Хадис 39: Следването на закона на Всевишния Аллах е опората на вярата

ХАДИС 39: СЛЕДВАНЕТО НА ЗАКОНА НА ВСЕВИШНИЯ АЛЛАХ Е ОПОРАТА НА ВЯРАТА

«لا يؤمن أحدكم حتى يكون هواه تبعا لما جئت به».

حديث صحيح رويناه في كتاب الحجة بإسناد صحيح.

От Абу Мухаммед ‘Абдуллах ибн ‘Амр ибн ал-‘Āс (Аллах да е доволен от него и баща му) е предадено, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Никой от вас не е [истински] вярващ, докато не подчини желанията си на онова, което донесох”.

Достоверен хадис, който предадохме в книгата “كتاب الحجة” с достоверен иснад.

Книгата “كتاب الحجة” е посветена на “عقيدة” идеологията и вероучението на сунитите. В нея се говори за основите на вярата, според учените по хадис. Цялото име на книгата е: “كتاب الحجة على تاركي سلوك المحجة”. Ибн Хаджер ал-Хайтами казва за нея: “Това е добра и полезна книга, авторът й е Абу ал-Фатх Наср ибн Ибрахим ал-Макдаси, посветил се на Аллахучен по мюсюлманско право от шāфиитския мезхеб, живял е в Дамаск, починал през 490 год. по хиджра. “شروح الأربعين”.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“Не е [истински] вярващ”: вярата му не е цялостна или не е правилна.

“Желанията си”: онова, което душата му обича, към което сърцето му клони и го желае с цялата си природа.

“Подчини”: да следва до такава степен, че това да стане като черта от характера му.

“На онова, което донесох”: цялостните закони, с които ме изпрати Всевишния Аллах, с всичките повели и забрани, които са изложени в низпосланата свише Книга или са посочени във вдъхновената сунна.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Мюсюлманинът е човек, който притежава всички положителни качества.



Мюсюлманинът е човек, който притежава качества на идеалната личност, при него няма противоречие между думите и делата му, няма противоречие между поведението и мислите му, той е човек, при когото сърцето и езикът съвпадат с останалите му органи. Също така, при него има хармония между ума, мислите и чувствата му. При него, духът и тялото се намират в равновесие, езикът говори онова, което мисли, а вярата му намира отражение в органите му. Той поправя поведението и делата си, така че страстта не може да го завладее, нововъведенията не могат да нарушат неговото равновесие, никаква земна наслада не може да го отклони. Неговата отправна точка при всички ситуации и положения са законите на Всевишния Аллах, в които лъжата не може да проникне отникъде. Това установява Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), — дареният с дарбата да използва събирателни слова — когато ни говори за разграничаващият признак за вярващия мюсюлманин и казва: “Никой от вас не е [истински] вярващ, докато не подчини страстта си на онова, което донесох”.

2. Същността на страстта и видовете й.

Думата “هوى” (хауā) освен желание може да има и по-тясно значение, а именно склонност към истината и правдата, обичане на истината и правдата, и подчиняване и удовлетворяване от нея. Това се има предвид и в казаното от ‘Ā’иша (Аллах да е доволен от нея): “Струва ми се, че твоят Господ бърза да те удовлетвори”, когато бил низпослан айетът: “Ти можеш да отсрочиш която от тях пожелаеш и да приютиш при себе си която пожелаеш...”, [ал-Ахзāб: 51], споменава се от Бухāри. Също това значение се има предвид и в казаното от ‘Омар (Аллах да е доволен от него) във връзка със съвещаването за пленниците от битката при Бедр: “Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) се удовлетвори от казаното от Абу Бакр, но не се удовлетвори от казаното от мен”.

В по-широкия си смисъл думата “هوى” означава желание, склонност, влечение, любов, привързаност. Така че, включва в себе си както склонността към истината и правдата, така и всяки друг вид склонност, и именно това значение се има предвид в хадиса.

Понякога тя може да означава страст, насищане на страстите на душата и осъществяване на желанията й, това значение също се подразбира, когато думата “هوى” не се конкретизира, и се използва често в това значение. Това е и значението, което текстовете на религиозните закони порицават, предупреждават и отчуждават, тъй като най-често означава склонност към противното на истината и правдата, осъществяване на естествените прищевки, а не на изискванията на религиозните закони, поради което е път към заблудата. Всевишния Аллах казва в обръщение към Дāуд (Аллах да го приветства): “...И не следвай страстта, та да не те отклони от пътя на Аллах!...”, (Сāд: 26).

3. Следването на желанията и страстите е източникът на прегрешенията, нововъведенията и отвръщането от истината.

