Незлобивост и благородство

Най-благотворното  за човека това, което най-добре прогонва неговите тревоги и  безпокойство и поражда в душата му доволство и наслада, – е сърце,  изпълнено с незлобивост и благородство, отърсило се от съблазните на  злостта и нечестивите пориви. Когато човек види, че някой е споходен от  благоденствие, то нека се радва на щастието му; нека не забравя, че то е продиктувано от волята на Аллах и нека си спомня за думите на Пратеника  (Аллах да го благослови и с мир да го дари!): “О, Аллах,  благоденствието, което е споходило мен или някое от Твоите създания, – то е от Теб единствен, в Чийто промисъл друг никой няма дял! Затова, слава Тебе и за Теб е благодарността [ни]!” /Абу Дауд/ 

А когато види, че някое от творенията на Аллах е сполетяно от страдание, то нека бъде състрадателен към него, нека се моли на Аллах да облекчи болката на страдащия, да опрости греховете му и нека си спомня за призива, който Пратеника е отправил към Създателя:

Ако опростиш ни, Господи,

опрощаващ Ти на мнозина!

Грехът кого от рабите Ти

несъгрешил го подмина?!

Ако мюсюлманинът спазва това, в сърцето му не ще има и следа от порока, ще изпитва доволство поради предаността си към Аллах и житейското си благоденствие, и на душата му ще бъде леко поради освободеността й от влеченията на сляпата злост. Защото покварата, обхванала изпълненото със злостни помисли сърце, е трудно излечима болест. И колко бързо се отделя вярата от нечестивото сърце – подобно на течност, изливаща се през процепите на пропукано гърне!

Ето защо вниманието, което Ислямът проявява към сърцето на човека, е изключително сериозно. Тъй като зложелателното сърце опорочава благочестивите дела, заличава блясъка им и превръща чистотата им в мътилка.

Докато делата на озареното от благородството сърце – тях Аллах ги благославя, колкото и да са незначителни! И това сърце цялата си добрина към Него я отправя!

В този смисъл Абд Аллах Ибн Амр предава: “Рекоха: `О, Пратенико на Аллах, кои хора са най-добродетелни?` Рече: `Всеки, който е с преметено сърце и винаги все истината казва.` Рекоха: `За онзи, който винаги все истината казва, знаем; ала кой е този, който е с преметено сърце?` Рече: `Той е богобоязливият, чистият, у когото няма ни грях, ни [желание да] угнетява, ни злоба, ни завист!`” /Ибн Маджа/

Затова именно мюсюлманската общност е обединението, в основата на което са заложени чувствата на взаимната обич и всеобщата дружба, на взаимопомощта и сътрудничеството, на вежливостта и добросърдечието в човешките взаимоотношения. В нея няма място за тираничния и незачитащ личността на останалите индивидуализъм, а тя е точно такава, каквато я описва Свещеният Коран: А които дойдоха след тях, казват: “Господи наш, опрости нас и братята ни, които ни изпревариха във вярата, и не влагай в сърцата ни омраза към онези, които повярваха! Господи наш, Ти си състрадателен, милосърден.” /Сура Изселването (Ал-Хашр): 10/

& & & & & & &

Ако враждебността намери почва и пусне корени дълбоко в душата на човека, и трънливите й бурени се разклонят и се разраснат, – тогава те ще задушат цветовете на крехката вяра и от това състрадателността и миролюбието, неминуемо ще повехнат и загният.

При това положение, изпълнявайки задължителните обреди, човек не върши нищо добро и душата му не извлича от тях полза в подкрепа на своята непорочност.

Много често враждебността прави хората безразсъдни, като ги тласка към извършването както на дребни прегрешения, подкопаващи доблестта и достойнството на съгрешилия, така и на големи грехове, поради които човек си навлича гневът на Всевишния. Окото на гнева наднича иззад някой тъмен ъгъл, като остава сляпо за добродетелите и усилва пороците. Чрез него злостта би могла да достигне до илюзиите и химерите, до подмяната на истинното с въображаемото и измамното. Ето защо всичко това предизвиква гнева на Исляма и той, като призовава вярващите да се предпазват от него, гледа на мерките, непозволяващи реализирането му, като на най-възвишени свещенодействия.

