понеделник, 8 ноември 2010 г.

Конфуцианство

Символ на 
конфуцианството - вода, извор на живот









Конфуцианството (жу дзя, школа на книжовниците) е философия, религия и изобщо цялостна дълбоко вкоренена в древността духовна традиция, която до голяма степен определя и изразява спецификата на китайската култура в цялата й история.
Конфуций (Кун Фу-дзъ, 551-479 г. пр. Хр.) по същество реформира налични възгледи и норми на ритуален живот на основата на древни принципи и така се освещава жизнеутвърждаваща за китайското общество традиция. Традиционалността определя облика на конфуцианството от самото му възникване.

Храмът на Небето в
 Пекин
Храмът на Небето в Пекин

Разпространение

Според най-нови данни конфуцианците заедно с даосите наброяват 394 млн. души (даосите са около 20 млн.). Освен в Китай конфуцианството получава разпространение в Корея, на Тайван, във Виетнам, значително влияние оказва върху японската религиозна култура. Към принципите на конфуцианството се придържат многобройни общности на китайци-емигранти в различни страни.

Исторически екскурс

По време на управлението на династията Джоу, започнало от Х. в. пр. Хр., се полагат основите на китайската култура. Принц Джоу, с когото започва това управление, се превръща в легенда и образец на идеален управник. В началото на периода на Източен Джоу (771-221 г. пр. Хр.) се формира класическата китайска култура, създадени са класическите книги (дзин), които Конфуций обработва и тълкува.
При династията Цин (221-206 г. пр. Хр.), от която води наименованието си Китай и при която се установява империя, носителите на управлението са повлияни съществено от принципи и норми, предписани от школата на легистите, т. е. законниците (фа дзя). Конфуцианците са решителни опоненти на легистите (особено по въпроса за наказанията), а също и на моистите (мо дзя, наричани така по името на лидера на школата Мо-ди, проповядващи равенство и нищожност на знатния произход).
Официална държавна доктрина конфуцианството става при династията Хан (206 г. пр. Хр. - 220 г.). Но даоизмът по това време е също много влиятелен, а в началото на ІІ в. в Китай прониква будизмът, който скоро става твърде популярен и придобива статута на третата по значимост религиозна традиция в китайската културна история. През този период се утвърждава култ към самия Конфуций, от началото на ІІІ в. пр. Хр. започват да се издигат храмове в негова чест, в които се правят жертвоприношения; към VІ в. такива храмове има във всички по-големи китайски градове. Култът към Небето става изключителна прерогатива на императора. Същевременно ритуалната страна на религията започва да се формализира, да се превръща във външен церемониал. През VІІ в. (630 г.) се регламентира като задължително и издигането на конфуциански храмове във всяка префектура.

Към дома, храма и 
гроба на Конфуций в Куфу, провинцния Шандун
Към дома, храма и гроба на Конфуций в Куфу, провинция Шандун

В средновековната епоха, след период на значително влияние на будизма, настъпва възраждане на конфуцианството като коренна религиозна традиция.
При династията Сун (960-1280) то отново става държавна религия. Конфуцианството преживява нов подем и получава приоритет в религиозния живот. На практика то остава официалната религия на държавно равнище до краха на империята през 1912 г., като съсъществува с другата коренна традиция – даоизма, както и с будизма в негова подчертано „китаизирана“ форма, и с проникналото от ХVІ в. христианство (първоначално чрез мисия на йезуита Матео Ричи), и с исляма (от VІІІ в., но особено от времето на монголското владичество).

Храмът на Конфуций
 в Куфу
Храмът на Конфуций в Куфу

Конфуцианците нямат единна религиозна организация и вероятно това е една от причините регламентирането му да се извършва на равнището на държавните институции. Няма свещенство, духовни лидери са учителите по ритуал (ли).

