Юдаизъм, част първа

Юдаизмът е монотеистична религия на откровението, на писания Божи закон. Законът е даден на евреите и тяхно задължение е да го спазват, за да могат да се подготвят за живот под единовластието на Бога (теокрация) на Обетована земя. Според свещените писания тази обещана земя е Ханаан, т. е. покорна, подвластна земя. В юдаизма се утвърждава разбиране за свещена история - бог Яхве е осветил историческото време, вложил е в историята промисъл и насочва тази история към последната цел – хилядолетно царство на Обетованата земя.

разпространение

Понастоящем юдаизъм се изповядва от близо 15 млн. души, по правило евреи по рождение. Принадлежността към еврейството се удостоверява по майчина линия. Не е популярен прозелитизмът, т. е. практиката на обръщане на хора от друга в собствената вяра. В Израел са съсредоточени близо 4 млн. юдеи. Повечето юдеи живеят в диаспора и най-много те са в САЩ (над 4 млн.) и в Русия (около 3 млн.). Многобройни юдейски общности има в европейски и в латиноамерикански страни.

исторически екскурс

Съществуващи като народ от около 20 века пр. Хр., евреите възприемат себе си като авраамити, наследници на пророка от ХIХ в. пр. Хр. Авраам, с когото бог Яхве сключва Завет. В Тора, юдейското петокнижие, се разказва за Сътворението, за съдбата на хората преди и след потопа, за изхода от Египет, за дванадесетте Израилеви колена. Тези събития подготвят евреите за историческото начало на самата религия, а то е поставено, както се приема, с получаването на Тора и по-специално на Божиите заповеди (Изход 20: 2-17) от Мойсей през 1250 г. пр. Хр. Записаните на каменни скрижали заповеди са поставени в първия Йерусалимски храм, издигнат през Х. в. пр. Хр. от мъдрия цар Соломон, син на псалмопевеца цар Давид. Тези заповеди остават в основата на консолидирането на юдейската религия.

Историята на юдаизма е драматична и неведнъж е поставяла пред изпитания еврейската общност. В тази история могат да се обособят (според Якоб Неснер) следните периоди:

• история на Древния Израел до разрушаването на Йерусалимския храм (586 г. пр. Хр.);
• история на юдаизма след 586 г. пр. Хр. (след Вавилонския плен);
• период на формиране на равинистичния юдаизъм след разрушаването на втория Йерусалимски храм (70 г.);
• период на господство на равинистичния юдаизъм (VІ-ХVІІІ в.);
• период на плурализация на юдаизма (на различни „юдаизми“), обхващащ времето от Американската революция и Френската революция (1776 и 1789 г.) до наши дни.

Юдеите представляват религиозна общност, установена в Израел (от създаването на държавата през 1948 г., говорещи иврит) и в различни страни, където живеят евреите в диаспора, т. е. в разселение. Това разселение започва още след изгарянето на втория Йерусалимския храм през 70 г. От времето на Великото преселение на народите установилите се в различни страни евреи постепенно престават да бъдат етнически еднородни. Заселилите се в земите на Испания и Португалия евреи са известни като сефарди („испанци“) и говорят ладино, език със средновековен испански произход. Онези, които се заселват в централноевропейски страни, са известни като ашкенази (от името на библейския Аскеназ, правнук на Ной) и говорят идиш („еврейско-немски“).Значителни групи евреи се установяват в Египет и Сирия.

Това, което обединява евреите винаги и навсякъде, независимо от особеностите на културния им живот в различни страни, е чувството за принадлежност към „избрания народ“, върху който е възложено задължението да бъде спазван Законът. Към религиозната общност на юдеите принадлежат и духовните потомци на хазари, по произхода си тюрки (т. е. нямат семитски произход), създали своя държава (Хазарски каганат) на север от Кавказ и частично приели през VІІІ в. юдаизма.

танах

Тора, Невиим ве Ктувим (в абревиатура - Танах), т. е. Учението, Пророците и Писанията са откровените книги на юдеите.