Който се впусне в страстите си и даде на душата си всичките й прищевки, тя ще го повлече към извършването на грехове и прегрешения, тя ще го накара да наруши законите на Всемогъщия и Велик Аллах. В действителност, онези, които са сеотклонили от правия път, онези, които въвеждат нововъведения, онези, които са се отвърнали от вярата като неверниците, нечестивците и еретиците, са в това положение, не защото истината не е ясна или че не са убедени в нея — както твърдят, защото истината си е ясна, а лъжата, неясна и мрачна —, а защото следват страстите си. Всевишния казва: “А ако не ти откликнат, знай, че следват само страстите си! А кой е по-заблуден от онзи, който следва своята страст без напътствие от Аллах?...”, (ал-Касас: 50).

4. Желанията и старстите, които се следват са божество, на което се служи вместо Всевишния Аллах.

Служенето е покорност и подчинение. Този, който се покорява на желанията си и се подчинява на страстите си, той става роб на тях. Ако човек се поддаде на желанията и страстта си, те не го оставят докато не го завладеят, неговото поведение става зависимо от тях, той се подчинява на онова, което му наредят дори това да противоречи на разума и знанията му. Именно поради това робите на желанията и страстта затварят очите си и не искат да видят истината, техните уши стават глухи за истината, те не знаят какво е да се поправиш и да следваш правия път. Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от него) казва: “Желанията и страстта е божество, на което се служи в земния живот, след това прочел айета: “Не виждаш ли онзи, който приема страстта си за божество?...”, [ал-Фуркāн: 43]”. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Под небето няма божество, на което се служи, грехът от което да е по-голям при Всевишния Аллах освен следваната страст”.

5. Следването на страстта е слабост, която не подхожда на почетения човек.

Всевишния Аллах е дарил човека с нещо, което го отличава от останалите същества и го прави да е почетено същество: “И почетохме Ние синовете на Адам, и ги пренасяме по сушата и морето, и им даваме от благата. И ги предпочетохме да превъзхождат повечето от онези, които сътворихме”, (ал-Исрā’: 70). Този дар, който е показателят за това почитане е умът. Умът е онова, което му сочи доброто и го кара да го върши, и с което разбира злото и го кара да не го приближава. Всевишния казва: “Кълна се... и в душата, и в Онзи, Който я е създал, и на нея е посочил [що е] нечестивост и Богобоязливост!”, (аш-Шемс: 1, 7, 8). Човешката душа е годна както за доброто, така и за злото, в нея са заложени подбудите за нечестивостта и мотивите за Богобоязливостта. И така човекът според дарената си умствена сила, според дадения му избор и способност има възможността да удържи страстта си, да овладее злите подбуди и да ги подави. Той има силата да се пребори с желанията си и да накара душата си да се извиси и да се издигне по степените на доброто и Богобоязливостта, за да я застави да заеме полагащото й се почитаемо и достойно място. Ако той успее да го направи, неговото поведение става символ за умствената му сила, за образцовата му човешка природа и за завършената му човечност. Но ако той претърпи поражение пред злите подбуди и се предаде на страстта си, той пропада много низко и става за срам, човешкото в него пропада, почетното в него пропада и това става символ за глупостта и слабостта му. Всевишния Аллах казва: “Кълна се ... и в душата ...Сполучва онзи, който я пречиства. А губи онзи, който се омърсява”, (аш-Шемс: 1, 7, 9, 10). Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Муджāхид е този, който се бори с душата си. Безсилен е онзи, който кара душата си да следва страстите й...”. Казва също: “Горко на този раб, когото страстта го заблуждава и горко на този раб, когото желанията го водят”.

Що се отнася до борбата с душата и страстта, то тя е в резултат на истинското познаване на Всевишния Аллах, на почувстваното величие и оценяване на благата Му. Ако човек продължи да се бори с душата си и успее да се измъкне изцяло от робството на страстите, и след това се насочи към искреното отдаване на Всемогъщия Аллах, към постигането на цялостна вяра и сигурна убеденост, той ще бъде от успелите, които ще са спечелили щастието на двата свята. Всевишния Аллах казва: “За който се е страхувал да не застане пред своя Господ [с грях] и е въздържал душата от страстта, обиталището е Раят”, (ан-Нāзи‘āт: 40-41).

6. Следването на страстта е загуба и заблуда, а борбата с душата е щастие и спасение.

