понеделник, 24 януари 2011 г.

Предговор към Корана от проф. д-р Цветан Теофанов

بِسْمِ اللَّهِ الرَّحْمَنِ الرَّحِيمِ

СВЕЩЕНИЯТ КОРАН
И НЕГОВАТА МЪДРОСТ


            Духовните дълбини на Свещения Коран са необят от кристална мисъл и светло чувство, но и вселена от неведомо знание и полифонична сложност. Божието Слово заблуждава повърхностния поглед с привидната си прозрачност и достъпност, но с навлизането в многоизмерността на арабския оригинал будният ум – в зависимост от равнището на своите способности, възприятия и интелектуален потенциал – започва да открива нови и все по-безбрежни хоризонти, които са само страници от Майката на книгите – първоизточника на небесните послания. Тази свята, извечна и непреходна мъдрост не е застинала в своето величие, а притежава свойството да задвижва океани от продуктивна енергия, да зарежда с неизчерпаема сила, оптимизъм и вяра в Абсолюта, да пречиства и извисява душата, да я изпълва с хармония и равновесие, да избистря съзнанието, да вдъхновява въображението, да пленява със загадъчните си кодове, с разкриването на недостижими за човека тайни и отвъдни пространства, с лаконизма и смисловата наситеност на думите, изразите и дори междуредията си, на интонационните полета и на отделните звукове. Затова повече от всеки друг текст кораничното откровение не се поддава на превод.

            Непреводимият, понякога неведом и недостъпен за човешкия разум смисъл на Свещения Коран, може да се илюстрира с безброй примери1, от които ще изберем две удивителни илюстрации на божествената му проникновеност. От пръв поглед са необясними следните слова, които през епохата на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , са озадачавали още повече: „Не знае ли той, че Аллах вижда? Ала не! Ако не престане, ще го повлечем за перчема – перчема лъжлив, грешен.“ (96:14-15) Всъщност арабската дума нāсия означава и чело и преден дял на главата, а множественото й число се употребява в смисъл на знатни и издигнати хора. Тълкувателите обясняват, че тази част от тялото символизира върховното достойнство на човека – венеца на природата – и дърпането му, а в още по-голяма степен – повличането за него – олицетворява унижението по най-болезнения начин. Средновековните учени не биха могли да знаят установените едва през последните десетилетия факти за функциите на предфронталната зона на човешкия мозък, които включват мотивирането и планирането на действията, както и пораждането на асоциации. Тук се намира също функционалният център на агресивността.

            И днес ни поразява научната точност, с която чрез Словата на Създателя Свещения Коран разкрива фазите на развитие на човешкия ембрион, като имаме предвид, че и хиляда години след низпославането на ислямското Откровение специалистите, макар и снабдени с микроскопи, все още смятали сперматозоидите за миниатюрни човешки същества: „Сътворихме Ние човека от подбрана глина, после го оставяме – частица сперма – на сигурно място, после от частицата сперма създавамесъсирек и създаваме късче като надъвкано месо, и от късчето създаваме кости, и покриваме костите с плът, после го оформяме в друго творение. Благословен е Аллах, Най-прекрасния Творец!“ (23:12-14)

            Арабската дума аляка, която сме превели като съсирек, включва три значения: пиявица; нещо закачено; съсирена кръв. През този ранен етап ембрионът не само прилича външно на пиявица, но и „смуче“ от кръвта на майката, а освен това се „закачва“ за майчината утроба и се насища с кръв, така че наподобява съсирек, защото до края на третата седмица тази кръв не циркулира. Ясно е, че терминът аляка съдържа едновременно и трите споменати значения, но преводачът е принуден да избере само едно от тях, с което неизбежно ощетява оригинала и се превръща в негов тълкувател.

            През следващата фаза от неговото формиране ембрионът, поради сегментите по гърба му, е оприличен на късче надъвкано месо (мудга), което напълно се потвърждава от съвременната наука.

            Горните примери илюстрират заключението, че колкото и да е прецизна интерпретацията на Свещения Коран на чужд език отразява само донякъде всеобхватното му съдържание, което – въпреки че е анализирано и тълкувано от десетки гениални учени – не подлежи на цялостно разгадаване. Още по-валидно е това обобщение за вложената в него мистична сила на внушение. Неслучайно ислямската традиция разглежда низпославането на Свещения Коран като изключително чудо, което доказва свръхчовешката му природа и небесния му произход.


            Понякога кораничните редове напълно погрешно биват наричани стихове,

            въпреки че Пророка, на когото са разкрити, категорично отхвърля подозренията на своите противници, че вдъхновените му свише откровения са шедьоври на поетическото изкуство или че са му продиктувани от някой майстор на словото. В действителност те са знамения (айят) – неръкотворна изява на Божията воля и мъдрост в потвърждение на Божието могъщество: „Ще им покажем нашите знамения по хоризонтите и в тях самите, додето им се изясни, че това е истината. Нима не е достатъчно, че твоят Господ е свидетел на всяко нещо?“ (41:53) Ако не се прозре неразчленимата цялост на всемира – единството на човек, вселена и Бог, споени чрез комплексната зависимост на творенията на техния Създател, - реалността би се превърнала в първична, пройзволна и безсмислена съвкупност от отделни непонятни факти. Видяна като текст, природата е генератор на взаимосвързани символи, които трябва да бъдат четени в съответствие с тяхното универсално значение. Коранът е еквивалент на този текст  с човешки думи. Неговите текстови елементи са наречени знамения, сякаш са природни феномени. И земната природа, и космосът, и Коранът говорят за всеобхватното присъствие на единосъщия Бог, за абслютното Му величие, могъщество и мъдрост, и за преклонението пред Него на вселената и на всяко отделно творение. Когато знаменията бъдат показани – сякаш на телевизионен екран – и тяхната очевидност запълни и външния кръгозор, и вътрешното духовно пространство, субективните истини се стопяват и навред засиява светлината на единствената Истина.

            По времето, когато Мухаммед, صلى الله عليه وسلم - последният пророк в човешката история до края на света – чува гласа на Божия пратеник Джибрил (архангел Гавриил), който започва да му разкрива автентичното Послание на Аллах, арабската словесност, особено поезията, достига върхове на съвършенство и магична сила на въздействие. Към мерената реч се отнасят с благоговение, защото я свързват с дошлите от древността жречески заклинания и я смятат за плод на вдъхновение, низпослано от джинове, както и за пазителка на моралния кодекс и за съкровищница на родовата памет. И в бедуинските племена и в центровете на изтънчената култура – княжествата и големите градове Мека, Ясриб, ат-Таиф – красноречието се цени наравно с умението да се воюва и неговата власт се простира над всички социални сфери и слоеве. Сякаш за да подчертае чудото на откровението, Божият промисъл се въплъщава в неподражаемо и недостижимо за човешкия гений Слово, което само по себе си е доказателство за небесния му произход. Тя избира за свой глас не някоя знаменитост – племенен вожд или герой, прочут поет, надарен оратор или богат търговец, а скромния Мухаммед – сирак, беден, неграмотен. Сиракът бил удостоен с покровителството на върховния Настойник, бедният бил дарен с неизчерпаемите богатства на духа, неукият със знание, което и до днес смайва просветените умове.

            Пратеника на Аллах,- صلى الله عليه وسلم ,

            е роден в Мека на 20 (22) април 571 г. в знатния, но обеднял род Бану Хашим от богатото и влиятелно племе Курайш – владетели на града и стопани на общоарабския храм ал-Кааба, построен някога от монотеиста Ибрахим (Авраам) и неговия син Исмаил, и превърнат по-късно в средище на езическия култ. Кръщава го дядо му Абдулмутталиб, който му дава необичайното за онази епоха име Мухаммед (Възхваляван). Баща му Абдулах (Раб на Аллах) умира преди неговото раждане или малко след него.

            Според традицията го поверяват на кърмачка бедуинка, за да го отгледа в пустинята, далеч от градските болести и покварени нрави, трудните условия да калят психиката му, да усвои законите на високия морал, да се учи на чист арабски език и красноречие. Веднъж по време на игра, когато е четири- или петгодишен, пребледнява и припада в несвяст, другарчетата му затичват при жената, която се грижела за него и ѝ съобщават, че Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , е издъхнал, но той се възстановява, вече като Божи раб и пратеник, озарен от духовната светлина на мистичната отвъдна реалност и прогледнал за тайнствата на битието. Както арабските, така и съвременните западни учени изключват вероятността да е страдал от психично заболяване и да е получавал епилептични или други припадъци. Ислямските извори обясняват горната случка с предположението, че го е посетил архангел Джибрил (или друг небесен пратеник), който извадил сърцето му, отделил от него черен съсирек – дела на сатаната, измил го в златен тас с вода от древния кладенец Замзам, заздравил го и го върнал на мястото му. Бедуинката, която го гледала, се изплашила и въпреки че момчето ѝ носело чудотворна благодат, го върнала на семейството му.

            Около шестгодишен изгубва и майка си Амина и остава кръгъл сирак. Грижите за него поема дядо му Абдулмутталиб, който го обгръща с любов и внимание, но две години по-късно и той умира. Тогава го взема при себе си като роден син чичо му Абу Талиб, който поставя обичта към него пред тази към собствените си деца и до смъртта си – повече от четиридесет години – го подкрепя и брани от враговете.

            Като момче пасе овце, а когато става на двадесет и пет години, знатната и богата вдовица Хадиджа му възлага да пътува до Сирия с търговските ѝ кервани, заинтригувана от мълвата за неговата правдивост, честност и благородство. Младежът я спечелва и след напълно  успешното изпълнение още на първата възложена му задача и въпреки неравностойното им положение, както по възраст (тя е петнадесет години по-стара), така и по имотно състояние, Хадиджа се омъжва за него, ражда му шест деца и живеят щастливо около 25 години до смъртта ѝ. До тогава той не встъпва в брак с друга жена.

            Когато е тридесет и пет годишен, курайшите решават да ремонтират и достроят храма ал-Кааба, който е с пропукани стени, полуразрушен, без покрив и разграбен. Въпреки страха си от Божието наказание, местните родове сриват сградата до древните ѝ основи, положени от Ибрахим, за да я изградят отначало. Разпределят работата между клоновете на племето, всеки от които започва да възстановява част от светилището. Когато стигат до мястото на Черния камък, между тях се разгаря конфликт и едва не пламва битка в спор кой е най-достоен да го вгради. Споразумяват се да послушат първия, който влезе през вратата на ал-Кааба. Бог пожелава това да е бъдещият пророк Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , известен с прозвището Надеждния (Ал-Амин), който предлага приемлив компромис – вождовете на спорещите родове да пренесат заедно камъка в плащ, а в нишата му отвън на сградата да го постави той от името на всички.

            Три години преди да навърши четиридесет – възраст, смятана от арабите за начало на зрелостта, - пропастта между него и съплеменниците му се увеличава. И преди това се различавал от тях по дълбоката си набожност, самовглъбяване и въздържане от масовите пороци – не присъствал на празници и тържества в чест на идолите, не ядял месо, заклано на езическите жертвеници, не пиел вино. Само два пъти в живота си понечил да се включи в младежките забави, но Аллах Всевишния сторил да заспи. Повече не се опитал.

            Започва да се усамотява за размисъл и богослужение в пещера, разположена в планината Хирà, част от веригата Джабал ан-нур – Планината на светлината. Това състояние на недоволство от земната реалност и от езичеството на курайшите, както и концентриране върху проблемите на битието, продължава до навършване на четиридесетгодишна възраст, когато в течение на шест месеца получава пророчески видения2.

            На 10 август 610 г.

