Хадис 37: Средства за приближаване до Всевишния Аллах и спечелване на обичта Му

«إنّ الله تعالى قال: من عادى لي وليّا فقد آذنته بالحرب، وما تقرّب إليّ عبدي بشيء أحبّ إليّ ممّا افترضت عليه، وما يزال عبدي يتقرّب إليّ بالنوافـل حتى أحبّه، فإذا أحببْته كنت سمعه الذي يسمع به، وبصره الذي يبصر به، ويده التي يـبطش بها، ورجْـله التي يمْـشي بها، وإن سألني لأعطينـّه، ولئن استعاذني لأعيذنـّه» — رواه البخاري.


От Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) е предадено, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Наистина Всевишния Аллах каза: «Който прояви враждебност към Мой приближен, Аз вече съм му обявил война. Най-любимото нещо, с което Моят раб може да се приближи до Мен е [извършването на] онова, което Аз съм му предписал. А щом Моят раб се приближава до Мен с допълнителни ‘ибāдети, Аз го обиквам. А обикна ли го, Аз ставам неговият слух, с който той чува, зрението, с което той вижда, ръката, с която той хваща и кракът, с който той ходи. И ако ме помоли за нещо, Аз непременно ще му го дам. А ако Ме помоли за закрила, Аз непременно ще му я осигуря».” — Хадис, предаден от Бухāри.


Бухāри разказва хадиса в глава “الرقاق” (ар-Рикāк), раздел “” (ат-Тауāду‘у — Смирението), номер 6137.


При Бухāри съществува и друго предание с добавката: “Не съм се колебал за нещо, което Аз извършвам, като колебанието ми за душата на вярващия Ми раб, той не желае смъртта, а Аз не желая да му причинявам зло”.


Значимост на хадиса:


Всевишния Аллах обхваща Своите приближени с обич и загриженост. Той ги пази ревниво от злото на недоброжелателите. Този свещен хадис пояснява кои са приближените на Аллах и Неговите любимци в земния и в отвъдния живот. Именно поради това за този хадис се казва, че е най-значимият хадис относно споменаването на приближените.


Шеукāни казва: Хадисът: «Който прояви враждебност към Мой приближен...», е много полезен и стойностен за този, който успее да го разбере така, както трябва и го осмисли така, както следва.


Тухи казва: Този хадис е основен по отношение на: поведението спрямо Всевишния Аллах; постигането на Неговото познание и обич; начина на изпълняване на задълженията, свързани с вътрешния мир — вярата, свързаните с външните прояви — исляма, и съставеният от вярата и исляма — ихсāн. Точно така, както това се съдържа и в хадиса на Джибрил (Аллах да го приветства). А ихсāнът включва степените на скромността като въздържането (зухд), искреността, самоконтролирането и други”.


Пояснение на някои думи от хадиса:


“Прояви враждебност”: причини страдания, разгневи или ядоса с думи или дела.





“Приближен”: който се покорява на Аллах и Му служи без да допуска вършенето на грехове; или човек, когото Всевишния Аллах е взел под Своя закрила поради това, че той опазва Неговите граници и съблюдава Неговите заповеди и забрани. В тълковния речник “ас-Сихāх” се казва, че думата “والي” (уāли — приближен) е антоним на враг. Същността на приближеността е обичта и доброжелателство, а на враждата, омразата и недоброжелателството. Ибн Хаджер казва в тълкуването на достоверния сборник на Бухāри: С думата “приближен на Аллах” се има предвид този, който знае какво е Всевишния Аллах и с постоянство и искреност Му се покорява. Всевишния Аллах казва: “Да, за приближените на Аллах не ще има страх и не ще скърбят. Които вярват и са Богобоязливи — за тях е радостната вест в земния живот и в отвъдния. Неизменни са Словата на Аллах. Това е великото спасение”, [Юнус: 62-64].


“Аз вече съм му обявил война”: Аллах обявява, че Той ще воюва с всеки, който причини страдания на вярващ. А ако Всевишния Аллах обяви война на някой раб, Той го погубва.


