сряда, 30 юни 2010 г.

Снимка на Деня – 29.06.2010


Снимка на Деня – 29.06.2010

вторник, 29 юни 2010 г.

Хадис 25: Сдобряването между хората и справедливостта в тях

«كل سلامى من الناس عليه صدقة، كل يوم تطلع فيه الشمس: تعدل بين اثـنيـن صدقة، وتعـيـن الرجل في دابته فتحمله عليها أو ترفع له كتاعه صدقة، والكلمة الطيـبة صدقة، وبكل خطوة تمشيها إلى الصلاة صدقة، وتميط الأذى عن الطريق صدقة» — رواه البخاري ومسلم.

От Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) е предадено, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Всеки ден, в който слънцето изгрява, човек трябва да даде по една милостиня за всяка своя съставна кост. Да постъпиш справедливо между двама е милостиня. Да помогнеш на човека в животното му, да го качиш на него или да му подадеш вещите, е милостиня. Добрата дума е милостиня. За всяка крачка, извървяна към молитвата, има милостиня. Да премахнеш пречка от пътя е милостиня”. — Хадис, предаден от Бухāри и Муслим.

Хадисът е разказан от Бухāри в глава “Помирението” (ас-Сулх), раздел “Заслугата на сдобряването между хората и справедливостта между тях” (Фадлу-л-ислāхи бейна-нāси уа-л-‘адлу бейнахум); също и в глава “Джихадът”, раздел “Заслугата на онзи, който носи багажа на своя спътник по време на пътуването” (фадлу мен хамале матā‘а сāхибихи фи-с-сефери) и раздел “Онзи който хване стремето и подобните” (мен ахаза би-р-рикāби уа нахуихи), номер 2827.

Муслим го разказва в глава “Зекятът”, раздел “Името милостиня попада на всякакъв вид одобрявани неща” (Исму-с-садакати йа ка‘у ‘аля кулли нае‘ин мине-л-ма‘руф), номер 1007 и 1009.

Значимостта на хадиса:

Едни от най-важните цели на исляма е да обединява сърцата на мюсюлманите, между тях да зацари справедливост, да станат силни и да надвият враговете на Аллах и техните врагове. Тези цели могат да се постигнат единствено, ако между тях съществува взаимно подпомагане, сътрудничество и солидарност. А този пророчески хадис допринася именно за това тъй като призовава към тях, неговите предписания съвпадат със словата на Всевишния: “...И си помагайте един другиму в праведността и Богобоязливостта, и не си помагайте в греха и враждебността...”, (ал- Мā’иде: 2). Също и с друг хадис, в който Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва “Вярващите в тяхната взаимна обич, милосърдие и проява на взаимно съчувствие приличат на едно тяло, ако един орган от него се оплаче, останалите органи на тялото биват обхванати от безсъница и треска”, предаден от Бухāри и Муслим.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“سلامى” (Сулямā — съставна кост) — съставните кости на пръстите на ръцете и краката; фаланга. В този хадис с тази дума де имат предвид всички органи и стави от тялото на човека, а те са 360. В ривает на Муслим се казва: “Човек бе създаден от триста и шестдесет стави и за всяка става има по една милостиня”.

неделя, 27 юни 2010 г.

Хадис 24: Огромната милост на Всевишния Аллах

«أوليس قد جعل الله لكم ما تصدقون؟ إنّ لكم بكلّ تسبيحة صدقة، وكل تكبيرة صدقة، وكلّ تحميدة صدقة، وكلّ تهليلة صدقة، وأمر بالمعروف صدقة، ونهي عن منكر صدقة، وفي بضع أحدكم صدقة». قالوا: "يا رسول الله، أيأتي أحدنا شهوته ويكون له فيها أجر؟" قال: «أرأيتم لو وضعها في حرام، أكان عليه وزر؟ فكذلك إذا وضعها في الحلال كان له أجر». — رواه مسلم.

От Абу Зарр (Аллах да е доволен от него) е предадено, че той е казал:

“Някои от сподвижниците на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казаха на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари):

‘О, Пратенико на Аллах, богатите взеха всички възнаграждения, а се молят както ние се молим, говеят както ние говеем и раздават милостиня от излишните си Богатства’.

Той каза:

«Аллах не стори ли за вас неща, от които можете да раздадете като милостиня? Наистина във всеки тесбих за вас има милостиня; във всеки текбир за вас има милостиня; във всеки тахмид за вас има милостиня; във всеки техлил за вас има милостиня; и повеляването на одобряваното е милостиня; и забраняването на порицаваното е милостиня; и в съвкуплението за вас има милостиня».

Тогава те попитаха:

‘О, Пратенико на Аллах, нима, когато някой от нас задоволява страстта си, в това за него има награда?’

Той каза:

«Как мислите, ако го направи по начин, който е забранен, няма ли в това да има грях за него? Така и ако го направи по начин, който е позволен, в това има награда за него ». — Хадис, предаден от Муслим.

Муслим разказва този хадис в глава “Зекят”, раздел “Поясняване на това, че милостиня се нарича всеки вид одобрявано дело” (Беян енне исма-с-садакати яка‘у ‘аля кулли нау‘ин мине-л-ма‘руф), номер 1006.

Този хадис е муттафак ‘алейхи с първоизточник Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него), но не с тези думи.

Бухāри го разказва в глава “Описание на намаза” (Сифату-с-саляти), раздел “Споменаването след намаза” (аз-Зикру ба‘да-с-саляти), номер 807. Също в глава “Молитвите” (ад-Да‘уāту), раздел “Молитвата след намаза” (ад-Ду‘ā’у ба‘да-с-саляти), номер 5970.

Муслим го разказва още и в глава “Джамии и места за намаз” (ал-Месāджиду уа меуāди‘у-с-саляти), раздел “Желателността на споменаването след намаза и неговото описание” (Истихбāбу –з-зикри ба‘да-с-саляти уа беяни сифатихи), номер 595.

Значимостта му:

Ибн Хаджер ал-Хайтами казва: “Това е велик хадис, тъй като съдържа много ценни религиозни принципи”.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“Някои” — това са били бедните мухāджири.

“От сподвижниците” — сподвижник (сахаба) се нарича всеки, който се е срещал с Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) след встъпването му в пророческата си мисия и преди неговата кончина, който е повярвал в него и починал като мюсюлманин.

“Излишните си Богатства” —които са в повече от техните нужди.

“تسبيحة” (Тесбийхатин — тесбих) — да се казва “субхāнеллах” (пречист е Аллах).

“تكبيرة” (Текбийратин — текбир) — да се казва “Аллаху акбар” (Аллах е най-велик).

“تحميدة” (Тахмийдатин — тахмид) — да се казва “ел-хамду лиллях” (слава на Аллах).

“تهليلة” (Техлийлетин — техлил) — да се казва “ля иляхе илляллах” (няма друг Бог освен Аллах).

“صدقة” (Садака — милостиня) — награда, като наградата за милостиня.

“بضع” (Буд‘ — съвкупление) — полов акт; или самият женски полов орган.

“وزر” (Уизр — грях) — прегрешение и наказание.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. “...Нека за това се надпреварват надпреварващите се!” (ал-Мутаффифин: 26).

Надпреварата е за извършването на повече добрини. Стремежът да се вършат добри дела е напълно законен и желателен. Мюсюлманинът трябва да се стреми към това. Ето например Абу Зарр (Аллах да е доволен от него), той ни пренася в една сцена, на която станал свидетел по времето на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и видял каква е позицията на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), неговото мъдро поведение, милостта на исляма, и многото начини да се извършват добри дела в него. Всичко това било пояснено от този, на когото бил низпослан Коранът, за да поясни на хората, какво им е низпослано.

Това е сцена, в която бедните мухāджири, а може би заедно с тях е имало и част от бедните ансāри, са видели, че техните сили не им достигат, за да вършат добрини и благодеяния тъй като не притежават Богатства, за да раздават милостини. Те доказват, че вярата им е искрена и че са добри мюсюлмани. Те са чули от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), че “Милостинята е доказателство”, прочели са и са чули айети от всевишния Аллах и хадиси от Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), които насърчават да се раздават милостини, възхваляват онези, които ги раздават и им обещават райски градини с ширината на небесата и земята. Те са видели, че техните Богати познати и приятели се надпреварват щедро и великодушно да раздават своите Богатства: един идва с всичките си пари и ги раздава, друг с половината, трети с хиляди, друг идва пред Пратеника на Аллах и изсипва купища пари и не си тръгва докато езикът на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) не отправи молитва за него, докато не се удовлетвори от него и докато не поиска от Всевишния Аллах прошка за него и удовлетворяване от него. Ето тук техните души се раздвижват, техните сърца усещат тяхното предимство и мястото, което техните събратя си подготвят, не от завист за парите, не за да заБогатеят, а поради надпреварата във вършенето на добри дела и приближаване до всевишния Аллах. Те събрали сили и отишли при Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да му оплачат положението си и да обявят, че са фалирали. С очи, изпълнени със сълзи от мъка, че не намират какво да раздадат те казали: “О, Пратенико на Аллах, Богатите взеха всички възнаграждения”. Богатите спечелиха всички награди. Те ги присвоиха и не оставиха нищо за нас при положение, че: “се молят както ние се молим и говеят както ние говеем”. Тоест в това отношение ние сме равни с тях и с нищо не се отличаваме от тях, но те имат преимущество пред нас и се отличават от нас по това, че “раздават милостиня от излишните си Богатства”. А ние нямаме какво да раздадем за милостиня, за да достигнем до тяхното ниво. Същевременно нашите души желаят и ние да сме на тяхното ниво при Всевишния Аллах, при това положение какво да направим?

2. Красноречивата мъдрост и широките врати за благодеяния.

Мустафа (Аллах да го благослови и с мир да го дари) разбира жарта на тези хора и техният стремеж към високите степени при Аллах и изцелява техните души с мъдростта, която Всевишния Аллах му е дарил. Той ги успокоява и насочва тяхното внимание към това, че вратите за благодеяния са много широки и към това, че съществуват дела, наградата за които се равнява на наградата на този, който е раздал милостини. Той им пояснява, че този, който върши тези дела се приближава по степен до този, който раздава милостини, а понякога даже и го надвишава, на всеки човек според силите му. “Аллах възлага на всяка душа само според силите й...”, (ал-Бакара: 286). “...Аллах възлага на всяка душа само според онова, което й е дал ...”, (ат-Таляк: 7). “Аллах не стори ли за вас неща, от които можете да раздадете като милостиня?” Да, по отношение към вас видовете милостини са много, някои от тях са свързани с осигуряването на семейството, а други не са свързани с осигуряването на семейството, но наградата за всеки от тях не отстъпва на раздаването на милостини в името на Всевишния Аллах.

