БЛАГОПРИЛИЧИЕТО В СЛОВЕСНОТО ОБЩУВАНЕ

изображение: Блогово

Способността ни, да се изразяваме словесно, е сред най-великите блага, с които Аллах е надарил човека, оказвайки му почит и уважение пред останалите творения.

Във връзка с това в Свещения Коран е казано: Всемилостивия научи на Корана, сътвори човека, научи го да говори. /Сура Всемилостивия (Ар-Рахма:н): 1-4/

Именно поради величието на тази благодат хората трябва да си служат с нея подобаващо, да се отнасят с дълбока признателност към своя Господ и да осъждат проявите на неблагодарност към Него.

Ислямът ясно и недвусмислено им е показал как да извличат полза за себе си от тази щедра благодат и как да превръщат думите си, които по цял ден не слизат от устата им, в път към така желаната добродетелност. Защото истината е, че речта на повечето хора е така безспирна, че езикът им не престава да се движи дори и за миг.

Ако решим да се вгледаме в онова, което те говорят, ще установим, че в голямата си част то представлява хвърляно на вятъра празнословие и далеч не е безвредна словоохотливост, тъй като не за това е вложил Аллах езици в устата ни и не за това е предназначил този дар.

Ето защо Всевишния е казал: Няма добро в много от тайния им шепот, освен у онзи, който повелява подаяние или благодеяние, или помирение между хората. И който върши това в стремеж към благоволението на Аллах, Ние ще го дарим с огромна награда. Сура Жените (Ан-Ниса:’): 114

Ислямът проявява огромно внимание към проблема за словото и словесното общуване, понеже по словото, произнесено от един човек, се познава дълбочината на мисълта му и същината на нравствеността му, и понеже особеностите в словесното общуване между членовете на една общност са показателни за равнището на нейната духовна извисеност и за степента, в която сред нея е проникнала добродетелта.

  

Преди да заговори на останалите, човек е длъжен да запита най-напред себе си.

Той трябва първо да си отговори на въпроса, дали в този момент има нещо, което се налага да бъде изразявано чрез слово. И ако намери причина да говори, то нека заговори; ако ли не – то за него е по-достойно да мълчи, защото отказът от словото, когато не съществува потребност от него, е действие угодно за Аллах, за което се полага голямо въздаяние.

В този смисъл Абд Аллах Ибн Масуд (Аллах да е доволен от него!) е казал следното: “Кълна се в Онзи, освен Когото няма друг бог, че на земята няма нещо, което да се нуждае повече от затвор, от езика [на човека]!” /Ат-Табарани/

А Абд Аллах Ибн Аббас (Аллах да е доволен от него!) е казал: “Пет [неща] за тях са по-ценни от вранестите белоноги [жребци]: Не говори за онова, което не те касае, защото това е излишно, и ти не поемай отговорност за него! И не говори за онова, което те касае, докато не му намериш мястото, [на което да го изречеш], защото случи ли се човек да говори за нещо, което го касае, и не го изрече на местото му – това е недостатък!

И не се препирай нито с благ и търпелив, нито с глупец, защото благият ще те възненавиди, а глупецът ще те обиди! И споменавай брата си, когато не присъства, с онова, с което би искал и той да те споменава, и му прощавай онова, за което би искал и той да ти прощава!

И върши делата си като човек, който разбира, че ще му бъде въздадено за добрините, а за престъпленията – наказан!” /Ибн Абу ад-Дуня/

Мюсюлманинът не би могъл да изпълнява всичко това, ако не е господар на езика си, ако не властва над него със силата на своята воля, ако не го възпира, когато се налага той да замълчи, и не го поставя под контрола си, когато желае да заговори.

А що се отнася до онези, които се оставят да ги водят езиците им, то те ги водят към собствената им гибел!