            в пещерата му се явява Джибрил, силно го стиска и заповядва: „Чети!“ Отговаря, че не може да чете. Това се повтаря три пъти. Накрая Божия пратеник му разкрива първите коранични знамения: (Чети в името на своя Господ, Който сътвори – сътвори човека от съсирек! Чети! Твоят Господ е най-щедрия, Онзи, който научи чрез калема, научи човека на онова, което не е знаел.) (96:1-5) Необичайното преживяване го разтърсва. Връща се вкъщи силно изплашен, обзет от треска, и промълвява: „Загърнете ме! Загърнете ме!“ Хадиджа го завежда при свой братовчед – шейх на преклонна възраст, който преписвал откъси от Евангелието на Иврит. Достопочтеният старец обяснява на Мхаммед, صلى الله عليه وسلم , че му се явил същият архангел, който някога е посетил Мойсей (Муса) – Гавриил (Джибрил).

            Божият промисъл му оставя време да се опомни след първото откровение, но това е период на скръб, на колебания и съмнения, дали не е изпаднал в състояние на лудост или на поетическо вдъхновение3. Отчаян, решава да се хвърли отвисоко, но тъкмо да изпълни намерението си от един планински връх, чува глас: „Мухаммед, ти си Пратеника на Аллах, а аз съм Джибрил!“ Вдига поглед и вижда архангела, чийто образ запълва целия небосвод. Неведома сила го приковава на място и му попречва да сложи край на живота си.

            Няколко дена по-късно, след като постепенно почва да се убеждава, че наистина е избран свише – подобно на другите пророци – да предаде на хората Божието послание, отново чува глас отгоре и когато поглежда натам, съзира същия архангел, седнал на престол между земята и небето. Той губи почва под краката си и се свлича на пътя. Когато се връща вкъщи, обзет от треска и отново повтаряйки думите: „Завийте ме! Завийте ме!“, му биват низпослани кораничните знамения: (О, ти, който се завиваш, стани и предупреждавай, и своя Господ възвеличавай, и дрехите си почиствай, и скверността отбягвай, и давайки, не се стреми да получиш повече, и в името на своя Господ бъди търпелив!) (74:1-7)

            От пръв поглед горните знамения съдържат твърде конкретни предписания, свързани с ранния етап на пророческата мисия, но в действителност  те набелязват генералните принципи и доктриналните фундаменти на Исляма: 1) целта на предупреждението е Божият закон да стигне до всеки жител на земята и да се предаде благовестието, че праведниците ще влязат в Рая, и заплахата, че грешниците ще понесат тежки последствия на този свят и в отвъдния живот; 2) целта на възвеличаването на Господ е да се ограничи човешката гордост и високомерие и да се приеме върховното Божие надмощие над рабите; 3) целта на хигигиената, телесна и духовна, е отстраняването на негативни външни въздействия и предпазването от поквара, защото „чистотата е половината от вярата“; 4) целта на въздържането от ламтеж  за повече е осъзнаването на Божията щедрост, уповаването на Аллах, жертването на личния материален интерес в полза на бедните и на хората в нужда, доминиране на мисълта за отвъдния живот над алчността за мимолетни земни блага; 5) предписанието за търпение вещае идни беди и обещава въздаяние за онзи, който устои на изпитанията. Като цяло цитираните знамения призовават към единобожие, вяра в Съдния ден, избягване на грехове и провинения и запасяване с добри дела, пълна убеденост в милосърдието и милостта на Аллах. Обявява се и се потвърждава тежката мисия на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , подчертава се ролята на личността му като медиатор за предаване на Божието откровение и образец за подражание.

            Ислямските богослови разграничават седем степени на пророческо озарение: 1) правдиви видения, които разкриват реални истини; 2) спиритуални внушения от архангела, без той да присъства в материален образ; 3) архангелът се появява като мъж, който говори на Мухаммед,صلى الله عليه وسلم , понякога дори пред сподвижниците му; 4) откровението идва под формата на силен камбанен звън, от който и в мразовит ден по челото на Пророка, صلى الله عليه وسلم , избивала пот, а камилата му коленичела на земята; 5) два пъти архангелът се показва в истинския си вид (53:4-15); 6) в Нощта на възнесението самият Аллах чрез откровение внушава на Своя Пратеник, صلى الله عليه وسلم , редица религиозни предписания; 7) Аллах контактува с Пророка,صلى الله عليه وسلم , директно, без посредничество на ангел, както е постъпил и с Муса (Мойсей). Някои добавят и осма степен, за която няма категорично потвърждение – пряка среща, лице в лице, без воал. В Свещения Коран се споменава, че Муса помолил своя Господ да му се яви, но това се оказало невъзможно, защото планината, на която Той стъпил, се сринала на прах, а Муса паднал в несвяст (7:143).

            Мисията на Пророка, صلى الله عليه وسلم , се поделя на два етапа: мекански, който продължава около тринадесет години, три от тях – в тайно убежище и проповядване, и медински – десет години след преселението (хиджра) от Мека в Ясриб (ал-Медина) до смъртта му. Първи откликват на неговия призив съпругата му Хадиджа, освободеният от него роб Зайд ибн Сабит, братовчед му Али ибн Аби Талиб, който бил все още момче, и верният му приятел Абу Бакр.

            Новата религия била наречена Ислям

            Тя се възприема като опозиция на т. нар.  джахилия (безпросветностбуйство), която характеризира традиционното арабско езическо общество, белязано от служене на множество идоли и кумири, кървави междуособици, крайности, робуване на страсти и пороци.

            Ислям (ислāм, име за действие от глагола аслама) на арабски означава отдаване,подчинениепослушание, което се отнася за всички вярващи  и богобоязливи последователи не само на Исляма, но и на предходните небесни религии („хората на Писанието“):

            (Вярваме в низпосланото на нас и в низпосланото на вас. Нашият Бог и вашият Бог е един и същ. Ние сме Нему отдадени (муслимун).) (29:46)

            Ислямът е извечната, чиста и единствена валидна религия с непоклатими закони и принципи (3:9, 85). Юдаизмът и християнството са възникнали от същия първоизвор, но в последствие хората, които ги изповядват, до някъде са се отклонили от пътя и предписанията на своите пророци.

            В Свещения Коран мюсюлманите (муслимун – деепричастие на глагола аслама) са характеризирани като (общност по средата), за да бъдат (свидетели за хората) (2:143), т.е. заемат умерена позиция и отсъждат справедливо в спор по всеки въпрос, избягват крайностите в поведението и в думите си, придържат се към (границите на Аллах) (2:187, 229-230; 4:13 и др.) - към Неговите предписания и забрани. В този смисъл и апостолите – учениците на Исус Христос – самюсюлмани (отдадени, посветили се на единия Творец и Господ) (3:52; 5:111), както и цялата верига от пратеници на Аллах (триста и петнадесет), пророци (сто двадесет и четири хиляди) и безброй благочестиви монотеисти независимо от религиозната им принадлежност.

            Мюсюлманските богослови влагат в понятието Ислям следното терминологично сдържание:

  • (напътствие и милосърдие) (6:157; 7:52 и др.) от Аллах Всевишния, разкрито директно от него или чрез Джибрил (архангел Гавриил) на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم - последният Божи пророк и пратеник, след когото не ще има други до Съдния ден – за благовестие и предупреждение към цялото човечество, към хората и джиновете, които – наред с Вселената – са създадени единствено за да служат и да се покланят на своя Творец, както и да се съзерцава Той в тяхното огледало;
  • завършена и окончателна небесна религия, призвана да коригира заблудите и отклоненията на юдеите и християните, които са забравили или изопачили отделни положения от низпосланото им Божие откровение;
  • потвърждаване на неизменно повтаряната от всички предходни пророци и пратеници на Аллах истина, че няма друг бог освен Него, Който е сътворил хората и ще ги възкреси в Съдния ден, за да направи равносметка на делата им в земния живот и да ги въведе вовеки в Градините на Рая или да ги хвърли в Огъня на Ада;
  • вяра в единствеността и единосъщието на Аллах, в Неговите имена и атрибути, в низпосланите от Него писания, в Неговите ангели и пророци, както и в определената от Него съдба;
  • извършване на добри дела в изпълнение на Неговите повели и забрани, както и на основните и допълнителните религиозни задължения – засвидетелстване (шахада) на единобожието (таухид), молитва (салат), поклонение хадж, Свещена борба (джихад) и др.
            Противно на разпространената погрешна представа за „меча“ и „войнствеността“ на Исляма, от началото на неговата поява до днес в класическите си постановки и на практика той строго следва принципа на верската търпимост и отхвърля всички форми на гнет, насилие и агресия. Принудителното му налагане го прави невалиден. След като възприели идеите на Свещения Коран, някои юдеи и християни се опитали да ги натрапят и на синовете си, и тогава било низпослано знамението: (Няма принуждение в религията!) (2:256) Придържането към този закон се потвърждава и от историческия факт, че ислямизирането на големи региони като Персия, Ирак, Сирия, Египет и Андалусия се осъществява едва три-четири века след първоначалната инвазия.

            На хората се предоставя дори свободата да избират между вярата и неверието, като понесат отговорността на своята заблуда: (Истината е от вашия Господ. Който желае, да вярва, а който желае, да остане неверник!) (18:29) Толерантността и зачитането на другия залягат като основни принципи на ислямското управление още в първата ислямска конституция , създадена в ал-Медина от самия Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , за  да се регламентират отношенията междумухаджирите (преселниците, неговите сподвижници, дошли от Мека), ансарите (помагачите, мединските му съмишленици) и друговерците – юдеи, християни и езичници, които запазват правото си на религиозна автономност.

            Освен че подчертава общия първоизвор на небесните религии и почита предходните пророци и Божи пратеници като носители на едно и също послание, Свещеният Коран призовава към обич и мирно съжителство между синовете на Адам: (О, хора, Ние ви сътворихме от един мъж и една жена, и ви сторихме народи и племена, за да се опознавате. Най-достоен между вас при Аллах е най-богобоязливият. Аллах е всезнаещ, сведущ.) (49:13) Човекът е (с превъзходен облик) (95:14) – венец на творението, - независимо от религиозната и етническата си принадлежност, социално положение, цвета на кожата, пола. Коранът проповядва и съчувствие и грижи за децата и възрастните, за бедните, болните, немощните, сираците, вдовиците, клетниците, пътниците и странниците в беда. Обаче началните страници на ислямската история са наситени със свидетелства за растяща враждебност и неразбиране от страна на друговерците, затова и благовестието на Корана се примесва със сурово предупреждение и заплаха към всички, които сеят гнет и насилие в стремежа си да спрат мирното разпространение на вярата в Аллах.

            След низпославането на кораничното знамение „Предупреди най-близките си роднини...“ (26:214)

            Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , отправя Божието послание към семейния си клан Бану Хашим. В сурата, която съдържа горното предписание, се проследява съдбата на други пророци – Муса (Моисей), Ибрахим (Авраам), Нух (Ной), Худ, Салих, Лут (Лот), Шуайб, всеки от които се сблъсква с неверието, подигравките и жестокостта на своя народ, но накрая възтържествувала истината от техния Господ и наказание сполетявало угнетителите. Примерите с предходните пратеници на Аллах сочат какви тежки изпитания очакват и самия Мухаммед, صلى الله عليه وسلم . Той изстрадва докрай своята мисия, без да се озлоби от липсата на разбиране и да се ожесточи срещу явни врагове и лицемери, без да се възползва от възможността за облагодетелстване и да се съблазни от тленните радости.