Следването на желанията, затъването в страстите и тичането зад удоволствията и насладите, без да се обръща внимание дали това е халāла или харāм е служене не на Аллах. Това е насилие и произвол, защото е свързано с насочване на вниманието към благата, а не към този, който дава благата. Това е невежество и заблуда, защото е отдаване на предпочитание на преходното за сметка на вечното. Това е един път, който води до погубване и загуба, защото съдържа високомерие и надменност, и защото води до извършване на несправедливости, насилия и поробване: “За който е престъпвал и е предпочел земния живот, обиталището е Адът”, (ан-Нāзи‘āт: 37-39).

7. Степените на вярата.

Ако мюсюлманинът изговори с езика си двете свидетелства, ако се покори в душата си на законите на Всемогъщия и Велик Аллах и ако твърдо реши в сърцето си да се придържа към повелите Му и да страни от забраните Му, той постига основата на вярата. Основата на вярата е най-ниската й степен, но достигне ли я човек, той вече преминава от групата на неверниците към групата на вярващите и при Аллах ще намери спасение в деня на Възкресението. В хадис, предаден от Бухāри и други, се казва: “Който каже «ля иляхе илляллах», вярвайки със сърцето си в това, [което казва], ще влезе в Рая”.

И ако мюсюлманинът се придържа към онова, което Всевишния Аллах му е начертал, и твърдо реши да го следва във всички свои дела, той се насочва само към онова, което се изисква от него — върши онова, което му е повелено и се възпира от онова, което му е забранено — и за всяко дребно или значително нещо се съобразява с него. Той се обръща към него, така както се обръща към най-желаните неща. По този начин мюсюлманинът желае онова, което Аллах желае и мрази онова, което Той мрази — позволява онова, което Той позволява и забранява онова, което Той забранява, като същевременно се предпазва и от съмнителните неща. Така мюсюлманинът става благочестив без да усеща каквото и да е унижение, нежелание или затруднение. Когато мюсюлманинът постигне това, вярата му вече се е запълнила и той вече е достигнал най-висшата степен на убедеността. И докато мюсюлманинът не достигне до това състояние, все още вярата му ще има недостатъци и примеси.

Що се отнася до този, който изостави законите на Всемогъщия Аллах, който се отвръща от тях и желае други закони, който не се покорява на тях и не им вярва както искрените вярващи, той не достига основата на вярата и неговият ислям не се приема. Такъв човек се брои за неверник. В Съдния ден такива ги очаква вечно мъчение в Ада, горко на такива.

8. Обичта към Всевишния Аллах и Пратеника Му (Аллах да го благослови и с мир да го дари).

За да може мюсюлманинът да постигне основата на вярата и тръгне по пътя, който води до постигането на цялостната вяра, той трябва неизбежно да обича онова, което Всевишния Аллах обича. Обич, която да го кара да върши онова, което Той го е задължил или му препоръчал да върши и която да го кара да мрази онова, което Всевишния Аллах мрази. Омраза, която да го кара да се въздържа от всичко, което Той му е забранил или препоръчал да бъде изоставено. Това е обич, която е обич към онова, което Всевишния Аллах обича, и омраза на онова, което Той мрази. Това пък се постига единствено, когато мюсюлманинът до такава степен обича Всевишния Аллах и Пратеника Му (Аллах да го благослови и с мир да го дари), че тази негова обич да е над всяка друга обич. Обич, в името на която, той да е готов да жертва всичко. Всевишния Аллах казва: “Кажи: “Ако вашите бащи, синове, братя и съпруги, и родът ви, и имоти, които сте придобили, и търговия, за която се плашите от застой, и жилища, които харесвате, са ви по-любими от Аллах и от Неговия Пратеник, и от борба по Неговия път, то чакайте, докато Аллах даде Своята повеля! Аллах не напътва нечестивите хора”, (ат-Тауба: 24).

В хадис, предаден от Бухāри и Муслим, с първоизточник Енес (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Никой от вас не е [истински] вярващ, докато не стана за него по-любим от самия него, децата му, семейството му и всички хора”. Мюсюлманинът не става истински вярващ докато не постави обичта към Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари) пред обичта към другите хора. Обичта към Пратеника пък идва след обичта към Изпратилия и неотлъчна от нея. Така че, няма обич към Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), докато няма обич към Всемогъщия и Велик Аллах, както е посочено от словата на Всевишния: “Ако ... са ви по-любими от Аллах и от Неговия Пратеник...”, (ат-Тауба: 24).

9. Признакът за обичта е съгласието и следването.

