с дъщерите си - въпреки че същите тези "деца" живеят сред чувствени реклами, гледат предавания със сексуален характер по телевизията (или във видео/ компютърните игри), слушат музика, която оставя твърде малко на въображението.

Още повече, че повечето от тези млади Мюсюлмани посещават обществени (или немюсюлмански) училища, където темата за секса съвсем не отсъства в социалните взаимоотношения между жени и мъже, самата учебна програма включва въпроси за секса, дори без ограничения само в хетеросексуалността.

За съжаление онова, което остава с главата на младите Мюсюлмани в тази объркваща обстановка е, че в "Мюсюлманската култура" да бъдеш "добър човек", означава да си безполов, асексуален, и то не само в степен да нямаш физически сексуални желания, но и да претендираш и да се преструваш, че нищо от това не ти е близко, дори за родителите с деца. 

По такъв начин бракът за много млади Мюсюлмани се превръща във формално "задължение", което им предстои, "когато порастнат", а сексуалното желание или удоволствие играе твърде малка или изобщо няма роля в този съюз. 

  Двойнствения живот на Мюсюлманските младежи 

“Сега мога да се позабавлявам,” каза една млада Мюсюлманка, в защита на живота си с едно гадже-немюсюлманин. “Но няма да го правя след като се омъжа!”

Когато запитах младежи защо смятат, че след брака няма да им бъде забавно и хубаво, много от тях отговориха, че техните родители не обгрижват половинките си и са омъжени за тях заради обществения им статус или парите, без дори да са привлечени един от друг. 

“Не можеш ли просто да откажеш?” - попитах.

“Не съвсем,” каза млада жена. “Защото ако го направя, е свързано с толкова проблеми в семейството, че не си струва. Вече съм приела, че няма аз да кажа за кого ще се омъжа, така че вече не мисля по този въпрос.”

Дори не е изненадващо, че тази млада жена е избрала "двойнствения живот" - добрата асексуална Мюсюлманка за дома и отвореното момиче навън (като отчитаме и тайния й приятел, за когото се надява родителите й никога да не разберат).

"Вече не се нуждаем от брака" 

"Днес не мислим за това дали вдовиците или разведените ще се омъжат", сподели една жена. "Имат си работа, възможности и социален живот, система за социално подпомагане, която да се грижи за тях". 

Жената, която каза това, е омъжена за човек, когото обича повече от 20 години и живее спокойно като домакиня. "Полигамията е в миналото, когато за самотните жени не е имало възможности", продължи тя. "Сега няма нужда от нея".

Когато чуя подобно становище (което често се случва), се чудя какво ще си помисли тази жена, ако нейния съпруг й каже, че няма да прекарва повече време с нея (интимно или емоционално) и ще се грижи само за сметките в дома. 

"Днес няма нужда да се грижим за щастието на съпругите си", може да каже той. "Имат си телевизия и интернет. Съпружеските интимности са в миналото, когато омъжените жени  не са имали други възможности" - може да се аргументира той. "Сега няма нужда от това".

Нуждите ни са по-малко от тези на животните?

За мен е поразително да чуя доводите за това защо младите и разведените жени трябва да преследват някакви други цели извън брака - сякаш удовлетворяването на светските постижения изключва удоволствието от семейните отношения. И ироночно тези аргументи винаги идват от семейни мъже и жени. Това подвига въпроса какво изобщо се случва?!

Наистина ли си представят, че създавайки една безполова домашна атмосфера за дъщерите си и другите младежи, техните нормални природни желания и нужди ще изчезнат и тогава ще могат да се фокусират върху "по-важни неща"?!

Наистина ли си представят, че подсигуряването на храна, дрехи и подслон за вдовиците и разведените, задоволява нуждите им в живота и те могат да живеят, заключили желанието си за брачна връзка с партньора си - и това завинаги?!

Невероятно, но дори активистите за правата на животните заклеймяват подобно мислене по отношение на кучетата, котките и други животни. Как може едно човешко същество, да не говорим за Мюсюлманин, да предлага такъв начин на живот за друго човешко същество - особено когато този начин на живот не е приемлив за тях самите?

