Идолите в предислямска Арабия

По време на предислямската епоха в земите на Арабия широко разпространение получава политеизмът като основна форма на вярване. Арабите вярват в множество богове и се покланят на многобройни идоли. Постепенно в Южна Арабия се наблюдава преминаване към монотеизъм, градските божества се превръщат в обощойеменски, а мястото на върховния бог заема богът на Луната ал-Маках, когото наричат също така рахман (милостив). Успоредно с преобразуването на многобожието в монотеизъм се наблюдава и навлизането на арабския полуостров на юдаизма и християнството, които също така получават широко разпространение, но нито едната от тях не успява да се наложи като преобладаваща рилигия. Християнски характер има Етиопия, а юдаизмът е приет от управника на Йемен през VI в. Зу- Нуас. В Северна Арабия близо до визинатийските граници се изповядва християнския монофизизъм, а близо до границите със сасанидите се рапространява несторианството, донесено от изгнаниците от Византийската империя. В Централна Арабия също проникват християнски проповедници, които способстват за разпространението и запознаването на местното население с принципите на тази религия. В сравнение с нея, обаче юдаизмът получава възможост за по-дълбоко проникване в тези земи. В много оазиси на Хиджаз и Неджд съществуват юдейски колонии.

Преобладаващо обаче е многобожието. Корените му можем да потърсим още в древността. Пантеонът е смесица от общосемитски остатътчни митове и божества, чиито имена са фиксирани още в Стария завет. Начело стои богът Ел, той има няколко имена като Ил, ал-Илах, ал-Лах. Другите важни божества са ал-Лат, ал- Узза и ал-Манат. Култът към тях се наблюдава от крайните северни поселения до южните части на древна Арабия. Обект на почитане също са камъни, скали и дървета, често пъти те се явяват като въплъщение на божествата. Освен това всеки род има божество-покровител. Около храмовете и светилищата се отделя свещена територия, която се нарича хима или харам, където всичко се смята за неприкосновено (хорат, животните и растенията). На същото място е ситуиран и олтарът за жертвоприношения. Към VII в. човешките жертвоприношения вече не са лице. Но е възможно такива да се извършват с цел да се облегчи изхранването на семейството. В Корана се осъждат случаи на убийства от бедуините на момичета, които се смятат за тежест на семейството в годините на глад и немотия.

За посредници между човешкия и божествения свят се смятат джиновете и шейтаните. Те са добри и лоши и внушават на хората мисли и подбуди за действия. Хората не могат да имат пряк конткат с тях, той се осъществява посредством аррафите или кахините (предсказатели и прорицатели), които предсказват бъдещето, търсят изчезналото и разгадават скритото. Всяко племе притежава свой ариф или кахин, който помага на хората от племето, а също и на дошлите от далеч. Смята се, че поетите са вдъхновявани от джиновете[1].

Преходът към монотеизъм е обвързан с термина ширк, обстойно изследване по тази тема намираме в труда на Павел Павлович[2]. Този термин придобива отрицателна окраска и служи като опозиция на единобожието (таухид). Самият термин е употребен в Корана само четири пъти, но неговите многобройни производни се срещат в голямо количество стихове-знамения. Терминът ширк е определящ за арабския светоглед в епохата на джахилията преди появата на исляма. Така за шурака се смятат съдружаващите главния бог Аллах идоли. Неговото върховенство обаче се оспорва, пример за това е обичаят на арабите да отреждат част от реколтата и добитъка си за Аллах, който отивал за прехрана на бедняците, и част, която отивала за идолите. Ако частта за Аллах се получавала богата, джахилийските араби отнемали дял от нея и го прехвърляли за идолите. При обратната ситуация (голяма част от реколтата за идолите), те не прехвърляли нищо на Аллах, а всичко си оставало за идолите.

В труда си „Книга за идолите” Хишам Ибн ал-Калби[3] ни съобщава, че всяка къща в Мека има свой идол, на когото се покланят. Последното нещо, което правят преди да тръгнат на път, е да доконат идола си. А завърналият се от път при влизане в дома си първо се докосва до идола. Арабите от джахилийската епоха обичат да се покланят на идоли. Някои от тях изграждат свои капища, други взимат идол. Хората, които нямат възможност да построят капище или да вземат идол, слагат камък пред светилище или на друго място, което им харесва и извършват ритуални обиколки (дауар) около камъка, подобни на обиколките около светилището. Тези камъни носят името ансаб (единствено число насаб). В случай, че камъкът има вид на статуя, той се нарича санам или уасаб (множествено число аснам и аусаб). В „Книга за идолите” се съдържа сведение, че те могат да бъдат направени от дърво, злато или сребро.