Във връзка с това Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал: “Да ви известя ли кое стои по-високо от говеенето, молитвата и доброволната милостиня?` Рекли: Да. Рекъл: Поправянето на враждата, защото покварата на враждата – това е стригалото и не казвам аз, че то косата стриже, а че религията стриже!`” /Ат-Тирмизи/

Шейтана не е в състояние да направи от благоразумния човек идолопоклонник, ала в страстното си желание да изкушава хората и да ги подлага на опасности, той все пак не би бил безсилен да отдалечава вярващия от неговия Създател. В резултат на това човекът остава в незнание за задълженията си, което е много по-страшно от незнанието, в което тъне вярващият в суеверия езичник. По този начин, използвайки коварството си, шейтана разпалва огъня на омразата в човешките сърца. И когато този огън се разгори, той се наслаждава на гледката, виждайки как изгарят настоящето и бъдещето на хората, как биват изпепелявани ръзките и отношенията помежду им, как погиват добродетелите им.

Ето защо Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал:
“Шейтана вече се е отчаял, че ще му се кланят извършващите молитвата на Арабския полуостров, ала не се е отчаял, че ще разпалва вражда помежду им.” /Муслим/

Понеже, ако злото вземе власт над човешките сърца и взаимната им обич се превърне в омраза, тогава разрухата ще бъде безвъзвратна и хората ще отстъпят от вярата си, а душите им ще се изпълнят с жестокост и безсмислено упорство, поради които те ще прекъсват връзките, които Аллах е повелил да бъдат съединявани, и ще сеят развала по земята.

& & & & & & & &

Ислямът проявява особена бдителност към първите признаци на недружелюбността в човешките взаимоотношения. Целта му е да излекува тази болест, още преди тя да се е задълбочила и превърнала в нечестива враждебност. Известно е, че по своя характер и разбиранията си хората са твърде различни, поради което срещата им в полето на живота може да им създаде, ако не сблъсъци и противопоставяния, то най-малкото – притеснения и неприятности. Затова Ислямът е постановил принципи, които да възпират мюсюлманите от враждебните домогвания, водещи до разединения и междуособици, и които да утвърждават в сърцата им чувствата на взаимна обич и привързаност. В крайна сметка той възбранява на вярващите да прекратяват отношенията помежду си и да враждуват едни срещу други.

Случва се, наистина, човек да изпита тежестта на обидата, насочена срещу него, поради което да се натъжи и наскърби, и да реши да прекъсне взаимоотношенията си с онзи, който я е изрекъл.

Аллах обаче не е доволен от това, че връзката между двама мюсюлмани да има такъв край.

Ето защо Мухаммед (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал:
“Не прекъсвайте отношенията помежду си и не изричайте зад гърба си злословия! Не се ненавиждайте и не си завиждайте! А бъдете раби на Аллах и братя помежду си! И на мюсюлманин не се позволява да страни от брата си за повече от три [нощи].” /Ал-Бухари/

А според друг вариант на това предание думите му са следните: “Вярващият няма право да избягва [друг] вярващ за повече от три [нощи]. И когато трите [нощи] изминат, нека да се срещне с него и го поздрави. Ако и другият му отвърне на поздрава, и на двамата ще им бъде въздадено. Ала ако не му отвърне, ще си навлече грях, а поздравилият да престане да [го] избягва.” /Абу Дауд/ Този срок е необходим, за да се успокоят междувременно страстите и да отшуми гневът на засегнатия. А после мюсюлманинът е длъжен да продължи да общува с братята си и да поднови предишното си поведение спрямо тях. Иначе казано, на това временно отчуждение трябва да се гледа като на облак, който, скоро след като се е появил, вятърът е задухал и го е разпръснал, и над смрачилия се небосклон слънцето отново е засияло.

Когато се разгори някакъв конфликт, участниците в него биват или сред угнетяващите, или сред угнетяваните. Ако човек се държи враждебно спрямо някого и ограничава правата му, то той трябва да се отърси от заблудата, в която е изпаднал, и да промени поведението си, за да поправи извършеното. Той трябва да знае, че за да отстрани злобата от сърцето на онзи, когото е засегнал, е необходимо да се върне при него, да го успокои и отново да спечели доверието му. И поради това на човека, попаднал в такова положение, ислямът повелява да помоли за прошка брата си, проявявайки към него доброта и човечност, от които раната в душата му да заздравее.

