Сред хората витаят разни схващания за съдбата. Основното е, че на човек му е писано. Когато това схващане бъде отнесено към делата и поведението на човека, нещата стават трагични, защото се обезсмисля вярата, изпита, отвъдния живот. Има огромна разлика между това, че Аллах е Всезнаещ и предварително знае всяко нещо, и че е предписал на човека какво да върши.
Коранът е учителя на човека, безпогрешният учител низпослан от Аллах, който е научил и възпитал и Пратеника с.а.с.
Човекът изпитва изключителни затруднения, когато трябва да намери решение на определени проблеми, необходими са му неимоверни усилия, време… Когато обаче Корана се произнесе по даден въпрос, той го прави и решава по най-лесния и безспорен начин:
И привързахме делата на всеки човек на шията му. И в Деня на възкресението ще му извадим книга, която той ще намери разтворена:
“Чети своята книга! Достатъчен си Днес да направиш равносметка за себе си.”
Който се е напътил, за себе си се напътва, а който се е заблудил, в свой ущърб се заблуждава. Никой съгрешил не ще носи греха на друг. И не наказвахме, докато не проводехме пратеник. /17: 13 – 15/
“Чети своята книга! Достатъчен си Днес да направиш равносметка за себе си.”
Който се е напътил, за себе си се напътва, а който се е заблудил, в свой ущърб се заблуждава. Никой съгрешил не ще носи греха на друг. И не наказвахме, докато не проводехме пратеник. /17: 13 – 15/
В предислямския период арабите използвали думата „тайр - птица” преведена по-горе като делата, за късмет или шанс. Когато искали да разберат дали дадено дело, което започват е добро или лошо, те пускали птиче да полети. Ако то полетяло надясно, приемали, че делото ще добро, а ако полетяло наляво, че няма да е добро.
В знамението тук думата е използвана в преносен смисъл и е във връзка с това, че ако човек иска да направи нещо, то е обвързано със самия него, с неговата шия /неговия врат/, която е олицетворение на неговото усилие, на неговия стремеж. Отговорността за напътствието и заблудата е в неговите ръце. Ако избере и следва напътствието на Аллах, той го е избрал, а ако избере заблудата, сам си е отговорен.
Ако делата на хората са предопределени от Аллах, то какъв избор и дял има човека? Ако заблудата е предопределена от Аллах, то каква вина имат тези, които са в заблуда? „Аллах не е угнетител за рабите.” Такава вероятност не съществува. Как така, едни хора имат късмет и са напътени, а други нямат късмет и са заблудени – такава им съдбата?! Подобно схващане е измислица и е абсолютно несъвместимо с исляма.
Подобно схващане оправдава и шейтана, както всъщност и самият той се оправдава, че е невинен, докато Адам се обръща към Аллах и казва „Сам угнетих себе си” и моли опрощение за стореното.
Да се казва, че Аллах е предопределил кой в какво да прави – да вярва или да не вярва, да върши добро или зло, е изплъзване от отговорност, набеждаване и обвиняване на Аллах.
Аллах Всевишния ни известява, че такова е било и поведението на съдружаващите:
Онези, които Го съдружават, ще кажат: “Ако пожелаеше Аллах, нямаше да съдружим нито ние, нито нашите бащи, и нямаше да възбраним нищо.” Така отричаха и онези преди тях, докато вкусиха Нашето мъчение. Кажи: “Имате ли знание, та да го изявите пред нас? Вие следвате единствено догадката и само предполагате.” /6: 148/
И ще рече сатаната, щом делото бъде отсъдено: “Аллах ви даде истинното обещание. И аз ви обещах, но ви измамих. И нямах власт над вас, освен да ви зова, а вие ми откликвахте. Тъй че не упреквайте мен, а упреквайте себе си! Нито аз ще ви помогна, нито вие ще ми помогнете. Аз отхвърлях това, че ме съдружавахте с Аллах преди.” За угнетителите има болезнено мъчение. /14: 22/