Пътуващият човек, обикновено взима със себе си четири камъка като нарича единия свой Бог, а останалите три използва като поставка за котел по време на почивка. След почивката оставя камъка, при следващата извършва същото. Джахилийските араби извършват жертвоприношения за всеки от своите идоли, за да ги умилостивят. Но въпреки това признават превъзходството на Каабата, където извършават поклонението хадж и умра. Животните, които принасят в жертва за своите идоли са наричани ал-атаир, а мястото, където се провежда самия ритуал се нарича ал-итр.

Хишам Ибн ал-Калби посочва, че първият идол е на богинята Манат. Той се намира на брега на морето около планината ал-Мушаллал в местността Кудайд близо до Мека. В книгата си Джауад Али[4] споделя, че сред авторите говорещи за идола, не намира подробни сведения за самия него, единствено ат-Табари прави заключение, че вероятно идолът е капище. Според него не е разумно идолът да бъде просто скала или да стои сам в пустошта, изложен на слънце и вятър. Но също така той посочва и друго сведение, че Манат е скала, смятана за свещено място, на което поклониците проливат сълзи. Тези сълзи се явяват самото жертвоприношение. Те плачат като че ли се изсипва пороен дъжд, тъй като Манат е богинята на ветровете и дъждовете. Женските сълзи се смятат за жертвоприношение в предислямската култура, като еквивалент на проливане на кръв от страна на мъжете[5].

Около идола се извършват жертвоприношения и му се поднасят дарове, а почитащите го дават на децата си имена като Абд Манат, Зайд Манат, Саад Манат, Уз Манат и Аус Манат- различини при различините племена. Присъствието на идола в името на човека е от голямо значение, защото така се смята, че идолът му помага и му носи късмет. Почитането на Манат е широко разпространено сред много различни племена. Ибн ал-Калби споменава, че му се прикланят живеещите в Мека и Медина и наоколо племена, но най-силно го почитат племената ал-Аус и ал-Хазрадж.

В книгата на Ибн ал-Калби се съдържа сведение за тези две племена, че по време на поклонението заедно с останалите хора те спират на всички места от обичая, но не бръснат главите си. Тази част извършват на тръгване от долината Мина, като спират пред идола на Манат, обръсват главите си и остават там известно време. Без тази част те не смятат поклонението си за завършено. За наличието на идола се споменава и в Корана. Идолът е разрушен по заповед на пророка Мухаммад от Али.

Ибн ал-Калби посочва, че след Манат се появява идолът на богинята ал-Лат. Смята се, че тя е женският вариант на името на бога Аллах. Името й е геминирано „الالاهت“ подобно на „الالاه“ , което се превръща в „الله“ .

Идолът се намира в град ат-Таиф (разположен югоизточно от Мека, населяват го племената сакиф). Камъкът има четириъгълна форма и до него седи един юдеин, който непрекъснато вари савик (каша от ечемичено брашно с вода и масло). Авторът посочва, че ал-Лат е почитана от курайшитите и всички араби.А Джауад Али посочва, че името на ал-Лат се среща и в набатейски и сефеуитски текстове, което означава, че тя е почитана още от тяхното време. Тя е първото арабско божество, споменато от гръцки истроик- Херодот. Където се споменава като еквивалент на богината Минерва или Атина. Някои ориенталисти смятат, че ал-Лат е олицетворение на слънцето, други, че тя е богинята на планетата Венера.

Неин пазител е родът на Аттаб ибн Малик в племето сакиф, който въздига постройка над идола. Аарабите дават имена в чест на богинята като Зайд ал-Лат и Тайм ал-Лат, Ааид ал-Лат, Шии ал-Лат, Шакам ал-Лат, Уахаб ал-Лат, но това, което прави впечатление на иракския историк Джауад Али, е че никъде не се среща името Абд ал-Лат. За точното местонахождение на идола се посочва мястото на лявото минаре на джамията в ат-Таиф. Какви са причините за издигане на джамията на мястото на езическия храм не е известно- дали е символ на това, че ислямът заема мястото на езичеството и храмът на богинята отстъпва място на храма на Аллах. Или причиата е по-проста- наличието на вече съградени основи улеснява значително работата по посторяването на джамия. Някои смятат, че изграждането на джамията на това място е разчетена стъпка, за да остане спомен за тези, които приемат исляма, но остават верни на старите си божества.