Тора означава Учение. В по-тесен смисъл това е названието на петокнижието, първите пет книги, дадени чрез откровение на Мойсей на планината Синай: Берешит (Битие), Шмот (Изход), Ваикра (Левит), Бемидбар (Числа), Дварим (Второзаконие). В широк смисъл Тора се нарича изобщо религиозното учение на юдеите, тя бива уподобявана на вода за жадните.

Корпусът Невиим (Пророци) се разделя на Невиим ришоним, т. е. ранни пророци (Иисус Навин, Съдии, 1 и 2 Царства, 3 и 4 Царства) и Невиим ахароним, т. е. късни пророци: големи пророци (Исаия, Иеремия, Иезекиил) и малки пророци (Осия, Иоил, Амос, Авдий, Иона, Михей, Наум, Авакум, Софония, Агей, Захария, Малахия).

Корпусът Ктувим (Писания) включва следните книги: Псалтир, Притчи Соломонови, Иов, Песен на песните, Рут, Плач Иеремиев, Проповедник (Еклисиаст), Естир, Даниил, Ездра, Неемия, 1 и 2 Паралипоменон.

Тези 39 свещени книги съвпадат с канонизираните в християнството книги, обозначавани като Стар Завет. Записани са в периода между Х и II в. пр. Хр. Писмената Тора е утвърдена на основата на четири древни записани текста: Яхвист (от името на бог Яхве), Елохимист (от „елохим“ - множествено число на „бог“), изворните корпуси на Левит и Второзаконие. Словото в свещените книги е боговдъхновено, пророците са посредници в приемането на откровението.

От II в. пр. Хр. датира и най-пълният дотогава запис на Библията - гръцкият „превод на 70-те“, или Септуагинта. В този вариант има апокрифни книги, които не са приети като канонични. От III в. се появяват и други текстове, предимно апокалиптични, възвестяващи нова ера на земята или възнесение на небето (Книга на Енох, четвърта книга Ездра, втора книга на Варух и др.), но те остават извън канононичния корпус. От апокалиптичните книги канонична остава само тази с пророчествата на Даниил.

Опитите за формален критицизъм на откровените книги, правени от Барух (Бенедикт) Спиноза и от лидера на еврейското движение за просвещение (хаскала) Мойсей Менделсон (ХVIII в.), срещат категоричен отпор от страна на ортодоксалните равини.

мишна

Освен писмената Тора има и неин устен вариант. Устната Тора е част от традицията, т. е. преданието, словото в нея не е така строго фиксирано, а и то се допълва с много коментари. Тя е записана през II в. и в своя вече оформен вид се нарича Мишна (Повторение). Съставят се специални разяснителни коментари към Тора – мидраш.

Устната Тора има два пласта.

Първият е халака: законодателни текстове, в които се обсъждат въпроси на религиозната традиция в сферата на човешките отношения и бит, норми на живот, на различни дейности, постулират се определени норми на наказателното и гражданското право.

Вторият пласт на Мишна е агада: включва въпроси с богословски характер, етически възгледи, предания.

Разделите на Мишна са шест:

• Зраим (Семена), посветен на реколтата от посевите и разпределението й в религиозната община;
• Моед (Срок), коментиращ правилата на шабат, празничния цикъл и постите;
• Нашим (Жените), посветен на законите на  религиозния брак;
• Незикин (Вреда), предписващ граждански и наказателни законодателни норми и прилагането им;
• Кодашим (Светини), или предписания за храмовото служение, жертвоприношенията и други религиозни ритуали;
• Тохорот (Чистота), коментиращ правилата за ритуална чистота.

На основата на Мишна с нейните законодателни текстове и последвалата я коментарна литература се формира Талмудът.

мидраш

Корпус от литература, съдържащ равински тълкувания и коментари на Танах.

Основните сборници Мидраш са два. Първият (от ІІІ в.) включва тълкувания на книгите Изход („Мелехита“, т. е. Правила на тълкуването), Левит („Сифра“, т. е. Книга), Числа и Второзаконие („Сифрей“, т. е. Книги). Вторият сборник, наричан Мидраш Рабба (Великият Мидраш), датира от V в. и съдържа множество коментари върху Тора.

талмуд

Букв. „изучаване“. Корпус от религиозна литература, създаден на основата на обединение на Мишна (записаната устна Тора), и Гемара (Завършване; коментарни текстове).