            От разказите на най-близките му сподвижници, които пресъздават и запазват за поколенията неговия духовен образ, можем да придобием ясна представа за качествата на тази легендарна и пословична личност, както и да извлечем същността на идеала за мюсюлманин. Автентичните свидетелства и факти за неговите постъпки разсейват наслояваните у нас вековни предубеждения.  До XIX в. западноевропейската традиция го представя като християнски еретик и войнолюбив завоевател, който твърдо и безпощадно разпространява своята религия с меч в ръка, а ислямските извори акцентират върху благия му и мек нрав: „Никога не съм докосвал нито кадифе, нито коприна, по-нежни от дланта на Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم , и не съм вдишвал по-приятно благоухание от това на Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم . Прислужвах му десет години и никога не ми каза „Уф!“, и за нищо свършено от мен не ми каза: „Защо си го направил?“, и за нищо несвършено не ми каза: „Не си ли го направил?““ Тези думи на един от най-близките му сподвижници – Анас ибн Малик – се потвърждават и от други свидетелства на очевидци: за търпението му към враговете, дори когато го унижават и се готвят да го убият; за жалостта и милосърдието му към вдовиците и сираците, към бедняците и клетниците, презрени на земята, но блаовествани за несекваща награда в отвъдния живот; за отношението му към жените, които той определя като пробен камък за праведността; за състраданието му към родителите и възрастните хора, което отваря пътя към Рая и се смята за равностойно на Свещената борба джихад; за обичта и вниманието му към децата, които поздравявал с уважение и в отговор на забележка, отправена към него от суров бедуин, посочил, че те трябва да бъдат обичани и могат да бъдат целувани. Освен от богобоязливост благият му нрав се ръководел от убеждението, че „Аллах е добър и обича добротата във всички неща.“ Но и той самият се нуждаел от внимание и подкрепа, най-вече защото бил избраник и любимец на Всевишния, Който подлага най-обичните Си раби на най-големи изпитания в земния живот, за да провери степента на тяхната вяра и силата им да я отстояват.

            Въпреки че предислямските племенни норми отреждат на кръвното родство централна роля в социалните взаимоотношения („да браниш своя брат, бил той угнетител или угнетен“),

            първоначално дори родовият клан на Пророка, صلى الله عليه وسلم , отказва да приеме низпосланите му откровения.

            Още по-категорична е позицията на по-голямата формация – племето Курайш, - която постепенно осъзнава заплахата за господстващото си положение на общоарабски религиозен и икономически стоеж. За да премахнат опасността от разпространението на новата монотеистична религия, вождовете и племенните шейхове си поставят за цел не само да компрометират и принизят нейния проповедник, но и физически да го ликвидират.

            Първенците отиват при Абу Талиб, чичото на Пророка, صلى الله عليه وسلم , с молба да убеди своя племенник да се откаже от ругателствата, с които обсипва божествата им и религията на дедите им, но той любезно ги отпраща. Тогава се събират на таен съвет и обсъждат как да злепоставят Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , - дали да кажат, че е жрец, който изрича неясни ритмизирани и римувани молитви, или е луд, или е поет, обзет от джин, или магьосник. Накрая се спират на уж най-правдоподобната от тези измислици – решават да го обявят за вълшебник, способен да отдели син от баща му, брат от брата, мъжа от съпругата му, племенния член от рода му. С наближаването на сезона за поклонение хадж нарастват страховете им, че техният съгражданин ще спечели за каузата си приидващите множества, завардват всички пътища към Мека и не остава дори един минувач, без да го предупредят за „странностите“ на „магьосника“. В резултат на тяхната активност мълвата плъзва из целия Арабски полуостров и поражда широк интерес към благовестията и предупрежденията на Пророка, صلى الله عليه وسلم .

            Враговете му се присмиват, подиграват го, разпространяват измислици за личността му, като същевременно търсят и компромиси, например да приемат неговия Бог, ако и той склони да се покланя на кумирите им. След като не успяват да го отклонят от пътя му по този начин, предприемат по-драстични мерки – учредяват съвет от двадесет и питема първенци, който решава да подложи Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , и привържениците му на гнет и мъчения, особено по-бедните, безпомощните и лишените от пълноправен социален статут. Въпреки че самият Пророк,صلى الله عليه وسلم , принадлежи към знатен род, при това го закриля чичо му Абу Талиб – един от най-уважаваните меканци, терорът и издевателствата не отминават и него. Но още по-тежки страдания преживяват сподвижниците му (някои дори намират гибелта си), което ги принуждава да скриват убежденията си и тайно да практикуват религията си. На петата година след началото на пророческата мисия тяхна група от дванадесет мъже и четири жени  отпътува по море за Абисиния, управлявана тогава от негуса – справедлив владетел християнин.

            По-късно към тях се присъединява и втора, по-голяма група мекански мюсюлмани, съставена от осемдесет и трима мъже и деветнадесет жени.

            Но първенците на Курайш решават да ги преследват и на чужда земя, като изпратят при негуса посланици с богати дарове, за да го спечелят за каузата си и да злепоставят пред него своите съграждани и тяхната религия.

            Негусът попитал: „Каква е тази религия, която ви е отделила от вашето племе и не ви е позволила да встъпите нито в моята, нито в друга вяра?“ Отговорил Джафар, син на Абу Талиб: „Царю, ние бяхме невежи хора, покланяхме се на идолите, ядяхме мърша, отдавахме се на пороци, прекъсвахме роднинството, причинявахме злини на съседите и силният от нас поглъщаше слабия. Така живеехме, докато Аллах не ни изпрати Посланик измежду ни. Познавахме потеклото му, неговата праведност, честност и добродетелност. Той ни призова към Аллах, да Го почитаме като единствен Бог и да Му служим, да изоставим всички камъни и кумири, на които се покланяхме ние и предците ни, и ни повели да говорим правдиво, да се придържаме към честността, да пазим роднинските връзки и добросъседството, да се въздържаме от нарушаване на забраните и от проливане на кръв, и ни възбрани да допускаме пороци, да изричаме лъжи, да изяждаме имота на сирака, да клеветим целомъдрените съпруги, и ни повели да служим единствено на Аллах, и нищо да не съдружаваме с Него, и ни повели да отслужваме молитвата, да даваме милостинята закат, и да говеем, и ни възбрани, каквото ни възбрани, и ни позволи каквото ни позволи [...]. Разбрахме, че говори истината, повярвахме му и го последвахме в онова, което сме получили от религията на Аллах – служехме единствено на Него, с нищо не Го съдружавахме, и възбранихме, каквото ни е възбранил, и позволихме, каквото ни е позволил. Тогава нашият народ започна да ни напада, изтезаваха ни, отклоняваха ни от вярата ни, за да ни откажат от Аллах Всевишния и да ни върнат към служенето на кумирите, и пак да си позволяваме скверностите, които бяхме си позволявали. Когато започнаха да ни потискат, да ни угнетяват и притесняват, и да ни пречат в религията, напуснахме страната си, избрахме теб и те предпочетохме пред други, и пожелахме да сме съседи, и се надявахме да не бъдем тук угнетявани, царю.“

            Негусът попитал: „Разполагаш ли с нещо, което той е получил от Аллах?“

            Джафар отговорил положително и изрекъл следните коранични знамения: (Така Аллах, Всемогъщия, Всемъдрия разкрива на теб и на онези преди теб [о, Мухаммед]. Негово е всичко на небесата и всичко на земята. Той е Всевишния, Великия – небесата едва не се разцепват отгоре и ангелите прославят с възхвала своя Господ, и молят за опрощение за онези, които са на земята. Да! Аллах е Опрощаващия, Милосърдния. А които приемат други покровители вместо Него – Аллах ги наблюдава. Ти не си над тях разпоредител. Така разкрихме на теб Коран на арабски, за да предупредиш Майката на градовете [Мека] и онези около нея, и да предупредиш за Деня на сбора, в който няма съмнение. Някои – в Рая, други – в пламъците...) (42:3-7)

            Тогава негусът заплакал, чак брадата му се навлажнила, заплакали и патриарсите, въпреки че се зарадвали на богатите дарове, с които меканците ги отрупали, и обещали пред тях да съдействат за разобличаването на мюсюлманите. Но пратениците от племето Курайш посетили владетеля и на следващия ден, този път с обвинението, че учениците на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , имат особено мнение за Иисус. Пришълците се защитили, като казали, че религията им почита Иса, защото е раб на Аллах, Негов пратеник, Негов дух и Негово Слово, което Той е низпослал на Непорочната Мариам. Негусът им обещал безопасно пребиваване на неговата земя и върнал меканските дарове.

            В действителност горното известие свидетелства за твърде ранен и идиличен етап от отношенията между двете общности, когато християните проявявали съпричастие към идеите на Корана и дори се отъждествявали с тях: (... И ще откриеш, че сред тях най-близки по любов към вярващите са онези, които казват: „Ние сме християни.“ Така е, защото сред тях има свещеници и монаси, и защото не се възгордяват. А щом чуят низпосланото на Пратеника, ти виждаш очите им да преливат от сълзи заради онова, което са узнали от истината. Казват: „Господи наш, повярвахме, впиши ни със свидетелите!“) (5:82-83) Постепенно обаче надделяват доктриналните различия между двете религии, което мотивира теолозите им да очертават все по-детайлно параметрите на тяхната идентичност.

            Ибн Исках разказва за посещението на християни от йеменския град Наджран, които разговаряли с Мухаммед, صلى الله عليه وسلم . Той се обърнал към тях с думите: „Подчинете се!“ (асламу – като мюсюлмани). Отговорили му, че вече са направили това, но Пророка, صلى الله عليه وسلم , възразил, като посочил, че според тях Бог има син, а също, че служат на кръста и ядат свинско.

            След повече от два века, през 781 г., християнин на име Тимотей, католикос (първосвещеник) на несторияните в Ирак, в продължение на два дни дискутирал теологични въпроси с халифа ал-Махди, който по силата на своя сан – амира ал-мумининповелител на вярващите – съчетавал светската и религиозната власт. Тимотей е оставил на поколенията записки за диспута, които в оригинала са на сирийски, но са преведени на арабски, а по-късно – и на английски. Халифът задава въпроси, а Тимотей отговаря в рамките на диалог, свидетелстващ за различията между двете общности, някои от които засягат отделни детайли, а други са свързани с по-дълбока проблематика. Подробностите включват въпросите защо християните се молят с лице на изток, защо служат на кръста и защо не се обрязват.

            Халифът започва с упрек за убеждението им, че Бог е оплодил смъртна жена и тя е заченала Негов син, а после пита как това е било възможно без телесен контакт. Владетелят посочва също, че Иисус не би могъл да се смята за бог, защото вечният не може да се роди във времеви рамки. Той цитира Библията: „...Възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при моя Бог и вашия Бог.“ (Йоан, 20:17), за да докаже, че Христос е все пак Божи раб и се прекланя пред Него. Последното съображение се изказва във връзка с недоволството на халифа, че Бог и Неговият слуга се разглеждат като равнопоставени, което противоречи на Кораничните представи за Исус като Божи раб (абд), при това и в Новия завет той е характеризиран като слуга (doulos) на Бога. Тимотей често говори за Иисус като Слово на Бога, което мюсюлманинът не коментира, доколкото и в Корана той е определен като такъв, но настойчиво отбелязва, че словото е сътворено, както и Духът на Бога. Това се потвърждава и от факта, че Иисус умира, което още веднъж доказва смъртната му природа. Халифът категорично заключва, че според християнството съществуват три бога.

            Ал-Махди подчертава, че юдеите и християните са изопачили свещените писания, но най-сериозното му обвинение е, че са „премълчали“ пророческите предсказания за идването на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم . Самото наличие на четири евангелия хвърля сянка върху тяхната авентичност. Халифът повтаря мнението на ислямските теолози, че обещаното в Евангелието идване на Параклет фиксира Мухаммед, а също и напомня за отправеното към израелтяните предупреждение, че измежду техните братя ще се яви пророк като Муса, както и за споменатите вПророк Исаия (21:7) „ездачи на камили“, което Тимотей тълкува като предсказание за превземането на Вавилон и Кир.

