неделя, 5 декември 2010 г.

Моя път до Исляма



Разказа е на българка, която от години живее в ОАЕ.

Семейството ми беше и си остана бедно. Родителите ми се разведоха, когато бях в 3-ти клас и заедно със сестра ми и брат ми останахме да живеем с майка ми. Поради това, че бяхме три деца със самотна майка, а издръжката, която плащаше баща ми, беше минимална, почти винаги бяхме без пари – не можех да си купя дънки, да ходя на екскурзии и дискотеки, както правеха моите съученички и приятелки, но и не усещах особено да ми липсват тези неща. Няколкото пъти, които съм ходила на дискотека, не се чувствах добре и на място там. 

След това започнах да търся Бог – преминах през православната църква, Адвентисти от седмият ден...

През март 2000г. заминах да работя в Обединени Арабски Емирства (ОАЕ) – в Дубай. Тук има един тип сестри, наричат се home nurse, „домашна сестра“. Хронично болни, които се нуждаят от сестрински грижи, подават молба до една частна болница и тя им ги изпраща в дома им.

Работех при един пациент, който страдаше от болестта на Алцхаймер (заболяване, при което постепенно се унищожават мозъчните клетки и болният, след дълго страдание на него и близките му, умира). В дома на този човек, дом, който беше като палат, а стаята, в която беше настанен болният, беше с размерите на наш 3 стаен апартамент), винаги звучеше някаква странна музика, някакво пеене, което беше като магия за мен. Колкото и проблеми и трудности да имах, отидех ли в този дом и чуех ли това пеене, ми ставаше леко на сърцето и се чувствах като дете в прегръдките на любяща майка...

Тъй като съпругата на пациента ми не знаеше английски, а аз – арабски, помолих една жена да я попита каква е тази музика. Отговори ми само с една думи: „Коран“. 
И това беше първата ми среща с Исляма и Корана.

След това станахме приятелки със съпругата и започнахме взаимно да се учим – тя ме учеше на арабски, а аз – на английски. Вземахме някакъв предмет и тя ми казваше арабското име, а аз й казвах английското.

Историята на това семейство беше много интересна. Пациентът ми, който по това време беше вече на 86 години, принадлежеше на едно от най-богатите семейства в Дубай. Когато се е оженил на младини, съпругата му Мариям (на български Мария), родила момченце, което починало, а след това се разболяла и повече не могла да има деца. След време съпругът й си взел и втора жена, коятбила 20 години по-малка от него и тя му родила 5 момчета и 5 момичета. Това беше моята приятелка, която ме учеше на арабски. 

Казваше се Халима. Това, което ме впечатли в дома им беше, че двете жени бяха като приятелки. Къщите им бяха съседни и те почти винаги бяха заедно. Децата ги възприемаха и двете като техни майки и се обръщаха към тях с „мама Халима“ и мама Мариям“.

Един ден мама Халима ми каза, че се моли за мен да стана мюсюлманка и да се омъжа за добър мюсюлманин. Засмях се и си помислих, че това никога няма да стане.
В Дубай работехме аз и още 3 български медицински сестри и разбрахме, че фирмата ни е „уредила“ да работим незаконно и всяка от нас започна да търси решение за себе си. Моето решение беше да отида в частна болница в Абу Даби – столицата на ОАЕ, да взема изпит, лиценз и да работя.

След пристигането ми в Абу Даби, помолих сестра ми да ми изпрати от България Коран, за да видя какво пише в него. Когато тя го изпрати и започнах да го чета, първото нещо, което ми направи впечатление, беше сура Кравата (ал-Бакара), 256 ая: „Няма принуждение в религията...“. 

Винаги сам се възмущавала, ненавиждала и не исках да чуя за Мюсюлмани и Ислям заради примера на турците и всичко, което са правили в България за 500 години. Сега се замислям вярно ли е всичко това? Истина ли е това, за което разказва „Време разделно“?

Аллах казва в книгата Си: „Няма принуждение...“. Това беше първото нещо, от което започна Любовта ми към Ислама. Продължих да чета, да изследвам, да питам, а Аллах от своя страна започна да променя сърцето ми. В началото се възмущавах как млади жени могат да се обличат като бабички и да се забраждат, а после, когато трябваше да отида до Иран за смяна на визата, започнах да се харесвам със забрадка. Струваше ми се, че младите жени със забрадки притежават някаква духовна светлина. 

Избрах рождения си ден през 2001 година – 21 октомври и отидох с двама свидетели (мои колеги – доктори, с които работих) в съда и повтарях след Имама: „Ашхаду ана ла иллаха илла Аллах уа ашхаду ана Мухаммадан расул Аллах“ и така станах мюсюлманка.

Исках да имам и мюсюлманско име, така че избрах името на мама Халима, която първа ми заговори за Ислам. Исках да имам това име и в паспорта си и след две години ходене по съдилища, алхамдулиллах, съдът се произнесе в моя полза. Смених си името от Нина на Халима. 
Бях на 33 години – неомъжена и исках както всички нормални жени да бъда съпруга и майка, молих се Аллах да ме дари със съпруг, който да обича Него повече от мен, защото бях сигурна, че добрият мюсюлманин ще бъде любящ съпруг и грижовен баща. През 2003 год. се омъжих и в края на 2004 Аллах ни дари с Ахмад – нашия син.

Искам да завърша с една случка.
Както знаете ОАЕ е мюсюлманска държава и тук никoй няма проблем, ако ходи забраден, никoй на никого не се пресмива за това. Когато си дойдох в Бг, се срамувах и страхувах да ходя забрадена и на летището в София, щом кацна самолета, си свалих забрадката. След това, когато си отидох в къщи, се опитах да я сложа, но на улицата група деца, които играеха там, тръгнаха след мен и ми викаха "бабке,бабке". Свалих забрадката и през този един месец в България повече не я сложих. Чувствах се като престъпница, тежеше ми в сърцето.

Следващата година, когато трябваше да си ходя в България, се молих много Аллах да ми даде смелост да съм истинска мюсюлманка, да не съм лицемерка. Когато мойка ми ме посрещна нс летището и каза: „Хайде, няма ли да си свалиш забрадката?“ отговорих: „Не, аз съм мюсюлманка и ще бъда със забрадка“. Само първата крачка беше трудна след това се гордеех със своята вяра и забрадката.

Алхамдулиллах винаги и за всичко.

Това е историята ми.
Х.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Ас-саламу алейкум! Мир на всички!
Преди да коментирате, ви моля да помислите добре върху това, което искате да кажете и за начина, по който ще го изречете. Аз няма да толерирам фитната и обидни изказвания по адрес на Аллах и Исляма. Ако имате въпроси, кажете или попитайте по начин, по който искате и на вас да ви се говори :D

Ако искате да ми кажете нещо лично, персонално до мен, ползвайте електронната ми поща (и-мейл).

linkwithin

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...

Популярни публикации