3. Споменаването на Всевишния Аллах е най-добрата милостиня за човека.

Ако вие не притежавате излишни пари, казвайте “субхāнеллах”, “Аллаху акбар”, “ел-хамду лиллях” и “ля иляхе илляллах”. Във всяка дума от тези съчетания има награда на милостиня, и то каква награда! И как не, когато разбираме че те са непреходните праведни дела. Всевишния Аллах казва: “...Но непреходните праведни дела са най-доброто за въздаяние при твоя Господ и са най-доброто за надежда”, (ал-Кехф: 46). Също: “...Най-великото е споменаването на Аллах ...”, (ал-‘Анкебут: 45). Тоест, най-голяма е наградата и отплатата за споменаването на Аллах. В хадис, предаден от Ибн Мāдже се казва: “Няма ден, няма нощ и няма час освен за Аллах в тях да има милостиня и Той дарява с успех да я извърши когото пожелае от Своите раби. И няма по-голям дар от Всевишния Аллах за Неговия раб като вдъхновяването да Го споменава”.

В хадис, предаден от Ахмед и Тирмизи се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) бил запитан кои хора ще са най-добрите при Аллах в Съдния ден? На което той отговорил: “Онези, които споменават Аллах много”.

4. Призоваването към доброто е милостиня за общността.

Също така и вратата на повеляването на одобряваното и забраната на порицаваното е широко отворена. Наградата за този, който изпълнява този фарз-кифāйа не е по-малка от наградата за онзи, който раздава милостиня, дори може и да я надвишава няколко пъти: “Всяко одобрявано нещо е милостиня”, хадис, предаден от Муслим. И как не? Та тази общност е най-добрата, изведена за хората именно поради повеляването на одобряваното и забраняването на порицаваното: “Вие сте най-добрата общност, изведена за хората. Повелявате одобряваното и възбранявате порицаваното, и вярвате в Аллах...”, (Āли ‘Имрāн: 110).

5. Широтата на милостта на Всемогъщия и Велик Аллах.

Също така, Всевишния Аллах е сторил за вас да има награда, която можете да спечелите ежедневно, ако сте с искрено намерение и имате за цел доброто. Нали всеки от вас осигурява издръжката на семейството и децата си, а в хадис, предаден от Муслим и от други се казва: “Издръжката на семейството, жената и децата е милостиня за мъжа”. В хадис, който е муттафак ‘алейхи се казва: “За всяка издръжка, която плащаш в името на Аллах на теб ти се пише награда, дори и за залъка, който повдигаш и поставяш в устата на жена си”. Тоест, даваш й да го изяде. И още повече, нима всеки от вас не извършва полов акт със съпругата си? По този начин вие изпълнявате задължението си към нея и я предпазвате от забраненото, опазвате честта й, не нарушавате границите на Аллах и не извършвате прегрешения, за които ще ви се пише грях и ще имате наказания. За това нещо също се пише награда и ще се въздаде отплата. Без оглед на това, че той насища страстта си, стига намерението да му е чисто и да приближава единствено онова, което Всевишния Аллах му е позволил.

6. “Делата са според намеренията”.

По една огромна милост от Всевишния Аллах към мюсюлманина, неговите обичайни дела в зависимост от намерението му може да се превърнат в ‘ибāдети, за които да му се пише награда. По този начин неговото действие или въздържане от действие се превръщат в средства за приближаване до Аллах. Ако мюсюлманинът се нахрани с позволена храна с намерение да съхрани тялото си и да го подсили за послушанието на Аллах, това вече се превръща в ‘ибāдет, за който му се пише награда, особено ако това се съпровожда от споменаване на Всевишния Аллах в началото на дейността и в нейния край. В началото мюсюлманинът трябва да каже “бисмиллях” (в името на Аллах), а в края “ел-хамду лиллях” (слава на Аллах; благодаря на Аллах), както е споменато в сунната. Ако той извърши полов акт със съпругата си с цел да опази себе си и жена си от прелюбодеянието и от неговите предпоставки, или с цел да изпълни правото на жена си по отношение на приличното съжителство, или с цел да имат добро дете, което да служи на Всевишния Аллах и да не приравнява никого с Него, ако това се случи по време на получаването на неговото желание, то за него е ‘ибāдет, който се пише в книгата на неговите добрини. Особено ако в онези мигове той не е небрежен за милостта на Всевишния Аллах, който му е позволил това наслаждение и в изпълнение на повелята на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) си спомни за Всевишния Аллах и Му се помоли. В хадис, който е муттафак ‘алейхи се казва: “Ако някой от вас, когато приближава жена си каже: «В името на Аллах. О, Аллах, стори така, че да страним от сатаната и отстрани сатаната от онова, с което ще ни надариш». И след това им бъде отредено да имат дете, той не може да му навреди”. Тоест, сатаната не може да навреди на това дете.

Също така, наградата при Всевишния Аллах расте за мюсюлманина, който се въздържа от онова, което Аллах е забранил, особено ако постоянно подновява обета си и си спомня, че той се възпира от прегрешенията с желанието да спечели награда от Аллах и страха от Неговото наказание. Тогава той постига качествата на рабите на Всемилостивия: “И които, ако им се напомнят знаменията на техния Господ, не остават пред тях глухи и слепи”, (ал-Фуркāн: 73). Искрените вярващи били описани като: “Вярващите са онези, които щом бъде споменат Аллах, сърцата им тръпнат, и щом им бъдат четени Неговите знамения, те усилват вярата им, и на своя Господ се уповават”, (ал-Енфāл: 2).

7. Вратите на доброто са много.

Вратите на доброто и милостините не се ограничават само с това, което се споменава в хадиса. Съществуват и други дейности, които мюсюлманинът може да извърши и за тях да му се пише милостиня. Ибн Хиббāн в своя достоверен сборник “Мауриду-з-зам’āн” разказва хадис с първоизточинк Абу Зарр (Аллах да е доволен от него), в който се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Всеки човек трябва да раздава ежедневно милостиня заради душата си”. При което бил попитан: “О, Пратенико на Аллах, откъде да намираме какво да даваме за милостиня?” А той отговорил: “Вратите на доброто са много: тесбихът, тахмидът, текбирът, техлилът, повеляването на одобряваното, забраняването на порицаваното, премахването на препятствие от пътя, съобщаването на нечуващия, воденето на незрящия, посочването на посоката на питащия, помагането на зовящия за помощ, носенето на товара на слабия, всичко това са милостини за тебе”. В хадис, предаден от Бухāри и Муслим се казва: “Да възпираш хората от приравняването с Аллах е милостиня”. В хадис, предаден от Тирмизи се казва: “Усмихнатото ти лице към твоя събрат е милостиня за тебе... преливането на твоята кофа в кофата на твоя събрат е милостиня за тебе”[1].

8. Някои от нещата, които сочи хадисът:

— Използването на мъдростта за разрешаването на ситуациите и вкарването на радост в душите и успокояването.

— Достойнствата на споменаванията, посочени в хадиса и че наградата за тях се равнява на наградата за милостинята, по отношение на онези, които не притежават пари, които да раздават като милостиня, особено след задължителните молитви. В един ривает от двата достоверни сборника се казва: “Ще ви кажа нещо, изпълните ли го, ще настигнете онези, които са ви изпреварили, но никой след вас няма да може да ви настигне. Вие ще сте най-добрите освен ако някой не извърши подобна дейност: да правите тесбих, тахмид и текбир след всеки намаз по тридесет и три пъти”.

— Желателността на милостинята за бедния, ако не притеснява децата и себе си. Желателността на споменаването за Богатия, дори и да е раздал много милостини, това ще увеличи неговата добрина и награда.

— Раздаването на милостиня от онова, от което се нуждае за издръжката или на себе си, или на семейството и децата си, е порицавано (макрух). Дори може да стане забранено (харāм), ако доведе до погубване на някои, които той е длъжен да издържа. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Най-добрата милостиня е онази, която е от излишъка след осигуряването на храната и издръжката на децата”, хадис, предаден от Бухāри и от други.

— Милостинята е по-добро от споменаването за този, който има възможност за това и за този, който притежава Богатство, защото ползата от милостинята е по-обща и преминава към другите. Докато ползата от споменаването се ограничава единствено за споменаващия. А в случай, че Богатият обединява и двете форми, раздаването на милостиня и споменаването, то неговата награда при Всевишния Аллах бива огромна. В един от риваетите на хадиса при Муслим се казва: “Бедните мухāджири се върнаха при Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и казаха: ‘Нашите Богати братя чуха какво направихме и те направиха същото?!’ А Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) отговорил: «Това е благодатта на Аллах. Той я дарява комуто пожелае »”.

— Достойнството на Богатия, който е благодарен и раздава и достойнството на бедния, който е търпелив и върши всичко в името на Аллах.

— Значимостта на повеляването на одобряваното и забраняването на порицаваното в мюсюлманската общност. Това е от нещата, които са фарз-кифāйа, тоест, ако никой не го изпълнява, грях се пише на всички, а ако някои от мюсюлманите го изпълнят, грехът от другите отпада. Това не е специфично само за определена категория мюсюлмани.

— Доброто съжителство със съпругата и отдаването на онова, което й е дължимо. Осигуряването на нейното спокойствие и заможен живот. Доброто съжителство с мъжа и признаването на неговите достойнства и изразяването на благодарност за неговата добрина.

— Поощряването на питането за нещата, от които мюсюлманинът има полза и се издига по степените на пълноценността.

— Питащият има право да пита за доводите, които той не знае, ако е уверен, че попитаният няма да посрещне това с неодобрение и ако в питането няма нещо неприлично.

— Поясняването на доводите за учащия, особено що се отнася до тези, които той не знае, за да се запомни по-добре и да се изпълнява по-добре.

— Законността на аналогията (кияс) и извеждането на предписание като се сравнява с нещо, което е подобно на него или е като него.


[1] Виж хадис номер 26 и неговото тълкуване. Хадисите в тази връзка са много.

събота, 26 юни 2010 г.

"YA Muhammad, Give Me Some of What You Have..."

The Prophet (peace be upon him) was returning to his house, accompanied along the way by Anas b. Malik. We can imagine how he felt upon approaching the door of his home after a particularly exhausting day disseminating the message of Islam and managing the affairs of his community. He wanted nothing more than to rest in the informal comforts of his home.