            Бележките на католикоса съдържат твърде обстойни аргументи относно използването на материали, т.е. антропоморфни понятия по отношение на Бог, но и двамата опоненти прибягват до тях в дискусията, породена до някъде от паралела между триединната природа на Бог и тази на човешката личност (душа, дух , разум).

            С течение на времето до днес теолозите все повече задълбочават и конкретизират границите и доктриналните различия между двете религии, но техните несъгласия най-общо се свеждат до три съществени положения: Светата троица, божествената природа на Иисус, почитан от мюсюлманите като един от пратениците на Аллах, но не и като Бог или Божи син, и монашеството, което според Корана е човешка измислица.

            След неуспешните им опити да спрат с хитрост и репресии разпространението на Исляма

            меканските първенци решават да поведат открита битка срещу Пророка, صلى الله عليه وسلم , до окончателното изкореняване на посятата от него вяра. По чудо се провалят опитите им за физическото му ликвидиране. Напразно враговете на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , се стремят да го подкупят и го убеждават да се откаже от мисията си, като му предлагат богатство и власт.

            През шестата година след началото на откровението Исляма приемат двама влиятелни меканци – чичото на Пророка, صلى الله عليه وسلم , Хамза, и бъдещият праведен халиф Омар ибн ал-Хаттаб. На следващата година по предложение на Абу Талиб, който се страхувал за живота на племенника си, клановете Хашим и Абдулмутталиб се съюзяват, за да защитят Пророка, صلى الله عليه وسلم . Останалите курайши се обединяват срещу тях и поемат обет напълно да ги изолират и да ги лишат от достъп до провизии, докато не им предадат виновника за всички размирици. Близо три години в лишения и страдания продължава заточението на мъжете от Хашим и Абдулмутталиб в околностите на Мека.

            През десетата година след началото на пророческата мисия – Годината на скръбта – умират Абу Талиб и Майката на мюсюлманите Хадиджа. Мухаммед е петдесетгодишен. В този тежък период от живота му, изпълнен с печал и отчаян от племето си, което все повече се осмелявало в агресията си срещу него и сподвижниците му, той посещава град ат-Таиф с надежда за разбиране и подкрепа, но жителите му посрещат неговата проповед с още по-голяма враждебност, отколкото меканците.

            През единадесетата година (620 г.) мисията на Пратеника, صلى الله عليه وسلم , дава първите си плодове. По време на месеца за хадж той разговаря в Мека с шестима поклонници – младежи от Ясриб, - спечелва ги за своята кауза и ги убеждава да приемат Исляма. Новите му привърженици разпространяват кораничните идеи сред жителите на родния си град, които били подготвени за тях от местните юдеи и знаели за предсказанията им, че скоро ще се появи велик пророк.

            Нощното възнесение (ал-мирадж, ал-исра)

            Хронистите се различават значително в датировката на това важно събитие, дори по въпроса, дали е станало преди или след идването на Исляма, но безусловно го приемат за реален факт, независимо дали насън или наяве, в материални или чисто духовни измерения, още повече, защото за него се споменава и в Свещения Коран (17:1). Аргументите в полза на действителното му случване, тялом и в будно състояние, са обобщени от гениалния средновековен историк и сунитски тълкувател на Свещения Коран ат-Табари, който подчертава, че нощното възнесение на Пророка,صلى الله عليه وسلم , е чудотворно потвърждение на пророческата му мисия, а ако бе просто сън, не би постигнало подобен ефект и противниците на Исляма не биха го отхвърляли като видение или измислица. И нещо повече, Аллах Всевишния споменава в Книгата Си, че е пренесъл Своя раб, тоест тялом, а не само духом, пък осъществяването на мислено пътуване не би се нуждаело от превозно средство, както е в случая. Доколкото Ислямът допуска строго научно обяснение на основните си постановки и дори се стреми и поощрява към подобен подход, в съзнанието ни се натрапва предположението, че става дума за един вид телепортиране.

            Всички ислямски богослови са единодушни, че възнесението на Пратеника, صلى الله عليه وسلم , бележи повратен момент по пътя на формирането на идентичността и утвърждаването на новата небесна религия.

            Според достоверни разкази Пророка, صلى الله عليه وسلم , спял близо до свещения храм ал-Кааба в Мека, когато го събудил Джибрил, мир нему, и двамата пропътували разстоянието доНай-отдалечения храм (Ал-масджид ал-акса) в Йерусалим. Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , яздел митичното животно ал-Бурак. Самият той го описва като „бяло добиче, по-дребно от муле, по-едро от магаре“. Масовото въображение си го представя като крилат кон с глава на жена и опашка на паун. В Йерусалим слязъл, срещнал се с пророците Ибрахим, Муса и Иса, мир на всички тях, застанал начело като техен имам и заедно отправили молитва към Аллах Всевишния. После се възнесъл и на всяко равнище от небесните стъпала заварвал по един или двама пророци, които потвърдили истинността на мисията му: на първото – праотеца на хората Адам, на второто Яхя, син на Закария, и Иса, син на Мариам, на третото – Юсуф, на четвъртото – Идрис, на петото – Харун, син на Имран, на шестото – брата на Харун – Муса, който заплакал, защото разбрал, че в Рая ще влязат повече мюсюлмани, отколкото юдеи, на седмото – Ибрахим, мир на всички тях. После бил издигнат до Лотоса на крайния предел (Ас-Сидра ал-Мунтаха), и още по-нависоко – до Населения дом (Ал-байт ал-мамур). Накрая бил допуснат до Всемогъщия, Който повелил мюсюлманите да отслужват по петдесет молитви на ден. По обратния път минал през Муса, който го посъветвал да помоли Аллах Всевишния за намаляне броя на молитвите, и така няколко пъти Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , отивал при Върховния повелител и се връщал при юдейския пророк, докато се стигне до окончателното предписание за пет молитви на ден.

            При посещението му в небесните селения на Пратеника, صلى الله عليه وسلم , му били предложени вино и мляко и той избрал млякото. Чул се глас, че е предпочел естествената природа, иначе общността му би се заблудила.

            В Рая видял четири реки, две вътрешни и две външни, земни – Нил и Ефрат, в плодородните долини, на които посланието му щяло да намери благодатна почва за разцвет.

            Видял и Малик – пазителя на Ада, - свъсен, суров и безпощаден, без капка радушие. Видял и онези, които присвоявали имотите на сираците – с бузи като на камили, а в устите им били хвърляни огромни късове огън, които те изхождали. Видял лихвари с толкова огромни кореми, че не можели да се помръднат от местата си, а хората от рода на Фараона ги прегазвали. Видял и прелюбодейци, пред които било поставено годно за ядене и развалено месо, а те избирали смрадта. Видял и жени, родили в семейното си ложе извънбрачни деца, да висят, окачени за гърдите.

            Твърди се, че през тази неповторима и чудодейна нощ той бил удостоен с беседа от Аллах Всевишния седемдесет хиляди пъти, но събитията се развили толкова бързо, че когато се върнал, постелята му била все още топла, а преобърнатата при излизането чаша – влажна.

            Когато разказал на съплеменниците си за своето възнесение, никой не му повярвал, дори част от мюсюлманите се усъмнили, въпреки, че споменал пред тях подробности за един от меканските кервани, на които се натъкнал по пътя си. Независимо от реакциите на здравомислещите курайши фактът, че Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم , бил допуснат до небесните тайнства и се убедил с учите си в тяхната реалност, бележи нов етап в пророческата му мисия. Освен на него (17:1) Божи знамения били показани и на Ибрахим (6:75), и на Муса (20:23), за да подсилят вярата им. Но Свещеният Коран внася и друга перспектива в акта на възнесението, доколкото само споменава за него мимоходом, след като се впуска в напомняне за прегрешенията на юдеите и заключва, че Ислямът „напътва към най-правото“ (17:1-9). Очевидно не е случаен и фактът на отправянето към Йерусалим и пребиваването там, както и първенството на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , сред останалите пророци, което подсказва, че Божията благосклонност ще се отръдпне от дотогавашните любимци и избраници на Всевишния, за да прислони под крилото си мюсюланската общност, и че именно на нея ще бъдат поверени двата центъра на Ибрахимовия монотеизъм.

            Още на следващата година

            дванадесет жители на град Ясриб се заклеват в преданост към Пратеника, صلى الله عليه وسلم , а по-късно в резултат на тяхната агитация към групата се присъединяват и други, повече от седемдесет човека, които дават обет да го слушат и да му се покоряват и в активност, и в бездействие; да отпускат средства за общата кауза и при бедност, и при благоденствие; да повеляват одобряваното и да възбраняват отреченото;  да се възправят в името на Аллах и да не ги отклонява от каузата ничие порицание; да подкрепят Пророка, صلى الله عليه وسلم , при нужда и да го пазят, както пазят себе си и своите съпруги и деца. В замяна той им обещава вечен живот в Рая.

            След сключването на това споразумение Ислямът вече имал свой оазис сред голямата пустиня на езичеството и пред съмишлениците на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , се отворила възможността да напускат Мека и да се установяват в Ясриб. Но преселението хиджра не толкова носело сигурност и безопасност, колкото означавало жертвоготовност, поставяне на общата кауза пред личните интереси, неясно бъдеще в земния живот и дори гибел. Въпреки че курайшитите предприели още по-ожесточени репресии срещу мюсюлманите и им пречели да заминат, два месеца след като ясрибците дали обет за вярност, всички се изселили с изключение на Пророка, صلى الله عليه وسلم , Абу Бакр и Али ибн Аби Талиб.

            На 23 септември 622 г.,

            през четиринадесетата година от началото на пророческата мисия, за Ясриб отпътувал и самият Пророк, صلى الله عليه وسلم . Било поставено началото на ислямското летоброене –хиджрапреселение, а Ясриб бил наречен ал-Медина (Градът [на Пратеника]).

            Мединският период от живота на Пратеника, صلى الله عليه وسلم ,

            може да се подели на три етапа: 1) дейност за създаване на ново общество в атмосфера на смутове, метежи и затруднения, подклаждани от вътрешни и външни врагове, което приключва с договора от ал-Худайбия през 6 г. по хиджра; 2) помирение с езическите водачи до отварянето(фатх) на Мека през 8 г. по хиджра и отправяне на призив към владетелите на съседните държави да приемат Исляма; 3) масово встъпване в новата религия на племена и групи до смъртта на Пророка, صلى الله عليه وسلم , през 11 г. по хиджра.

            Проблемите, с които Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم , се сблъсква в ал-Медина, са свързани главно с три социални групи: 1) достопочтените му сподвижници, Аллах да е доволен от всички тях; 2) местните езичници; 3) евреите.

            Сподвижниците се поделяли на две разнородни общности: преселници (муджихири), които дошли, бягайки от преследванията в Мека, без семейства, без да разполагат със средства за съществуване, с дом и поминък, при това броят им растял и след унизеното им положение на малцинство от странници в техния роден град постепенно придобили доминираща роля; медински помощници (ансари), които не били подложени на такива изпитания и лишения в името на вярата и запазили както обичайния си начин на живот, така и джахилийските си междуплеменни вражди и конфликти.

            Първата стъпка,

            която Пророка, صلى الله عليه وسلم, предприема в ал-Медина, е построяването на джамия с цел тя да се превърне не само в средище за упражняване на религиозния култ, но и в образователен и културен център, и в не по-малка степен – в място за срещи, разговори и съвещаване на хората от общността.

            Поради социалните различия, които криели опасността да подкопаят единството на мюсюлманите, духовният водач полага значителни усилия за побратимяване на меканските и мединските си сподвижници с цел да се заличат езическите ежби и страсти, ламтежите за материални блага и стремежите за надмощие. Тази задача придобива особена важност с оглед на намерението да се изгради хармонично, справедливо и толерантно общество от качествено нов тип, което не само да сплоти едноверците, но и да предложи на останалите араби привлекателен социален модел. За да се регламентира изпълнението на идеалните принципи и взаимоотношения, Пророка, صلى الله عليه وسلم, инициира формулирането и прилагането на споразумение между всички мюсюлмани и вярващи хора наред с техните съмишленици за създаване на единна общност от богобоязливи праведници на основата на кораничните закони.