  

Бърборенето е съпроводено от шум, който отнася със себе си здравия разум. От устата на повечето от заемащите челни места в законодателните събрания се изливат непрестанни словесни излияния, които съвсем не могат да убедят техния слушател, че са плод на някакво будно съзнание или задълбочена мисъл; той дори може би смята, че между онова, което наричаме разсъдък, и тази лишена от всякаква умереност реч не съществува никаква връзка!

Когато човек иска да събере мислите си и да осмисли делата си, той напълно непринудено прибягва към мълчанието. И дори, в желанието си да се съсредоточи върху себе си и да се отдаде на размишления, той напуска шумотевицата на града, като се усамотява в тишината на някое спокойно място. Ето защо, съвсем естествено е, че Ислямът ни препоръчва да се придържаме към мълчанието, гледайки на него като на едно полезно за общуването средство, съставляващо част от доброто възпитание.

Поради тази причина сред наставленията, които Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) отправил към Абу Зар, били и следните му думи: “Трябва [да можеш] дълго да мълчиш, защото то [мълчанието] прогонва шейтана и ти помага за делото на твоята религия.” /Ахмад/

А това е така, защото над човека с разпуснат език шейтана лесно взема власт, направлявайки го, накъдето пожелае. Ако не умеем да управляваме езиците си, устата ни ще се превърнат в бунище, сметта от което ще омърсява сърцата ни и ще наслоява върху тях покварата на нехайството.

Затова Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал: “Не ще бъде праведна вярата на един раб, додето не стане праведно сърцето му, а не ще бъде праведно сърцето му, додето не стане праведен езикът му.” /Ахмад/

За да извърви първия етап по пътя към праведността, човек трябва да се отърси от онова, което не го касае и да не се впуска натрапчиво към нещо, за което никой не го е помолил. Защото е казано: “Добрата вяра [изисква от] човека да изостави това, което не го касае.” /Ат-Тирмизи/

  

Да се страни от празнословието, е един от пътищата към благополучието и от белезите на съвършенството. Свещеният Коран споменава за това, като го нарежда между две от неотменимите задължения в Исляма, а именно – молитвата и милостинята закат:

Сполуката е за вярващите, които в своята молитва са смирени и които от празнословието странят, и които милостинята закат раздават, /Сура Вярващите (Ал-Му’мину:н): 1-4/

Ако целият свят можеше да си даде сметка за онова ширещо се из пространството и проявяващо се в речта на хората празнословие, то той щеше да бъде потресен, установявайки, че повечето от публикуваните романи, от известните вестници и списания, от речите и радиопредаванията са едно непрестанно празнословие, към което погледи се приковават и в което мнозина са склонни да се заслушват, без то да им допринася някаква полза!

Ислямът ненавижда празнословието, тъй като ненавижда тесногръдието, глупостта и безсмислието. Освен това, та нали в празнословието човек пропилява живота си, загърбвайки усърдността и трудолюбието, заради които е сътворен!

Ето защо, колкото по-решително мюсюлманинът се е отрекъл от празнословието, толкова ще бъде по-почитан той при Аллах.

Във връзка с това Анас Ибн Малик съобщава: “Един човек почина и друг един човек – докато Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) слушаше – рече: `Възрадвайте се, [че отива] в Рая!` Тогава Пратеника на Аллах му рече: `А знаеш ли, [че така ще бъде]? Та може би той е говорил за онова, което не го касае, или му се е свидило онова, що му е било в остатък.`” /Ат-Тирмизи/

От устата на празнодумеца – поради слабата връзка между онова, което мисли, и онова, което казва – думите се изливат почти произволно. А при това положение е напълно възможно да подхвърли дума, която да причини гибелта му или да опропасти бъдещето му. По този повод е и поговорката: “Който много крещи, той и много греши!”

В същия смисъл са и думите:

От уста му дума ако се изплъзне,

заради нея, и младеж да е, загива.

На път ногата си ако подхлъзне,

от това и старец даже не погива.