He was wearing a simple, coarse cloak with an unfinished hem, which was barely more than a large rectangle of cloth which he draped over his shoulders and slung around his neck. Its trailing edge hung down his back.

Finally, he reached the door to his house and was just about to enter when a desert dweller came rushing up to him. When he reached the Prophet (peace be upon him) he yanked the trailing edge of his cloak from behind. The Prophet (peace be upon him) was startled by the force of the pull and staggered backwards, barely staying on his feet. The cloth actually tore from the strength of the pull, and what was worse, since it was slung about the Prophet's neck, it tightened around his throat. The strength of the pull had a visible effect upon the Prophet's neck.

We would expect at this point that the desert-dweller would realize his mistake, let go of the cloak, and apologize to the Prophet (peace be upon him). We would then expect to hear that the Prophet (peace be upon him), being the generous-hearted man that he was, would just as readily forgive him – and that would be that.

This is not what happened.

Instead, the desert dweller spoke up: "Ya Muhammad!" – a crass manner of address indeed! Where is the basic respect that the Prophet (peace be upon him) deserves?

"Ya Muhammad! Give me some of what you have of Allah's wealth."

Now, please take a moment to imagine how any normal person would react to being handled in this way – to being all of the sudden accosted by a ruffian who pulls your clothing from behind, causing you to stagger and choke (not to mention ruining your clothes) and who then, without any apology, has the audacity to ask you for money in a most unmannerly fashion. Any one of the desert-dwellers actions is enough to make one of us livid with anger.

How did the Prophet (peace be upon him) react?

Anas tells us: "Allah's Messenger (peace be upon him) turned his face to the desert-dweller and smiled. Then he gave instructions for the desert-dweller to be given some charity." [Sahih al-Bukhârî (5362)]

This incident tells us something very important. This is not just a case of self-control. It shows us something above and beyond good-natured clemency and generosity. There is something far more important in operation here.

The encounter with the desert-dweller was a sudden thing. There was no time for the Prophet (peace be upon him) to think about how he was going to respond. There was no time for him to collect himself, check his anger, and put on a cheery face. Any angry reaction – which is what we would naturally expect – would have come as quickly as the desert-dweller's assault.

However, the Prophet's immediate reaction was not at all what we would expect. The prophet (peace be upon him) did not act according to Newton's Law – for every action there is an equal and opposite reaction. He showed unimpeachable good manners.

It is as Allah says: "Indeed, you are of immense good conduct."

What amazes us is that the Prophet's smiling face was his immediate reaction to the ruffian's disrespect. The Prophet's response shows a presence of mind, composure, and an exercise of self control that there was simply no time for. His turning his face to the man shows concern. His smile shows welcome, and his generosity shows a concern for that person's needs. But all of this came about as an immediate reaction from the Prophet (peace be upon him). It was instinct.

This shows us that we can condition our hearts so that our gut reactions coincide with our deliberate thought-out actions. We can acquire mastery over ourselves to such an extent that we actually cultivate and shape our instincts.

The Prophet (peace be upon him) once advised someone repeatedly by saying: "Do not get angry." He also said: The strong person is the one who can control himself when he is angry."

Here we see perfect harmony between words and actions. It is one thing to speak about controlling one's anger. It is another thing to exhibit such self-control when caught off guard. The perfect harmony between word and deed is one of the Prophet's exemplary character traits that makes him the perfect role-model for the believers.

This anecdote about the desert-dweller tells us something else of vital importance. We might also ask: What is it which made the desert-dweller think he could act in that way? How could he think that he could go up to the head of state and the leader of the religious community – right in the middle of the that community – yank the Prophet's cloak and ask him for money like that? Sure, he was an uncouth desert-dweller. But he should have at least felt afraid to behave the way he did. He should have feared the Prophet's reaction or that of the community.

However, the desert-dweller knew he had no reason to fear. He felt perfectly comfortable approaching the Prophet (peace be upon him) in a way that was familiar and natural for him. The desert-dweller knew he could be himself. He felt that since he had a right to charity, he could just go up to the Prophet and demand it.

This shows us what living in the Prophet's community was like. It was a society where people did not live in fear. They could be themselves. The Prophet's kindness, generosity, and good-natured ways were taken for granted. The desert-dweller, in all his coarseness, never expected anything from the Prophet (peace be upon him) but what was best.


"Whoever guides [another] to a good deed will get a reward similar to the one who performs it." Prophet Mohammad (PBUH)[Sahih Muslim]
Share with others

Our Hearts Must Engage in the Worship of Allah

Islam prescribes many forms of worship that have outward expressions, prayer being the most obvious of these. Yet, the greatest, most important facets of worship are the internal ones – the devotions of the heart and of the inner self.

Allah says: “Set your face to the religion in true sincerity.” [Sûrah al-Rûm: 30]

To direct oneself to Allah, to rely on Him alone, and to seek his countenance through one’s deeds is the greatest form of worship there is. This is what purifies and beautifies the heart, and it is accomplished through the love of Allah and being constantly aware of Him. This is the distinction that pious believers have over the sinners and hypocrites.

Just as there are people who play careful attention to their appearances but are neglectful of their inner selves, there are those who keep up a good outward image of religiousness and worship by doing supposedly pious acts conspicuously. They are often most scrupulous in their religious observances, careful never to slip out of fear of public recrimination. Any slip would ruin their reputation, because their status is built upon their being good imams, scholars, or Islamic workers. For this reason they are as conscientious as anyone could be in maintaining their outwardly good conduct, but not out of any real desire to please Allah. Instead, their hearts are full of the love of this world and the love of fame.

They are so concerned about their status and their reputation that they have no time to think about the Hereafter and how they should prepare for it. They have no time to think about the problems afflicting the Muslims and how to solve them. They do not think about calling others to Islam. Their hearts are devoid of the love of Allah and the love of his devoted worshippers. They also feel no fear of Allah. They do not hope for his reward. Their hearts, which are the receptacles of love, hate, hope, anger, joy, and sorrow, are not focused on the worship of Allah at all.

Allah describes the unbelievers in the following way: “This is because they followed that which displeased Allah and they hated to please Him, so He made their deeds of no effect.” [Sûrah Muhammad: 28]

We should see how the heart is the crux of all matters. So what is the value of outwardly good works that are hated by the heart of the one who performs them? What is the state of a person who abstains from some sinful deed for the sake f reputation or honor, while loving that deed in his heart and feeling joy when someone else commits it? Such a person will almost invariably fall into the sin sooner or later.

Such a person, whose heart loves what Allah hates and hates what Allah loves, will without doubt sooner or later act upon the dictates of the heart. The love or fear this heart harbors for some created thing – the fear of other people, of sickness, of poverty, of death, or of the rulers, and the desire for worldly gain, prestige, or position – will ultimately guide the body just as a monarch guides the populace.

Outward actions will take their directions from the heart. This is why the Prophet (peace be upon him) said: “In the body is a peace of flesh that if it is healthy, the whole body is healthy, and if it is corrupted, the whole body becomes corrupted. It is the heart.” [Sahîh al-Bukhârî (4423)]

The heart dictates and the limbs obey. This is why Allah has made salvation in the Hereafter dependent upon the sanctity of the heart. Allah says: “The Day whereon neither wealth nor sons will prevail, except for him who brings to Allah a sound heart.” [Sûrah al-Shu`arâ’: 88-89]

When we bring to Allah a sound heart, we will find benefit in our wealth, our children, and our deeds. This is because our limbs would have already availed us. As for these who come to Allah with hearts that are dead or sick, they will find no benefit in anything else.

A person whose heart is devoid of the love and fear of Allah, whose heart has no affection for pious people and no love for righteous deeds, is to Allah a person who has no heart, even if the lump of flesh can be found beating in the chest.

Allah says: “Not alike are the living and the dead.” [Sûrah Fâtir: 22]

The comparison being made in this verse is that of a believer in Allah and an unbeliever, or that of a pious person and a sinner.

Allah says: “Can he who was dead to whom We gave life and a light whereby he can walk among the people be like him who is in the depths of darkness from which he can not escape?” [Sûrah al-An`âm: 122]

The Prophet (peace be upon him) said: “The likeness of two people, one who remembers his Lord and one who does not, is that of the living and the dead.” [Sahîh al-Bukhârî (6407) and Sahîh Muslim (779)]

Allah says: “Verily in this is a message for any that has a heart.” [Sûrah Qâf: 37]

All of this confirms a great truth that we must pay attention to: that the purity of the heart and sincerity of purpose is the basis upon which all of our worship rests. If the heart becomes corrupted, good deeds are of no avail. When a person’s intention is no good, nobility of purpose is lost and the person swerves from what is right.

The Prophet (peace be upon him) said: “Actions are but by intentions”. When he said this, he was talking about all actions. The acceptability to Allah of any outward action is contingent on the intention behind it, as the Prophet (peace be upon him) said: “…and every person will have only what he intended.”

Actions of the heart, however, are a different matter. The heart’s deeds such as fear, hope, and love, differ from outward actions, in that they, being unseen by others, are not subject to the risk of being for show. They either happen for the sake of Allah or they do not happen at all. One of the distinguishing features of the actions of the heart is that they can be cause for rewarded even if the person possessing them does not perform any outward act.

When the Prophet (peace be upon him) was approaching Madinah on his return from the Tabûk, he said to his Companions: “In Madinah there are some people who did not travel nor did they even cross a valley, but they were with you.”

His Companions asked him: “O Messenger of Allah! How can this be while they were in Madinah?”

He replied: “Yes, while they were in Madinah and were prevented by circumstances from going forth.” [Sahîh al-Bukhârî (4423)]

This idea was expressed by a poet who wrote about the pilgrimage:
O you who traveled to the Ancient House! It is thus,
That you went in body while we went in spirit.

We were prevented by hardships we had to endure,
And thus we are like the ones who went forward.
The Prophet (peace be upon him) mentioned that there will be people who will enter Paradise without performing any good works because they were prevented from doing so.

Abû Hurayrah used to ask his peers to tell him about a man who went to Paradise without ever having prayed a day in his life. When they could not answer, he would mention to them al-Usayrim from the tribe of Banû `Abd al-Ashhal. [Musnad Ahmad (23634)]

Al-Usayrim was a man who had refused to accept Islam when the rest of his people did so. On the day when the tribe of Quraysh attacked the Muslims in Madinah at Mount Uhud, al-Usayrim came to Madinah to accept Islam. Then he picked up his sword and went out to join in the defense of the Muslims along with his kinfolk who had already accepted Islam. He fought until he was mortally wounded. After the battle, when the tribe of Banû `Abd al-Ashhal began looking for their dead, they found al-Usayrim on the verge of death. They were surprised because they had left him behind.