            Другата социална група – местните езичници, които не разполагали с власт и не се ползвали с авторитет и влияние, - с течение на времето преодолели своите съмнения и колебания, дали да изоставят религията на предците си и да заменят многото богове с единствен бог, и въпреки че се изкушавали да предприемат отделни враждебни действия и понякога прибягвали до хитрости и сплетни, накрая повечето от тях встъпили в Исляма.

            По-сериозни вътрешни проблеми за мюсюлманите породили арабизираните евреи, които изповядвали юдаизма и освен, че предчувствували опасност за религиозното си първенство на богоизбраници, се страхували да не бъдат наранени икономическите им интереси. Те владеели търговията със зърно, фурми, вино и дрехи и давали кредити с огромни лихви, а Ислямът с неговият призив за честност и справедливост и особено със забраната му да се упражнява лихварство криел заплаха за главния им източник на доходи. Обаче юдеите на издавали своята враждебност към Исляма освен в ключови моменти. Тяхното лицемерие и двуличие им позволило да се съгласят на споразумение с Пророка, صلى الله عليه وسلم, без да възнамеряват да се придържат към всички негови условия. Договорът отрежда на юдейските племена равноправно място в общността (умма)от вярващи, като гарантира правото им да запазват своята религия и да не се включват с имотите си в ислямската кауза, но същевременно ги задължава да подкрепят своите съюзници при враждебни или военно действия, насочени срещу общността или града.

            Най-коварният и непримирим противник на мюсюлманите си оставало племето Курайш, което продължавало да ги преследва и в новата им родина, не ги допускало до Свещения храм ал-Кааба, отправяло към тях заплахи и крояло тайни заговори, стремяло се да спечели на своя страна мединските езичници и юдеи, подготвяло нападения и въоръжени акции. Възникнала реална опасност Пророка, صلى الله عليه وسلم, да бъде убит и сподвижниците му го охранявали денем и нощем.

            Той прекарва Меканския и част от Мединския период в мирни призиви и проповеди, като се опира единствено на силата на езика, без да прибягва до силата на оръжието. Повелено му е да търпи и да се въздържа: „...и отстрани се от съдружаващите!“ (6:106); „Извинявайте и прощавайте, докато Аллах даде Своята повеля!“ (2:109) Предшествениците на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم, също воювали с езика си, чрез аргументи и чудотворства. Техният пример се споменава в Корана за утеха на ислямския Избраник: „И с колко пророци се сражаваха огромни множества, но те не изнемощяваха от онова, което ги сполетяваше по пътя на Аллах, и не проявяваха слабост, и не се огъваха. Аллах обича търпеливите.“ (3:146) В тежкия момент на несигурност и предчувствия за надвиснали беди било низпослано коранично знамение, което разрешава на мюсюлманите да се сражават с врага и им гарантира Божията подкрепа: „На онези, срещу които е обявена война, им се позволи [да воюват], защото бяха угнетени - Аллах има сила да им помогне...“ (22:39) С изострянето и ожесточаването на меканската агресия повелите свише конкретизират целта на борбата и предписанията стават все по-ясни и безкомпромисни: „И се сражавайте по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, и не престъпвайте! Аллах не обича престъпващите. И ги убивайте там, където ги сварите, и ги прогонете оттам, откъдето и те ви прогониха!“ (2:190-191)  По същото време – месец шаабан 2 г. по хиджра /февруари 624 г./ - се отменя дотогавашната посока за молитви(кибла) – Йерусалим – и вместо нея се определя нова – Свещения храм ал-Кааба, което преориентира центъра на Исляма към арабското начало и символизира неговата автономност. Обстоятелствата налагат миролюбивите, търпеливи и великодушни Божи раби да се превърнат в мечове на своя Господ, готови за отбрана, но и за разграничаване на истината от лъжата и отвоюване на територии от царството на злото, и конкретно за осигуряване на свободен достъп до Мека. С позволението угнетените и унизените да оказват съпротива на своите потисници се отваря нова страница в ислямската история.

            От Корана и хадисите, които засягат темата за водене на война, можем да направим следните изводи: целите на сражението и средствата за воденето му са ясно и категорично формулирани; забранява се вероломството – войната се обявява предварително; воюва се само с въоръжени бойци и никога не се напада невинно цивилно население; ако врагът склони за сключване на мир, бойните действия се прекратяват и се допускат нападения единствено срещу угнетители; запазва се животът на пленниците и към тях се проявява добро отношение, като или се освобождават безвъзмездно, или се взима откуп за тях; запазват се материалните ресурси – не се убиват без нужда животни, не се опожаряват дървета, не се нанася вреда на земеделски култури и овощни насаждения, не се замърсяват кладенци, не се разрушават жилища и други сгради. Особено важно е предписанието мюсюлманите да запазват религиозните свободи на народите, които населяват завзетите от тях земи – правото им да изповядват вяра, различна от Исляма и да упражняват религиозния си култ, а освен това се съхраняват храмовете и се признава статутът на свещенослужителите.

            След като получават разрешение да воюват, първоначално мюсюлманите предприемат разузнавателни акции за опознаване на околните територии, установяване на контакти и сключване на договори за взаимопомощ с бедуинските племена, и не на последно място – за демонстриране на сила пред врага. Вниманието им се насочва към главния източник на меканската мощ и благополучие, както и на потенциална опасност за тях – търговските кервани по пътя, свързващ Южна и Северна Арабия.

               След поредица от дребни стълкновения между отреди на двата противникови лагера курайшите разбират накрая, че слабите, благи и отстъпчиви сподвижници на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم, са променили тактиката и вече не понасят безропотно вражеските предизвикателства, а се бият до смърт, взимат в плен угнетителите си, отнемат имотите им и се завръщат победители. Вместо да се съобразяват с нарастващата сила и влияние на мюсюлманите, меканците предприемат отчаяни атаки, които завършват с неуспех.

            Първата решителна битка

            между неверниците и Божите раби се разгаря две години след хиджра при селището Бадр. Около триста мюсюлмани сразяват по чудотворен начин вражеската армия, която в началото ги обезкуражава с видимото си надмощие – хиляда и триста въоръжени мъже, шестстотин – с бойни доспехи, сто коня и безчет камили.

            През следващите четири години курайшите се опитват да отмъстят за позорните поражения, които мюсюлманите им нанасят. Те мобилизират всички свои ресурси, прибягват също и до коварни хитрости, за да спечелят съюзници сред мединската опозиция и бедуинските племена, но след ожесточени сражения и с цената на много жертви привържениците на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم, успяват да запазят и утвърдят доминиращата си роля в района.

            На шестата година след хиджра (628 г.) условията позволяват Пророка, صلى الله عليه وسلم, да поведе група от свои сподвижници към Мека, за да отслужат поклонение при Свещения храм ал-Кааба. Между тях и курайшитските първенци се установява контакт, който завършва с договор, сключен в долината ал-Худайбия близо до Мека. Клаузите му постановяват прекратяване на войната между двете страни, гарантиране на безопасност за тях и съюзниците им и зачитане на тяхната неприкосновеност, както и връщане на бегълците. Мюсюлманите получават право на тридневно поклонение при храма през следващия сезон за хадж.

            През този период на привидно и временно затишие Пророка, صلى الله عليه وسلم, предприема дипломатически стъпки за признаване и разпространение на Исляма извън границите на Арабския полуостров. Той изпраща послания до владетелите на съседни близки държави – негуса на Абисиния, царя на Египет, хосроя на Персия, цезаря на Византия и други по-второстепенни управници. В обръщението си към тях ислямския лидер обявява статута си на Пратеник на Аллах, набелязва постулатите на своята религия  и убеждава друговерците да встъпят в нея. Въпреки, че не всички се отзовават на неговия призив, владетелите започват да отчитат присъствието му на политическата сцена в региона и да се съобразяват с действията му.

            Наред с опитите за мирен диалог мюсюлманите извършват седемнадесет похода срещу свои врагове, главно бедуински племена и арабски васали на Византия, като с някои от тях водят сражения и завладяват противникови крепости. В резултат на тези военни операции, както и на умелата и насочвана свише стратегия и тактика на Пророка, صلى الله عليه وسلم, мюсюлманската общност завоюва ключови позиции, които ѝ осигуряват относителна стабилност и създават предпоставки за разпространяване на вярата на Аллах, но религиозният и икономически център на Арабския полуостров – Мека – с намиращата се в него езическа и същевременно ислямска светиня – храма ал-Кааба – все още остава извън обсега на ислямската власт и влияние.

                       Не изминават и две от десетте години, за които е сключен договорът при ал-Худайбия, и възникват междуплеменни конфликти, пораждащи опасност той да бъде анулиран. Воден от неизкоренима предислямска вражда и намерение за уреждане на кръвнина от стари разпри, група от рода Бакр, който се присъединява към меканския лагер, напада нощем съюзници на Мухаммед,صلى الله عليه وسلم - клана Хузаа. В подкрепа на бакритите се включват и хора от Курайш, които предполагали, че няма да бъдат разпознати в мрака. Въпреки опитите на курайшите и лично на старейшината им Абу Суфян да изгладят случая, споразумението било нарушено и законите на арабското достойнство налагали засегнатата страна да отговори по подобаващ начин.

            През осма година от хиджра (630 г.)

            десетхилядна ислямска армия – сама по себе си доказателство за нарасналата мощ на Божите раби – предвождана от самия Пророк, صلى الله عليه وسلم, се насочва към Мека и влиза в града без бой, без да допусне насилие, грабежи и мъст. Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم, великодушно опрощава греховете на курайшите и забравя дългите години страдание и изгнаничество, които те са причинили на него и общността му. Не пощадява обаче идолите, триста и шестдесет на брой, които се намирали около храма ал-Кааба и дори на покрива му. Заобиколен от своите сподвижници – преселници и помагачи – яхнал камила и с лък в ръка, Мухаммед, صلى الله عليه وسلم, започва да пронизва един по един езическите кумири с думите: „Дойде истината и погина лъжата.“ (17:81) и „Истината дойде, а лъжата нито може да начене, нито да възстанови.“ (34:49) Когато влиза в храма, намира изображения, които заповядва да бъдат изличени, включително и рисунка, показваща Ибрахим и сина му Исмаил да правят подялба чрез стрели – обичай, забранен от Исляма. Вижда и фигура на гълъбица, изработена от пръчки, която счупва с ръка.

            След отварянето (фатх) на Мека и премахването на следите от идолопоклонничеството ислямският призив за молитва (изан) се отправя от покрива на храма ал-Кааба, което ознаменува окончателната победа на еднобожието над езичеството.

            През 632 г., три месеца преди своята кончина, за пръв и последен път Пророка, صلى الله عليه وسلم, изпълнява цялостния хаджийски ритуал (т. нар. Прощално поклонение). До тогава извършвал само частично поклонение ýмра, извън свещените месеци. Предусещал наближаването на смъртта и пред събраното множество дал последните си и най-важни указания: „Наистина Аллах ви е възбранил да отнемате чужд живот и имот, както сега ви е възбранено, в този ден, през този месец. Разбрахте ли това?“ Те отговорили утвърдително. Казал: „О, Боже, бъди ми свидетел!“ и повторил това три пъти, [завършвайки с думите]: „Горко ви! Тежко ви! Знайте: не се превръщайте отново подир мен в неверници, които се колят един друг!“ Прозирайки в бъдещето, с поглед към възможните отклонения от истинския Ислям и забравянето на основното му нравствено послание за богобоязън, кротост, добротворство справедливост Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم, предупреждава своите последователи и ги заклева да не престъпват Божите закони, особено неприкосновеността на човешкия живот. И Свещеният Коран определя погубването на невинни хора като смъртен грях: „... който убие човек не за човек или заради покварата му по земята, той сякаш е убил всички хора. А който спаси човек, той сякаш е спасил всички хора.“ (5:32) Но земната действителност се развива по посока на отдалечаване от идеала.