Мюсюлманските момичета не искат секс?

“Момчетата имат своите нужди”, често казват родителите, а основния извод, който можем да направим от тези думи е, че е добре да обърнем глава встрани и да си затворим очите за това, което правят младежите, дори да не са женени. Може би този начин на мислене от някои религиозни кръгове, е като спешна мярка разведените мъже да изберат по-бързо и да се оженят, докато младите момичета, влезли във възрастта за женитба и разведените жени само да бъдат "разсейвани".

Не е изненадващо, че идеята Мюсюлманските момичета да нямат (или не трябва да имат) собствени сексуални нужди, е най-широко разпространена в женомразките общества (родове), където на жената не се гледа като на цялостно човешко същество с лични нужди и желания. Ная нея по-скоро се гледа като на стока, която може да бъде дадена или разменена, когато човек се нуждае от нещо. Ако добра партия за женене няма нужда от жената, тя и няма защо изобщо да бъде омъжвана. 

Както съветвам и говоря с млади Мюсюлмани и разведени жени, да се борят срещу тези предразсъдъци, сърцето ме боли и се чудя защо нещо толкова красиво, като интимността между съпрузи, е сведена до немислима и нежелателна? Как дори само споменаването на връзката може да коства шамар за момичето - и то от жената, която е заченала и я е родила в резултат на съпружеска интимност?!

В следващата част на “Добрите мюсюлмани не мислят за секс”, Umm Zakiyyah ще се опита да предложи решения и съвети за Мюсюлманите как да позволят свободна, но достойна Ислямска среда за обсъждане на интиността в домовете или в Мюсюлманска социална общност, в границите на Сунната и божественото напътствие на свещения Коран. 

Umm Zakiyyah е международно приет автор на трилогията If I Should Speak, новелите Realities of Submission и Hearts We Lost. Към днешна дата, под името Ruby Moore, тя пише юношески истории.

"Добрите мюсюлмани не мислят за секс!" - част 1

Непрекъснато чувах думите:
“да не говорим за секс!”

Автор Umm Zakiyyah

Писател на свободна пракитка от САЩ

Източник OnIslam.net

Превод и редакция Милена Борисова-Иршад

“Няма да повярвате какво се случи!” - влизайки в стаята на персонала възкликна една асистент учителка, по-възрастна от мен, емигрант в Америка от населена главно от Мюсюлмани държава.

Останалите колеги и аз се усмихнахме, очаквайки да сподели някоя комична история между учител и ученици.

"Учителят попита второкласничките какви искат да станат, като пораснат" - обясни асистент-учителката и отпускайки се на стола продължи - "И момичетата - една по една, говореха за бъдещето си".

Кикотехме се в очакване някое дете да е казало нещо неочаквано за учителя си.

"Някои казаха - лекари, други - медицински сестри, дори пожарникари...И тогава едно момиче каза - майка!

Тих смях се разнесе сред нас: "Ау, маша'Аллах!", казах аз, усмихвайки се: "Но това е толкова сладко!" 

Другите учители добавиха разни поздравления в същия дух.

"Сладко?!" - възкликна високо асистент-учителката, гледайки ме - веждите й се бяха вдигнали до косата. 

Усмивката ми се стопи, срещайки погледа й и се зачудих какво толкова грешно съм казал. "Да", отговорих, мислейки, че тя може да не ме е разбрала. "Наистина е много сладко, че тя иска да стане майка". 

"Не!", отсече колежката: "Това не е сладко, а отвратително!"

Настъпи дълбока тишина - дори тези, които не участваха в разговора спряха да говорят и се обърнаха към нас. 

"Ако тя иска да бъде майка, когато порасне" - каза асистент-учителката с отвращение в гласа - "по цял ден ще си мисли само за секс!"

Въпреки че от горната дискусия минаха около 10 години, помня разговора в учителската стая така, все едно се случи вчера, как не само аз, а и други колеги се опитвахме да обясним на учителката, че желанието да бъде майка няма нищо общо със секса, но жената настояваше: бедното малко момиченце е повредено от "Американското мислене", че мечтите за бъдещето са фантазии, свързани със секс, но тъй като е малка, в главата си ги реализира като да стане майка в реалния живот.