They asked him: “What made you come out here (to Madinah), your love for your kinfolk or a desire for Islam?”

He replied: “My desire for Islam brought me here. I believe in Allah and his Messenger so I accepted Islam. Then I picked up my sword and went forward with Allah’s Messenger and fought until I came to this.” He died shortly thereafter.

They mentioned this to Allah’s Messenger (peace be upon him) who said: “He is among the inhabitants of Paradise.” [Al-Haythamî, Majma` al-Zawâ’id (9/362). Al-Haythamî states that all of its narrators are trustworthy (thiqât)]



"Whoever guides [another] to a good deed will get a reward similar to the one who performs it." Prophet Mohammad (PBUH)[Sahih Muslim]
Share with others

The Early years,Revelation

In his fortieth year, Muhammad (pbuh) left Mecca to spend Ramadan, the traditional month of retreat, in the cave. In the second half of Ramadan, Allah began to reveal His message for mankind through Muhammad (pbuh). This first Revelation occurred as follows. The Archangel Gabriel came to Muhammad (pbuh) in the cave and commanded him to 'Read'. Muhammad (pbuh) replied 'I cannot read.' At this the Archangel took Muhammad (pbuh) in his arms and pressed him to him until it was almost too much to bear. He then released him and said again 'Read.' ‘I cannot', replied Muhammad (pbuh), at which the Archangel embraced him again. For the third time the Archangel commanded Muhammad (pbuh) to read, but still he said he could not and was again embraced. On releasing him this time, however, the Archangel Gabriel said: Read: In the Name of thy Lord who createth, Createth man from a clot. Read: And thy Lord is the Most Generous Who teacheth by the pen, Teacheth man that which he knew not. The Holy Qur’an Chapter: 46 Verses 1-5

Muhammad (pbuh) repeated these verses, just as the Archangel had said them. When the Archangel was sure Muhammad (pbuh) knew them by heart, he went away. Now that he was alone Muhammad (pbuh) could not understand what had happened to him. He was terribly afraid and rushed out of the cave. Perhaps the cave was haunted? Perhaps the devil had taken a hold of his mind? In a state of confusion he returned home to Khadijah. When his wife saw him she became very worried as he began to shiver, as though in a fever. He asked her to wrap him in blankets, which she did. After awhile he recovered sufficiently to tell her what had happened at Hira. Khadijah believed all that he told her and with great respect said: 'Be happy, O son of my uncle and be confident. Truly I swear by God who has my soul in His hands, that you will be our people's Prophet.' Muhammad (pbuh), the Messenger of God, was eased by her faith in him, but after all that had happened he was exhausted and fell fast asleep.

Khadijah left the Prophet (pbuh) sleeping and went to see her cousin, Waraqah ibn Nawfal, to ask him what he thought about all that had happened. Waraqah was a very wise man who had read many books and had become a Christian after studying the Bible. He told Khadijah that Muhammad (pbuh) had been chosen by God to be His Messenger. Just as the Archangel Gabriel had come to Moses before and had ordered him to guide his people, so, too, would Muhammad (pbuh) be the Prophet of his people. But Waraqah warned that all the people would not listen to the Prophet (pbuh) and some would mistreat his followers. He must, however, be patient because he had a great message for the entire world. From that day on, the Archangel Gabriel came often to the Prophet (pbuh) and the verses he taught him, the message from God to man, were later written down, and are known to us as the Holy Qur’an, also known as the Furqan, differentiator between right and wrong and Umm Al Kitaab(mother of all Books).

Khadijah was the first to believe the Prophet (pbuh) and accept as true what he brought from Allah. Through her, Allah made things easier for the Prophet (pbuh). Khadijah strengthened him, helped him spread his message, and stood up to the people who were against him. Then Revelation ceased for a time. The Prophet (pbuh) was upset and unhappy, thinking that Allah had left him, or that he might have angered Allah in some way so that Allah no longer thought him worthy of His message. However, the Archangel Gabriel came back to him and brought this surah, or chapter, of the Qur’an:

In the Name of Allah, the Beneficent, the Merciful By the morning hours and by the night when it is stillest, Thy Lord hath neither forsaken thee nor doth He hate thee, and verily the Last will be better for thee than the First. And verily thy Lord will give unto thee so that thou wilt be content. Did He not find thee an orphan and protect thee? Did He not find thee wandering and guide thee? Did He not find thee destitute and enrich thee? Therefore the orphan oppress not, Therefore the beggar drive not away, And as for thy Lord's blessing, declare it. The Holy Qur’an Chapter: 43 Verses 1-2

The Prophet (pbuh) began to speak secretly of God's message to those who were close to him and whom he could trust. One day, when the Prophet (pbuh) was outside the city, the Archangel Gabriel appeared to him. The Archangel caused a spring of water to flow out from a hill. He then began to wash himself in the running water to show the Prophet (pbuh) the ritual ablution to be made before prayer. Then the Archangel showed him all the positions, of Muslim prayer - the various movements and things to be said with each movement. The Prophet (pbuh) returned home and taught all these things first to Khadijah and then to his followers. Since then Muslims have continued to purify themselves before prayer by performing the ritual ablution and have followed the same movements and prayers first performed by the Prophet (pbuh). The news of Muhammad (pbuh) being the Prophet reached an honest, wise, and respected merchant of Mecca called Abu Bakr. He knew Muhammad (pbuh) well and believed he could never lie, so he went to find out for himself if the story were true. The Prophet (pbuh) told him that he had indeed been sent by Allah to teach everyone to worship the one true God. On hearing this from the Prophet's own lips Abu Bakr knew it to be the truth and became a believer instantly. Later the Prophet (pbuh) was reported to have said that everyone he ever invited to accept Islam showed signs of disbelief and doubt, except Abu Bakr; when he was told of it, he did not hold back or hesitate.

Because of his wisdom, honesty, and kindness people had always turned to Abu Bakr for advice. He was, therefore, a man of some influence and through him many people came to Islam. Among these was Sa'd ibn Abi Waqqas, the uncle of Aminah, the Prophet's mother. The night before Abu Bakr came to visit him and tell him about Islam, Sa'd ibn Abi Waqqas dreamt that he was walking in darkness. As he walked he saw the moon and when he looked at it he saw ‘Ali, Abu Bakr, and Zayd, the Prophet's freed slave, beckoning to him to come and join them. When Abu Bakr told him about the Prophet's religion, he understood the meaning of his dream and went at once to the Prophet (pbuh) and declared himself a Muslim. He understood that to be a Muslim means to submit oneself to Allah's Will and to serve only Him. The number of people following the Prophet (pbuh) began to grow. Sometimes they would all go out of the city to the mountains around Mecca to hear him recite the Qur’an and to be taught by him. This was all done very secretly and only a very few people knew about Islam in those early days. Three years passed and one day the Archangel Gabriel came to the Prophet (pbuh) and ordered him to start preaching openly to everyone. So the Prophet (pbuh) told the people of Mecca that he had something very important to tell them. He stood on a hillside in Mecca, called Safa, and they gathered around to hear what he had to say.

He started by asking them if they would believe him were he to say that an army was about to attack them. They answered that indeed they would, because he never lied. He then told them that he was the Messenger of Allah, sent to show them the right way, and to warn them of terrible punishments if they did not follow him in worshipping only Allah and none other. Abu Lahab, one of the Prophet's uncles who was among the listeners, suddenly stood up and said, 'May you perish! Did you call us here just to tell us this?' At this, Allah sent to the Prophet (pbuh) the following surah or chapter:

In the Name of Allah, The Beneficent, The Merciful The Power of Abu Lahab will perish, and he will perish. His wealth and gains will not save him. He shall roast at a flaming fire, and his wife, the carrier of firewood Will have upon her neck a rope of palm-fibre. The Glorious Quran, Chapter 111, Verses 1-5

Then the crowd dispersed and the Prophet (pbuh) was left alone. A few days later the Prophet (pbuh) tried again. A feast was prepared in his house for all of his uncles. After the meal he spoke to them and said, 'O sons of Abd al-Muttalib! I know of no Arab who has come to his people with a better message than mine. I have brought you the best news for this life and the next. Allah has ordered me (pbuh) to call you to Him. So which of you will help me?' All the men kept silent. Then Ali, his cousin, jumped up and said: 'O Prophet of Allah! I will help you.' Then the men all got up and left, laughing as they went because only one young boy had agreed to help the Prophet (pbuh).

His message ignored by most of the people and his uncles, the Prophet (pbuh). Continued to meet his friends secretly in a house near the hill of Safa. There they prayed together and he taught them about the religion of Islam. One day, when the Prophet (pbuh) was returning home, speaking with his followers, he met Abu Jahl, a leader of Quraysh, who hated the Prophet (pbuh) and his teachings. Abu Jahl started to insult him and to speak spitefully of lslam, but the Prophet (pbuh) made no reply and went on his way. Later, Hamzah, one of the Prophet's uncles, who was a strong and brave warrior of whom people were quite afraid, heard how his nephew had been insulted. Filled with rage, he ran straight to the Ka’bah where Abu Jahl was sitting among the people and struck him a violent blow in the face with his bow. Hamzah then shouted, 'Will you insult him when I follow his religion, and I say what he says? Hit me back if you can!' Some people got up to help Abu Jahl but he stopped them saying, 'Leave Hamzah alone, for by God, I have insulted his nephew badly.' From that moment on Hamzah followed the teachings of the Prophet (pbuh) and with his conversion to Islam Quraysh realized that the Prophet. Had a strong supporter and so for a while they stopped persecuting him.

Soon, however, the leaders of Quraysh became angry again, when they saw that the Prophet (pbuh) was going ahead with his teaching. A group of them went to his uncle, Abu Talib, who had promised to protect him. They told him to ask the Prophet. to stop attacking their gods and their way of life, and in return they would let him do as he wished with his religion. After a time they saw that there was no change, so they went back to Abu Talib and this time they told him that if he did not stop his nephew, they would fight them both. Abu Talib sent for the Prophet (pbuh) and told him what had happened, saying, 'Spare me and spare yourself; do not put a greater burden on me than I can bear.' The Prophet (pbuh) thought that his uncle might abandon him and that he would no longer have his support, but nevertheless he answered, 'O my uncle, by God, if they put the sun in my right hand and the moon in my left in return for my giving up this cause, I would not give it up until God makes Truth victorious, or I die in His service.'