Истинската обич изисква обичащият да следва любимия и да е съгласен с него относно онова, което той обича и ненавижда, било то свързано с думи, дела или убеждения. Така че, който истински обича Всевишния Аллах и Пратеника Му (Аллах да го благослови и с мир да го дари), тази обич ще му донесе — както разбрахме — обич към онова, което Те обичат и ненавист към онова, което Те мразят. Едно от необходимите неща в тази връзка е, мюсюлманинът да изпълнява с органите си онова, което тази обич и омраза изискват, като се спира при границите на всемогъщия и Велик Аллах и се подчинява на Неговите повели и забрани по най-добрия начин, за да може това да доказателство за обичта и показател за вярата. Всевишния Аллах казва: “Кажи: “Ако обичате Аллах, последвайте ме! И Аллах ще ви обикне...”, (Āли ‘Имрāн: 31). Ал-Хасан ал-Басри (Аллах да се смили над него) казва: “Сподвижниците на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казали: О, Пратенико на Аллах, ние обичаме нашия Господ много силно и желаем Аллах да даде някакъв знак за обичта Си. тогава бил низпослан този айет”.

Така че, който изостави нещо, което Всемогъщия и Велик Аллах и Неговият Пратеник (Аллах да го благослови и с мир да го дари) обичат, и който извърши деяние, което Те ненавиждат при положение, че има възможност да извърши любимото дело и да изостави ненавижданото, това означава, че в неговата вяра има пропуск и липса и че той трябва да се стреми да се коригира и поправи, също така означава, че неговата обич е претенция, която се нуждае от доказателство.

Някои от учените били на мнение, че всеки, който твърди, че обича Всевишния Аллах, но делата му не съответстват на повелите на Аллах, неговото твърдение е лъжа, всеки, който обича Аллах, но не се страхува от Аллах, то той е ослепен.

Друг казал: Не е искрен този, който твърди, че обича Аллах, но не съблюдава границите Му.

Един поет казал:

Не се покоряваш на Аллах, а твърдиш , че го обичаш.

Това, кълна се, е ужасно.

Ако обичта ти искрена бе, щеше да Му се покориш.

Обичащият, на любимия си, е покорен.

По този начин се разобличава противоречието на онези хора, които уж много обичат Всевишния Аллах и Пратеника Му (Аллах да го благослови и с мир да го дари), та чак очите им се просълзяват при споменаването им и уж са много смирени, но извън това ги виждаме да извършват всякакви прегрешения, като се почне от измамите, спекулациите, алчността, користта, незабраждането за жените, общуването с чужди жени, и се стигне до яденето на лихвата и изоставянето на етичните ислямски норми на поведение. Нека помолим Аллах да напъти и нас, и тях, към правия път!

10. Сладостта на вярата.

Вярата оставя следа в душите и има вкус, който се усеща със сърцето. За вярващите този вкус е по-хубав от вкуса на чистата студена вода за зажаднелия и по сладък от вкуса на меда. Тази обич и това хубаво усещане може да се усетят единствено от онези, чиято вяра е достигнала степента на цялостност, от онези, чиято обич към Всевишния Аллах и Пратеника Му (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е била искрена и в резултат на това е дала своите плодове духовната сфера, започвайки да обича заради Аллах, да мрази заради Аллах, да дава заради Аллах и да се възпира заради Аллах. В хадис, предаден от Бухāри и Муслим, с първоизточник Енес (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Три са нещата, в които се съдържа сладостта на вярата: човек да обича Аллах и Пратеника Му повече от всички други; да обича човека единствено заради Аллах; и да ненавижда да се върне към неверието — след като Аллах го е спасил от него — както ненавижда да бъде хвърлен в огъня”. Сладостта на вярата означава да усещаш наслада в покоряването. Науауи казва: Това е много важен хадис и е един от основните хадиси на исляма.

11. Обръщането към законите на Всевишния Аллах за разрешаване на споровете и удовлетворяването от отсъждането според тях.

Едно от нещата, които са необходими за мюсюлманина, е да се обръща към законите на Всевишния Аллах за разрешаването на своите спорове и дела, и да не се отказва от тях за сметка на други закони, както и да се удовлетворява с отсъденото според законите на Всевишния Аллах. Това е така, защото тези закони са потвърдени в зачитаните религиозни източници като Корана, сунната и предписанията, извлечени от тях. Това са предписания, на които мюсюлманинът може да вярва и да е спокоен, че в тях няма да намери несправедливост и които той трябва да приеме, все едно дали са в негова полза или против него и все едно дали съвпадат с неговите желания или не. Всевишния казва: “И когато Аллах, и Неговият Пратеник, отсъди някакво дело, нито вярващ, нито вярваща имат право на избор в това дело...”, (ал-Ахзāб: 36). Също: “Но не кълна се в твоя Господ! те не ще станат вярващи, докато не те сторят съдник за всеки възникнал спор помежду им; после не намират затруднение у себе си относно онова, което си решил и напълно се подчиняват”, (ан-Нисā’: 65). Обръщането за решаване на споровете към Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) след неговата смърт става с обръщането към религиозните закони и неговата сунна.