Ибн ал-Калби посочва няколко предислямски поети, които споменават за ал-Лат, както и Корана. Сакифитите почитат идола до появата на исляма, когато пророкът изпраща единия от сподвижниците си ал-Мигура ибн Шууб да разруши и да изгори идола.

Третият женски идол е този на богинята ал-Узза. Името й означава „всемогъща”, а в епохата на джахилията култът към тази богиня е широко разпростронен по целия арабски полуостров. Еквивалентът й е гръцката богиня Афродита. Ал-Узза, както и друга богиня Руда е женското съответсвие на общосемитското божество Астар. Съществуват сведения, че идолът на ал-Узза са три акации, за доказателство на което ат-Табари ни посочва доста разкази. В същото време той ни дава множество други сведения, че идолът всъщност е бял камък[6].

Ибн ал-Калби ни представя верига на имена като доказателство за по-късното появяване на ал-Узза: баща – Тамим ибн Мурр, който назовава сина си Зайд Манат ибн Тамим ибн Мурр ибн Удд ибн Табиха, наричан още Абд Манат ибн Удд. Салаба ибн Укаба назовава сина си Тайм ал-Лат. Тайм ал-Лат ибн Руфайда ибн Саур и Зайд ал-Лат ибн Руфайда ибн Саур са ибн Уабра ибн Мурр ибн Удд ибн Табиха. Ибн ал-Калби посочва и името Тайм ал-Лат ибн ан-Намир ибн Касит, както Абд ал-Узза ибн Кааб ибн Сад ибн Зайд Манат ибн Тамим. Като проследим разположението на Манат, ал-Лат и ал-Узза в имената на тези откриваме, че ал-Узза се появява най-късно в тези вериги, което може да ни послужи като доказателство за наистина по-късната му поява спрямо другите два идола. Но както посочва Джауад Али, това могат да бъдат само догадки, защото времето е прекалено отдалечено от нас и трудно може да се определи с точност появата на идолите.

Средновековният автор посочва личността Абд ал-Узза ибн Кааб като първи назован с името на идола. Джауад Али пише за назованите от Ибн Дурейд имена сред курайшитите, които съдържат Абд ал-Узза: Абд ал-Узза ибн Каси, Абд ал-Узза Ибн Абд Манаф, Абд ал-Узза ибн Абд ал-Мутлиб.

Ал-Узза е почитана сред арабското население на Ирак, Шам, а също и сред набатейците и сефевидите. Исхак от Антиохия (V в.) в разказа си за бейт хур посочва името на ал-Узза, като я назовава Каукабта т.е. женска планета, която се появява сутринта, която при арабите от джахилията е точно ал-Узза. Набатейците с нея имат предвид Венера. Прокопий смята, че тя е Афродита. А според други тя е символ на луната.

За местонахождението на идола се посочва Нахлат аш-Шамийа във уади Хурад намиращ се срещу ал-Гумайр. Там е построено капище. Името давано от арабите в нейна чест е Абд ал-Узза, тя се смята за най-почитаната сред курайштите, които при посещенията си на идола му носят дарове и жертвоприношения, за да се смили над тях. При курайшитите се наблюдава обичай, при който обикалят около Каабата и повтарят клетва във вярност към трите идола ал-Лат, ал-Узза и ал-Манат. Ибн ал-Калби посочва няколко човека, които споменават ал-Узза, повечето от тях са предислямски поети. Като например Абу Джун-дуба ал-Хузали ал-Кирди, който казва, че жената, която той обича се кълне в ал-Узза. В нея се кълне и поетът на преходния период от племето ал-Аус Дирхам ибн Зайд ал-Ауси. За нейния жертвен одър наречен ал-Габгаб споменават поетът от племето хузайл Абу Хираш ал-Хузали, поетът Нухайка ал-Фазари и Кайс ибн Мункиз ибн ‘Убайд нбн Датир ибн Хабашийа ибн Салул ал-Хузаи.

