четвъртък, 22 юли 2010 г.

Хадис 33: Премахването на порицаваното е ислямско задължение


«من رأى منكم منكرا فاليغيّـره بيده، فإن لم يستطعْ فبلسانه، فإن لم يستطعْ فبقلبه، وذلك أضعف الإيمان» — رواه مسلم.

От Абу Са‘ид ал-Худри (Аллах да е доволен от него) е предадено, че той е чул Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да казва: “Който от вас види нещо порицавано, нека го промени с ръката си, а ако не може [с ръката си, нека го промени] с езика си, а ако [и така] не може [нека го промени] със сърцето си, и това е най-слабата вяра”. — Хадис, предаден от Муслим.

Муслим разказва този хадис в глава “الإيمان ” (ал-Имāн — Вярата), раздел “بيان كون النهي عن المنكر من الإيمان، وأن الإيمان يزيد وينقص، وأن الأمر بالمعروف والنهي عن المنكر واجبان ” (Баян кауни-н-нехйи ‘ани-л-мункари мина-л-имāн уа анна-л-имāна язиду уа янкусу, уа анна-л-амра би-л-ма‘руфи уа-н-нехйа мина-л-мункари уāджибāни — Поясняване на това, че забраната на порицаваното е от вярата, че вярата се увеличава и намалява и че повеляването на одобряваното и забраняването на порицаваното са задължителни), номер 49.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“От вас” — тоест, от пълнолетните мюсюлмани. Това е обръщение към цялата общност.

“منكرا”(Мункаран — Порицавано) — което е изоставяне на уāджиб (задължение) или извършване на нещо, което е харāм (забранено), дори то да е незначително малко.

“Нека го промени” — нека го премахне, нека го разкара и го замени с послушание.

“С ръката си” — ако промяната зависи от това, като счупването на машините за развлечения, приборите за пиене на вино, непозволяването на жестокия да удари и други подобни.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Поводът за преданието на Абу Са‘ид (Аллах да е доволен от него).

Муслим разказва от Тāрик ибн Шихāб, че той казал: “Първият, който започна с хутбата в байрамските дни бе Маруāн. Когато го направи, един човек стана и каза: ‘Намазът е преди хутбата’. След това каза: ‘Той не изпълни онова, което ти го учеше, че байрям-намазът се изпълнява преди хутбата’. А Абу Са‘ид каза: ‘Този човек изпълни онова, което е негов дълг’ — тоест, отричането на онова, което противоречи на сунната на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари). След това каза: ‘Чух ...”, хадиса, който разглеждаме.


А при Бухāри и Муслим се казва, че Абу Са‘ид (Аллах да е доволен от него) е бил този, който го дръпнал за ръката и му казал онова, което бе казано, а Маруāн му е отвърнал подобно на онова, което бе споменато. Навярно човекът първо е порицал с езика си, а след това Абу Са‘ид (Аллах да е доволен от него) се е опитал да промени порицаваното с ръката си, Аллах знае най-добре.

2. Полагането на всички сили в борбата срещу последователите на лъжата.

Откакто свят светува лъжата и истината са свързани. Всеки път, когато жаравата на вярата угасне в душите, Всемогъщият и Велик Аллах изпраща някой, който да я разпали и подготвя за истината хора, които да я възродят и да я защитават. И така, последователите на лъжата и заблудата остават в подчинение, но ако им се удаде възможност, те веднага са активизират, за да сеят развала и зло по земята. Тогава мисията става трудна за онези, чиито сърца са озарени от вярата, за да могат да застанат пред злото и да го ударят по лицето и на дело, и на думи, и с гняв на душата и отвращение на сърцето. Успокоение от злите угнетители, удовлетворение от техните дела и подчиняване на тях, може да се случат единствено от онези, в чиито сърца пламъкът на вярата е изгаснал и те са се удовлетворили с унижението в земния живот и унизителното мъчение в отвъдния.

В хадис, предаден от Муслим с първоизточник Ибн Мас‘уд (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Всеки Пророк, който Аллах е изпращал в дадена общност преди мене, е имал последователи и помощници от своята общност, които възприемали неговата сунна и се ръководели по нея. След тях се появили приемници, които говорели онова, което не вършели и правели онова, което не им е било повелено. Така че, и онзи, който се бори с тях с ръката си е вярващ, и онзи, който се бори с тях с езика си е вярващ, и онзи, който се бори си тях със сърцето си е вярващ. Зад това вече не остава вяра дори и колкото едно синапено семе”. “Помощници” — които са били чисти и искрени. “Синапено семе” — служи като пример за нещо, което е много малко.

3. Отричането на порицаваното.