Във връзка с това Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал: “Който е обидил брата си [с дела или с думи], засягайки честта му или нещо [друго], то нека го помоли за прошка днес, преди [да е настъпил Денят на възкресението, в който] не ще има ни динар, ни дирхам, и ако е имал добро дело, ще му се отнеме то според големината на обидата, а ако не е имал добрини, ще се вземе от злините на онзи, когото е обидил, и ще се прехвърли [от тях] върху него.” /Ал-Бухари/

Така Ислямът наставлява тези, които са постъпили несправедливо. А що се отнася до онези, чиито права са били нарушени, тях той призовава да проявяват благост и великодушие, и да загърбват миналите прегрешения, като приемат извиненията на своите братя, дошли при тях, разкаяни и молещи за прошка. Защото да отхвърлиш извинението на съгрешилия, също е голямо прегрешение.

В този смисъл в хадис се казва: “Прегрешението на онзи, комуто неговият брат мюсюлманин се извини, ала той не приеме [извинението му], ще бъде толкова голямо, колкото [това] на бирника-угнетител” /Ибн Маджа/

Казано е и още: “Онзи, от когото бъде поискана прошка и той не я приеме, не ще пие от реката на изобилието” /Ат-Табарани/

Посредством тези ясни напътствия, отправени и към двете страни в един разгорял се конфликт, Ислямът воюва срещу злостта и злобата у човека, като унищожава семената им още в зародиш. Ето така общността на вярващите се въздига до едно по-високо равнище, за което са характерни връзката между хората и справедливите отношения помежду им.

Като белези на низостта и мерзостта Ислямът разглежда и случаите, при които злостта се отлага в дълбините на душата и не само, че не я напуска, а продължава да бушува в нея така, както бушува загасналият вулкан в недрата на земята.

Мнозина от онези, които задържат злостта в сърцата си, търсят за нея отдушник в лицето на тези, които се изправят на пътя им. Те не намират покой, докато не излеят гнева си, обсипвайки хората с обиди и посявайки омраза в душите им.

Показателни в това отношение са следните думи на Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!), достигнали до нас посредством свидетелството на Ибн Аббас: “Рекъл: `Да ви съобщя ли кой е недостойният сред вас?` Рекли: `Да, ако желаеш, о, Пратенико на Аллах.` Рекъл: `Недостойният сред вас е онзи, който сам станува и роба си с камшик налага, и от дарения и го лишава роднинска подкрепа. А да ви съобщя ли кой е по-недостоен от него?` Рекли: `Да, ако желаеш, о, Пратенико на Аллах.`Рекъл: `Който хората ненавижда и те него ненавиждат.` Рекъл: `А да ви съобщя ли кой е по-недостоен от него?` Рекли: `Да, ако желаеш, о, Пратенико на Аллах.` Рекъл: `Които не приемат някой да сгреши и не приемат извинение, и не прощават прегрешение.` Рекъл: `А да ви съобщя ли кой е по-недостоен от тях?` Рекли: `Да, о, Пратенико на Аллах.` Рекъл: `Онзи, на чиято добрина [никой] се не надява и от злината му [всеки] се
опасява.`” /Ат-Табарани/

Пороците, изброени в този хадис, очертават етапите, през които злостта преминава, докато причинителите й стават все по-многобройни, а мерзостта в делата й все повече нараства. Изложеното тук не буди никаква почуда, тъй като от дълбока древност, та дори и по времето на своето невежество, хората неизменно са усещали, че злостта е качество, присъщо за най-ниските слоеве сред творенията на Всевишния, качество, което притежаващите доблест и достойнство винаги категорично са отхвърляли. В този смисъл са и следните стихове на Антара:

На висок по сан подхожда,

злост в душа си да не носи,

че величието не спохожда,

който гняв в сърце си носи.

& & &  & & & &

Съществуват пороци, за вредното въздействие на които Ислямът настойчиво предупреждава, а за човека не е никак трудно да открие скрития им ървоизточник.

Въпреки многообразните си проявления те се свеждат до една единствена причина – а именно, загнездилата се в душата на нечестивеца злост.

Така например оклеветяването на невинни хора е престъпление, произтичащо от силната ненавист. И тъй като последствията от него са такива, че то изключително силно изопачава истината и накърнява честта и достойнството на почтения човек. Ислямът гледа на него като на една от най-гнусните лъжи.