В хадис откриваме следното: “Изрече ли рабът дума, с която единствено цели, насъбралите се с нея да разсмее, сгромолясва се с нея [в бездна,] по-голяма от простора между небето и земята! И наистина, изплъзне ли се на човек дума [необмислена], това [за него] е по-страшно от онова, което [го спохожда, ако] се подхлъзнат нозете му!” /Ал-Байхаки/

  

Когато човек говори, нека да изрича добро и да приучва езика си към благоприличието на словото, защото да изразяваш с благи думи онова, което напира в душата ти, – това е възвишена благопристойност, за която Аллах е отправил повелята Си към представителите на всички небесни религии!

Коранът съвсем ясно и недвусмислено заявява, че добрата дума е съществена част от обета, който Всевишния е приел от синовете на Исраил по времето на Муса:

И приехме от синовете на Исраил обет: “Служете само на Аллах и се отнасяйте с добро към двамата родители и към близките, сираците и нуждаещите се! И говорете на хората с добро, и отслужвайте молитвата, и давайте милостинята закат!” /Сура Кравата (Ал-Бакара): 83/

Красотата на благата и добра дума се запазва, както ако на приятел ти я е изречеш, така и ако с нея към враг се обърнеш, защото плодовете й са винаги добри.

Изречена сред приятели, тя съхранява обичта им и прави дружбата им дълговечна, тя възпира коварството на шейтана, за да не отслаби той връзките помежду им и да не посее покварата в техните мисли и чувства. Тъй като е казано:

И кажи на Моите раби да говорят най-хубавото! Сатаната сее раздор между тях. Сатаната е явен враг на човека. /Сура Нощното пътешествие (Ал-’Исра:’): 53/

Сатаната дебне хората постоянно. Той желае да предизвика вражда и ненавист помежду им, да направи от незначителния спор кръвопролитие. И нищо от това, с което разполага човекът, не би преградило пътя му така, както ще стори това добрата дума.

А що се отнася до благоприличието в словесното общуване с противника, то благата реч ще потуши враждебността му, ще смекчи яростта му или най-малкото – ще прекрати разрастването на злостта му и припламването на искрите й. Във връзка с това в Свещеният Коран се казва:

Не са равни добрината и злината. Отблъсквай я с най-доброто и тогава онзи, от когото те е деляла вражда, става като близък приятел. /Сура Разяснените (Фуссилат): 34/

На това, че хората трябва да привикнат да прибягват към благосърдечието в словата си, независимо от положението, в което се намират, са посветени и думите на Пратеника на Аллах:

“Вие не ще можете да спечелите хората с парите си, затова ги спечелете с приветливо лице и възвишена нравственост!” /Ал-Баззар/ Той дори смятал, че е по-добре човек да откаже някому нещо, но благопристойно, отколкото да му поднесе дар, държейки се непристойно. И в този смисъл Всевишния е казал:

Добри думи и прошка са за предпочитане пред милостиня, следвана от обида. Аллах е над всяка нужда, всеблаг. /Сура Кравата (Ал-Бакара): 263/

Благата реч е достойнство, съпровождащо благочестивите постъпки и проявите на добродетелност, които правят човека заслужил за благоволението на Аллах и му отреждат блаженството на Рая.

Във връзка с това Анас съобщава: “Един човек рече на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари!): `Научи ме що да правя, че в Рая да отида!` [А Пророка му] рече: `[На нуждаещите се] храна раздавай, приветствай хората с учтивост, моли се [и] нощем, когато човеците спят, и в Рая ти честит ще влезеш!`” /Ал-Баззар/

Аллах (Всеславен и всемогъщ е Той!) ни повелява, когато спорим с представителите на другите религии, да проявяваме именно такова спокойствие и благородство, да не прибягваме към насилие или грубо отрицание, освен спрямо онези злосторници, които ни причиняват страдание, и следователно злостта им трябва да се обуздае и враждебността им да се предотврати:

И спорете с хората на Писанието само по най-хубавия начин, но не и с онези от тях, които угнетяват, /Сура Паякът (Ал-‘Анкабу:т): 46/

Великите хора се придържат във всичките си действия към максимата, че от устата им не трябва да излиза неприлично слово, поради което биха се почувствували неудобно пред творенията на Аллах за това, че са се държали като неразумни и невъздържани човешки същества.