За пазители на идола са посочени бану шайбан ибн джабир ибн мурра ибн абс ибн рифаа ибн ал-харис ибн утба ибн сулайм ибн мансур от живещото на границата между Неджд и Хиджаз северноарабско племе сулайм. Арабите продължават да се покланят на идола до появата на исляма. В „Книга за идолите” намираме интересна история, която разказва, как Абу Лахаб отишъл да види Абу Ухайха Саид ибн ал-Аса ибн Умаййа ибн Абд Шамс ибн Абд Манаф, който бил поразен от сериозна болест. Абу Лахаб видял, че Абу Ухайха плаче, и го попитал дали не плаче заради неизбежната смърт. Абу Ухайха му отговорил, че се страхува хората да спрат да почитат ал-Узза след смъртта му. Абу Лахаб го успокоил, че хората почитат ал-Узза не заради Абу Ухайха, а заради самия идол и няма да спрат да му се покланят след смъртта на пазителя. Тогава Абу Ухайха се успокоил, а Абу Лахаб останал много учуден.

А ето друга история за ал-Узза, която научаваме от книгата. Тази история бележи края на култа към идола. Името на последния разказвач в иснада е Абу Бакр Ахмад ибн Мухаммад ал-Джаухари, който разказва, че ал-Узза е била зъл дух, който обитавал три акации в долината Нахла. Когато пророкът влязъл в Мека, изпратил Халед ибн Уалид в долината Нахла да намери трите акации и да отсече първата от тях. Халед ибн Уалид сторил това, но не видял нищо. Тогава пророкът го изпратил да отсече и втората, но отново не видял нищо. Когато се върнал да отсече третата акация, видял етиопка с разрошени коси, положила ръце на шията си и скърцаща със зъби. Зад нея видял пазителя й Дубаййа ибн Харами аш-Шайбани ас-Сулами, който призовал ал-Узза да се защити и да убие Халед. Но тя не сторила нищо, а Халед я ударил и й разцепил главата, тогава тя се превърнала в пепел. След това убил Дубаййа, а после се върнал при пророка и му докладвал стореното.

Павел Павлович посочва[7], че в Палмира съществува култът към божествата Азизос и Мунимос. Смята се, че Азизос е едно от имената на Зорницата, която при северните араби е ал-Узза. Някои от настенните рисунки представят първия бог пред колесницата на слънцето, втория след нея. Тези имена в последствие влизат като едни от прекрасните имена на Аллах като азиз – всесилен и муним – всеблагодатен. Съществува предполжение, че Ал-Лат и Ал-Узза са идентични и Ал-Узза (весмогъща) е название на висше женско божество и най-вароятно майката на всички божества. Ал-Лат и Ал-Узза се приемат за майка на боговете, а в някои райони се смята за жена на Аллах.

Освен трите женски идола арабите почитат и много други, които обаче нямат такава стойност като ал-Лат, ал-Узза и Манат. Както казва Ибн ал-Калби, идолите на курайшитите са разположени както в самата Кааба, така и пред нея. Един от тях е Хубал. Имал форма на човек с отчупена дясна ръка, която в последствие курайшитите заменили със златна. Идолът придобива името Хубал на Хузайма, тъй като Хузайма ибн Мудрик ибн ал-Йас ибн Мудар пръв поставил идола в Каабата. Интересен е факта, че пред идола са били поставени седем стрели, на едната стрела имало надпис „чистокръвен”, а на другата „чужд”. При съмнение в бащинство на дете, донасяли жертва на Хубал и хвърляли стрелите. Така се определяло дали детето е чуждо или не. Имало е стрела за сключване на брак и за мъртъвци. Често се обръщали към Хубал за решаване на някакъв въпрос, хвърляли стрели и се съобразявали с „подсказаното” от него решение. Спрямо една от легендите стрели по идола хвърлял и Абд ал-Мутталиб – бащата на Абдаллах (бащата на пророка Мухаммад). Абд ал-Мутталиб се заклел, че ако му се родят 10 сина, ще жертва единия за Хубал. Когато му се родил последният син, дядото на пророка започнал да хвърля стрели по идола и да гадае кой от синовете да жертва. Изборът паднал върху Абдаллах, но нежелаейки да губи сина си, Абд ал-Мутталиб хвърлил стрели с въпроса дали да жертва сина си или сто камили. Изборът паднал върху стоте камили.

Други два идола според Ибн ал-Калби са Исаф и Наила, които били превърнати в камъни и поставени сред другите идоли, за да служат за назидание на хората. Но с течение на времето хората започнали да се покланят и на Исаф и Наила, като на останалите идоли. След това пред тях започнали да извършват жертвопринашения на животни.