Конфуций

КонфуцийКун Фу-дзъ, учителят Кун (Конфуций е латинизирана форма на името) e основателят на традицията, обозначавана от китайците като жу дзя (школа на книжовниците). Роден е през 551 г. пр. Хр. в княжеството Лу (в днешната провинция Шантун) и произхожда от знатен род. Известно време е съветник на управника (ван) на княжеството. На 30-годишна възраст се оттегля от чиновническата дейност и се отдава на учителство. В продължение на 14 години живее като изгнаник в чужди земи. Дълго търси идеален управник, който да следва образеца, завещан от управниците на някогашните княжества Ин и Джоу. Сам той счита за своя мисия възстановяването на древните принципи на съвместен живот, на норми на управление и ритуалност в името на хармонията на Поднебесната. Реформира местни вярвания в духове, възвръща древното почитание на Небето.
Древността е за него живият и живителен източник на свързаността на Небе и Земя, от нея идва установен ред, ритуал (ли), ето защо е важно този ритуал да се спазва. Конфуций основава и училище, образованието е според него особено важно, защото невежеството е причината за безредията в Поднебесната и за проявите на зло.

Конфуциански канон

Съдържа основен и вторичен корпус от свещени книги. Основният корпус е канонизиран по времето на Конфуций, самият той е обработил съставящите го класически книги, които са били първоначално шест, но до нас са достигнали пет. Съставката „дзин” в названията на четирите от тях означава „книга”, но по правило класически текст.
Класическото петокнижие включва:
  1. „И дзин“ (Книга на промените, или на превръщанията). Създадена е като гадателска книга вероятно през Х в. пр. Хр. Според древно предание от Жълтата река изплувал дракон, който имал на гърба си тъмни и светли петна: те били разчетени като осем триграми - комбинации от прекъснати и непрекъснати черти, изразяващи съответно Ин и Ян. От триграмите при техните комбинации се образували 64 хексаграми, и тези хексаграми - всяка от тях е символ от шест линии - съставляват съдържанието на „И дзин“. Особено внимание при предсказването с помощта на хексаграмите се обръща на превръщанията им - тези превръщания съответстват на определени преходи в съдбата на хората. Конфуций прави основно тълкуване на книгата.
  2. „Ши дзин“ (Книга на песните). Съдържа древна поезия (също от около Х в. пр. Хр.), събрана и обработена от Конфуций. Основен мотив в „Ши дзин“ е всесилието на Небето (Тян) и присъствието му в Поднебесната (Тянся). Небето се възпява като баща и майка, то ражда човека, то дава на Поднебесната и на човека тялото, то задава правилата на отношения между хората. Синът на Небето е този, който единствен познава волята на Небето: той е на върха на йерархичната пирамида в Поднебесната, господар, чиято власт е дадена от самото Небе. Книгата съдържа още песнопения, изразяващи почитанието към предците, както и такива, които са свързани с обичаите и всекидневния живот на хората. Конфуций препоръчва на младите да четат „Ши дзин“, защото в нея няма нищо порочно.
  3. „Шу дзин“ (Книга на историята). Древна история от времето на императорската династия Яо до Шан, която обхваща седемнадесет века (до VII в. пр. Хр.). За конфуцианеца историята е значима, защото представя древни образци, които да бъдат следвани. Описанието на историята е във висока степен митологизирано.
  4. „Ли дзин“ (Книга на ритуала). Съдържа ритуални правила, които да се следват във взаимоотношенията на хората (между императора и поданиците, по-възрастните и по-младите, родителите и децата).
  5. „Чун-цю“ („Пролет-есен“, или Летопис на пролетта и есента). Летопис на княжеството Лу за периода от VIII в. до около V в. пр. Хр.
Част от основния канон е още една книга, Книга на музиката (Юе дзин), която не е достигнала до нас.
Вторичният корпус, четверокнижие, е утвърден по времето на династията Хан (от ІІ в. пр. Хр.) и включва следните книги:
  1. „Да сюе“ (Великото учение), която съдържа учение за принципите и пътя на самоусъвършенстване на човека според Конфуций;
  2. „Джун юн“ (Книга за златната среда), в която се представят принципите на равновесността и хармонията;
  3. „Лун юй“ (Аналекти), книга с беседи и разсъждения на Конфуций;
  4. „Мън-дзъ“ - книга, в която се излагат възгледите на крупния мислител и възродител на класическата конфуцианска традиция Мън-дзъ (372-289 г. пр. Р. Хр.)
 Принципи на учението
Конфуциански 
символУчителят Кун формулира принципите на учението си и предписанията за ритуален живот, опирайки се на вече съществуващите класически книги. Високо цени древността, защото според него тя задава образци на хармоничен живот и култова дейност. Емблематични са думите му: „Аз не създавам, а предавам: аз вярвам в древността и я обичам“. Древно е почитанието към Небето, и Конфуций възстановява това почитание; древните управници са почитали предците си, и Конфуций установява култ към предците. Хармоничните отношения изискват придържане към „златна мяра“, и Конфуций пренамира тази мяра. Принципите на хармонизиране на Поднебесната той преоткрива в древните царства Ин и Джоу.
Усилията на Конфуций са съсредоточени към това да се обоснове единен култ и да се установят ритуални правила на този култ, на отношения и поведение. Дао, разбирано като път, като принцип и съответно в качеството на ключов термин, откриваме не само в доаизма, но и в конфуцианството. Според Конфуций дао е принцип на единството, всепроникващата единност на всичко. Но животворният източник на всичко е Небето (Тян) и култът към Небето следва да централният за конфуцианеца. Дъ, друг ключов термин в даоизма, също има фундалентално значение в конфуцианското мислене. Дъ е силата на дао, „златната мяра”, съвършеният предел и добродетел и представлява цел за човека и за социума. Дъ присъства у всекиго като такава цел и тя е породена от самото Небе („Небето е породило Дъ у мен“, твърди Конфуций).
Различават се Дао на Небето и Дао на Земята (Поднебесната), път на Небето и съзвучeн нему (правилен) път на Поднебесната. Но „Небето не говори“ и волята му остава непроницаема за човека. С други думи, на човек не е дадено откровено слово. Така конфуцианската религия не позволява да бъде „вместена“ в обичайната изследователски модел „откровени религии“. Всъщност привичното подвеждане под рубриките „естествени религии“ и „откровени религии“ едва ли би било особено конструктивно в случая. За конфуцианеца изобщо е „варварско“ да допуснем Небето да говори. Но Небето има воля и волята му е всичко да живее в естествен жизнен ритъм, то управлява всичко чрез мяра, самосъзерцава се и съзерцава всичко в една мяра-образец. Волята му може да узнае единствено „синът на Небето“. Така в изворите на конфуцианското мислене се заражда представата за „син на Небето“ и има достатъчно основания да се смята, че като такъв се разбира идеалът за съвършен човек, дзюндзъ, благороден мъж с небесни основания. В реалния исторически живот на конфуцианството обаче мястото на „син на Небето“ се заема от императора и култът към Небето се утвърждава като императорски култ.И тъй като волята на Небето не може да бъде узната от човека (освен от дзюндзъ), за него остава дългът да следва дао на Поднебесната, или правилния път. „Вярвай твърдо в правилното учение, с живота си защищавай правилния път. В държава, в която е опасно, не ходи; в държава, в която цари смут, не живей. Ако в Поднебесната цари дао, е срамно да бъдеш беден и незнатен; в държава, в която няма дао, е срамно да бъдеш богат и знатен“ (Конфуций, „Лун юй“).
Мъдростта на древните, смята Конфуций, е в това, че са установили „ли“ (ред, ритуал) и спазването на „ли“, т. е. на правилата на култа, отношенията и поведението би предпазило Поднебесната от хаотичност. Както култът към Небето, така и култът към предците са неотменна част от тези правила. Неотменна част от тях са и правилните отношения, синтезирани в регламентираните „пет отношения“.