Във връзка с това Аиша предава следните думи на Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!), отправени към неговите сподвижници: 

“`Знаете ли [коя е] най-греховната лихва за Аллах?` Рекоха: `Аллах и Неговият Пратеник най-добре знаят!` Рече: `Най-греховната за Аллах лихва е да си позволиш да очерниш честта на човек-мюсюлманин.` Сетне Пратеника на Аллах изрече следните слова на Всевишния: А които незаслужено обиждат вярващите мъже и жени, те се нагърбват с клевета и явен грях. /Сура Съюзените племена (Ал-’Ахза:б): 58/”

Няма съмнение, че когато на хората се търсят и приписват недостатъци преднамерено, е налице една твърде низка и безнравствена постъпка. Ислямът постановява налагането на своевременни наказания за някои от свързаните с клеветата престъпления, ала онова, което очаква клеветниците в отвъдния живот, е много по-мъчително и тежко.

В тази насока са и думите на Пратеника на Аллах: “Който спомене за един човек нещо, което у последния не съществува, за да го опозори, – него Аллах ще задържи в Огъня на Ада, докато не докаже онова, което е изрекъл за човека.” /Ат-Табарани/

А според друг вариант на същото предание е казал: “Който човек разпространи за човек-мюсюлманин дума, за да го очерни в земния живот и с която последният няма нищо общо, – за него Аллах е в правото Си да разтопи [плътта му] в Огъня в Деня на възкресението, докато не докаже онова, което е изрекъл за човека.”

Ала след като изреченото от него е клевета, то как тогава ще докаже пред Аллах една лъжа и как ще се избави той от нейните последствия!?

Благородната душа предизвиква у вярващия желание за доброто на хората, дори и когато не е в състояние да им стори добрина със собствените си ръце.

А що се отнася до онзи, който, макар да не открива зло у хората, съвсем неоснователно им го приписва, изричайки по техен адрес най-подли лъжи и измислици, – то той е безсъвестен клеветник.

За такива като него Аллах Всеславния е казал: За онези, които желаят покварата да се разпространява сред вярващите, ще има болезнено мъчение в земния живот и в отвъдния. Аллах знае, вие не знаете. /Сура Светлината (Ан-Ну:р): 19/

От друга страна, част от благодатта, с която Аллах дарява рабите Си, е желанието Му да прикрива недостатъците на създанията, макар и иначе открито да ги е описал. Поради това, мюсюлманинът не бива да злорадства, като злослови против друг мюсюлманин, дори когато казаното от него действително съществува. Защото човекът с благородна душа изпитва състрадание при вида на чуждото страдание и желае на ближния си здраве и благополучие. А що се отнася до онези, за които е развлечение да разкриват позора на останалите, показвайки прикритите им недостатъци и изваждайки наяве техните слабости, – то това съвсем не е поведение, достойно за истинския мюсюлманин.

Ето защо Ислямът възбранява да бъдат охулвани хората, тъй като хулата е отдушник за потисканата злост и за душата, лишена от състрадателност и чистота.

По този повод, според свидетелството на Абу Хурайра, Пратеника на Аллах е казал: “`Знаете ли какво е хулата?` Рекоха: `Аллах и Неговият Пратеник най-добре знаят!` Рече: `[Това е] да говориш за брата си онова, което за него е омразно.` Речено бе: `А какво ще речеш, ако казаното, у брата ми съществува?` Рече: `Ако онова, което казваш, у нег съществува, то [значи] си го охулил. А ако онова, което казваш, у него не съществува, то [значи] си го оклеветил.`” /Муслим/

Сред нравствените правила, които Ислямът постановява с цел, да съхрани обичта между вярващите и да предотврати разцеплението помежду им, е и възбраната на сплетнята, която е причина за появяващото се в човешките взаимоотношения недоверие, както и за ревността, завладяваща сърцата на хората.

Поради това Пратеника не позволявал да му бъдат съобщавани за сподвижниците му неща, които биха опорочили душата му, като казвал: “Никой от вас да не ми съобщава за някого от сподвижниците ми нещо, защото бих искал да заставам пред вас с чисто сърце!” /Абу Дауд/

Затова, когато човек дочуе някаква сплетня, той не трябва да налива масло в огъня. Понеже е възможно лошата дума да остане и без последствия, ако, веднъж изречена, не бъде повторена. Възможно е обаче също тя да разпалва войни, тъй като, ако лекомислен човек я подхване и към нея още нещичко добави, ще се превърне в искра, от която ще настанат беди и нещастия.