Abu Talib was deeply moved by this answer. He told the Prophet (pbuh) that he would support him for as long as he lived and encouraged him to go on spreading God's message. In order to get rid of the Prophet (pbuh) and his followers, his enemies started persecuting those Muslims who were poor or weak, or had no powerful friends. One such person was Bilal, the slave of Umayyah ibn Khalaf. His master would take him out into the desert, tie him up, and leave him in the sun with a large stone on his chest. Fortunately Abu Bakr was passing by one day and saw Umayyah torturing Bilal, so he bought him from his master for a large sum of money and then set him free. But not all persecuted Muslims were as fortunate as Bilal. Many suffered, but all of them endured it patiently, knowing that they were doing the right thing and that their reward in the life to come would be greater than any happiness they could find on earth.

http://islam.thetruecall.com/

"Whoever guides [another] to a good deed will get a reward similar to the one who performs it." Prophet Mohammad (PBUH)[Sahih Muslim]
Share with others

Хадис: Забраняването на потисничеството

ХАДИС 23: ЗАБРАНЯВАНЕТО НА ПОТИСНИЧЕСТВОТО

От Абу Зарр ал-Гиффāри (Аллах да е доволен от него) е предадено, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Всевишния Аллах каза:

«О, раби Мои, Аз забраних потисничеството за себе си и го забраних между вас, така че, не се потискайте.

О, раби Мои, вие всички сте заблудени освен онези, които Аз напътих, затова Ме молете за напътствие и Аз ще ви напътя.

О, раби Мои, вие всички сте гладни освен онези, които Аз нахраних, затова Ме молете за храна и Аз ще ви нахраня.

О, раби Мои, вие всички сте голи освен онези, които Аз облякох, затова Ме молете за облекло и Аз ще ви облека.

О, раби Мои, всички вие вършите грях и денем, и нощем, а Аз опрощавам всички грехове, затова Ме молете за прошка и Аз ще ви простя.

О, раби Мои, вие не ще достигнете до вредата Ми, та да Ми навредите, и вие н ще достигнете до Моята полза, та да Ми помагате.

О, раби Мои, дори първият и последният от вас, и хората, и джиновете да са толкова Богобоязливи, колкото най-Богобоязливото сърце на човек, всичко това не ще прибави нищо към Моето владение.

О, раби Мои, дори първият и последният от вас, и хората, и джиновете да са толкова злонамерени, колкото най-злонамереното сърце на човек, всичко това не ще намали нищо от Моето владение.

О, раби Мои, дори първият и последният от вас, и хората, и джиновете да застанат на едно място и Ме попитат, Аз ще дам на всеки според молбата му и това не ще намали с нищо онова, което е у Мен, освен както ако една игла бъде вкарана в морето.

О, раби Мои, именно това са вашите дела, които Аз записвам за вас, а след това ви въздавам според тях. Който намери добро, нека възхвалява Аллах, а който намери друго, да не обвинявай никой друг освен себе си».” — Хадис, предаден от Муслим.

Муслим разказва този хадис в глава “Добротата” (ал-Бирр), раздел “Забраняването на потисничеството” (Тахриму-з-зулм), номер 2577.

Значимост на хадиса:

Това е един свещен хадис (кудси). Той съдържа велики принципи за дейностите на тялото, за дейностите на сърцето и за ислямската етика. Ан-Науауи, в книгата си “ал-Азкāр” казва, че когато Абу Идрис ал-Хулāни — неговият разказвач от Абу Зарр — му разказвал този хадис, заставал на колене от възвеличаване на този хадис. Разказвачите от иснада на този хадис са от Дамаск. Ахмед ибн Ханбел казва: “Жителите на Шāм нямат по-възвишен хадис от него”.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“حرّمت الظلم” (Харрамту-з-зулме — Аз забраних потисничеството) — “Зулм” означава нещо да се постави не на мястото си. “Зулм” е нарушаване на границите или нарушаване правата на хората. Той е невъзможен е за Всевишния Аллах. Изразът “забраних потисничеството” означава: То не се случва от Мене, Аз съм над него и се абстрахирам от него.

“ضالّ” (Дāллун — заблудени) — преди да бъдат изпратени пророците, вие не знаете нищо за законите.

“إلا من هديته” (Илля мен хедейтуху — освен онези, които Аз напътих) — които ръководих към онова, с което бяха дошли пророците и им помагах.

“أحصيها لكم” (Ухсийхā лекум — Аз записвам за вас) — водя на отчет в Своето знание и записващите ангели.

“ثمّ أوفيكم إيّاها” (Сумма уваффийкум иййāхā — а след това ви въздавам според тях) — въздавам ви отплатата за тях в Съдния ден.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Определение за кудси хадис (свещен хадис).

Кудси хадис е хадис, смисълът на който е от Всемогъщия и Велик Аллах, а думите от Пророка Аллах да го благослови и с мир да го дари). Начините за предаване на кудси хадис са: или посредством Джибрил (Аллах да го приветства), или посредством откровение, или посредством вдъхновение или посредством сънищата. Кудси хадис не се различава от другите пророчески хадиси освен с това, че в иснада се споменава, че хадисът е от Аллах. Тази относителност към Аллах в тези хадиси е стилистична, тъй като Той е говорителят поначало. Понякога тези хадиси могат да се отнасят и до Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), защото той е този, който ги известява от Аллах.

От определението за кудси хадис става ясно, че те се различават от Корана. Ето и най-съществените различия между тях:

а) Свещеният Коран е чудо и със словата и със смисъла си, докато кудси хадис не е чудо;

б) с прочитането на Свещения Коран молитвите са правилни, докато с прочитането на кудси хадис молитвите не само, че не са правилни, но и се анулират;

в) който отрича Свещения Коран става неверник, а този, който отрича кудси хадис става фāсик (нечестив);

г) в Свещения Коран и думите и смисълът са от Аллах, докато думите в кудси хадис са от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), а смисълът е откровение от Всевишния Аллах;

д) предаването на Свещения Коран по смисъл не е позволено, докато при кудси хадис това е позволено;

е) Свещеният Коран се докосва след като се вземе абдест, докато за докосването кудси хадис няма такова условие;

ж) не е разрешено на човек, който е джунуб да чете Коран или да го носи, а кудси хадис може да се носи и да се чете;

з) който прочита една буква от Книгата на Аллах, на него му се пишат десет добрини, а при кудси хадис няма такава награда само за прочитането му;

и) Свещеният Коран не е правилно да се продава (по едно мнение на Имāм Ахмед) или се порицава продаването му (при шāфиитите), а за продаването на кудси хадис няма забрана и не се порицава.

Свещените хадиси (кудси хадис) са повече от сто. Някои учени са ги събрали в една книга. Един такъв учен е ‘Али ибн Балбāн, а книгата му се нарича: “ал-Макāсид ас-сенийя фи-р-ахāдис ал-иляхийя”, в която авторът е събрал сто хадиса.

2. Аллах забранява потискането за себе си.

Думите на хадиса са ясни относно това, че Аллах е забранил на себе си потискането на хората: “Аз забраних потисничеството за себе си”. В свещения Коран тази забрана също е ясна. Всевишния казва: “...И не съм угнетител на рабите”, (Кāф: 29). Също: “Аллах не угнетява хората с нищо...”, (Юнус: 44). Също: “Аллах не угнетява дори с тежестта на прашинка...”, (ан-Нисā’: 40).

3. Потискането е забранено и за хората.

Всевишния Аллах е забранил хората да се потискат и да се угнетяват помежду си. Забранено е на всеки човек да угнетява другия. И въпреки че потискането е абсолютно забранено, то е два вида:

а) потискане на себе си;

Най-голям гнет човек причинява на себе си, когато приравнява други с Аллах. Всевишния казва: “...Съдружаването е огромен гнет”, (Лукмāн: 13). Защото този, който приравнява някого с Аллах, той прави така, че сътвореното да се равнява на Твореца. Той служи на сътвореното наред с Твореца, който няма никакъв съдружник.

След приравняването с Аллах идат големите и малки грехове. В тях има угнетяване за самия човек, защото те въвеждат човека в мъчения и провали и в земния, и в отвъдния свят.

б) потискане на другите.

Забраната за този вид се повтаря в много хадиси от Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари). В хадис от двата достоверни сборника с първоизточник ‘Абдуллах ибн ‘Омар (Аллах да е доволен от него и от баща му) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Потискането е мрак в Съдния ден”. В друг хадис, пак в тях, с първоизточник Абу Муса ал-Еш‘ари се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Наистина Аллах дава отсрочка и дълъг живот на потисника, но когато го сграбчи, той не може да се отскубне от Него [и никой не може да го избави от Него]”. След това прочел: “Така сграбчва твоят Господ, щом сграбчи селищата, когато угнетяват. Той сграбчва болезнено, силно”, (Худ: 102).

Няма съмнение, че въдворяването на справедливост в отношенията между хората и премахването на потисничеството между тях, са едни от най-важните цели на исляма. Това е така, защото справедливостта е основата, върху която може да се издигат огромните замъци на каквото и да е управление или цивилизация. Така, както и потисничеството е причина за упадъка на общностите, за унищожаването на цивилизациите и за загубването на щастието в този живот. Също така, то е причина за навличане на гнева на Всевишния Аллах в Отвъдния живот.

4. Усещането на потребност от Аллах.

Всички хора имат потребност от Аллах както за придобиването на благата, така и за отблъскването на вредите в този и в отвъдния свят. В този свят те имат крайна нужда от напътствието на Аллах и Неговите средства за съществуване. В отвъдния свят те имат нужда от милостта на Аллах. Мюсюлманинът се приближава към Аллах като показва своята нужда и потребност. И тогава неговото служене на Аллах, Господа на световете, се проявява в една от следните форми:

а) молба;

Всевишния Аллах обича хората да показват своята нужда от Аллах и да Го молят за всички свои потребности, и за този свят, и за отвъдния, както за храна, вода и облекло, така и за напътствие и опрощение. В един хадис се казва: “Молете Аллах за всяка ваша потребност, дори и за каишката на вашите сандали, ако се скъса”.

б) искане на напътствие;

в) цялостно подчинение.

А това се постига, когато човек се въздържа от всичко, което Всевишния Аллах е забранил и когато изпълнява всичко, което Всевишния Аллах е повелил.

сряда, 23 юни 2010 г.