            Осенен от Божията благодат и взрян в идните епохи, Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم, знаел, че предстоят тежки изпитания и беди, които произтичат главно от нарушаването на религиозните и етични закони и норми: „Най-добрите сред вас са хората от моето поколение, после онези подир тях, после следващите, а после ще дойдат след тях хора, които ще са свидетели, но не ще засвидетелстват, и ще са вероломни, та не ще им се гласува доверие, и ще поемат задължения, но не ще ги изпълняват и ще са видимо угоени.“ В пророчествата на Мухаммед, صلى الله عليه وسلم, особено се акцентира върху бъдещите злоупотреби с политическата власт и несъответствията между предписанията на Исляма и реалното им изпълнение: „Ще има подир мен отклонения и дела, които ще отхвърляте.“ Но неговият завет е въпреки всичко вярващите да се подчиняват на своите управници, да подтискат страстите си и да се ръководят в постъпките си от смирението, добротворството и богобоязънта. Забраняват се и нововъведенията (бида), за да се гарантира стриктното придържане към пътя (сунна) на Пророка, صلى الله عليه وسلم.

            Въпреки, че самият той подчертава обикновената си човешка природа, неговото знание надхвърля рамките на видимия свят, което се подчертава от редица достоверни известия: „Пратеника на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари, отправи към нас проповед, каквато никога до тогава не бях чувал. Той каза: „Ако знаете, каквото аз знам, малко бихте се смели и много бихте плакали.““ Сподвижниците на Пратеника на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари, скрили лицата си и заридали. В друг вариант на същото съобщение от очевидци се казва: „Нещо свързано със сподвижниците накара Пратеника на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари, да произнесе проповед. Той каза: „Бяха ми показани Адът и Раят. Никога не съм виждал толкова добро и толкова зло като в този Ден. Ако знаете, каквото аз знам, малко бихте се смели и много бихте плакали.“ По-тежък ден не бе сполетявал сподвижниците на Пратеника на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари. Те покриха главите си и заридаха.“ И е казал още в потвърждение на горните думи: „Аз виждам онова, което вие не виждате. Небето пъшка и с право пъшка4. На него няма място дори колкото за четири пръста, без там да седи ангел, положил чело в поклон пред Аллах Всевишния. Кълна се в Аллах, ако знаете онова, което аз знам, много ще плачете и не ще се наслаждавате на жените в постелите, а ще излезете по пътищата, молейки за приют при Аллах Всевишния.“ Много от своите знания той е предал на сподвижниците си, а някои вероятно е премълчал, особено такива, които са свързани с привилегиите на вярващите и с наградите им в земния и отвъдния живот, за да не спират да вършат добри дела.

            След тежък и трагичен живот, белязан от борби, жертвоготовност и себераздаване, бедност до сетния дъх, непосилни отговорности и всепоглъщаща духовност, която несъмнено обрича на самота Божите избраници, Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم, се чувствал все по-изморен и на 8 юни 632 г. напуснал грешната земя, устремен към висините на своя Господ.

            Смъртта му изпреварва събирането в цялостен ръкопис

            на низпосланите коранични текстове и постепенно възниква опасност от изопачаване и забравяне на автентичните откровения. В устните варианти на Свещената книга, запаметени от достопочтените сподвижници, Аллах да е доволен от тях, се наблюдавали отделни несходства, а и записите на някои текстове допускали разночетения поради несъвършенството на арабското писмо през онази епоха, особено поради липсата на диакритични знаци. Около 633 г. Омар ибн ал-Хаттаб, близък съратник на Пророка, صلى الله عليه وسلم, и бъдещ втори халиф, убеждава тогавашния повелител на вярващите Абу Бакр да се погрижи за съхраняването на кораничните знамения. Въпреки че се колебаел да вземе решение по въпрос, който не е обсъждан с Пратеника на Аллах,صلى الله عليه وسلم, Абу Бакр възлага на младия Зайд ибн Сабит, бивш секретар на Пророка,صلى الله عليه وسلم, да събере различните източници на Корана. Той изпълнява повелята с изключителна добросъвестност и съставя безспорен автентичен вариант, преписи от който се разпращат до ал-Басра, ал-Куфа и Дамаск, а всички други копия се унищожават. През X в. текстът окончателно се потвърждава от авторитета на седем всепризнати богослови, всеки от които работел с по двама компетентни четци.

            Коранът съдържа 114 сури, т.е. откъси от Небесната книга,

            с малки изключения подредени по обем – от по-дългите към по-кратките. Всяка сура е съставена от знамения (айят), които се поделят на мекански или медински в зависимост от мястото на низпославането им.

            Както заключва германският арабист Готхолд Вейл, а след него и Теодор Ньолдеке, в зависимост от лексиката и стила си меканските сури се поделят на три групи: 1) най-ранни, кратки по обем, с проповед за спасението на душата, с висок стил, ярка образност, отчетлив ритъм, богати на иносказателност и наситени със заклинания, които се позовават на природни явления; 2) по-дълги и с по-спокоен тон, в които заклинанията отстъпват място на известието, че това е послание от Аллах, и на заповедта: „Кажи!“, с която Всевишния се обръща към своя раб Мухаммед. Над предсказанията за Страшния съд започва да доминира идеята за еднобожието. Дават се и някои предписания, които по-натам придобиват повече яснота и се универсализират, разказва се за пророците – предшественици на Мухаммед. 3) Третата група обединява около хиляда и петстотин знамения, т.е. близо една четвърт от Корана, в която преобладават вестите за пророците и за наказаните от Аллах народи. Заклинанията изчезват.

            Мединските сури са низпослани след Преселението хиджра, когато Пратеника на Аллах,صلى الله عليه وسلم, се изявява не само като проповедник, но и като стратег, законодател, политик, дипломат и дори военачалник. Разжиряването и утвърждаването на Исляма го изправя пред нови, по-сложни задачи и пред необходимостта от изработването на цялостна доктрина, която да разреши глобалните проблеми и да даде ключ за отговор на всеки частен въпрос. За това наред с меканските теми мединските сури уточняват богословски и юридически проблеми, които в последствие биват разяснени от Пророка, صلى الله عليه وسلم, в неговите завети (хадиси) и от учените в областта на религиозното право (фикх).

            Ислямът е строг към онези, които престъпват границите на Аллах и сеят развала и учи своите привърженици да не злосторстват. Илюстрация на ислямското разбиране за справедливост е следната достоверна история: „Аббас ибн аш-Шархаби каза: „С помощта на баща си пристигнах в ал-Медина. Влязох в една нива, откъснах няколко класа и изроних зърната им. Дойде собственикът, взе дрехите ми и ме наби. Тръгнах да търся Пророка, صلى الله عليه وسلم, за да му се оплача. Той попита собственика защо е постъпил така. Отговори му с думите: „Пратенико на Аллах, този човек влезе в моята нива, открадна класове и изрони зърната им.“ А Пророка, صلى الله عليه وسلم, рече: „Бил е невеж, а ти не си му посочил какво трябва да прави. Бил е гладен, а ти не си го нахранил. Върни му дрехите!“ И Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم, нареди да ми дадат една мяра жито.““ Ясно е, че ислямското право не се ограничава абстрактно в рамките на Десетте Божи заповеди, въпреки че напълно ги приема, а тълкува тяхната валидност и приложимост в съответствие с нормите на социалната справедливост при конкретните обстоятелства във всеки отделен случай.

            В мединските сури преди всичко се полагат основите на ислямския култ, петте му „стълба“ - изповядване на вярата, молитва, говеене, задължителна милостиня и говеене хадж. Тези предписания са обобщени в следния хадис.

            От Омар ибн ал-Хаттаб се предават думите: „Докато седяхме един ден при Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم, пред нас изникна мъж със сияйнобели дрехи и сияйночерна коса. По него не личеше и следа от пътуване и никой от нас не го познаваше. Той седна срещу Пророка, صلى الله عليه وسلم, като опря коленете си до коленете му и положи длани на бедрата му. [Мъжът] каза: „Мухаммед, извести ме за Исляма!“ Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم, каза: „Ислямът е да свидетелстваш, че няма друг бог освен Аллах и че Мухаммед е Пратеника на Аллах, да отслужваш молитвите, да даваш милостинята закат, да говееш през месец Рамадан и да извършваш поклонението хадж при Дома [на Аллах], ако имаш възможност за това.“ [Мъжът] отговори: „Прав си.“ Ние се учудихме, че първо го попита, а после му отговори, че е прав. Тогава той каза: „Извести ме за вярата!“ [Пророка, мир нему] каза: „Да вярваш в Аллах, в Неговите ангели, писания и пратеници, и в Сетния ден, и да вярваш в съдбата, и в добрата, и в лошата.“ [Мъжът] отговори: „Пак си прав.“ И каза: „Извести ме за добротворството!“ [Пророка, мир нему] каза: „Да служиш на Аллах, сякаш Го виждаш, така че дори да не Го виждаш, [да знаеш, че] Той те вижда.“ [Мъжът] отговори: „Прав си.“ И каза: „Извести ме за Часа [на Съдния ден]!“ [Пророка, мир нему] каза: „Питаният за това не знае повече от питащия.“ Тогава мъжът каза: „Извести ме за знаците му!“ [Пророка, мир нему] каза: „Когато робинята ще ражда господарката си и когато ще виждаш голите, боси и бедни овчари да се гордеят със строителството си.“ После той си отиде, а аз поостанах малко. Тогава [Пророка, мир нему] каза: „Омар, знаеш ли кои ми задаваше въпросите?“ Казах: „Аллах, а Неговия Пратеник, знае най-добре.“ Каза: „Това беше Джибрил, който дойде при вас, за да ви научи на вашата религия.““ (Хадисът е разказан от Муслим)

            Горният хадис – лаконично, но ясно разграничава три основни взаимосвързани елемента, които съставят ислямската религия: нейните задължителни предписания (петте стълба, аркан),вяра (иман) и добротворство (ихасн).

            Добротворството

            е най-високата степен в йерархията на ислямските религиозни ценности. Предписанията за него произтичат от концепта за директната връзка между Аллах и Неговите творения, за отговорността им пред Него и за предстоящото възмездие за всяла отделна постъпка, за цялостното им житейско поведение и за оползотворяването на живота, който им е даден на заем. „Не пренебрегвай нищо от добротворството, дори това, да срещнеш своя брат с приветливо лице!“, е казвал неведнъж Пророка, صلى الله عليه وسلم. И Свещеният Коран призовава хората да се надпреварват в извършването на благочестиви дела, да следват правия път, да се придържат към умереността, да са радушни, да опрощават и извиняват, да потискат гнева, да изричат най-добрите слова, делата им да съответстват на думите, да си сътрудничат с другите хора, да са богобоязливи, да мислят за своето спасение, което зависи от поведението им в земния живот. Добротворство е най-точният индикатор за реалната стойност и извисеност на

            вярата,

            която включва над седемдесет степени, най-високата от които е засвидетелстването и потвърждаването със сърцето и езика, че няма друг бог освен Аллах, а най-ниската – почистването на боклук от пътя. Достоверен пророчески хадис обвързва вярата с любовта към ближния: „Никой от вас не е станал вярващ, докато не поиска за своя брат същото, което иска и за себе си.“

            Вярата е дълбоко, вложена в човешката природа чувство, което предполага пълна всеотдайност и себепосвещаване на Бог и на Неговите закони, без да задава въпроса „защо?“, и в този смисъл е синоним на Исляма. Това чувство не изключва наличието на рационални доказателства и обяснения в негова подкрепа и за това по никакъв начин не противоречи на научното знание.