Показателен в това отношение е разказът на Малик, който, позовавайки се на Яхя Ибн Саид, предава: “Иса (Мир нему!) минал покрай една свиня на пътя и й рекъл: `Върви си по живо, по здраво!` И тогава му рекли: `Ти казваш това на една свиня?` А той рекъл: `Страхувам се да не приуча езика си, да изрича непочтени [слова].`”

  

Има хора, които живеят с безсрамие и злоба в душите си. Те не притежават непоколебимата вяра и убедеността на религиозния човек, които от непристойни действия да ги възпират; лишени са и от онези достойни и благородни качества, които ни разкриват пътя към доблестта. Те най-безочливо причиняват на другите това, което те самите дълбоко ненавиждат; и намерят ли поприще, в което да засищат своята безразсъдна и изтъкана от невежество природа, лицата им злостно засияват и тогава крясъците им са безкрайни, а яростта им въздържаност не познава.

Ако бъде принуден да разговаря с такива хора, благородният човек не трябва да влиза в стълкновение с тях, защото разпаленото им безразсъдство е проява на огромна безнравственост, за която той длъжен е да не допуска появата повод. Ето защо Ислямът постановява вежливото отношение към глупците.

Случило се така, че веднъж един от онези обладани от невежеството хора застанал пред дома на Пратеника на Аллах и поискал да влезе вътре. Тогава Пророка решил да се отнесе към него благо и почтително, за да го отпрати, а това било наложително, защото добрата дума затваря устата на глупеца и защото, ако го е бил оставил да излее върху него всичко онова, което е бушувало в неговата брутална и груба природа, то е трябвало да чуе неща, от които душата му истински се би погнусила!

Във връзка с това е и разказът на Аиша, в който се казва: “Един човек поиска разрешение да разговаря с Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) и тогава [Пророка] рече: `Колко лош съплеменник е той!` Ала когато [човекът] влезе [при него], той посрещна го приветливо и ведро, и му говореше с мекота и вежливост. Та щом излезе, рекох: `О, Пратенико на Аллах, когато чу човека, ти рече: `Това и това.`, ала после му се усмихна в лицето и го посрещна приветливо и ведро!` А той рече: `О, Аиша, кога си ме виждала да се държа непристойно?! Сред хората, които ще изпитат най-голямо унижение пред Аллах в Деня на възкресението, ще бъде онзи, когото хората са изоставили, за да се предпазят от непристойното му поведение.`” /Ал-Бухари/

Житейските ситуации потвърждават правилността на този подход, защото човек не бива да погубва своята нравственост заради онези, които не притежават такава. Ако той се заеме да превъзпитава всеки срещнат невежа, на пътя му ще се изпречат безброй много уловки и коварства, поради които силите му ще се изчерпят. Ето защо, сред водещите добродетели, с които рабите на Всемилостивия трябва да се отличават, Свещеният Коран нарежда и тази възпираща злобата на нечестивеца вежливост, за която е казано:

Рабите на Всемилостивия са онези, които ходят по земята с кротост и ако невежите им отправят думи, казват: “Мир!” /Сура Разграничаването (Ал-Фурка:н): 63/

И когато чуят празнословие, те се отдръпват от него и казват: “Нашите дела са си за нас, а вашите – за вас. Мир вам! Ние не желаем да общуваме с невежите.” /Сура Разказът (Ал-Касас): 55/

Ала се случва човек да задържи гнева си веднъж или два пъти, но после де избухне.

От добродетелния мюсюлманин обаче се изисква да бъде много по-търпелив и да понася обидата по-дълго, за да не позволи на злото да завладее мислите и чувствата на всички в крайна сметка.