“Допълнителни ‘ибāдети”: ‘ибāдети, които са извън фарзовете (нāфиле).


“Ако Ме помоли за закрила”: ако поиска да го защитя и предпазя от онова, от което се страхува.


“Аз непременно ще му я осигуря”: ще му осигуря закрилата от онова, от което се страхува.


Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:


1. Приближените на Всевишния Аллах.


Те са рабите, които най-искрено се покоряват на Аллах. Всевишния Аллах ги окачествява в Свещения Коран с две качества: те са вярващи и Богобоязливи. Всевишния казва: “Да, за приближените на Аллах не ще има страх и не ще скърбят. Които вярват и са Богобоязливи”, (Юнус: 62-63). Следователно първият елемент на приближеността е вярата в Аллах, а вторият, Богобоязливостта, която отваря широко вратите пред хората, за навлизане към приближеността и сдобиването с безопасност и спокойствие. След което вече те ще се извисяват по степените на покорството и искреността, докато не стигнат до степента на първенците в Богобоязливостта и на праведниците от общността на Мухаммед (Аллах да го благослови и с мир да го дари), които всевишния Аллах разделя на три класа като казва: “После оставихме Книгата в наследство на онези, които Ние избрахме сред Нашите раби. Някои от тях сами угнетяват себе си, други са умерени, а трети изпреварват в добрините с позволението на Аллах. Това е великата благодат”, (Фāтир: 32). Онези, които сами угнетяват себе си, са тези, които извършват грехове и не се разкайват. Умерени са онези, които изпълняват предписанията (фарзовете) и се въздържат от забраните (нещата, които са харāм)— те са от приближените на Аллах, но те достигат до по-ниската степен. Изпреварващите в добрините са онези, които изпълняват не само предписанията (фарзовете), но и допълнителните ‘ибāдети (нāфилетата) и се въздържат не само от забраните (нещата, които са харāм), но и от порицаваните неща (които са макрух) — това са тези, които се изкачват до по-високата степен от двете степени на приближените до Всевишния Аллах.


Най-приближените до Всевишния Аллах са пророците и пратениците, които са защитени от всякакви грехове и грешки, и които са съпроводени от чудеса, дарени им от всевишния Аллах. След пророците и пратениците, най-приближени до Всевишния Аллах са сподвижниците (сахāба) на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) — които са изпълнили предписанията на Книгата на Аллах и сунната на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) —, и онези, които ги последователи през вековете, та чак до наши дни. Човек не може да бъде истински приближен до Аллах, ако не притежава вяра и Богобоязливост, и не последва Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) като се ръководи по неговото напътствие и следва неговите слова и дела.


Огромна грешка, която се допуска в живота на мюсюлманите през последните векове е, че те ограничават приближеността за тесен кръг хора, облагодетелствани от времето, а най-голямата беда е да се смята, че тази възвишена степен в исляма е започнала да се предоставя на неизвестни лица или на самозванци и лъжци, които се занимават с шарлатанство и измами, а по-скоро биха заслужавали да са наред с приближените на сатаната, враговете на Аллах и исляма.


2. проявата на враждебността към приближените на Всевишния Аллах.


Аллах съобщава на всеки, който причинява страдания на Богобоязлив вярващ или действа против неговото имущество, против него самия или против неговата чест, че Той му обявява война. А обяви ли Аллах война на някой раб, Той го унищожава. Той забавя, но не забравя. Той дава известна отсрочка на потисниците, но след това ги сграбчва както подобава на всесилен и всемогъщ. В някои предания на хадиса се споменава, че причиняването на страдания и проявата на враждебност към приближения до Аллах е проява на враждебност към самия Аллах. В хадис, с първоизточник ‘Ā’иша (Аллах да е доволен от нея) се казва: “Който причинява страдания на приближен, той си позволява да воюва с Мен”. В хадис, предаден от Табарāни, с първоизточник Абу Умāма се казва: “който унижи Мой приближен, той Ме предизвиква на война”.