Именно поради тази причина Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал: “Не ще влезе в Рая доносникът.” /Ал-Бухари/ В друг вариант на същото предание използваната дума е “интригантът”.

Според учените, и двете думи са употребени в едно и също значение. Общото им становище е, че доносникът е този, който, след като е присъствал на някакъв разговор, предава думите на участвалите в него; докато интригантът е онзи, който, след като е подслушал разговора на хора, които не са усетили присъствието му, започва да злослови и одумва.

Във връзка с това в хадис се казва: “Сплетнята и злостта наистина [ще бъдат] в Огъня. За тях няма място в сърцето на един мюсюлманин.” /Ат-Табарани/

Сред неизменните спътници на злостта са и проявата на недоверие към хората, задълбаването в техните недостатъци, подигравките и осмиването на недъзите им или на техните по-особени телесни и душевни черти.

Към всичко това Ислямът изпитва отвращение и ненавист.

Ето защо Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал:
“Който разбере за някаква слабост у брата си и я прикрие, в Деня на възкресението [с благодатта Си] Аллах ще прикрие негова.” /Ат-Табарани/

Казал е и още: “Който е прикрил недостатъка на вярващ, той все едно е възвърнал живота на живопогребана девойка.” /Ат-Табарани/

Често пъти онези, които в стремежа си да извадят на показ човешките слабости, се задълбават в тях, са много по-големи престъпници и сърцата им са много по-отдалечени от Аллах, отколкото притежателите на така разбулените недостатъци. Защото да дебнеш едно престъпление, само за да го направиш известно, е деяние по-грозно и осъдително дори и от извършването на самото престъпление.

Каква огромна разлика съществува между следните две чувства: чувството на ревностна почит към светините на Аллах и желанието те да бъдат защитавани; и чувството на омраза към рабите на Аллах и желанието те да бъдат унижавани!

Първото чувство би могло да достигне връхната си точка в душата на човека, ала въпреки това то не би имало нищо общо със зложелателството спрямо творенията на Всевишния, с нечестивото очакване на грешките им и със злорадството заради техните страдания и болки.

& & & & & & &

Благородството на душата е достойнство, което кара човека да не допуска житейската му съдба да определя чувствата му към останалите хора. Това негово качество му позволява да приема факта, че може би ще претърпи неуспех в това, в което друг ще спечели, че може би не ще постигне онова, до което други ще достигнат първи.

Глупаво или дори унизително е положението, при което любовта за облага се е загнездила в душата на някого, като го подтиква да желае несполуката на всеки един човек и то не за друго, а само защото самият той не е успял!

Поради това мюсюлманинът трябва да съумява да мисли по-широко, да притежава по-благородна чувствителност и да гледа на нещата през призмата на обществения интерес, а не през призмата на своите лични амбиции.

А в душите на хилядите обладани от злобата хора бушува огънят на злостта, защото, вглеждайки се в земния живот, те разбират, че онова, за което жадуват душите им, ги е подминало, като е изпълнило шепите на други.

И именно в това се състои огромната им трагедия – злощастието, което не им дава покой!

В древни времена Иблис видял, че щастието, произтичащо от благоразположението на Всевишния, към което той така настървено се бил домогвал, в крайна сметка било отредено на Адам. Затова той се зарекъл, че не ще остави никого да се наслаждава на това щастие, след като самият той е бил лишен от него.

По този повод в Свещения Коран е казано: Рече: “За това, че Ти ме погуби, ще ги дебна по Твоя прав път. После ще идвам при тях и отпред, и отзад, и отляво, и отдясно, и ще откриеш, че повечето са неблагодарни.” Сура Стената (Ал-’А‘ра:ф): 16-17/

Този сатанински пламък – именно той се разгаря и в душите на хората, подвластни на злостта, която покварява сърцата им. Затова Ислямът призовава човеците да странят от тези нечестиви помисли и да следват в живота си един по-възвишен и по-спокоен път.

Във връзка с това Анас Ибн Малик разказва: “Бяхме насядали при Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари!), когато той рече: `Сега пред вас ще се появи човек от хората на Рая.` И тогава се появи един от ансарите, от брадата на когото се стичаха капчици [вода] от абдест и който си държеше обувките в лявата ръка. На следващия ден Пророка пак рече същото и онзи човек пак се появи така, както и първия път. На третия ден Пророка отново рече същите думи и онзи човек отново се появи така, както и през първия ден.