Жалони на конфуцианска духовност са крупните мислители Мън-дзъ (372-289 г. пр. Хр.) и Сюн-дзъ (?-238 г. пр. Хр.), а сред средновековните мислители ярко се откроява Джу Си (1130-1200 г.).
В конфуцианското учение през средновековния период (при династията Сун) се привнася нов съществен момент – висшата реалност, разбирана дотогава като Небе, се трансформира в Тай джи (Великият върховен). Този облик придобива тя в учението на Джу Си. Тай джи съчетава, доколкото това е възможно, характеристиките на абстрактен първопринцип с тези на положително начало на религията.
Религиозният идеал и смисълът на религиозния живот за конфуцианеца се синтезират в жън, т. е. в човечността, взаимността, която изисква този, който въплъщава добродетелта, да съдейства на другите в техния духовен стремеж. В конфуцианството няма мистика и контемплативност. То се съсредоточава предимно върху принципите на активен живот и взаимна помощ и, за разлика от повечето религии, не освещава страданието.
Конфуцианците не създават собствена митология, митологичните представи за божества и за тяхното присъствие в небесен, подземен и земен светове са предконфуциански или продукт на преплитане с фолклорно-религиозни вярвания и всъщност живеят в съзнанието на китайците до голяма степен независимо от коренните конфуциански принципи. Особено място в митологичното съзнание заема образа на идеалния прародител, Хуан-ди (Жълтият император), който символизира, също както и „ли“, сакралния център на Поднебесната. Характерно за китайското митологично съзнание изобщо е и освещаването на пет елемента: земя, вода, дърво, огън и метал (сакрален център е земята).

Жън

Жън означава човечност, човеколюбие, взаимност. То е основно понятие, с което се обозначава по същество религиозния стремеж на конфуцианеца. Човек следва да се стреми да стане въплъщение на жън, чрез себе си да разкрие, че да имаш жън и да бъдеш жън е едно и също нещо. Жън е способност на човека да бъде почтителен, добър, да се отнася към хората с доверие, да е внимателен с тях при разговор (да не ги обижда), да им помага да се усъвършенстват, да поддържа тяхната активност. Взаимността следва да обхваща цялата сфера на човешките отношения. „Ако не знаете как да служите на хората, казва Конфуций, как бихте могли да знаете как да служите на боговете?“
Конфуцианството освещава действеността. Според Конфуций човек се труди упорито, а после жъне плодовете на труда си – това е жън („Лун юй“). Постигналият жън е вече „в покой“, в хармония със себе си и с другите и е „дълговечен“, но той винаги се стреми да утвърди и сред другите правилния път, най-добрите дела, да им помага в това да постигнат собственото си предназначение. Основното средство да се постигне жън е „ли“.
  
Ли
„Ли“ (ритуалът) е опора на реда, противостоящ на хаоса. Терминът изразява най-пълно конфуцианското разбиране за религия. В конфуцианството особено ясно се откроява самосъзнанието на древния китаец за централност в Поднебесната, Китай се разбира като сакрален център на на света. А сакралният център на самата Поднебесна свързва нейните обитатели с древното, което е винаги по-съвършено от настоящето, и този център е „ли“.

 Култ към небето
Централният култ, установен от Конфуций. Този култ е обоснован от разбирането за Небето като живопораждащо начало, всесилно и всеприсъстващо; земята на китайците е Поднебесна (Тянся), т. е. названието й е съотносително с Небето.

Култ към предците
Култът към предците е масовият култ, установен от Конфуций. Той мотивира този култ по следния начин: какво не може да няма човекът? - предци. Ето защо почитането на предците е изключително важно и, за разлика от култа към Небето, остава вседостъпно в историята на конфуцианството. Култът има за предпоставка типичната за конфуцианеца религиозна норма за синовна почтителност (сяо) – почтителност както към живите, така и към мъртвите предци.
В конфуцианската литература, по-специално в „Сяо дзин“ (Книга на синовната почтителност), се описват примери-образци на сяо: в неплодородна година син храни с парче от тялото си своя болен баща; баща продава сина си, за да осигури храна на гладуващата си майка; малко момче не отпъжда от себе си комарите, за да предпази от тях родителите си, и т. н. Приживе на родителите следва да се служи, а след смъртта им да бъдат почитани според ритуални правила.

