четвъртък, 12 август 2010 г.

Хадис 38: Възползването от земния свят за успех в отвъдния



«كن في الدنيا كأنك غريب، أو عابر سبيل».

وكان ابن عمر رضي الله عنهما يقول: إذا أمسيت فلا تـنـتـظر الصباح، وإذا أصبحت فلا تـنـتـظر المساء، وخذ من صحّتـك لمرضك، ومن حياتـك لموتـك. — رواه البخاري.

От Ибн ‘Омар (Аллах да е доволен от него и баща му) е предадено, че веднъж Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) го хванал за рамената и казал: “Бъди в този свят сякаш си странник или пътник”.

Ибн ‘Омар (Аллах да е доволен от него и баща му) е казвал: “Ако настъпи вечерта, не чакай утрото. Ако настъпи утрото, не чакай вечерта. Вземи от здравето си за болестта си и от живота си за смъртта си”. — Предадено е от Бухāри.

Бухāри разказва този хадис в глава “الرقاق” (ар-Рикāк), раздел “قول النبي صلى الله عليه وسلم: كن في الدنيا كأنك غريب...” (Словата на Пророка, Аллах да го благослови и с мир да го дари, « Бъди в този свят сякаш си странник ...»), номер 6053.

Значимост на хадиса:

Това е един много значим пророчески хадис с много ползи, който обединява в себе си всички видове добро и всички наставления. Той е основен хадис за ограничаване на копнежа по света, тъй като за вярващия не се желае светът да се счита за постоянна обител, че да намира успокоение в него, а точно обратното той трябва да бъде в него сякаш му предстои пътуване и той си приготвя багажа за отпътуването. По този начин той се приготвя за Съдния ден, Деня когато нито Богатство, нито синове ще помогнат, освен който дойде при Аллах с чисто сърце.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“Ако настъпи вечерта”: вечерта е времето от преминаването на слънцето през зенитната си точка до полунощ.



“Ако настъпи утрото”: утрото е времето от полунощ до достигането на зенитната точка на слънцето.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Пророкът-възпитател.

Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е бил учител и възпитател на своите сподвижници. В обучението и възпитанието си, той е изпреварил най-новите постижения, до които съвременните възпитатели и педагози достигат по отношение на методите и средствата. Той се е възползвал от благоприятните случаи, които му се предоставяли, давал е примери, абстрактните представи ги пренасял в осезаеми и видими от действителността, давал им съвети, в обръщенията си към тях им давал онова, от което се нуждаели, така че да бъде разбран от тях, контролирал е делата им, похвалвал правилните постъпки, поправял грешните, и всичко това с добър пример за подражание, търпение, настойчивост и съблюдаване на ценностите.

Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) в този хадис хваща ‘Абдуллах ибн ‘Омар за раменете, за да привлече вниманието му към знанието, което ще му предаде, за да усети загрижеността му и желанието му това знание да достигне до дъното на душата му и цялото му същество.

Ибн Хаджар ал-Хайтами (Аллах да се смили над него) казва за този пророчески урок: “Този хадис сочи, че учителят или ораторът може да докосват някои органи на обучаващия се или на слушателя от аудиторията при преподаването. В друг хадис като него Ибн Мас‘уд (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) го научил на двете свидетелства като хванал ръката му между своите ръце. Мъдростта се състои в това, че другият усеща симпатия, внимание и оплодотворяване, тъй като обикновено такова нещо не се забравя. И най-често това се прави единствено с този, който изпитва симпатия към него. В този хадис има доказателство за обичта на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) към Ибн ‘Омар и Ибн Мас‘уд”[1].

2. Преходността на света и вечността на отвъдното.

Човекът живее на този свят толкова, колкото Аллах пожелае да живее, след това един ден неизбежно умира: “Всяка душа ще вкуси смъртта...”, (Āли ‘Имрāн: 185). “И ти ще умреш [о, Мухаммед], и те ще умрат”, (аз-Зумар7 30). Човекът не знае кога свършва живота му и идва смъртта: “...И никой не знае какво ще придобие утре, и никой не знае къде ще умре...”, (Лукмāн: 34).