Първоначално вариантите на Талмуда са два: йерусалимски (от ІV в.) и вавилонски (от V в.). Написани са от тълкуватели (амораим). Вавилонският Талмуд става основен извор на принципите на религиозното право, както и на богословски възгледи.

монотеизъм

Юдаизмът се утвърждава като монотеистичен в условията на политеистични вярвания на всички съседни народи. Но най-решителната съпротива на юдеите е срещу идолопоклонството. Древноизраилският Яхве, почитан и преди установяването на монотеистичната вяра, е смятан за съществуващ, но е признавано съществуването и на боговете на други народи. Това предполага монолатрия, която постепенно се превръща в монотеизъм.

Тора говори за Бог с непроизносимо име, обозначавано с тетраграмата IHVH - "Този, Който е", Който единствен е съществуващ и единствен е вечен. Срещат се имената Яхве, Йехова, Ел, Елохим (Всемогъщият), Ел Шадай (Всесилният), Адонаи (Господарят), но остава безпрекословно разбирането, че собственото име на Бога е непроизносимо и неузнаваемо за човека.Валиден остава и принципът за неизобразимост на Бога, поради което в юдаизма няма иконография.

Хегел нарича юдейската религия „религия на възвишеното“. Духовното възвисяване чрез безкрайна вяра откроява според него теоретичния аспект на религията. По-определена би била според него цел, която можем да наречем практическа, но тя би намерила израз във въплъщение на Бога, а това е за юдеите непредставимо. Вярата им, непоколебима като вярата на Авраам, намира израз в благочестивостта, в „страха Божи“ и в праведността пред Бога. Чрез пророк Авраам е започнало единението на еврейския народ с Бога. Това удостоверява юдаизма, а по-късно и исляма като авраамични религии.

богословие

Богословските възгледи в ранния юдаизъм са вплетени в богатата тълкувателна традиция. Богословие в по-специфичен смисъл на думата се оформя в значителна степен под влиянието на елинистичната и християнската мисъл.

Първият опит за синтезиране на елинистична философия и юдейски възгледи прави Филон Александрийски (20 г. пр. Хр.- 45 г.). Богословските идеи кристализират във възгледа за единственост на Бога, в разбирането му като Бог-Творец, Свят, Справедлив, Човеколюбив и Милосърден, Бог на гнева, Премъдър Бог. Той е непостижим иначе освен в Откровението и направлява живота на човека и на света.

По принцип в ортодоксалния юдаизъм не се утвърждават догматични принципи, фиксиращи истините на вярата. В ранните възгледи на юдеите няма идея за възкресение, както няма и представи за безсмъртие на душата. Възгледи за възкресение се появяват, както се смята, предимно под влияние на зороастризма по време на владичеството на династията на Селевкидите над Палестина, а по-късно и под влияние на християнството. Представи за безсмъртието на душата се появяват вероятно под влияние на платонизма и неоплатонизма.

Опит за формулиране на веровите принципи прави средновековният философ Мойсей Маймонид (рави Моше бен-Маймон, ХII в.) от Кордова, повлиян от идеята за възкресението. Той постулира:

• вяра в съществуването на Създателя и на провидението;
• вяра в единствеността на Бога;
• вяра в безплътността на Бога;
• вяра във вечността на Бога;
• вяра в поклонението единствено на Бога;
• вяра в думите на пророците;
• вяра в това, че Мойсей е най-големият от пророците;
• вяра в откровението на Тора, осенило Мойсей на Синай;
• вяра в неизменността на Закона и откровението;
• вяра във всезнанието на Бога;
• вяра във въздаването според делата на този свят и на другия;
• вяра в идването на Месията;
• вяра в това, че Бог ще възкреси мъртвите.
  
  

  даат

  
  
  Знание; обичаи. Думата се появява в коментарната литература от Книга Естир (8: 17) и й се придава значение близко до това на понятието вероизповедание или религия. В откровените книги и в тълкувателната литература по-често се среща думата емуна (вяра), характеризираща базовата религиозна настроеност и непоколебимата вяра в Бог като покровител на еврейския народ; съвършеният образец на такава вяра е вярата на пророк Авраам.

продължава...

източник: Религия и философия на Религията