Що се отнася до враждата от приближения, тя е пояснена от Ибн Хаджар във Фатх ал-Бāри, където той казва: “Това, че някой враждува с приближения е проблем, тъй като враждата се очаква да бъде двустранна, а характерно за приближения е да бъде благоразумен и да прощава на другите!


На това било отговорено, че враждата не се ограничава само в споровете и светските отношения примерно, а понякога може да е и в резултат на фанатизъм, като омразата между този, който вмъква нововъведения в религията и този, който е последовател на сунната на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари). В този случай враждата е двустранна.


От страна на приближения, тя е заради Всевишния Аллах и в името на Аллах, а от другата страна, тя е заради светски неща. По същия начин приближеният мрази и нечестивия, който открито парадира със своята нечестивост, а той го мрази заради това, че го порицава и постоянно му забранява да следва желанията си.


Понякога може да се казва вражда и да се има предвид случването на вражда от едната страна и използването на сила от другата”.


3. Изпълняването на фарзовете е най-добрата дейност и най-любимата за Всевишния Аллах.


Това е полза, открито предадена от Всевишния Аллах в този хадис: “Най-любимото нещо, с което Моят раб може да се приближи до Мен е [извършването на] онова, което Аз съм му предписал”. От ‘Омар ибн ал-Хаттāб (Аллах да е доволен от него) е предадено, че той е казал: “Най-добрата дейност е изпълняването на онова, което Аллах е предписал; въздържането от онова, което Аллах е забранил; и искреността на намерението за всичко, което е при Всевишния Аллах”. От ‘Омар ибн ‘Абдул‘азиз е предадено, че той е казал в проповедта си: “Най-добрият ‘ибāдет е изпълняването на фарзовете и въздържането от нещата, които са харāм. Това е така, защото Всевишния Аллах е определил тези фарзове за дълг на рабите Си, за да ги приближи до Себе си, и това да е причина за удовлетворяването и милостта Му към тях”. Най-важният ‘ибāдет, който се извършва с тялото и приближава до Аллах е намазът. Всевишния казва: “...И свеждай чело до земята в суджуд, и [към Аллах] се приближавай!”, (ал-‘Алак: 19). Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Рабът се намира най-близо до Аллах, когато е в седжде”.


Друг от фарзовете, приближаващ до всевишния Аллах, е справедливостта на попечителя спрямо тези, за които се грижи и отговаря, все едно дали е управник, който се грижи за целия народ, или глава на семейство, който се грижи за семейството и децата си. В хадис, предаден от Тирмизи, с първоизточник Абу Са‘ид ал-Худри се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “В деня на Възкресението най-любимият раб на Аллах и най-приближеният до Него ще бъде справедлив имāм”. В хадис, предаден от Муслим, с първоизточник ‘Абдуллах ибн ‘Омар, се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Справедливите, които постъпват справедливо в управлението си, сред семейството си и сред онези, грижата, за които им е била поверена, при Аллах ще бъдат на сияйни катедри до Всемилостивия...”.


4. Въздържането от прегрешения се счита за изпълняване на фарз.


Това е така, защото Всевишния Аллах е предписал на рабите си да се въздържат и да изоставят прегрешенията. Аллах съобщава, че всеки, който нарушава границите Му и извършва прегрешения, заслужава болезненото наказание както в този свят, така и отвъдния. От тази гледна точка, въздържането от прегрешения попада под общото значение на словата Му: “Най-любимото нещо, с което Моят раб може да се приближи до Мен е [извършването на] онова, което Аз съм му предписал”. Нещо повече, предписанията (фарзовете) относно въздържането от прегрешения стоят на предно място пред предписанията относно покорствата. Това сочи хадисът на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Ако ви заповядам нещо, правете го доколкото можете, ако ви забраня нещо, не го приближавайте”.


Ибн Реджеб в тълкуването си на този хадис е на мнение, че всички прегрешения са воюване с Аллах като цитира думите на ал-Хасан ибн Āдем: “А кой има силата да воюва с Аллах? Всеки, който извършва грях спрямо Аллах той обявява война на Него и колкото по-голям е грехът, толкова и войната е по-сурова. Именно поради това Всевишния Аллах нарича изяждащия лихвата и разбойниците, воюващи с Всевишния Аллах и Пророка Му, поради голямата вреда, която нанасят на рабите Му и сеенето на развала по земята...”.