Този свят е преходен колкото и да е дълъг живота на човека в него. Това е една видима истина, която виждаме денонощно, усещаме я всеки час и миг. След това човек неизбежно ще живее един вечен, установен и постоянен живот, който няма да има край или срок. Това ще е вечният живот, отвъдният живот, след като Всемогъщия и Велик Аллах съживи хората от гробовете им и ги събере при Себе си, за да им търси сметка за делата им и да ги съди. След което човекът ще бъде пратен или към Рая с ширината на небесата и земята, приготвен за Богобоязливите, където ще пребивават вечно, или към Огъня, горивото на който ще са хората и камъните, приготвен за неверниците, откъдето не ще могат да излязат.

Така че, умен вярващ е този, който не се заблуждава с този свят, не се успокоява с него и не я смята за всичко, а ограничава очакванията си в него и я превръща в нива, в която той сее добрите дела, за да пожъне плодовете им в отвъдния свят. Той я превръща в средство за спасение по моста провесен над гърба на Ада. Всички наставления на пророците и техните последователи по този въпрос си съвпадат. Всевишния Аллах, говорейки от името на вярващия от семейството на фараона казва: “О, народе мой, този, земният живот, е само [кратко] наслаждение, а отвъдният е Домът на вечността!”, (Гāфир: 39). Пратеника на Аллах (Аллах до го благослови и с мир да го дари) казва: “Какво е светът за мен и какво съм аз за света? Аз и светът сме като пътник, спрял се за малко в сянката на едно дърво да си отдъхне от зноя на деня, след това си заминал и го оставил”.

3. Светът е проход и път към отвъдното.

Вярващият в света е или странник, или пътник, той не се успокоява в него и не се посвещава на красотите му и не се оставя да бъде измамен с онова, което е в него. Светът не заслужава човек да се привързва към него и да се съсипва заради него, защото е само преходен дом, а не постоянен. “...А земният живот е само измамна наслада”, (Āли ‘Имрāн: 185). Вярващият постоянно усеща в душата и сърцето си, че трябва да живее на този свят като чужденец, който е далеч от семейството и децата си. Той постоянно жадува да се завърне в истинската си родина и страстно желае да срещне семейството, децата и любимите си хора. И колкото и дълго да продължи неговото странство в страната, където се намира, той не намира спокойствие в нея и не му харесва в нея, сърцето му продължава да гори от желание да се завърне към страната на раздялата си. Поради това, той не се стреми да издига замъци и да се сдобива със земния лукс, а се удовлетворява с онова, което е по силите му. Той спестява в странството си и събира ценното напътствие, с което ще бъде щастлив в истинския си дом, сред семейството и близките, защото знае, че там му е мястото и че там ще живее. Ето така вярващият се въздържа в света, защото той не е вечният му дом, а само кратки мигове по отношение на отвъдния свят: “...Насладата на земния живот спрямо отвъдния е твърде малка”, (ат-Тауба: 38). “...А отвъдният е Домът на вечността!”, (Гāфир: 39).

Ал-Хасан ал-Басри казва: “Вярващият е като странника, не се безпокои за принизеността на света и не се конкурира за величие в него. Той си има свои интереси и хората си имат техни интереси”.

Ибн Раджаб казва: “Когато Аллах е създал Адам (Аллах да го приветства), той и съпругата му били настанени в Рая, след това били принудени да го напуснат, но им било обещано те и благочестивото им потомство да бъдат върнати в него. Затова вярващият винаги страстно желае да се завърне в първоначалната си родина, а обичта към родината е от вярата”.

Нещо повече, вярващият пребивава в този свят и се застоява в него по-малко отколкото чужденецът пребивава далеч от страната си и се застоява. На чужденеца може и да му се хареса мястото и да изгради дом, семейство и да има деца, но това не е положението на вярващия в света. Вярващият е като пътника, който е на път, преминава набързо, душата му жадува да достигне родината си и да се установи там. Така че колкото по-голямо разстояние измине, той толкова повече се радва, колкото и препятствия да среща и да го боли от това. Пътникът в своето пътуване не се установява за дълго на едно място и не се сближава с много хора, а само с малцина, колкото да не е сам по време на пътуването и да има кой да му помага да достигне до целта си. Такъв е и вярващият в света, взема от него — дом и наслади — само толкова, колкото ще му е необходимо за постигането на желания успех с удовлетворяването на Всевишния Аллах в отвъдния живот: “Той е, Който сътвори смъртта и живота, за да ви изпита кой от вас е по-добър в делата...”, (ал-Мулк: 2). А приятелите си той избира да са от онези, които ще му сочат правилния път и ще му помогнат да достигне до брега на спасението: “В този Ден приятелите ще са врагове един на друг освен Богобоязливите”, (аз-Зухруф: 67). Той се пази от крадците и разбойниците, които го отдалечават от Всемогъщия и Велик Аллах и от покоряването Му, точно като пътника, който пътува в пустинята. “В Деня, когато угнетителят ще хапе ръцете си, казвайки: “Ах, да бях поел път с Пратеника! Ах, горко ми, да не бях взимал такъв за приятел! Той ме отклони от споменаването, след като бе дошло при мен. Сатаната за човека е предател.””, (ал-Фуркāн: 27-29). Пътникът се приготвя като се запасява за пътуването си, а вярващият се запасява от земния си свят за отвъдния. Всевишния казва: “...И запасете се! Най-добрият запас е Богобоязливостта. И бойте се от Мен, о, разумни хора!”, (ал-Бакара: 197).