В „Книга за идолите” се споменава и Руда(една от най-древните и почитани богини на Централна и Северна Арабия) – капището на племето рабиа ибн кааб ибн сад ибн зайд манат, което е разрушено от поета от пелемето тамим ал-Мустаугир. Друг идол е Манаф, за който има малко сведения. Зу-л-Халаса вероятно е божеството на войната, той също е от почитаните идоли – изписан камък с подобие на венец. Бил е разположен в Табала (град по пътя от Йемен към Мека). Пазителите му са бану умама от племето бахил ибн асур. Почитали го и южните племена баджила, хасам и азд ас-сарат, както и живеещите наблизо родове от северноарабското племе хавазин.

Идолът Саад е почитан от потомците на Кинана Малик и Милкана. Името „саад” означава „щастие, благоденствие”- дълъг камък. Бану мунхиб ибн даус от племето даус почита идола Зу-л-кафейн („ с две ръце”). Идолът Зу-ш-шара е почитан от бану ал-харис ибн йашкур ибн мубашшир от племето ал-азд (това е върховното божество на набатейския пантеон Душар). Племената кудаа, лахм, джузам, амила и гатафан почитали идола ал-Укайсир. Племето музайна почита идола Нухм. Племето азд ас-сарат почитало идола Аил, племето аназа- идола Суайр, племето хаулан- идола Умйанис. Джауад Али говори за идол, който отсъства в „Книга за идолите”- Джалсад, почитан от киндитите.

Идоли останали от времето на Ной са Уадд, Суаа, Йагус, Йаук и Наср. За тях Ибн ал-Калби споделя история донесена от миналото” Уадд, Суаа, Йагус, Йаук и Наср са били праведни хора и починали в един и същи месец. Техните роднини скърбяли по тях и тогава един от потомците на Кабила казал: „О, хора, искате ли да ви направя пет идола по тяхно подобие, но душа в тях няма да мога вдъхна?” -„Да”- казали те, и той изсякъл за тях пет идола по подобие на тези хора и ги поставил за тях.” В тази история проследяваме една възможна поява на идолопоклоничеството.

Ибн ал-Калби споделя, че то идва още от времето на Адам. Ето друга история предадена чрез дълъг иснад в „Книга за идолите” . Поклонението на идоли започнало от това, че, когато Адам починал, синовете на Шис Ибн Адам го погребали в една пещера в една планина в държавата Хинд (Индия). Тази планина се наричала Науз и била най-плодородната планина на земята. Потомците на Шис са посещавали тялото на Адам в пещерата, покланяли му се и призовавали за милост божия за него. Един от потомците на Кабила (Каин), син на Адам казал : „О деца на Кабила! Потомците на Шиса имат нещо, около което обикалят и, на което се покланят, а вие нямате нищо”. После изсякъл за тях идол и бил първия, който сторил това.

Арабският езически пантеон по време на джахилията е многолик и разнообразен. В източниците присъстват множество имена, за някои от тях съществуват многобройни сведения, а някои се споменават мимолетно. За много от фактите е трудно да съдим обективно от толкова дълго времево разстояние и някои от тях остават само предположения.

Библиогрофия:

Павлович, П. История и култура на древна Арабия. София, 2001
Павлович, П. „Космогонични и есхатологични представи в епохата на Джахилията”. В: Арабистика и ислямознание. Студии по случай 60-годишнината на проф. д.и.н. Йордан Пеев. София, 2001.
Теофанов, Цв. Арабската средновековна култура. Т.1, София, 2001, Т.2, София, 2002.
Хишам ибн Мухаммад ал-Калби. Книга об идолах (китаб ал-аснам). М. Восточная литература. 1984
Большаков, О.Г. История халифата, т.1
جواد علي، تاريخ العرب قبل الإسلام، ج6

--------------------------------------------------------------------------------
[1] Большаков, О.Г. История халифата, т.1

[2] Павлович, П. История и култура на древна Арабия. София, 2001

[3] Хишам ибн Мухаммад ал-Калби. Книга об идолах (китаб ал-аснам). М. Восточная литература. 1984

[4] جواد علي، تاريخ العرب قبل الإسلام، ج

[5] Теофанов, Цв. Арабската средновековна култура. Т.1, София, 2001, Т.2, София, 2002.

[6] جواد علي، تاريخ العرب قبل الإسلام، ج

[7] Павлович, П. „Космогонични и есхатологични представи в епохата на Джахилията”. В: Арабистика и ислямознание. Студии по случай 60-годишнината на проф. д.и.н. Йордан Пеев. София, 2001.

Алевтина Плочева