            Като се опират на Свещения Коран и на заветите на Пророка, صلى الله عليه وسلم, ислямските философи и мислители излагат редица аргументи в подкрепа на вярата, тоест на тезата за реалността и неведомото (гайб) с главната ѝ постановка – съществуването на Аллах. След като всяко нещо в света възниква и изчезва, и е тленно, би трябвало да има Някой извечен и безсмъртен, Който го създава и слага край на земното му битие. Няма друг такъв освен Аллах (Бог). И още, преди акта на появата му всяко нещо може да възникне, а може и да не възникне, т.е. е възможносъществуващо, и следователно преди появата на света вероятността то да се роди е била равна на тази да не се роди. Тогава би трябвало да има някой Непременносъществуващ, притежаващ воля и мощ, Който в определен момент да избере битието пред небитието и да постави началото на творението. Няма друг такъв освен Аллах. И още, във вселената цари съвършен ред, който изключва случайно стечение на обстоятелствата и предполага наличие на цел и на безупречно реализиран съзнателен план. Следователно би трябвало да има Някой всемъдър, всеобхващащ и всесилен Разпоредител, Който да целеполага и целенасочва, както и да изпълнява по най-съвършения начин предначертания план. Няма друг такъв освен Аллах.

            Тези и редица други аргументи, споменати в Свещения Коран и разработени от ислямските теолози и философи, доказват недвусмислено, че Той съществува и е един – няма друг освен Него, Който е „и нашият Господ, и вашият Господ“ (2:139). Доколкото не прилича на нищо познато от материалния свят, Всевишния не подлежи на описание. Мащабите му проличават от известието, че един ден при Него продължава хиляда години според човешките измерения (22:47), но Той е извън времето и пространството. Той е навсякъде и завинаги. Свещеният Коран Го представя чрез метафората: „Аллах е Светлината на небесата и на земята. Сиянието Му е като ниша, в която има светилник. Светилникът е в стъкло. Стъклото е сякаш блестяща звезда. Разпалена е от [маслото на] благословено маслиново дърво, нито източно, нито западно. Едва докоснато от огъня, маслото му озарява. Светлина върху светлина. Аллах напътва към Своята светлина когото пожелае и дава Аллах примирие за хората – Аллах всяко нещо знае...“ (24:35) Битието Му е безначално и безкрайно. Той сътворява всички неща от нищото и слага край на съществуването им, като обхваща със знанието Си всемира. Създанията се нуждаят от Него, но Той не се нуждае от нищо. Негови са най-прекрасните имена и атрибути: Господа на Трона, Господа на Мощта, Господа на небесата и на земята, Господа на изтока и на запада, Господа на световете, Господа на всяко нещо, Владетеля на Съдния ден, Всемъдрия съдник, Най-бързо правещия равносметка, Суровия в мъчението, Строгия в наказанието, Владетеля на великата благодат, Владетеля на милостта, Съвършения, Състрадателния, Близкия, Всевластващия, Всемогъщия, Всемъдрия, Покоряващия, Всетворящия, Покровителя, Всещедрия, Даващия препитание, Всеобхватния, Единствения, Единосъщния...

            Аллах е сътворил ангелите, които не се големеят и не престават да Му служат, и не се изморяват да Го величаят и да Му отдават славослов. В Свещения Коран не веднъж се оборва измислицата, че ангелите са дъжери на Всевишния, защото е един и няма друг подобен Нему, и не е раждал, и не е роден. Четирима от тях, наречени приближени, се открояват по своите функции: Джибрил, вестоносецът на Аллах, който съобщава неговите заповеди и послания; Микал, надзорникът, който наблюдава света и следи за дъжда и избуяването на растенията; глашатаят, който протръбява с мълниите и ще прогласи настъпването на Съдния ден; ангелът на смъртта, който прибира душите на покойниците. Всеки ангел е натоварен с определени задължения – някои са пазители на човека, следват го и отпред, и отзад, и записват делата му, други се грижат за Рая, придържат Трона на Аллах, разпитват мъртъвците в гроба и т.н.

            Когато Аллах сътвори човека „от звънлива глина, от менлива кал“, Той накарал ангелите да му се поклонят, което подсказва върховното му положение в йерархията на творенията. Но Сатаната Иблис отказал да направи това, защото е създаден не от кал, а „огъня на зноя преди“. Заедно с Адам и Ева той бил прогонен от Рая заради своето високомерие и защото ги подмамил да вкусят от забраненото дърво. Враг на хората, Сатаната е получил разрешение от Всевишния да ги подлага на изпитания, като ги отклонява от правия път, и повечето от тях му се поддават, защото човекът е колеблив, слаб, припрян, страхлив, скъперник, и най-вече неверник, тоест неблагодарник. Той е двуполюсно създание – в морално-етичен план е способен да се доближи до ангелите, а в телесно-емоционален до животните. В природата му се борят вложените в нея висши дарби (дух, разум, сърце, воля, съвест) и низки страсти (похотливост, гняв, алчност).

            За да се вразумят хората, Аллах избира сред тях пратеници, които да им разкрият истината, но малцина се вслушват в благовестията и предупрежденията. Пророците се явяват, когато в обществото настъпи поквара и морално разложение. Някои народи са унищожавани заради тяхната греховност и непокорство, всеки от тях – по различен начин.

            Според преданието един от коренните народи на Арабия – адитите – били хора с висок ръст, които обитавали градовете при Пясъчните хълмове (Ал-Ахкаф) (46:21) и се подчинявали на царска власт. Когато отхвърлили призива на своя пророк Худ да повярват в единия Бог (7:63-69), били наказани със суша и ураган, който бушувал седем дни и седем нощи и ги изтрил от лицето на земята.

            Друг грешен народ – самудяните – не оценили милостта на Аллах, Който ги удостоил с благоденствие „сред градини и извори, и насаждения, и палми с узрял плод“ (26:147-148), а те отказали да се подчинят на Божия пратеник Салих и убили камилата, изпратена им като небесно знамение. Тогава ги сполетяло гибелно земетресение.

            В Съдния ден архангелът глашатай ще протръби с Рога първия път и природата ще помръкне, а хората ще побягнат в ужас. При второто протръбяване те ще издъхнат и ще останат така четиридесет години, след което ще се изсипе порой и ще се протръби с Рога за трети път – знак за възкресението и за Страшния съд, който ще продължи четиридесет хиляди години. Хората ще застанат пред Господа на световете голи под жарещия пек на слънцето, което после ще угасне. Аллах ще ги пита по отделно  ще мери техните дела и постъпки, без да пропусне нито добро, нито зло, дори да е с тежест на прашинка. После на всеки ще се връчи книгата на делата му – който я получи в десницата си, той е добротворствал, а в левицата – тези са жертвите на Адовия огън. Тогава ще тръгнат по моста Сират, тънък като косъм, остър като меч, който води към Рая и минава над Ада. Мухаммед, صلى الله عليه وسلم, ще се застъпи за своята общност. Праведниците ще продължат към Небесните градини, а грешниците ще изпаднат в огнената бездна.

            Над Рая (Джанна, Градина) хвърля сянка дървото Лотос. Сред дарените с Божията благодат ще текат реки, а отделните градини ще плават в морета, които се разливат над небесата. За праведниците ще има прохлада и храна, каквато пожелаят, и всякакви плодове, и ще утоляват жаждата си от извори с кристална вода, от реки с мляко, мед и вино, което не помътва разума и не поражда празнословия. Тези наслади само приличат на земните радости, но не подлежат на описание и са недостижими за земното въображение. Над Градините се извисява Тронът на Аллах Всевишния.

            Адът (Оганя или Геенета, Джаханнам), е подвижен и ще бъде докаран в Съдния ден. Той обхваща седем кръга, в последния, от които се намира дървото Закум (цветовете му са главите на сатаните), котел с кипяща смола и бездънен кладенец.

            Между Рая и Ада се намира пазено от ангели пространство, наречено Стените. Там стоят хора, които са извършили толкова добри дела, колкото и грехове. По волята на Аллах те предстои да влязат в Небесните градини, когато дойде часът да изоставят това временно обиталище.

            Стълбовете на Исляма

            1. 
Свидетелство (шахада). Формулата Свидетелствам, че няма друг бог освен Аллах и че Мухаммед е негов раб и пратеник (ашхаду ан ля иляха илляллаху уа анна мухаммадан абдуху уа расулух) се изрича както при встъпването в Исляма, така и при всяка молитва. Това означава постоянно потвърждаване – на думи и с искрено вътрешно убеждение – на божествеността (улухия)и господството (рубубия)на единствения и единосъщния Бог (Аллах, букв. Бога), на Неговите Най-прекрасни имена (ал-асма ал-хусна) и атрибути (сифат), и на богослужението (ибадат) Нему от страна на Божия раб (абд), както и деклариране, че посланието, низпослано на Пророка, صلى الله عليه وسلم, е истина.

            2. Молитвата (на арабски салат, на турски намаз)се отслужва по пет пъти на ден в точно определено време: преди изгрев слънце, по обед, в късния следобед, след залез, вечер. За да пристъпи към извършването на това неотменимо задължение, вярващият се измива (т. нар. тауадду, уду, абдест)с пълно съсредоточаване върху действията и в строга последователност: първо дясната, после лявата ръка до китката (по три пъти), устата с жабуркане (три пъти), носната кухина със смъркане на вода (три пъти), лицето (три пъти), отново дясната, после лявата ръка, но до лакътя (три пъти), темето, дясното, после лявото ухо и врата (избърсват се по веднъж с влажна длан), и накрая – първо десния, после левия крак до глезена (по три пъти). При липса на вода същите действия се извършват чрез докосване с ръка, която преди това символично се „измива“ с чиста пръст (т. нар. таяммум)Както измиването, така и самата молитва стават валидни едва при искрено намерение (ния) за тяхното отслужване.

            3. Важно коранично предписание за всеки мюсюлманин, придобил определен минимум блага, е да предоставя регламентиран процент от постъпленията си за милостинята закат(пречистване)които се разпределят между бедните и се използват за обществено-полезни начинания. Като синоним на закат в Свещения Коран се употребява терминът садака – доброволна милостиня.

            4. Говеенето (саум) е задължително през месец Рамадан, всеки ден от изгрев до залез слънце, както и за изкупление при сторен грях, при даден обет и в някои други случаи. Предписват се не само пости, т.е. въздържане от блажно, но и въобще отказ от храна, вода и сексуални наслади и стриктно спазване на религиозните забрани. Ислямът обаче проявява разбиране към човешката слабост и освобождава от говеенето всички, за които то е непосилно или би им навредило – възрастни, бременни, пътници – а предвижда и възможност за компенсиране на евентуални пропуски и нарушения.

            5. Дълг на всеки мюсюлманин, който разполага с необходимите средства и е способен да издържи пътуването и престоя в Мека, е поне веднъж в живота си да извърши поклонението хаджпри Свещения храм ал-Кааба. В този ритуал Ислямът въвежда индивидуален стремеж към благоволението на Аллах и колективна изява на единение и сплотеност на общността.