4. Наставлението на Ибн ‘Омар.

‘Абдуллах ибн‘Омар ибн ал-Хаттāб (Аллах да е доволен от него и баща му) е усвоил наставлението на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) с цялото си същество, то се е пропило в неговото сърце и проникнало в душата му, и благодарение на това е станал един успешен ученик на учителя си Пророка-възпитател. И така от своя страна той също станал източник на светлина и напътствие и започнал да известява хадиса на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и да призовава хората към въздържание в света, за да достигнат до максимално ограничаване на очакванията, ако настъпи вечерта, да не чакат утрото, а ако настъпи утрото, да не чакат вечерта, а да смятат, че животът им ще свърши преди това [и да не отлагат вършенето на добри дела].

В марфу‘ хадис, предаден от Хāким в неговия достоверен сборник, с първоизточник Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от него и баща му) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Възползвай се от пет неща преди да настъпят пет други: младостта си, преди старостта си; здравето си преди болестта си, Богатството си преди бедността си, свободното си време преди заетостта си; и живота си преди смъртта си”.

5. Ползи:

1) Мюсюлманинът трябва да бърза, когато ще върши добро дело. Той трябва да увеличи покорствата спрямо Всевишния и благодеянията. Той не трябва да пренебрегва вършенето на благодеяния и не трябва да ги отлага с надеждата да се поправи в бъдеще, защото той не знае кога ще свърши земния му живот.

2) Мюсюлманинът трябва да се възползва от благоприятния случай и момент, и ако му се удаде такъв, да не го изпуска.

3) Хадисът насърчава към отказване от света и въздържане, но това не означава, че човек не трябва да се труди, а да не се привързва дотолкова, че светските неща да го откъсват и да не му позволяват да се потруди и за отвъдния живот.

4) Единствената грижа на мюсюлманина е да се стреми да върши добри дела и да върши най-различни добрини, а единственият му страх и единственото нещо, от което се пази, е наказанието на Всевишния Аллах. Именно заради това увеличава деятелността и активността си, точно като пътника, който прави всичко възможно, за да се предпази и обезопаси и се страхува да не би да се случи нещо по пътя и да не може да достигне до целта си.

5) Мюсюлманинът трябва да се предпазва от лошите другари, които се равняват на разбойниците по пътя, за да не го отклонят от целта му и да му попречат да достигне до крайната си точка.

6) Труденето за светския живот е уāджиб (задължително), за да се удържа душата и да се придобие онова, което е полезно. Мюсюлманинът използва всичко това за отвъдния си живот и за спечелването на награда при Всевишния Аллах.

7) Подобни хадиси ни насочват към уравновесеност и умереност в труденето за този свят и за отвъдния. Колкото повече човек се привързва към пръстта на земята и се отвръща от делата за отвъдния живот, толкова повече той бива сполетян от глупост и заблуда.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Ас-саламу алейкум! Мир на всички!
Преди да коментирате, ви моля да помислите добре върху това, което искате да кажете и за начина, по който ще го изречете. Аз няма да толерирам фитната и обидни изказвания по адрес на Аллах и Исляма. Ако имате въпроси, кажете или попитайте по начин, по който искате и на вас да ви се говори :D

Ако искате да ми кажете нещо лично, персонално до мен, ползвайте електронната ми поща (и-мейл).

linkwithin

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...

Популярни публикации