Цялата общност е единодушна, че порицаваните неща задължително трябва да се отричат. Така че, мюсюлманинът е длъжен да отрича порицаваното според силите си и да го променя според способностите си: или на дело — с ръката си; или на думи — с езика си; или със сърцето си:

а) отричането със сърцето;

Познаването на одобряваното и порицаваното и отричането на порицаваното със сърцето са от нещата, които са фард-ул-‘айн (конкретно задължение) за всеки мюсюлманин и които в никакъв случай и от никого не отпадат. Така че, онзи, който не познава одобряваното и порицаваното със сърцето си, се погубва, а онзи, който не отрича порицаваното със сърцето си, това сочи, че вярата го е напуснала. В предание, разказано от Абу Джахифа (Аллах да е доволен от него) се казва, че ‘Али (Аллах да е доволен от него) е казал: “Първото нещо от борбата, в което ще бъдете надвити, ще бъде борбата с ръцете ви, след това борбата с езиците ви, след това борбата със сърцата ви. Когато сърцето няма да познава одобряваното и няма да отрича порицаваното, всичко ще се преобърне с главата надолу и онова, което е било най-високо, ще стане най-низко”. Ибн Мас‘уд (Аллах да е доволен от него) е чул веднъж един човек да казва: “Погубен е онзи, който не повелява одобряваното и не забранява порицаваното”, при което той казал: “Погубен е този, който не познава със сърцето си одобряваното и порицаваното”.

б) отричането със сърцето при безсилие;

Отричането със сърцето избавя мюсюлманина от отговорност, ако той няма силата да отрича с ръката или езика. Ибн Мас‘уд (Аллах да е доволен от него) казва: “Който живее дълго от вас ще види хора, които отричат, но единствено Аллах ще знае, че той го отрича със сърцето си”. Безсилието се изразява в страха от постигането на вреда на тялото или Богатствата на човека, при положение, че той няма силата да понесе това. Но ако му се стори, че няма да му се случи нищо такова, тогава задължението да отрича порицаваното със сърцето си не само че не отпада от него, а е необходимо да го отрича с ръката или езика според възможностите. В хадис, предаден от Ахмад и Ибн Мāджа, с първоизточник Абу Са‘ид ал-Худри (Аллах да е доволен от него) се казва, че той е чул Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да казва: “Аллах ще запита всеки човек в Съдния ден и ще му каже: ‘Какво ти попречи, когато видя порицаваното нещо, да го отречеш?’ И когато Аллах подскаже на човека оправданието му, той ще каже: ‘Господарю, надявах се на извинение от Тебе и опрощаване, и ме беше страх да не ме сполетят неприятности от хората, свързани с мене или Богатствата ми’.”

в) удовлетворяването от греха е — голям — грях;

Който узнае, че дадено нещо е грях и се удовлетвори от него, той вече е извършил голям грях и е нарушил всички забрани, все едно дали е бил свидетел на извършването му, или не. Неговият грях в този случай се равнява на този, който е видял извършването му, но не го е отрекъл. В хадис, предаден от Абу Дāуд, с първоизточник ал-‘Урс ибн ‘Умайра (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Ако се извърши грях на земята, този, който го види и изпита отвращение от него — друг път е казал: и го порицае —, ще е като този, който не го е видял. А този, който не го е видял, но се е удовлетворил от него, ще бъде като този, който го е видял”. Това е така, защото с удовлетворяването от греха се пропуска порицаването със сърцето, а както разбрахме порицаването със сърцето е поголовно задължение (фард-ул-‘айн), а изоставянето на поголовните задължения е от големите грехове. Словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “...Този, който го види и изпита отвращение от него, ще е като този, който не го е видял...” тоест, от гледна точка на това, че няма да му се пише грях, което ще стане когато е безсилен да го промени с ръката или езика си, както разбрахме.

г) за порицаването с ръката или с езика съществуват две предписания;

Фарз-кифāйа.

Ако порицаваното нещо се види или узнае от повече от един мюсюлманин, тогава всички са задължени да го порицаят и променят. Изпълнят ли го някои от тях, дори и само един, това е достатъчно и изискването от другите отпада. Но, ако нито един не го направи, на всеки, който е имал възможността да го направи, без да има извинение, нито страх, му се пише грях. Предписанието, че порицаването в този случай е фарз-кифāйа, се извлича от словата на Всевишния: “И нека сред вас има общност, която зове към благото и повелява одобряваното, и възбранява порицаваното...”, (Āли ‘Имрāн: 104). Общността е групата, която е част от мюсюлманите.

— Фарз ‘айн.

Ако порицаваното нещо се види или узнае само от един мюсюлманин и той е в състояние да го порицае или промени, в този случай то става задължително за него. Същото е положението и ако то се види или узнае от група мюсюлмани, но само един е в състояние да го порицае или промени. И в този случай то е негово задължение. Ако той не го направи, на него му се пише грях. Това сочи най-общият смисъл на словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Който от вас види нещо порицавано...”, тоест другите не са го видели. Подобно на виждането и узнаването или отдаването на възможност.