5. Приближаването до Всевишния Аллах с изпълняване на допълнителни ‘ибāдети (нāфиле).


Това приближаване и спечелване на обичта на Аллах се постига — както се казва в хадиса на Абу Умāма — след като се изпълняват фарзовете, но също така и с допълнителните ‘ибāдети като допълнителни намази, допълнително говеене, допълнително даване на зекят, допълнително изпълнение на поклонението хадж и др., и въздържането от едва-забележимите порицавани неща от Богобоязливост. Това става причина рабът да стане любимец на Аллах, а този, който стане любимец на Аллах и бъде удостоен с покорството, споменаването и изпълняването на ‘ибāдети, това става причина за приближеността до Аллах и получаването на награда от Него. Всевишния Аллах окачествява онези раби, които Го обичат и са обичани от Него със словата: “О, вярващи, който от вас се отрече от своята религия, [знайте, че] Аллах ще доведе хора, които обича и те ще Го обичат смирени пред вярващите, могъщи пред неверниците, и които се борят по пътя на Аллах, и не се страхуват от хула на хулител. Това е благодатта на Аллах. Той я дарява комуто пожелае. Аллах е всеобхватен, всезнаещ”, (ал-Мā’ида: 54).


Един от най-важните допълнителни ‘ибāдети, с който рабът се приближава до Всевишния Аллах е многото четене на Свещения Коран и неговото слушане с осмисляне, размисъл и разбиране. В хадис, предаден от Тирмизи, с първоизточник Абу Умāма, от Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) се разказва, че той е казал: “Най-доброто нещо, с което рабът се приближава до Аллах е онова, което е произлязло от Него”. Тоест, има предвид Корана. Най-сладкото нещо за обичащите са словата на любимите им, това е сладостта за сърцата им и най-желаното им нещо. Ибн Мас‘уд казва: “Който заобича Корана, започва да обича Аллах и Пратеника Му”.


Друг важен допълнителен ‘ибāдет е многото споменаване на Аллах. Всевишния казва: “И споменавайте Ме, за да ви споменавам и Аз...”, (ал-Бакара: 152). В хадис, предаден от Бухāри и Муслим се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Аз съм при мисълта на човек за Мене, Аз съм с него, когато той Ме спомене. Ако той ме спомене в себе си, Аз го споменавам в Себе си. Ако той Ме спомене сред хората, Аз го споменавам сред ангелите”.


6. Следата, която обичта на Аллах оставя в приближения до Него.


Следата, която обичта на Аллах оставя в приближения до Него се пояснява в хадиса: “А обикна ли го, Аз ставам неговият слух, с който той чува, зрението, с което той вижда, ръката, с която той хваща и кракът, с който той ходи”. А в друго предание: “...сърцето, с което той разбира; езикът, с който той говори”. Ибн Реджеб казва: “Тези думи означават, че всеки, който се старае да се приближи до Аллах посредством изпълняването на фарзовете, след това и на допълнителни ‘ибāдети, Той го приближава до Себе си и го издига от степента на вярата до степента на добротворството, при което рабът започва да служи на Аллах, сякаш Го вижда, сърцето му се изпълва с обич към Него, страх от Него, стремеж към Него...


Когато сърцето се изпълни с величието на Всевишния Аллах, това премахва всичко останало от сърцето, така че там не остава никакво място за желанията на раба, а само за онова, което Той иска от него, тогава рабът не проговаря освен споменаването Му, не извършва дейност освен по повелята Му, всичко прави в името на Аллах, ако слуша нещо, прави го заради Него, ако погледне към нещо, той го прави заради Него, ако хване нещо, той го прави заради Него. Това се има предвид от словата: “Аз ставам неговият слух, с който той чува...”, а не нещо друго.


