Моите сънища, моята реалност

Първо да се представя - казвам се Ваня на 32 години, живея повече от 9 години в Холандия.
Не съм много красноречива, но ще се опитам Инша Аллах да ви разкажа за моят път на опознаването на Ислям, надявам се да ви е интересно.
Дете съм на семейство с християнски нрави/да не кажа почти атеистични, защото всички предполагам знаят какъв бе живота преди години в България, особено през комунизма/. За Бог малко се говереше и правеше 
нещо у дома. Както и да е . У нас от малки се насажда идеята за мусюлманството, че е нещо много страшно и варварско дори и тази заблуда все още за жалост е в сърцата на много хора.


И когато дойдох в Холандия, тук за първи път се докоснах до Исляма по друг и то много по-необикновен начин. 
Започнах да ходя на училище, за да уча език и се сприятелих със
хора от цял свят - Русия, Китай, Филипините, Южна Африка, Канада, Пакистан, Афганистан, Мароко, Ирак, Нигерия, Палестина, Англия...въобще от къде ли не. Ето точно в този момент открих, че мусюлманите не са тези, които дълги години ни е "набивано" в главите. Виждах, че повечето са с благороден характер, скромни и уважаващи околните "друговерци". Това ме изпълни
с много приятни чувства, но въпреки всичко дълбоко в себе си таях някаква странна ненавист, често изплуваха епизоди от българската история. Но с времето, колкото повече опознавах хората, това се изпари. Гледах колко силна е вярата им, благородно им завиждах и се питах защо и аз не съм такава. 
Почнах да чета Библията, но нещо не бе както ми се искаше 
да бъде. 
По това време и майка ми живееше с мен, но с нея нямаше как да говоря, тя бе категорична, че тяхната (на мюсюлманите) религия, е нещо лошо. Поръчах си и Коран на български от мои приятели в България, четях го тайно вечер,
заради майка ми. Често ми се случваше да плача, сърцето ми подскачаше необикновено. Странното бе, че с Библията не бе така. И така почти бях убедена дълбоко в себе си, че Исляма е истината...
Животът ме въртеше през всичкото това време на различни страни...
През 2006 майка ми си прибра окончателно в България . Същата година октомври аз реших да отида до Йерусалим с приятели за седмица, да разгледаме
Светите места. Наистина е Свята земя... Струваше ми се, че там е моя дом и не ми се тръгваше, дори и въздухът е толкова неописуемо приятен, въпреки цялата военна обстановка и нерви с проверки от караули, пътуването си струваше.
Но тук искам да ви споделя нещо - на мен не ми бе интересно и не ме влечеше да обикалям из църквите, чаках само повика на Азана, това бе най-вълнуващото събитие за мен там. Сърцето ми винаги се вдигаше в гърлото, а очите ми бяха 
пълни със сълзи и аз самата не знаех по това време защо...и така времето си течеше..
До лятото на 2007, когато срещнах приятеля ми - вече съпруг, който е иракчанин. Той често ми говореше за неговата религия, разказваше ми за многото Пророци и за Пратеника /с.а.с./. А аз въпреки дългия период
на време, бях като попивателна и тайно в сърцето си таях някаква надежда, че ще се присъединя към Исляма.
След известно време /може би година и нещо/ една нощ ми се случи ето това: Сънувам или и аз незнам точно какво бе, че изричам думите: "Ля иляха илла Аллах Мухаммеду расулю Аллах", събуждам се седнала в леглото от собствения си глас, изричайки многократно точно това, бях облята цялата в пот и треперех...до сутринта почти не мигнах от вълнение.
Тези дни мъжът ми бе в Германия и първото нещо сутринта бе да му звънна и да му съобщя за този мой сън или каквото и да беше. Той се учуди, зарадва и дори ми завидя благородно каза, че това почти е невъзможно да се случи на някого, пък особено на някой от друга религия...
Както и да е - животът ни продължаваше с пълна пара, с много ангажименти и умора.