Хадис 22: Всяко добро е милостиня

изображение Chez Chiara

«الطهور شطر الإيمان، والحمد لله تملأ الميزان، وسبحان الله والحمد لله تملآن — أو تملأ — ما بين السماوات والأرض، والصلاة نور، الصدقة برهان، الصبر ضياء، والقرآن حجة لك أو عليك، كل الناس يغدو، فبائع نفسه، فمعتقها أو موبقها» — رواه مسلم.

От Абу Мāлик ал-Хāрис ибн‘Āсим ал-Aш‘ари (Аллах да е доволен от него) е предадено, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Чистотата е половината от вярата. “Aл-Хамду лиллях” (слава на Аллах) изпълва везната. “СубхāнAллах уа-л-хамду лиллях” (Пречист е Аллах и слава на Аллах) изпълва онова, което е между небесата и земята. Молитвата е сияние. Милостинята е доказателство. Търпението е светлина. Коранът е довод за теб или срещу теб. Всеки човек започва деня си и продава душата си, [при което] или я освобождава, или я погубва”. — Хадис, предаден от Муслим.

Муслим разказва този хадис в началото на глава “Чистотата” (ат-Тахāра), раздел “Ползите от абдеста” (Фадлу-л-уду), номер 223.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“الطهور” (Ат-Тухур — чистотата) — извършване на действие, с което човек се подготвя за молитва, като вземането на абдест или гусул; или премахването на нечистота от дрехата, тялото или мястото; или само вземането на абдест [тези значения ще се имат предвид и по-нататък, когато се използва думата чистота].

“شطر” (Шатру — половина) — в друг ривает при Ахмед и Тирмизи се казва “الطهور نصف الإيمان ”, вместо “шатр” се използва “нисф” (половина).

“الحمد لله” (Aл-хамду лиллях — Слава на Аллах) — възхваляване на Всевишния Аллах в знак на благодарност за благата, които е дал. Тук се има предвид наградата от споменаването на израза “aл-хамду лиллях”.

“الميزان” (Ал-Мийзāн — везната) — чашата на везната с добрините от везната, с която ще бъдат претеглени делата на хората в Съдния ден.

“سبحان الله” (СубхāнAллах — Пречист е Аллах) — Възвеличаване на Всевишния Аллах и абстрахирането Му от недостатъци. Тук се има предвид наградата от споменаването на израза “СубхāнAллах”.

“الصلاة نور” (Ас-Саляту нур — молитвата е сияние) — “нур” лунната светлина, в която няма топлина и не причинява изгаряне. Молитвата (салят, намаз) води към извършването на добри дела така, както светлината води към безопасния път.

“برهان” (Бурхāн — доказателство) — “бурхāн” се наричат лъчите, излъчвани непосредствено от слънчевото тяло, Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Душата на вярващия излиза от тялото му и около нея има бурхāн, като бурхāна на слънцето”. Именно поради това категоричните доказателства се наричат “бурхāн”, заради тяхната яснота спрямо нещото, което установяват. В конкретния хадис: доказателство за искреността на вярата.

“الصبر” (Ас-Сабр — търпението) — въздържане на душата от онова, което желае, заставянето й да върши онова, което я затруднява и отстояването на истината, въпреки бедите.

“ضياء” (Дийā’ — светлина) — “дийā’” слънчевата светлина, която съдържа топлина и причинява вид изгаряне. Тоест, мъките се премахват с търпението, но то е трудно за понасяне.

“حجة” (Худжджа — довод) — доказателство, аргумент, посредник и твой защитник.

“يغدو” (Йагду — започва деня си) — излиза рано, за да работи за себе си. Ранното излизане е между зазоряването и изгрева на слънцето.

“بائع نفسه” (Бā’и‘ун нефсеху — продава душата си) — или на Всевишния Аллах като му се подчинява, или на сатаната и желанията си като не се подчинява на Всевишния Аллах.

“معتقها” (Му‘тикухā — освобождава я) — избавя я от позор в този живот и от мъчение в задгробния.

“موبقها” (Мубикухā — погубва я) — унищожава я като извършва грехове, защото след те водят след себе си позор и мъчение.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Красноречивата мъдрост.

Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е бил надарен с умението да използва многозначни изрази и много често е давал съвети на своите сподвижници с ясни и кратки изрази, направляващи към всичко добро и предупреждаващи за всичко зло, без да има неяснота в някоя дума или нарушаване на смисъла. И този хадис, който разглеждаме не прави изключение. Той съдържа чудесни директиви, красноречиви пророчески мъдрости и съвети, дадени от онзи, който не говори от себе си, защото това е откровение, което му се разкрива. По-нататък, с позволението на Аллах, ще поясним тези съвети.

2. Чистотата и неговата полза.

Чистотата е половината за правилността на ‘ибāдетите и признак за обичта на Всевишния Аллах. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) пояснява, успокоявайки смирените мюсюлмани, че почистването на тялото и дрехите, — което вярващият прави, подготвяйки се за молитва — е важен и ярък знак за неговата вяра, с който той показва, че се подчинява на повелята на Аллах и изпълнява Неговия призив. Всевишния казва: “О, хора, служете на своя Господ, който е сътворил вас…”, (ал-Бакара: 21). Също: “О, вярващи, когато станете за молитвата, измийте лицето и ръцете си до лактите, и обършете главата, и измийте нозете си до глезените. И ако сте омърсени, почистете се ...”, (ал-Мā’ида: 6). Също: “И дрехите си почиствай”, (ал-Муддессир: 4). Така че, вярващият става и понася неприятностите, за да застане пред Всевишния Аллах чист и изряден, с добър аромат и добър облик, както Аллах е бил добър в неговото творение. По този начин той бива заобичан от Аллах. Всевишния казва: “...Наистина Аллах обича каещите се и обича пречистващите се.” (ал-Бакара: 222).

а) половината от вярата;

Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) пояснява, че наградата от очистването — чрез абдест и други — при Всевишния Аллах се увеличава и достига половината на наградата от вярата. Това е така, защото вярата премахва предишните големи и малки грехове, а чистотата — по-специално абдестът — премахва предишните малки грехове, и затова тя е като половината от вярата.

В хадис, предаден от Муслим с първоизточник ‘Осмāн (Аллах да е доволен о него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Който вземе абдест и го направи по един добър начин, неговите грехове излизат от тялото му...”.

Също, вярата е очистване на вътрешността от духовните нечистоти като приравняването на други с Всевишния Аллах, лицемерието и други подобни, а чистотата, за която говорим е очистване на външността от осезаемите нечистоти, поради което в Съдния ден то ще бъде един от отличителните знаци на вярващите. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “В Съдния ден моята общност ще бъде призована в сияйни лица, ръце и крака от следите на абдеста. Ако някой от вас може, нека удължи сиянието си” — муттафак ‘алейхи. “Сияние” — в оригиналния текст е използвана дума, буквалният превод на която означава: “белотата, която конят има на челото и краката си”.

б) чистотата е половината от молитвата;

Има учени, които другояче тълкуват “вярата”, спомената в хадиса, и казват, че тук тя има значение “молитвата”. Те се аргументират с айета: “...А Аллах не би погубил вярата ви ...”, (ал-Бакара: 143). Тоест, молитвата, която сте изпълнили, обърнати с лице към Йерусалим. Те казват: “Чистотата е половината от вярата”, тоест половината от молитвата, защото чистотата е условие за правилността на молитвата, а условието е като половината от нещото.

в) абдестът е ключът за Рая;

В Свещения Коран се споменава, че причината, поради която неверниците ще влязат в Огъня е тяхното неприсъединяване към редиците на мюсюлманите. Всевишния Аллах казва: “Какво ви отведе в Преизподнята?” Ще рекат: “Ние не бяхме сред отслужващите молитвата”, (ал-Муддaссир: 42-43). Така че молитвата е избавителката от Огъня, тя е пътят за преминаване към Рая и тъй като чистотата е ключът за молитвата, благодарение на това, тя се превръща и в ключ за Рая. В хадис, предаден от Муслим се казва: “Ако един мюсюлманин вземе абдест и го направи по един добър начин, след това стане и изпълни два рекята намаз, като подходи към него със своето сърце и лице, Раят за него е задължителен”. В хадис, предаден също от него, се казва: “За всеки от вас, който вземе абдест, и го направи по един добър начин, а след това каже: “Ашхaду анна ля иляха илляллах, уа ашхaду анна Мухаммадун ‘абдуху уа расулюху” (Свидетелствам, че няма друг Бог освен Аллах и че Мухаммед е Негов раб и пророк), ще се отворят осемте врати на Рая и той ще влезе от която пожелае”.

г) от качествата на вярата;

Абдестът е едно от тайните качества, което се съблюдава единствено от вярващите. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Единствено вярващият се безпокои за абдеста” — хадис, предаден от Ибн Мāджа и Хāким. Защото е нещо, което не може да се види, да не говорим за неприятностите, които съдържа самото му вземане. Именно поради това, този, който го съблюдава ще бъде от първите, които ще влязат в Рая.

В хадис, предаден от Ибн Хузайма в неговия достоверен сборник се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) веднъж, когато се събудил, извикал Билял и казал: “Ей, Билял, с какво ме изпревари към Рая? Вчера влязох в Рая и чух твоят шум пред мен”. А Билял отговорил: “О, Пратенико на Аллах, След всеки езан, който прочитам, изпълнявам два рекята намаз. След всяко разваляне на абдеста, аз го подновявах на момента”. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казал: “Ето с това”.

д) чистотата е амāнат[1];

В хадис, предаден от Ибн Мāджа с първоизточник Абу Аййуб ал-Ансāри (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Петкратните молитви, петъчният намаз до другия петъчен намаз и изпълняването на емāнета, са изкупление за всичко, което е между тях”. Попитали: “А какво е изпълняването на емāнета?” Той отговорил: “Изкъпването (гусл) след джанāба[2], защото джанāба е под всяко косъмче”. В хадис с първоизточник Абу ад-Дардā’ (Аллах да е доволен от него) се казва: “Тя е единственото нещо от религията, което Всевишния Аллах е поверил на хората да опазят”. Защото чистотата е нещо, което е морално и правно, отнасящо се до тялото. Тя е нещо, което се вижда единствено от Всевишния Аллах и се знае единствено от самия човек. Тя се нарушава единствено чрез деяние и умисъл на самия човек и се предполага, че никой не е запознат с това деяние освен него, освен това и умисълът е нещо, което е тайно. Именно поради тези причини премахването на омърсяването с очистването се счита за част от изпълняването на емāнета.