И когато Пророка стана [от мястото си], Абд Аллах Ибн Амр последва човека и рече: `Скарах се с баща си и се заклех да не влизам при него три [нощи подред]. Та ако решиш да ме подслониш при теб, докато [нощите] преминат, стори го!` `Добре.` – рекъл [човекът].

Абд Аллах разказваше, че прекарал с него тези три нощи и нито веднъж не го видял да извършва нощна молитва киям ал-лейл, само дето, когато се пробуждал от сън, споменавал Аллах (Всеславен и всемогъщ е Той!), чак докато станел за утринната молитва. Абд Аллах казваше: `Ала не го чух да казва друго освен добро.

Но когато изминаха трите нощи и аз вече почти пренебрегвах онова, което вършеше, му рекох: `О, рабе на Аллах, между мен и баща ми не е имало ни гняв, ни отчуждение. Чух обаче Пратеника на Аллах да казва за тебе на три пъти: `Сега пред вас ще се появи човек от хората, на Рая.`И тогава и трите пъти се появи ти, та пожелах да се подслоня при теб, за да видя какво вършиш и да ти подражавам. Но не те видях да вършиш допълнителни дела! Кое е онова, с което си постигнал това, което Пратеника на Аллах каза[за тебе]?` Рече: `Няма друго, освен онова, което [сам] видя.` Абд Аллах разказваше [още]: `И когато му обърнах гръб [да си ходя], той ме повика и рече: `Няма друго освен онова, което [сам] видя, само дето не тая в душата си зложелателство към никого от мюсюлманите и не завиждам на никого за благото, с което Аллах го е дарил.` Тогава Абд Аллах му рекъл: `Това е значи нещото, с което си постигнал онова, [за което Пратеника ни говореше]!`” /Ахмад/

А според друг вариант на преданието човекът казал: “Няма друго освен онова, което сам видя, о сине на брата ми. Не съм начевал аз обаче да изпитвам злост към никой мюсюлманин.” /Ал-Баззар/

& & & & & & &

Ислямът възбранява завистта и поради това Аллах е повелил на Своя Пратеник да търси убежище при Него от злината на завистниците, защото завистта е като жив въглен, който изгаря в душата на човека и причинява страдания както на нейния притежател, така и на останалите хора.

Онези, които така силно желаят да се затрие нечие благо, дарено от Аллах, са като бедствие, от последиците на което обществото трябва да бъде предпазвано; това са хора, на чиято съвест не може да се разчита за каквото и да е начинание.

Ето защо Пратеника на Аллах е казал: “Несъвместими за душата на един раб са прах по пътя на Аллах и зловонието на Ада. Несъвместими за душата на един раб са също вярата и завистта.” /Ал-Байхаки/

Казал е също: “Пазете се от завистта, защото завистта поглъща добрините така, както огънят поглъща дървата!” /Абу Дауд/

Човекът, който ненавижда дарените с благодат и желае те да бъдат лишени от нея и да се превърнат в губещи, е човек, чиято зловеща безпросветност го е въвела в заблуждение относно истината за живота.

Той е най-силно привързан към земния живот и благата му, за които яростно воюва, и не ги ли получава, – силно страда. Ето защо, той така гневно преследва онези, които са се сдобили с по-голям дял от него.

Ала това е едно дълбоко погрешно разбиране за същината на двата живота. То е дори може би израз на някакво невежество или забрава за другия живот, за това, че човек трябва да бъде подготвен за него, поради което е длъжен да не пропилява времето си, а да изпитва болка, виждайки как бързо годините отминават.

Много показателни в това отношение са следните думи на Всевишния Аллах:
О, хора, при вас дойде поучение от вашия Господ и изцеление за онова, което е в гърдите, и напътствие, и милосърдие за вярващите. Кажи: “С благодатта на Аллах и с Неговото милосърдие, с това нека ликуват! То е по-добро от това, което трупат.” /Сура Юнус (Йу:нус): 57-58/

Освен това завистникът е човек, обзет от немощ и нерешителност, който не познава нито своя Господ, нито законите Му за подвластната Нему вселена.

Затова, когато поради някаква причина благополучието го е подминало, той започва да плете интриги срещу хората, които са споходени от сполука.

Подходяща илюстрация на такова отношение са може би следните думи на Абу ал-Асуад ад-Дуали:

На младежа множеството завидя,

щом сполуката му не постигнаха,

и у всинца им ненавист закипя,

и най-заклети врагове му станаха.