Дзюндзъ

Дзюндзъ означава „благороден мъж“; така се разбира съвършеният човек в антропологичната парадигма на конфуцианското мислене. Дзюндзъ, „синът на Небето“, е според Конфуций „кръг и е несравним“, за разлика от нищожния човек (сяо жън), който е „син на Земята“, не е кръг и е сравним. Така дзюндзъ се предполага като непознаваем, доколкото сравнимостта е предпоставка за познаваемост. Дзюндзъ всъщност се издига в качеството на идеал, макар че се описват негови конкретни характеристики.
Конфуций смята, че макар и изключително рядко, човек може да срещне дзюндзъ, но нито той самият, нито който и да било от преките му ученици и последователи може да бъде смятан за дзюндзъ. Дао на дзюндзъ не може да бъде измерен, докато на сяо жън може, а това предполага, че дзюндзъ се отъждествява със самата мяра: тя измерва всичко и единствено тя не може да бъде измерена. Бидейки благороден (по произход, т. е. с аристократично потекло), дзюндзъ притежава вродено знание (за „ли“), докато сяо жън няма такова вродено знание. Благордните мъже са тези, които имат духове, и човек трябва да служи на тези духове, като се държи на разстояние от тях. Ето защо благородните мъже трябва да имат храмове на предците.
Дзюндзъ е активен, понеже основанията му са във вечно движещото се Небе (това намира израз в символиката на кръга), докато сяо жън е пасивен (основанията му са в Земята, символизирана от неподвижния квадрат). Дзюндзъ остава недосегаем от промените в Поднебесната, докато сяо жън е потопен в тези промени. Дзюндзъ изразява добродетелта (дъ), тя е узнатата от него сила на дао. Постигнал дао, той остава винаги взискателен към себе си и се прониква от човеколюбие (жън), усъвършенства се заради покоя на другите, грижи се милостиво за тях, води ги в съответствие с дълга (и) и завършва този път чрез доверие (син).
Дзюндзъ би бил идеалният справедлив управник и вероятно реален израз на дзюндзъ Конфуций открива в древните управници Яо и Шун (от „златния век” при династията Джоу). Мисията на дзюндзъ, респективно на такъв управник, е „пастирска“, или, с други думи, функцията на пастир (универсална за религиите), който обхваща множественото в единство, се носи в конфуцианството от дзюндзъ. Ритуалът (ли) е средството, чрез което той осъществява тази функция. В „Лун юй” Конфуций посочва девет неща, за които дзюндзъ следва да се грижи: когато гледа, да вижда; когато слуша, да чува; лицето му да е приветливо, а в постъпките му да има почтителност; в речите му да има искреност, а в делата му – уважителност; да се допитва до другите, когато се съмнява в нещо; да мисли за последствията от гнева си; да помни за дълга, когато взема нещо.
В какво се изразява „златната мяра“, чиито носител в света на несъразмерното е дзюндзъ? - според Конфуций тази мяра намира израз в това човек да не е прекомерно гневлив, нито прекомерно негневлив. В нравствен план и в контекста на проблема за такава "златна средина" Конфуций издига императив човек да не прави това, което не желае за себе си, за да няма вражда в семейството му и в държавата. Да се придържа строго към този императив успява само този, който има съвършенство на добродетелта (дъ). Такова съвършенство обаче се постига трудно и не се среща често вечна преданост към пределното съвършенство, а достигането до такъв предел е приоритет на дзюндзъ. Тогава той вече не просто има жън, а става тъждествен с жън.


източник: Религия и философия на религията

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Ас-саламу алейкум! Мир на всички!
Преди да коментирате, ви моля да помислите добре върху това, което искате да кажете и за начина, по който ще го изречете. Аз няма да толерирам фитната и обидни изказвания по адрес на Аллах и Исляма. Ако имате въпроси, кажете или попитайте по начин, по който искате и на вас да ви се говори :D

Ако искате да ми кажете нещо лично, персонално до мен, ползвайте електронната ми поща (и-мейл).

linkwithin

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...

Популярни публикации