            Към тези задължителни пет стълба някои добавят и шести:

            Свещената борба джихад

            Терминът джихад е отглаголно съществително на глагола джāхада с основно значениенапрягам се, полагам усилие, воювам. Доколкото той засяга важно религиозно предписание, различните ислямски юридико-богословски школи се стремят да му дадат възможно най-детайлната и аргументирана дефиниция. Техните определения най-общо се свеждат до следното:

            1) при ханифитите – полагане на изключителни усилия по пътя на Аллах в защита на истината чрез жертване на живота и имота, което е предписано с цел вярата в Аллах да стане по-могъща и да се отблъсне злото от Божите раби;

            2) при маликитите – сражаване с неверниците, за да се извиси Словото на религията, когато те настъпят за сражение или нахлуят на ислямска територия с намерение да породят смут;

            3) при шафиитите – воюване по пътя на Аллах, за да победи Ислямът, както и борба с душата и сатаната;

            4) при ханбалитите – сражаване с езичниците (съдружаващите с Аллах, мушрики), ако те нападнат. От категорията на онези, срещу които се води джихад, се изключват мюсюлманите, извършили тежки грехове – прелюбодеяние, разбойничество и т.н. Един от най-видните средновековни теоретици на ханбалитската школа Ибн ад-Кайим ал-Джаузия посочва, че всеки мюсюлманин е длъжен да води джихат чрез сърцето, езика, имота и ръката си.

            С други думи, някои богослови поставят знак за равенство между джихад и сражаването с оръжие в ръка, а други смятат, че терминът включва и воюване срещу душата (да се изучават, прилагат и преподават принципите на религията), сатаната (да се преодоляват съмненията и страстите, разкрасявани от него) и разпътството (премахвано с ръка, имот, език или сърце, като воюването чрез сърцето, по думите на Пророка, صلى الله عليه وسلم, е най-слабата вяра).

            Ислямските теоретици говорят за малък и голям джихад въз основа на думи, които Пророка,صلى الله عليه وسلم, изрекъл пред сподвижниците си при идването им от сражение: „Завърнахте се от най-малкия джихад към най-големия.“ „Най-големия“ се тълкува като борба срещу сърцето, срещу душата или като „борба на Божия раб със страстите му.“ Степенуването на вярата проличава в съобщението за въздаянието, очакващо участниците в джихад – за тях в Рая са подготвени сто степени, всяка от които е отдалечена от другата, колкото е разстоянието между земята и небето. Освен това сражаващите се по пътя на Аллах попадат в една от осемте групи, които имат право да ползват милостинята закат, така че за тях се предвижда и материална награда в земния живот. Загиналите в битка са мъченици за вярата (шахид, шухада), но към тази категория се считат и жертвите на чумна епидемия, родилките, починали при раждане и удавниците. В допълнение, грижата за възрастни родители също се смята за джихад и се оценява по-високо, отколкото участието в сражение. Следователно в разглеждания термин се влага твърде широк смисъл и той не свежда единствено до воюване с неверниците. Законодателните основания за водене на джихад се съдържат в Корана и хадисите и се формулират въз основа на единодушното мнение на ислямските теолози.

            Воюването с оръжие в ръка срещу гнета е всекидневна реалност през епохата на Пророка,صلى الله عليه وسلم, и въздържанието от нея свидетелства за неискреност: „Който умре, без да е участвал в завоевание и без душата му да е подсказала, че трябва да воюва, е умрял върху клон на лицемерието.“ В същото време към бойците се отправя строго предупреждение да се боят от своя Господ и да не допускат крайности в своето поведение към врага и към цивилното население: „Когато Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم, изпращаше някого да командва войска, той му заръчваше да е богобоязлив в душата си и към мюсюлманите с него да се отнася добре. И казваше: „Завоювайте в името на Аллах и по пътя на Аллах, сражавайте се с онези, които не вярват в Аллах, но не прекалявайте и не вероломствайте, и не правете изваяния, и не убивайте деца.““ При среща с врагове езичници се предприемат три стъпки, които им позволяват да направят избор между спасението и гибелта: „Призови ги към Исляма и да преминат от своя дом към дома на преселниците! Извести ги, че ако направят това, ще имат каквото имат преселниците и че ще страдат от каквото те страдат! Откажат ли да се преместят, извести ги, че ще бъдат като бедуините мюсюлмани – за тях ще се полагат същите грижи и не ще имат нито плячка, нито военна придобивка, освен ако се включат в борбата джихад. Ако и това отхвърлят, моли Аллах да ти помогне и воювай!“ С други думи, първата стъпка е на противниците да се предостави правото на присъединяване към ислямската общност при условие да напуснат домовете си и да се заселят в нейната твърдина. Ако не приемат това, няма да бъдат третирани като врагове, но не ще ползват и облаги. Ако откажат да се подчинят и встъпят в бой, не им остава друг избор освен да срещнат отпор от мюсюлманската армия.

            Обаче редица изказвания на Пророка, صلى الله عليه وسلم, балансират мястото на джихада в ислямската ценностна система. На въпрос дали единствено загиналите в битка са мъченици за вярата той отговорил: „Тогава мъчениците от моята общност биха били твърде малко.“ Когато го попитали „кое дело е най-обично за Аллах Всевишния“, той споменал на първо място „молитвата на време“, после - „доброто отношение към родителите“ и едва накрая - „Свещената борба по пътя на Аллах.“

            Ислямските теолози са единодушни, че джихад е задължение на вярващите, но мненията им се различават по въпроса, дали то е колективен или индивидуален дълг, тоест дали ако бъде изпълнен от група мюсюлмани, отпада за останалите, или всеки носи лична отговорност, както молитвата например.

            Съвременните ислямски учени акцентират върху факта, че доктрината за джихад не е нова, а има дълбоки корени в религиозните традиции и практики още от древността, при това разрешението свише вярващите да се сражават идва едва след като гнетът и агресията срещу тях подлагат на опасност вярата в Аллах.

            Богословите споделят единодушно мнението, че след смъртта на Пророка, صلى الله عليه وسلم, Свещената борба става колективен дълг, което се аргументира от кораничното знамение: „На всеки Аллах обеща Най-прекрасното, но Аллах отличи борещите се пред седящите – с огромна награда...“ (4:95) Тоест онези, които не са излезли на битка, не носят грях и въпреки, че участниците в сражение ще получат по-висока награда, все пак и останалите вкъщи ще бъдат допуснати в Рая. В Корана е казано още: „И не бива вярващите да тръгват на бой вкупом.“ (9:122) Дори през епохата на Пророка, صلى الله عليه وسلم, не всички жители на ал-Медина излизали на война с оглед на потребностите от производство и селскостопанска работа. Но на друго място в Свещената книга на мюсюлманите се споменава: „Устремете се към битка и силни, и слаби, и се борете чрез своите имоти и души по пътя на Аллах! Това е най-доброто за вас, ако знаете.“ (9:41) Последното предписание е валидно, когато възникне необходимост от участие на всички мюсюлмани за изпълнение на задачата да се засили ролята на религията и да бъдат победени съдружаващите с Аллах. Тогава джихадът става индивидуално задължение. Някои поясняват, че при страх и опасност това е лична отговорност, а при сигурност – допълнителен дълг.

            Формулировката „по пътя на Аллах“, употребена в Корана петдесет и четири пъти, най-често се тълкува като изискване за джихад срещу неверието и неговите радетели и сражаване за издигане Словото на Аллах. Но ако анализираме употребата на тази формулировка в цялостния ѝ кораничен контекст, ще установим, че на отделни места тя се използва въобще в смисъл на борба срещу онова, което отслабва и руши вярата, а не само на бойни действия.

            За попадналите под ислямска власт друговерци (юдеи, християни), които желаят да запазят религиозната си принадлежност, се определя данък джизя, а за неверниците и езичниците се предвижда сключване на мирни договори: „И ако склонят за мир, склони и ти, и се уповавай на Аллах! Той е Всечуващия, Всезнаещия.“ (8:61) Следователно войната се води не за изкореняване на другата вяра, а за умиротворяване на онези, които воюват за нейната кауза.

            Свещеният Коран повелява да не се прибързва с налагането на ислямските истини. Пророка,صلى الله عليه وسلم, силно желаел да убеди хората в своята правота, за да бъдат спасени, но неговият Господ го предупреждава, че във всяка реалност се съдържа мъдър промисъл: „И ако твоят Господ пожелаеше, на земята щяха да повярват всички до един. Нима ти ще принудиш хората да повярват?“ (10:99)

            Понякога възниквали съмнения за искреността на нечия вяра, особено ако свидетелствотоНяма друг бог освен Аллах! е изречено под смъртна заплаха. Известен хадис разказва как Усама бин Зайид – един от сподвижниците на Пророка, صلى الله عليه وسلم, убил вражески боец, който пред меча му изрекъл свидетелството, след като в сражението е погубил множество мюсюлмани. Пратеника на Аллах, صلى الله عليه وسلم, се огорчил и натъжил от неговата постъпка, като посочил, че той не може да надникне в сърцето на своята жертва и да отсъди дали е повярвал. Същото предписание се дава и в друг хадис, който е запазил за поколенията отговора на Пророка,صلى الله عليه وسلم, на въпрос, зададен от негов сподвижник, дали да бъде убит човек, който е отсякъл с меча си ръката му, а после се е скрил зад дърво и е декларирал, че се отдава на Аллах: „Не го убивай! Ако го убиеш, той ще бъде в положението, в което си бил ти преди да го убиеш, а ти ще бъдеш в неговото положение, преди да изрече словата си5.“ Тези предписания придобиват особена актуалност в съвременната епоха, когато се разпространява т.нар. такфир – обявяване на мюсюлмани за неверници и водене на война срещу тях.

            На джихад се противопоставя термина терор (ирхаб). Както и латинският му еквивалент, арабският корен на този термин произлиза от ужас (рахба). В Корана той е използван в следния текст: „И пригответе за тях колкото можете сили и бойни коне! Ще наплашите (турхибуна) с тях врага на Аллах и вашия враг...“ (8:60) За разлика от терора, който може да има различни мишени и да преследва нечисти цели, джихад се приема главно като справедлива борба. Самоубийствените атентати нарушават ислямския закон в няколко аспекта: човешкият живот е дар от Аллах, Който единствен има право да удостоява с него и да го отнема; бойни действия не се водят срещу невинни хора; забранено е да се унищожават материални ценности.

            Доктрината за джихад още веднъж потвърждава факта, че Ислямът е религия, близка по дух до своите предшественици и тясно свързана с тях по своята нравственост и толерантност.




Бележки на автора:

1. Редица подобни примери се дават в преведената и на български език книга на Абу Хараб A Brief Illustrated Guide to Understanding Islam (Huston, Texas, 1997)  - Кратко илюстровано въведение в Исляма(София, 2004)
2. Приравняването на споменатите дати и срокове от лунния към слънчевия календар, както и различията в мненията на ислямските хронисти, водят до някои дребни несъответствия. Например според лунния → календар Мухаммед, صلى الله عليه وسلم , получава първото си откровение, когато е навършил четиридесет години, шест месеца и дванадесет дена, а според слънчевия – тридесет и девет години, три месеца и двадесет дена. Някои смятат, че това се е слчило през месец Рамадан, други през Рабиу л-Аууал, трети – през Раджаб.
3. Арабската традиция отдава лудостта и поетическото вдъхновение на една и съща причина – обземането от джин.
4. Небето пъшка от бремето, което носи – множеството служещи на Всевишния Аллах ангели.
5. „В твоето положение“ - със защитен живот и установена вяра. „В неговото положение“ не означава изпадане в неверие, а с живот, подлежащ на равностойно възмездие (касас) от страна на наследниците на убития.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Ас-саламу алейкум! Мир на всички!
Преди да коментирате, ви моля да помислите добре върху това, което искате да кажете и за начина, по който ще го изречете. Аз няма да толерирам фитната и обидни изказвания по адрес на Аллах и Исляма. Ако имате въпроси, кажете или попитайте по начин, по който искате и на вас да ви се говори :D

Ако искате да ми кажете нещо лично, персонално до мен, ползвайте електронната ми поща (и-мейл).

linkwithin

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...

Популярни публикации