За завистника би било най-ползотворно да се обърне към Създателя свой с молитва, надявайки се, че Той и него ще дари от благодатта Си. Защото съкровищницата на Всевишния не е предназначена само за определени хора. А след като е направил това, той би могъл отново да даде простор на своите житейски въжделения.

Може би онова, което не е било по силите му в началото, ще му се удаде при неговия втори опит. И всичко това ще бъде безусловно далеч по-достойно, отколкото изпитваната към останалите злоба.

Ала огромна е разликата между завистта и благородната амбиция, между нечестивата завист и благородната завист, между завистта и порицаването на нередностите в живота, както и между нея и осъдителното отношение към онези, които не разграничават възбраната от въздаянието.

Защото благородната амбиция е желанието на човека да се издигне посредством труда си. И именно с нея си служат благочестивите сред рабите на Аллах.

В този смисъл трябва да бъдат разбирани и думите на Сулайман, когато е казал: Господи мой, опрости ме и ми дай власт, с която да не бъде удостоен никой след мен! Наистина Ти си Даряващият. /Сура Сад (Са:д): 35/

А пък рабите на Всемилостивия са казали: Господи наш, дари ни със съпруги и потомци – радост за очите ни! И ни стори водители на богобоязливите! /Сура Разграничаването (Ал-Фурка:н): 74/

Понеже да се стремиш към благодатта на Аллах, следвайки пътищата, които водят към нея, не е същото, като да изпитваш омраза към благодатта на Аллах, низпослана за определен човек.

А благородната завист е желанието на човека да се сдобие с благоволение, подобно на онова, с което Аллах е удостоил някого другиго.

Но когато хората се стремят към това, което ближният им притежава, възможно е да открехнат вратата на съблазънта, да бъдат обзети от несправедливи и безпочвени желания, да закопнеят за нещо, което смятат за полезно, макар то по същността си да е вредно. Ето защо Ислямът посочва онова, към което трябва да бъдат насочени човешките стремления и за което хората да се съревновават помежду си. За него Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал:

“Завист [да] не съществува освен за две [неща]: за човек, когото Аллах е с дарил богатство, като го е подтикнал все за добро да раздава от него; и за човек, когото Аллах е дарил с мъдрост, и той с нея отсъжда и [на хората] знание дава!” /Ал-Бухари/

Завистта, за която се говори в този хадис, е благородна. Тя представлява желанието за придобиване на благодат, подобна на тази, която е отредена на друг, и няма нищо общо с желанието, благодатта на другия да изчезне.

Тук се има предвид това, че високите идеали, които човекът преследва, трябва да бъдат наистина значими и велики, защото е загуба на време и енергия да свързваш надеждите си с незначителни и дребни дела. Има неща, за постигането на които упорството и усилията са напразни: чрез тях човекът си навлича единствено терзания, а от тях в крайна сметка може да се появи и злостта към останалите хора, породена не от друго, а от факта, че Аллах им е отредил вродени заложби или блага, произтичащи от тези заложби.

За всичко това и за подобните на него проявления Всевишният Аллах е казал: И не възжелавайте онова, с което Аллах предпочете едни от вас пред други! За мъжете има дял от онова, което са заслужили, и за жените има дял от онова, което са заслужили. И молете Аллах за Неговата лагодат! Аллах всяко нещо знае. /Сура Жените (Ан-Ниса:’): 32/

А що се отнася до порицаването на нередностите в живота, то това е акт, утвърждаващ обезателната справедливост, и той по никакъв начин не принадлежи към категорията на осъжданата от Исляма завист.

Ето защо, ако гневът ни бъде предизвикан от това, че някой от нас се е сдобил с големи блага, полагайки минимални усилия, или пък се е издигнал до пост, несъответстващ на професионалните му качества, то този гняв е разбираем и похвален. Той е неизменна част от стремежа към съблюдаване на обществените интереси и няма нищо общо със злобата, насочена към нечия конкретна личност.

През определени периоди от време Ислямът изпитва душите, за да ги пречисти от калта на низката злост и да ги изпълни с чувства, по-възвишени и по-непорочни, към хората и към живота.

Следвайки нравствените постулати на Исляма, всеки ден, всяка седмица и всяка година душите преминават през сито, което задържа нечистотията в тях и отделя пороците им. Така в сърцата на вярващите не остава и следа от злобата.