По този повод Саид Ибн ал-Мусайяб предава: “Докато Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) седял сред сподвижниците си, един човек застанал до Абу Бакр и го обидил. Тогава Абу Бакр си замълчал. После той за втори път го обидил, [но Абу Бакр пак] си замълчал. Сетне той за трети път го обидил и тогава Абу Бакр (Аллах да е доволен от него!) му отвърнал. В този миг Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) станал. А Абу Бакр рекъл: `Разсърди ли ми се, о, Пратенико на Аллах?` `Не – рекъл [Пророка] – но един ангел слезе от небето, за да опровергае онова, дето той рече, ала когато ти му отвърна, ангелът си отиде и настани се сатаната, та аз не можех да седя, щом сатаната се беше настанил.`” /Абу Дауд/

  

Ала проявата на вежливост към глупците далеч не означава безропотно примирение с безразсъдството и низостта: разликата между двете гледни точки е значителна!

В първия случай душата понася сдържано и хладнокръвно предизвикателното поведение на нечестивеца. Тук тя възпира себе си – благодарение на своята смиреност или на силната си воля – от състоянието на крайната разгорещеност, към което я подтикват гневът и желанието за мъст.

А що се отнася до другия случай, то тук се проявява слабоумието на душата, която приема с покорство унижението и позора, като се примирява с това, което разумният и доблестен човек решително би отхвърлил.

Затова Коранът заявява обичта Си към хората, проявяващи вежливост към глупците, и ненавистта Си към онези, които се примиряват с низостта. В този смисъл Всевишния е казал:

Аллах не обича да се прогласява за злото освен от угнетения. Аллах е всечуващ, всезнаещ. Ако показвате добро или го прикривате, или извинявате зло – Аллах е извиняващ, всесилен. /Сура Жените (Ан-Ниса:’): 148-149/

  

За да гарантира предотвратяването на опасността от проникване на безразсъдните мисли и нечестивите страсти в словесното общуване между хората, Ислямът възбранява споровете помежду им, независимо от това, дали те се водят в името на истината или в това на лъжата.

Причина за тази възбрана е фактът, че съществуват такива състояния на душата, при които човекът бива обзет от желание да надделее над съперника, с когото е влязъл в спор, намирайки най-подходящите сравнения, подкрепящи становището му, и най-сполучливите изрази, придаващи блясък на аргументите му. А при това положение, стремейки се към победа, спорещият омаловажава задължението си да утвърждава истината. На преден план излизат нечестивото упорство и користолюбието, проявяващи се в най-непочтителния си вид; докато възможността за трезво и спокойно разясняване на проблемите изглежда напълно изчерпана.

Поради това Ислямът осъжда тези душевни състояния, окачествявайки ги като заплаха за религията и добродетелността.

И в този смисъл Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал: “Който се е отказал от препирнята, когато не е бил прав, – нему ще се построи дом в покрайнините на Рая; който се е отказал от нея, когато е бил прав, – нему ще се построи по средата му; а на когото нравствеността му била е възвишена – нему ще се построи в най-високата му [част].” /Абу Дауд/

Има хора, които са надарени с голяма словоохотливост и които са подтиквани от нея към спор както с учени, така и с невежи. Словоизлиянията за тях са върховно удоволствие, което никога не им доскучава.

Когато този вид хора насочат злъчния си език срещу делата на други човеци, това, разбира се, причинява злини на последните; ала когато злъчността им е насочена срещу безспорните истини на религията, – с това те опорочават красотата на последните и погубват достойнството им.

Към тази категория превзети в словоохотливостта си бъбривци Ислямът изпитва истински гняв.

Ето защо Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал: “Най-омразните хора за Аллах са онези, които най-люто се препират.” /Ал-Бухари/ Казал е и още: “Не са попадали хора в заблуда след напътствие, което да са следвали, освен [когато страстта към] препирнята им е била дадена.” /Ат-Тирмизи/

Този вид хора не се задоволяват със словоохотливостта, която им е дадена. Те искат не само да говорят, а искат още да важничат и парадират със своите приказки. За тя на първо място са думите, които изричат, докато вложените в тях значения са едва на второ място. А що се отнася до високите и благородни цели, то те са може би на последно място или може би трудно биха могли да се поместят сред тази шумна суета.