След още няколко месеца/ не помня точно/ пак се случи нещо много странно и пак в съня ми. Може би на много хора ще им прозвучи нереално, но това е чистата истина. 
Сънувам, че съм някъде в град или нещо подобно, толкова съм тъжна и 
плача, усещам как сърцето ми се раздира от мъка, вървя към някакъв площад, падам на колене и поглеждам към небето, при което викам/ крещя/ думите Аллаху Акбар, небето се разтвори на две и засия и в този момент пак се събудих от гласът си, гърлото ме болеше от викане...бях уплашена и тъжна, не знаех какво ми се случва, и защо изричам арабски
думи на сън и то точно тези думи...Отново мъжът ми не си беше в къщи и неможа да бъде свидетел, и щом му казах
усетих, че не ме прие на сериозно...и си замълчах.
Доста време след това не говорихме на тази тема, както и да е. 
Няколко пъти му заявявах, че искам да сменя религията си, а той все изменяше темата /дали с цел или без да иска и досега не зная/.
Миналата година около средата на септември пак му казах, че съм твърда и го искам и той ми обеща, че ще пита имама на тукашната джамия. Дойде с думите, че това било много голяма крачка и промяна и трябвало много сериозно да си помисля, че връщане назад нямало. 
Честно казано останах разочарована, но въпреки всичко често четях из интернет за Ислям /Алхамдулиллях има много инфо/ и се надявах нещо да се случи. До миналия месец /януари/.
Пак му заявих, че искам да приема Ислям и дори му повиших малко тон и казах, че решението е изцяло мое и ако аз сгреша някога и с нещо, Аллах мен ще съди. Та той ми обеща още на същия ден да отиде да пита. По някакава случайност, а аз мисля, че Аллах знае най добре, срещнал имама на улицата Субханааллах. Та той много се зарадвал и се уговорили в неделята да отидем до джамията при жените там и те щяли да ми обяснят и да ми помогнат за всичко. Както и стана, на 7 февруари към 11 часа бяхме там.
Толкова се вълнувах. Трябваше да вляза сама при жените. Всички погледи бяха насочени към мен, треперех, не съм от тези, които обичат да са център на внимание, а вътре бяха над 30 жени. Щом разбраха, че съм дошла да изрека Шахадата, настана едно оживление и суматоха и ето, седях до жената на имама и произнасях думите. При което още на Ашхаду потекоха сълзи от очите ми. Едвам се сдържах, за да мога ясно да произнасям думите /дори и сега пак очите ми се напълниха Субханааллах/.
От този момент Алхамдулиллях съм от правоверните и съм толкова щастлива и толкова нов човек. 
Другото, което искам да споделя е, че в ноща след като приех Исляма, пак сънувах нещо. Към 3 и половина сутринта мъжът ми хъркаше и аз не можех да търпя вече, та се приместих в хола на дивана. Бях уморена и бързо се унесох и пак и аз незнам дали спях или бях будна или какво точно бе това, но го приемам като сън. Сънувам Пратеника/с.а.с./. Лицето му не видях, само до гърдите го виждах, но знаех, че е той. Беше в арабски дрехи с нещо като панталон,тип шалвар, а отгоре се спускаше до малко под коленете нещо като роба, бе в светло бежово или нещо такова. Говори ми: „Е хайде какво чакаш, защо не почваш молитвата, не знаеш как ли? Ела, ставай аз ще ти покажа.” Стоях от дясната му страна и тъкмо да падаме в суджуд и се стреснах. 
На другият ден разказах на мъжа ми и го помолих да ме научи какво точно да правя, помогна ми малко. След това заучих сама сура Ал фатиха, но нямах още смелост да почна, боях се дали ще я правя добре. До четвъртък 11 февруари с благоволението на Аллах и след това с помощта на Милена-Иршад Аллах да й помага, пишехме си по скайп. И тя ме попита „Молиш ли се?”, "Не”, „Ами какво чакаш? Почвай...” Почнах полека лека, Алхамдулиллях и вече знам да рецитирам на арабски 5 сури и Ал Фатиха...

Ассаляму алейкум уа рахметуллахи уа берекату!!!