е) чистотата на сърцето.

Осезаемата чистота няма стойност, ако не е съпроводена от морална чистота. Именно поради това телесната чистота на вярващия трябва да е съпроводена и от сърдечна чистота, от добро намерение, правилен умисъл и правилни дела. Газāли казва, че думата “чистота” в този хадис означава чистота на сърцето от злобата, завистта, ненавистта и останалите болести на сърцето, защото вярата получава своя завършен вид по този начин. Той я тълкува още и като въздържане от греховете. Ето какво казва племето на Лут (Аллах да го приветства) по негов адрес и по адрес на неговото семейство, когато ги описват, че те се въздържат и не вършат техните извращения: “...Те били хора, които се пазят чисти”, (ал-А‘рāф: 82) и (ан-Намл: 56).
3. Споменаването на Всевишния Аллах и благодарността към Него.

Изразяването на благодарност към Всемогъщия и Велик Аллах се постига с честото му споменаване, особено с формулировките и думите, които е използвал Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари). Наградата от това споменаване в Съдния ден ще запълни чашката на добрите дела на везната, те ще натежат повече отколкото греховете и човек ще бъде от избавилите се и от приближените към Всевишния Аллах. Особено, ако споменаването съдържа формулировките “субхāналлах”, “ал-хамду лиллях”, “ля иляхе илляллах” и “Аллаху акбар”.

“‘Ал-Хамду лиллях’ изпълва везната. ‘СубхāнАллах уа-л-хамду Лиллях’ изпълва онова, което е между небесата и земята”. А при Муслим и при други: “‘субхāнеллах’ и ‘Аллаху акбар’ изпълват небето и земята”. А при Тирмизи: “‘Ля иляха илляллах’ отива при Аллах без никаква преграда”.

Съществуват много хадиси, в които се говори за ползите на тези четири израза. В Муснад на Имāм Ахмад (Аллах да се смили над него) има хадис с първоизточници Абу Са‘ид и Абу Хурайра (Аллах да е доволен и от двамата), в който се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Аллах избра от всички думи четири израза: ‘Субхāнеллах’, ‘Ал-хамду лиллях’, Ля иляхе илляллах’, ‘Аллаху акбар’. Този, който каже ‘Субхāнеллах’ на него му се пишат двадесет добрини и се премахват двадесет грехове. Който каже ‘Аллаху акбар’ печели същото. Който каже ‘Ля иляхе илляллах’ печели същото. Който каже ‘Ал-Хамду лиллях’ печели същото. А този, който каже “Ал-Хамду лилляхи рабби-л-‘āламийн’ без никой да го накара, на него му се пишат тридесет добрини и се премахват тридесет грехове”.

И така, всеки, който изговаря гореспоменатите изрази с езика си, който е убеден и вярва с цялото си сърце и душа в това, което изговаря, който възпроизвежда в ума и мисълта си техните значения, той спечелва огромна награда. И ако тази награда бе осезаема и можеше да се измери по обем, щеше да се види, че тя запълва разстоянието между небесата и земята и че тя има стълби, по които човек може да се изкачва към по-високите “етажи”. В хадис, предаден от Тирмизи с първоизточник Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал): “Каже ли човек ‘Ля иляхе илляллах’, за него се отварят вратите на небето, за да стигне до ‘Арш, ако големите грехове били избегнати”. “‘Арш” е таванът на най-високата част (фирдаус) от Райските градини, а този, който достигне до него, той се установява в най-прекрасното жилище и се удостоява с най-възвишеното щастие.

Учените са казали: “Тези четири израза са ‘непреходните праведни дела’, за които Всевишния Аллах казва: ‘Имотите и децата са украсата на земния живот, но непреходните праведни дела са най-доброто за въздаяние при твоя Господ и са най-доброто за надежда’ [ал-Кахф: 46]. Това са онези неща, наградата за които остава при Всемогъщия и Велик Аллах, расте и се увеличава. И те са по-добри от Богатствата, семейството и децата”.

— Успокояването на сърцето:

По време на споменаването човек трябва, доколкото е възможно, да усеща със сърцето си и да разбира значенията на изговаряните изрази, за да може то да остави своята следа в неговата душа, сърцето да се успокои и поведението му да се поправи: “Онези, които вярват и сърцата им се успокояват при споменаването на Аллах. О, да, при споменаването на Аллах сърцата се успокояват”, (ар-Ра‘д: 28).

— Зачестяването на споменаването:

Вярващият има крайна нужда от успокояване на сърцето и стабилизиране на душата му, поради което той трябва да зачестява споменаването на Всемогъщия и Велик Аллах, за да може винаги да има връзка с Него, да Му се опира, да черпи от Неговата помощ и подкрепа и да Го моли за прошка и милост и за да може Всевишния Аллах да го споменава в Своите владения, с което да го покрие със Своята милост и милосърдие и да го води по пътищата към напътствието и истината: “О, вярващи, често споменавайте Аллах! И Го прославяйте сутрин и вечер! Той е, Който ви благославя, и Неговите ангели, за да ви изведе от тъмнините към светлината. Към вярващите Той е милосърден”, (ал-Ахзāб: 41-43).

“Сутрин”: при изгрева на слънцето. “Вечер”: когато склони да залезе. С думите “сутрин и вечер” се има предвид през цялото време.

4. Молитвата е сияние.

Молитвата е ясно установен фарз и един от главните съставни елементи на исляма. Тя, както пояснява Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари), е сияние. Тя сочи на човека пътя към доброто и го предпазва от греховете, тя го напътства към правилния път. Всевишния казва: “...Молитвата предпазва от покварата и порицаваното ...”, (ал-‘Анкабут: 45). Тя е абстрактно сияние, с което се осветяват пътищата на напътствието и истината, така както с материализираната светлина се осветява пътят за следване на вярната насока и безопасно придвижване. Това сияние дава възможност на мюсюлманина да се сдобие с величие и красота в земния живот, а в Съдния ден лицето му да излъчва светлина: “...Светлината им ще се устремява пред тях и в десниците им ...”, (ат-Тахрим: 8). Това ще е така, защото онзи, който бива честен спрямо Всевишния Аллах и всеки ден по пет пъти застава пред Него, изпълнен с почит, който бива честен с хората и се отличава със своето възпитание и поведение, със своята набожност и Богобоязливост, на лицата на такива хора Всемогъщият и Велик Аллах поставя сияние, така както е поставил сияние и в техните сърца. Всевишния казва: “...Техният белег е по лицата им от следите на поклоните ...”, (ал-Фатх: 29). В хадис марфу‘, предаден от Табарāни с първоизточник ‘Ибāда ибн ас-Сāмит (Аллах да е доволен от него) се казва: “Ако човек съблюдава молитвата си като взема абдест както трябва, изпълнява рукютата, седждетата и четенията в нея както трябва, тя ще му каже: ‘Нека Аллах те опази така, както ти ме опази’, и ще се издигне с него към небето, цялата в светлина, ще стигне чак до Всемогъщия и Велик Аллах и ще се застъпи за своя човек”.

— Сиянието на джемā‘ата (колектива) и джамията.

Ако мюсюлманинът съблюдава изпълняването на молитвата да е с джемā‘ат, той се сдобива със сияние над сиянието и ако това става в джамия, сиянието се запълва и се постига спасение и предимството да е заедно с приближените към Аллах праведници при влизането в Рая. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Който изпълнява петте молитви в джемā‘ат, ще премине по моста Сирāт като мълния в началото на групата на първенците и в Съдния ден ще дойде като луната по време на пълнолуние”, хадис, предаден от Табарāни. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Благовествай онези, които в мрака вървят пеша към джамиите, с цялостно сияние в Съдния ден”, хадис, предаден от Абу Дāуд и Тирмизи.

— Радост за окото и избавяне от мъки.

Молитвата е връзката на човека със своя Господ. Тя е неговият таен разговор със Създателя, за което е и радост за окото на Богобоязливите. Те намират в нея спокойствие, успокоение и безопасност. Те бързат към нея всеки път, когато ги обземе притеснение, болка или мъка и как не, когато черпят от източника на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), който казва: “Радостта за моите очи бе сторена да е в молитвата”, хадис, предаден от Ахмед и Несā’и. “Радостта за моите очи”: онова, което радва душата ми и на което се наслаждават очите ми. Който, когато бил разтревожен, обезпокоен, опечален и потиснат от нещо, казвал: “Ей, Билял, чети икāма за молитва и ни дай да си отдъхнем с нея”, хадис, предаден от Абу Дāуд.

5. Милостинята е доказателство.

Милостинята е ясно доказателство за истинността на вярата, а хубавото намерение, което я съпровожда е признак за наличието на вяра, достигнала своята зрялост. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Съществуват три неща, който ги направи вкусва вкуса на вярата: който служи единствено на Аллах, [който вярва в това,] че няма друг Бог освен Аллах и [който] раздава зекята от Богатствата си с хубаво намерение в себе си. Тези неща са негови помощници през всяка година”, хадис, предаден от Абу Дāуд. Причината за това е, че Богатствата са любими за всеки човек и той често бива скъперник, а ако позволи да ги раздаде в името на Аллах, това сочи за истинската му вяра в Аллах и убедеността в Неговите обещания и заплахи.

Чистота и правдивост:

Мюсюлманинът, който е чист и неопетнен от материалните нечистоти, който изразява благодарността си към Аллах със словата си, който отдава дължимото на Аллах като Му служи, е чист и неопетнен също и от духовните нечистоти, най-ярките от които са скъперничеството и свидливостта. Мюсюлманинът винаги е бил щедър и великодушен, добър и с широка ръка. Така че в сърцето на един човек не може едновременно да има скъперничество и вяра. Всевишния казва: “...А които се опазят от скъперничеството на душите си - те са сполучилите”, (ал-Хашр: 9) и (ат-Тагāбун: 19). Именно заради това милостинята — все едно дали е задължителната или доброволната — и раздаването й в името на Аллах и спечелването на Неговото удовлетворение за благотворителни дела и за подпомагане на бедните и на тези, които се нуждаят, е категорично доказателство и ясен признак за истинността на вярата и за това, че този, който го прави е един от сполучилите вярващи. Всевишния казва: “Сполуката е за вярващите, които в своята молитва са смирени и които от празнословието странят, и които милостинята зекят дават”, (ал-Му’минун: 1-4).

6. Търпението е светлина.