Шеукāни е на мнение, че се има предвид оказването на подкрепа от Аллах на тези органи чрез светлината, с която правилния път става видим и която разсейва заблужденията. В Свещения Коран се казва, че Пречистият Аллах е Светлината на небесата и на земята[1]. Потвърдено е също в достоверен хадис, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е отправял следната молитва (ду‘ā’): “О, Аллах, стори в сърцето ми светлина, и в зрението ми светлина, и в слуха ми светлина...”.


7. Молитвата на приближения се приема.


Някои от наградите, с които Аллах удостоява приближения Си, са: ако поиска нещо от Него, Той му го дава; ако Го помоли за закрила, Той му я предоставя; ако Го помоли за нещо, Той приема молбата му. По този начин молбите на човека се приемат поради престижа си пред Всевишния Аллах. Мнозина от благочестивите предци били известни с това, че техните молби били приемани, като ал-Барā’ ибн Мāлик, ал-Барā’ ибн ‘Āзиб, Са‘д ибн Аби Уаккāс и други. Тези, чиито молби били приемани, са посрещали изпитанията с много търпение и са избирали по този начин да спечелят награда от понасянето им, без да молят за себе си облегчения... Понякога на човек, чиято молба се приема, Всевишният Аллах може да не отговори, тъй като знае че другото нещо е по-добро за него, или за да го замени с по-добро от онова, което желае, в земния живот или в отвъдния. В хадис, предаден от Ахмед, Баззāр, Абу Йа‘ля — с добри иснади — и Хāким, — който казал, че иснадът му е достоверен, — с първоизточник Абу Са‘ид ал-Худри се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “На всеки мюсюлманин, който отправя молитва (ду‘ā’), която не е за нещо греховно или за прекъсване на родствена връзка, заради нея Аллах му дава едно от следните три неща: или скоро да му даде каквото е поискал; или да му го запази за отвъдния живот; или да премахне една злина от него, равна на поисканото нещо”.


8. Какво означава колебанието на Пречистия Аллах относно душата на вярващия?


При Бухāри съществува и друго предание на този хадис с добавката: “Не съм се колебал за нещо, което Аз извършвам, като колебанието ми за душата на вярващия Ми раб, той не желае смъртта, а Аз не желая да му причинявам зло”. Ибн ас-Салāх казва: “Тук колебанието не означава онова колебание, което ни е известно на нас, хората, а че Той постъпва с него като постъпката на някой, който се колебае и върши това нещо с нежелание, поради това че го обича и не желае да му причини зло със смъртта, тъй като смъртта е най-голямата болка в света освен за малцина, въпреки че е неизбежна, както се казва в едно друго предание. Това е така, защото всичко е предопределено и смъртта е неизбежна, всяка душа ще вкуси смъртта. Тази добавка сочи, че Той не прави това с цел да го унижи, а да го извиси, тъй като това е пътят за преминаването му към Дома на блаженството и вечното щастие”.


9. Законността на смирението.


Бухāри използва този хадис като довод за смирението, затова го разказва в раздел “Смирението”. Неговият аргумент е, че приближаването до Всевишния Аллах с изпълняването на допълнителни ‘ибāдети се постига единствено с максимално смирение, както и дружбата с приближените на Всевишния Аллах и невраждуването с тях. В хадис, предаден от Муслим, с първоизточник ‘Ийāд ибн Хаммāр, се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах до го благослови и с мир да го дари) е казал: “всевишния Аллах ми съобщи да бъдете смирени и никой да не се гордее над друг”.


10. Ползи:


—1) Приближените достигат до една висока степен. Те излизат от размисъла за себе си и преминават към размисъла за Всевишния Аллах; от защитаването заради себе си, към защитаването заради Аллах; от осланянето на своите сили, към искреното уповаване на Аллах.


—2) Човекът, който е причинил страдания на приближените, да не твърди, че се е избавил от отмъщението на Всевишния Аллах поради това, че нещастието не е сполетяло него, Богатствата или децата му, тъй като нещастието му може да бъде и в нещо друго, което повече да му подхожда, като нещастието във вярата примерно.