Относно ежедневното пречистване Ислямът недвусмислено заявява, че, извършвайки задължителните молитви, мюсюлманинът не ще се радва на произтичащото от тях въздаяние, освен ако те не са съпроводени с чистосърдечие към хората и освободеността й от зложелателството и враждебността.

Във връзка с това Пратеника на Аллах е казал: “На трима молитвите им не се издигат [дори] на педя над главите им: на мъж, заставащ пред хора, които го ненавиждат; на жена, която е пренощувала, а съпругът й е разгневен на нея; и на двама братя, разделени от вражда.” /Ибн Маджа/

Относно ежеседмичното пречистване, то на мюсюлманина се търси пълна сметка за всичко онова, което той междувременно върши. Аллах наблюдава човека, за да му наложи Своята присъда заради това, което е направил, и другото, което в душата му е останало скрито. Ако сърцето му било е чисто, то значи през изминалата седмица пътят му към Рая е бил безпрепятствен. Ала ако се е опетнил с греховността на нечестивия гняв, на яростта и завистта, то значи е изостанал по този път.

По повод на това Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал: “Всеки понеделник и четвъртък делата [на хората] се оглеждат, като Аллах (Всеславен и всемогъщ е Той!) опрощава в тези дни на всеки човек, който не съдружава Аллах с нищо [и никого], освен на онзи, който с брата си е във вражда. За тях Той казва: `Оставете тези двамата, докато се помирят!`” /Муслим/

А относно ежегодното пречистване, то след като се спусне нощта и денят вече преваля, мюсюлманинът е длъжен да не остава затворен в мрака на враждебността и окован във веригите на омразата.

Защото в земния живот на хората има дарове от Аллах, с благините на оито се сдобиват единствено чистите и великодушните сред тях.

В този смисъл в хадис се казва: “Аллах (Всеславен и всемогъщ е Той!) се спуска над рабите Си в нощта по средата на [месец] Шаабан, като въздава опрощение на молещите за опрощение и дарява с милост търсещите милосърдие, ала обладателите на злостта оставя Той с онова, с което [те са съгрешили].” /Ал-Байхаки/

А когото застигне смъртта и след тези непрестанни пречиствания омразата остане в сърцето му, в неразривно споена с него, – такъв човек наистина заслужава да се превива от болка в Огъня на Ада. Защото онова, което законите не са успели да пречистят, то Огънят със сигурност до корена му ще достигне и ще погълне в пламъците си и неговата злост, и всичките му
прегрешения!

& & & & & & &

Омразата, която Ислямът осъжда, като осъжда както пораждащите я фактори, така и произтичащите от нея последствия, – това е омраза, възникваща заради земния живот и низките му страсти, заради жаждата на човека да се възползва от насладите на този свят и еднолично над благата му да властва.

А що се отнася до ненавистта към Аллах, до яростното отхвърляне на истината, до бунтът срещу почтеността и достойнството, всичко това е вече нещо по-различно.

Ето защо мюсюлманинът не върши грях, когато реши да се разграничи от онези, които отстъпват от повелите на Аллах или престъпват Неговите възбрани и не може да бъде упрекван за това.

Напротив, именно по това се познава истинската вяра, както и пълното себеотдаване единствено към Аллах!

Поради това Аллах (Всеславен и всемогъщ е Той!) ни повелява да страним от Неговите врагове, та дори и да са те най-близките ни хора:

О, вярващи, не взимайте за ближни своите бащи и братя, ако са предпочели неверието пред вярата! А които от вас се сближат с тях, те са угнетителите. /Сура Покаянието (Ат-Тауба): 23/

За мюсюлманина е дълг да стои далеч от онези, заради дружбата с които порокът би навлязъл в душата му или пък би бил подложен на изкушения поради техните нехайни и предизвикателни постъпки.

Когато, за да отдаде заслуженото на онези, които са съгрешили спрямо Всевишния, вярващият се отдели от тях за кратко или за дълго, в действията му няма нищо осъдително. Така Пророка се отделил от част от жените си за четиридесет дена, а Абд Аллах Ибн Умар останал до края на живота си отделен от един от синовете си, защото последният възразил на решението на Пратеника на Аллах да бъде позволено на жените да излизат до джамиите – решение, за което синът на Абд Аллах научил от баща си.

Проф. М. Газали