12. Обичането на онова, което всевишния Аллах ненавижда и ненавиждането на онова, което Той обича е неверие и заблуда.

Разбрахме, че основата на вярата се постига с обичане на онова, което Всевишния Аллах обича и с ненавиждане на онова, което Той ненавижда и че целостта на вярата се постига единствено в съответствие с това. Така че, който не притежава тази обич, той по начало няма и вяра. А ако човек обича онова, което Всевишния Аллах ненавижда и ненавижда онова, което Той обича, неговото неверие и заблуда, и неговото високомерие и инат, са още по-големи. такъв човек ще претърпи най-големи загуби както на този, така и в отвъдния свят. Всевишния Аллах казва: “А които не повярват гибел за тях! Ще провали Той делата им. Това е, защото възненавиждат низпосланото от Аллах и затова Той прави безплодни делата им”, (Мухаммед: 8-9). “Безплодни”: няма да бъдат зачитани.

Всевишния казва: “Онези, които обръщат гръб, след като напътствието им се изясни, тях сатаната ги подвежда и им дава празни надежди. Това е, защото казват на онези, които възненавиждат низпосланото от Аллах: “Ще ви последваме в част от делото.” А Аллах знае какво спотайват. А как ще бъде, когато ангелите ги приберат, удряйки ги по лицето и гърба? Това е, защото следват онова, което предизвиква гнева на Аллах и възненавиждат Неговото благоволение, затова Той проваля делата им”(Мухаммед: 25-28). “Подвежда”: като разкрасява непристойните дела и кара да изглеждат като добри. “Дава празни надежди”: използва дългия живот като примамка.

13. Примери за подражание.

Сподвижниците на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) са били образцовият пример по отношение на искрената им обич към Всевишния Аллах и Неговия Пратеник (Аллах да го благослови и с мир да го дари). Те са обичали онова, което Всевишния Аллах и Неговия Пратеник (Аллах да го благослови и с мир да го дари) са обичали и са мразели онова, което предизвиквало Тяхното негодувание. Те за поставяли обичта към Тях на първо място и са нагаждали своите желания в съгласие с онова, което Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) донесъл. Тяхната обич стигнала онази степен, че те били готови да пожертват живота и Богатствата си в името на това. Тази тяхна обич ги е накарала да воюват със своите бащи, да напуснат своите съпруги, роднини и родни места, и всичко това, защото те най-добре знаели неговото право и оценили неговото достойнство. Вижте например онази ситуация с ‘Омар (Аллах да е доволен от него), когато той казва на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Ти, о, Пратенико на Аллах, си по-любим за мен от всичко, освен душата ми”. А той му отвръща: “Не, кълна се в Онзи, в Чиито ръце е моята душа, докато не бъда по-любим и от душата ти”. След това ‘Омар (Аллах да е доволен от него) се замислил и замълчал известно време, през което разбрал, че наистина правото на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е по-голямо от всяко друго право и че то трябва да се постави преди всяко друго право, дори и към душата, която трябва да се жертва в името му, защото той е този, който я е спасил от огъня. След това казал: “Сега [вече разбрах], кълна се в Аллах, ти си по-любим за мен дори и от душата ми”. А той отвърнал: “Сега, ей, ‘Омар”, хадис, предаден от Бухāри. Тоест, сега вярата ти вече е завършена и цялостна. По този начин онова първо поколение вярващи е заслужило вечната възхвала от Всемогъщия и Велик Аллах, Който казва: “Най-предните, първите от преселниците и помощниците, и онези, които ги следват с добрина... Аллах е доволен от тях и те са доволни от Него. Той е приготвил за тях Градините, сред които реки текат, там ще пребивават вечно и завинаги. Това е великото спасение”, (ат-Тауба: 100).

14. Ползи:

—1) Мюсюлманинът е длъжен да съпостави делата си с Корана и сунната и да се стреми те да съответстват на тях.

—2) Който повярва със сърцето си в законите на Всевишния Аллах и го потвърди с езика си, но с делата си влезе в противоречие с тях, той е нечестивец (фāсик). Който не противоречи с делата си, а с убежденията и мислите си, той е лицемер (мунāфик). А който се променя според ситуацията, той е отклонил се от правия път еретик (зиндик).

—3) Едно от съпътстващите вярата неща е защитаването на сунната на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и защитаването на религиозните му закони.