В оригиналния текст се казва Търпението е “дийā’”, а дийā’ е светлината, която причинява вид затопляне и изгаряне, като слънчевата светлина, за разлика от лунната, която е чист “нур”, тя е само светлина без изгаряне. Търпението е изгаряща светлина, защото е трудна за понасяне от душите. Човек се нуждае да се напрегне, да се пребори със себе си, да се въздържи и да се възпре от онова, което му се иска.

Търпението е пътят към победата.

Мюсюлманинът е на прав път, докато продължава да е търпелив. Това е така, защото човек живее на този свят обкръжен от беди и нещастия, а всичко това се нуждае от устояване и сила, защото в противен случай човек изчезва и се погубва. Мюсюлманинът се нуждае от много търпение в живота си: послушанието се нуждае от търпение, въздържането от прегрешенията се нужда е от търпение, понасянето на неприятностите и нещастията се нуждае от търпение. Именно поради това окачествяването с търпението е една сила, с която не може да се сравни никоя друга сила. То е една велика светлина, която осветява пътя на човека и го води към истината и той продължава да следва правилната посока. Именно поради това вярващите са заслужили похвала от Всевишния Аллах, наред с допълнителната награда и въздаяние. Когато възхвалява Айуб (Аллах да го приветства) Всевишния казва: “И наистина го намерихме търпелив. Прекрасен раб! Той винаги се обръщаше към Нас”, (Сāд: 44). Също: “...И благовествай търпеливите, които, щом беда ги сполети, казват: “Ние на Аллах принадлежим и при Него се завръщаме.” Върху тях има благослов и милост от техния Господ. Те са напътените”, (ал-Бакара: 155-157). Погледнете темата за търпението, обяснена подробно в тълкуването на деветнадесети хадис.

7. Коранът е довод.

Пътят на мюсюлманина е Коранът, неговият водач е Коранът. Той се ръководи по неговото напътствие, той изпълнява неговите повели и се въздържа от неговите забрани, той възприема неговите морални ценности. Който успее да направи това, той може да извлича полза, когато го прочита. Той става негов водач, който го води към спасение на този свят и доказателство в негова защита в Съдния ден. Който страни от този път и се отклонява от директивите на Корана, в Съдния ден Коранът ще бъде неговият обвинител. Колкото повече човек прочита от Корана без да прилага прочетеното, толкова повече се увеличават греховете му, защото самият той свидетелства против него, че се е отклонил от правия път: “Този Коран напътва към най-правото...”,(ал-Исрā’: 9). В хадис, предаден от Муслим се казва: “Оставих сред вас нещо, ако се придържате към него след моята смърт, няма да се заблудите никога: Книгата на Аллах”. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Четете Корана, защото в Съдния ден той ще дойде като застъпник”.

Лек за вярващия и болест за неверника и лицемера.

Вярващият намира в Книгата на Всевишния Аллах изцеление на физическите и душевни болести всеки път, когато я прочита и се замисля над прочетеното, той осветява своята душа, намира успокоение и в неговите жили протича животът. Когато неверникът чуе Корана, той се плаши, обзема го печал си мисли, че смъртта го е настигнала. Всевишния казва: “И низпославаме в Корана това, което е изцеление и милост за вярващите, а на угнетителите той надбавя само загуба”,(ал-Исрā’: 82). Някой от предците е казал: “Никой не е останал незасегнат от Корана, ако е бил заедно с него, той или ще намери спокойствие, или ще претърпи загуба”, след което прочел този айет.

В пътя към Рая.

Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) завършва своите чудесни наставления прекрасни съвети като пояснява видовете хора. Всеки човек започва деня си и го завършва, но тяхното състояние не е еднакво. Някои от тях прекарват нощта или деня си в послушание спрямо Всевишния и Пречист Аллах и в Негово удовлетворение. Те биват честни в отношенията си с Всемогъщия и Велик Аллах и с хората, и по този начин спасяват своята душа от гибел и я избавят от мъчението. Такива хора са с независими души, независима мисъл и ум и с независима воля. Те приемат като единствена цена за своята душа вечният Рай и вечно продължаващото блаженство. Други прекарват нощта или деня си в прегрешения спрямо Всевишния Аллах и в нарушаване на Неговите повели както в личен план, така и в обществен, и с Всевишния Аллах, и с хората, и по този начин те погубват своята душа и я подлагат на опасностите. Те продават своите души на нищожна цена: нещастие в земния живот и вечен затвор в огъня на Ада, в отвъдния, тъй като стават роби на своите страсти и желания и се покоряват на своите дяволи и прищевки: “Всеки човек започва деня си и продава душата си, [при което] или я освобождава, или я погубва”. Всеки човек или се стреми да погуби себе си, или да се освободи. Този, който се стреми да служи на Аллах, той продава своята душа на Аллах и я освобождава от Неговото мъчение. Този, който се стреми да върши грехове спрямо Всевишния Аллах, той продава своята душа за позор и я потопява в греховете, които предизвикват гнева на Всемогъщия и Велик Аллах и Неговото наказание. Всевишния казва: “Кълна се..., и в душата, и в Онзи, Който я е създал, и на нея е посочил [що е] нечестивост и Богобоязливост! Сполучва онзи, който я пречиства. А губи онзи, който се омърсява”, (аш-Шамс: 1,7-10). Смисълът е: сполучва онзи, който пречиства своята душа с послушание спрямо Аллах. Губи онзи, който я хвърля в греховете. Послушанието пречиства душата и благодарение на него, човек се издига. А греховете проникват в душата и я задушават, тя се снижава и сякаш затъва в пръстта. Всевишния казва: “...Кажи: “Губещите са онези, които ще погубят себе си и своите семейства в деня на Възкресението. Да, това е явната загуба!””, (аз-Зумар: 15).

Свидетелство, което се приема и избавя.

Вярващият търси подкрепа за избавянето си от Огъня в затвърдяването на вярата си и заздравяването на своите убеждения в споменаването на Всевишния Аллах. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Който каже сутрин и вечер: ‘О, Аллах, аз осъмнах, зовейки за свидетел Теб, зовейки за свидетел носачите на Твоя ‘Арш, Твоите ангели и всички Твои творения за това, че Ти си Аллах, няма друг Бог освен Тебе, Ти си единственият, няма равен на Тебе и че Мухаммед е Твоят раб и Твоят пратеник’, Аллах освобождава четвърт от него от Огъня. Който го каже два пъти, Аллах освобождава половината от него от Огъня. Който го каже три пъти, Аллах освобождава три четвърти от него от Огъня. А ако го каже четири пъти, Аллах го освобождава от Огъня”, хадис, предаден от Абу Дāуд. Това е така, защото това свидетелство пробужда в неговата душа страха от Всемогъщия и Велик Аллах, желанието да Му служи и страха от прегрешения спрямо Него. По този начин то става причина за отдалечаването му от Огъня и приближаването му до удовлетворяването на Всемогъщия и Велик Аллах. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Който каже, когато осъмне “субхāнеллахи уа бихамдихи” хиляда пъти, той вече е откупил своята душа от Аллах и още от сетния се ден ще бъде освободен от Огъня”.

Не се продавайте освен на Всевишния Аллах.

Несъмнено вярващият е великодушен и щедър, достоен и много скъп. Той се съгласява да се продава единствено на Всемогъщия и Велик Аллах, защото не намира сред другите твари някой, който да може да му даде подходящата и прилична цена. И как не, когато сделката между вярващият и неговият Творец се е осъществила още открай време. Всевишния казва: “Аллах изкупи от вярващите душите и имотите им... , за да е техен Раят...”, (ат-Тауба: 111). Именно заради това те се стремят да удовлетворяват Всевишния Аллах и се въздържат от всичко, което Го разгневява, за да се сдобият с цялата сума без да ги изкушава нещо земно, без да се подмамят от Богатства, без да се огъват от заплахи и без да ги възпира страхът от срещата на смъртта. Всевишния Аллах казва: “Някои хора отдават душите си, за да угодят на Аллах. А Аллах е състрадателен към рабите”, (ал-Бакара: 207). Също: “Сред вярващите има мъже, предани в своя обет към Аллах. Някои от тях загинаха в изпълнение на дълга си, а други още чакат. И с нищо на това не измениха”, (ал-Ахзāб: 23). “Загинаха в изпълнение на дълга си”: загинали са като мъченици в името на Аллах.

8. Някои неща, които сочи хадисът.

— Вярата се състои от слова и дела. Тя се увеличава и намалява. Добрите дела и послушанията я увеличават, греховете я намаляват.

— Делата ще бъдат премерени. Делата имат качества като лекота и тежест. Това се сочи от текстовете на Корана и хадисите и сред общността има консенсус по този въпрос.

Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Две думи, любими за Всемилостивия, тежащи във везната, леки за езика: ‘Субхāнaллахи уа бихамдихи’ и ‘Субхāнaллахи-л-‘азийм’”, хадис, предаден от Бухāри и Муслим. Казва също: “Най-тежкото нещо, което бива поставено на везната е добрият характер”.

— Постоянство в изпълняването на молитвите в техните времена, тяхното цялостно изпълняване с всичките им главни съставни елементи (аркāн), със задължителните им елементи (уāджибāт), с нещата, които са от сунната (сунан) и с нещата, които са от благоприличието в тях (āдāб), след цялостното изпълняване на техните условия.

— Зачестяване на раздаването с благотворителна цел. Подпомагане на нуждаещите се, бедните, вдовиците и сираците, за да може милостинята да бъде наистина в името на Всевишния.

— Търпеливо понасяне на бедите, особено когато те са в резултат на повеляване на одобряваните дела и забраняване на порицаваните и призоваване към Всевишния Аллах: “...И бъди търпелив към онова, което те сполети...”, (Лукмāн: 17). “Затова и ти бъди търпелив [о, Мухаммед], както търпяха пратениците, удостоени с твърдост...”, (ал-Ахкāф: 35).

— Коранът е конституцията на мюсюлманина и затова той трябва да се обърне към него, да го прочита и да се стреми да разбира значенията му и да действа в съответствие с него.

— Мюсюлманинът се стреми да се възползва от своето време и своя живот в послушание на Всевишния Аллах. Той ангажира своята душа единствено със своя Господар, Пречистия Аллах, и с онова, от което има полза за неговия земен и задгробен живот.


[1] Aмāнaт: нещо, опазването на което ни е поверено; — Б. пр.

[2] Джaнāба: вид омърсяване, което постига човек, след полов акт или полюция. Човек в такова състояние се нарича джунуб. — Б. пр.

linkwithin

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...

Популярни публикации