Случило се така, че един от тези надменни и самонадеяни хора бил проводен като пратеник при Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари!). Този човек носел “хубава дреха” и когато Пророка заговорел, душата на горделивеца го подтиквала да произнася думи, по-бляскави и по-превзети, от тези, с които си служел Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари!). И щом той си тръгнал, Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) казал: “Аллах не обича този и подобните нему. Извиват езиците си пред хората така, както извиват езиците си кравите [по време на] паша. По същия начин и Всевишният Аллах ще извива езиците им и лицата им в Огъня.” /Ат-Табарани/

Когато тази сбирщина от самозвани майстори на красноречието се захванат да водят спорове по въпросите на религията, на политиката, на науката и словесните изкуства, това покварява религията, покварява и политиката, и науката, и словесните изкуства. И навярно причината за упадъка на ислямската цивилизация, за правно-религиозното разединение, за раздробяването на секти, както и за всички останали беди, сполетели ислямската общност, се корени именно в този отречен от Всевишния спор относно истините на религията и проблемите на живота.

Защото споренето няма нищо общо с безпристрастните научни дирения и успешните им изводи и резултати.

Във връзка с това няколко от сподвижниците на Пророка разказват: “Един ден Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) влезе при нас, когато се препирахме по един от въпросите на религията. Тогава го обзе такъв силен гняв, какъвто преди не беше го обземал. Сетне той ни смъмри и рече:  

`Успокойте се, о, вие, общност на Мухаммад! Та нали поради това погинаха онези, които бяха преди вас! 

Оставете препирнята, понеже малко е доброто в нея! 

Оставете препирнята, защото вярващият не се препира! 

Оставете препирнята, защото на препиращия се загубата му вече се е изпълнила! 

Оставете препирнята, защото достатъчно за грях е да продължаваш да се препираш! 

Оставете препирнята, защото за препиращия се не ще се застъпя в Деня на възкресението! 

Оставете препирнята, защото аз съм попечител на три дома в Рая – в покрайнините му и в средата му, а високите му [части] са за онези, които са оставили препирнята, дори когато са казвали истината! 

Оставете препирнята, защото първото, което моят Господ ми възбрани след идолопоклонничеството, това е препирнята!`” /Ат-Табарани/

  

Хората често си правят събирания, на които разговарят помежду си. Ала Ислямът ненавижда събиранията на онези, които прекарват времето си, разучавайки новините и злословейки против недостатъците на други, по простата причина, че разполагат с излишества от пари, благодарение на които животът им се е превърнал в непрестанен отдих, в който те не намират друго занимание, освен да се забавляват, като обсъждат делата на останалите. За тях Всевишния е казал:

Горко на всеки клеветник-хулител, който трупа богатство и все го брои! Смята, че неговото богатство ще го увековечи. Ала не! Ще бъде хвърлен в Трошилото. /Сура Клеветникът (Ал-Хумаза): 1-4/

В днешно време широко разпространено явление е, маса хора да седят по клубове и кафенета.

А това е бедствие, което нанесе на обществото поражения от всякакъв характер. То се засили и в градовете, и по селата без съществуването на каквато и да е оправдана необходимост.

По повод на това в Преданието е казано: “`Недейте да седите по пътищата!` Рекли: `О, Пратенико на Аллах, не можем без нашите събирания: разговаряме на тях.` Рекъл: `Ако откажете [събиранията], освен събирането [на пътя], то отдайте тогава на пътя дължимото му!` Рекли: `А какво е дължимото му, о, Пратенико на Аллах?` Рекъл: `Да свеждате поглед [пред жените, които по него минават]; да възпирате обидата [над минувачите]; да отговаряте на поздрава; да повелявате одобряваното и да възбранявате порицаваното.`” /Муслим

source: http://www.islambg.com/