Тогава бях безмълвен - дали тази жена наистина си мислеше, че искреното и невинно желание на едно 7-8 годишно момиченце да стане майка, е нещо различно от възхищението към собствената си майка?!

"Да" - каза ми асистент учителката в края на разговора - "Или имате хайа' (скромности или чувство за срам) или нямате".

Изгледах я невярващо. Все едно прочете мислите ми. 

"Ако нямате хайиа'", каза тя, "няма начин да разберете откъде идвам".

Останах с отворена уста, въпреки че дори някои от учителките, родом от страната на колежката, се обадиха в несъгласие с нея. 

Тя само равнодушно сви рамене: "Това е проблема на Американците - нямат хайа'".

"Ня можеш да говориш така!" - протестираха някои колеги.

"О, така ли?" - отговори тя - гласът й подсказваше, че тя ще ни докаже, че всички Американци нямаме никакво чувство за срам или скромност. 

"Имаше една Мюсюлманка-Американка", каза асистент учителката. "И когато беше бременна, тя просто каза на децата си!"

Някои от нас се засмяха на абсурдната гледна точка на учителката.

"И знаете ли какво направи" - запита ни - тонът й подсказваше, че със сигурност ще ни даде да се разберем. "Накара децата си да докоснат стомаха й и да почувстват движенията на бебето!"

Отново настана тишина в стаята. Тази жена сериозно ли говореше?

"И какво не е наред?" - попитах.

“Ами сега детето ще си мисли за това как родителите му правят секс!”

Нека не говорим за секс

Излязох като замаян. Не можех да проумея какви културни и лични причини могат да доведат човек до състояние на обсебеност за стоене надалеч от темата за секс и то толкова много, че да го откриваш на места, където изобщо го няма и след това да си представяш, че фобията ти от секса е олицетворение на скромност и Ислямска духовност. 

"Аз съм си истински, натурален Американец" - казах на жената - "и повечето от роднините ми са Християни. Когато бях в държавно училище видях и чух какви ли не неуместни неща. Но ви казвам, че никога в живота си не съм чувал за Американското мислене на малко момиченце да стане майка или родителите му да съобщават на детето си за очаквано бебе и това да има изобщо нещо общо със секса!"

Поклатих глава: "Ако има нещо, то показва сам доколко твоята култура е обсебена от секса".

Как се стигна до тук?

Иска ми се да кажа, че разговорът с асистент учителката беше последния път, в който чух да се свърже Ислямската скромност с пълния отказ от дискусия за секс. Но не беше...
Чувах "нека не говорим за секса" толкова често, че в един момент имах чувството, че никога не чух да се говори толкова за секс, колкото от "анти-секс" Мюсюлмански кръгове. В Ислямските класове, Фатауите, дискусии за женското облекло - наречете го както искате - но тези Мюсюлмани не можеха да се наситят да обясняват как не трябва да се говори за секс - което, разбира се, не означава, че те мислят повече по въпроса, отколкото средностатистическия човек.

Аз самият не взех участие и изоставих някои Мюсюлмански класове и Ислямски събирания, за да се предпазя от това, от което толкова се страхувах - заразяване с изопачено и покварено безсрамно и неуместно разсъждаване в името на "Ислямското благоприличие".

"Боже мой! Че кой мисли за такива неща?!" - често се улавях да казвам тези думи, след като чуех за поредния начин, по който Мюсюлманите трябвало да се държат или обличат, само и само да предотвратят мислите за секс у другите.

Как стигнахме до тук?

Само Аллах знае.
Но опита ми в различни Мюсюлмански култури и общности в Америка и чужбина, ми дават поглед върху случващото се в Уммата - как тя се отнася с онази красива благословия, която Аллах е дал на съпрузите под формата на секс и интимност... 

Очаквайте част 2.

Umm Zakiyyah е международно приет автор на трилогията If I Should Speak, новелите Realities of Submission и Hearts We Lost. Към днешна дата, под името Ruby Moore, тя пише юношески истории.