4. Последствията от изоставянето на премахването на порицаваното нещо, когато човек има силата да го направи.

Ако забраняването на порицаваното се изостави, злото ще се засили по земята, прегрешенията и разпътният живот ще се разпространят, ще се умножат морално пропадналите хора, те ще завладеят добрите хора и ще ги покорят. Тогава добрите хора ще са безсилни да ги обуздаят, след като навремето са имали тази сила. Тогава признаците на добродетелта ще бъдат заличени и ще се разпространят пороците. Когато настане това време, всички ще заслужат гнева на Всевишния Аллах, Неговото унижение и отмъщение. Всевишния казва: “Неверниците от синовете на Исраил бяха прокълнати с езика на Дауд и на Иса, сина на Мариам. Това е, защото не се подчиняваха и престъпваха Не се възпираха взаимно от порицаваното, което сториха. Колко лошо е онова, което са сторили”, (ал-Мā’ида: 78-79). “Не се възпираха взаимно” — когато някой видеше друг да прави порицавано нещо, не го възпираше и не му забраняваше да го прави. Хадисите в тази връзка са много. Ето някои от тях:

В хадис, предаден от Абу Дāуд, с първоизточник Абу Бакр (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Ако сред едни хора се извършват прегрешения и те имат силата да променят това положение, но не го направят, тогава има опасност скоро Аллах да изпрати на всички тях наказание”. В друг ривает: “Ако сред едни хора се извършват прегрешения и те са повече от онези, които ги извършват...”. В хадис, предаден също от него, с първоизточник Джарир (Аллах да е доволен от него) се казва, че той е чул Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да казва: “Ако един човек се намира сред хора, сред които извършва прегрешения и те имат силата да го възпрат, но не го направят, тогава Аллах ще им изпрати мъчение преди да умрат”. При Ахмад е с думите: “Ако сред едни хора се извършват прегрешения, и те са по-силни и повече от онези, които ги извършват, но не ги възпират, тогава Аллах ги обхване с мъчение”.

В хадис, предаден също от него, с първоизточник ‘Адий ибн ‘Умайр (Аллах да е доволен от него) се казва, че той е чул Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да казва: “Аллах не наказва всички заради отделни хора, докато не видят порицаваните неща да се вършат сред тях и те имат силата да ги порицаят и възпрат, но не го направят. Случи ли се това, Аллах наказва с мъчение и едните, и другите”. В друг ривает: “...Но ако порицаваното нещо се извърши явно, тогава наказанието заслужават всички...”. “Всички” — всички хора, целият народ. “Отделни хора” — това са онези, които извършват грехове. “Явно” — обявявайки го открито, така че да се вижда и да се узнава от всички хора.

Достатъчен в тази връзка е чудесният пример, който ни е дал Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) със своето чудесно красноречие и многозначни слова, когато е казал: “Онзи, който порицава делата, забранени от Аллах и полага всички усилия да ги възпира и премахва, и онзи, който попада в тях и ги извършва са като онези, които са хвърлили жребий за един кораб, и на някои от тях се паднало да са отгоре на кораба, а на други да са отдолу. И така, когато тези, които са били отдолу, изпомпвали водата от дъното, преминавали покрай онези, които са отгоре и казвали: ‘Ех, да можехме да пробием една дупка в нашия дял, без да бъдем притеснявани от тези, които са от горната страна на кораба’. Ако те ги оставят да извършат онова, което желаят, всички ще загинат. Но, ако им попречат да го направят и ги възпрат от желанието им да пробият кораба, тогава и те ще се спасят, и ще накарат всички да се спасят”, хадис, предаден от Бухāри.

Хадисът сочи, че всяко порицавано нещо, което човек извършва в обществото си не е нищо друго освен една опасна пробойна в корпуса на целостта и благополучието на това общество.

5. Поправяне на грешно разбиране.

Много мюсюлмани грешат, когато желаят да оправдаят бягството и пропуските си по отношение на отричането на порицаваното, като се аргументират със словата на Всевишния: “О, вярващи, ваш дълг е да пазите душите си. Не ще ви навреди онзи, който се е заблудил, ако сте на правия път...”, (ал-Мā’ида: 105). Тъй като самият айет отправя призив да се отрича порицаваното, ако бъде разбран правилно. В хадис, предаден от Абу Дāуд и други, с първоизточник Абу Бакр (Аллах да е доволен от него) се казва, че той е казал: “ Вие четете този айет: «... Ваш дълг е да пазите душите си. Не ще ви навреди онзи, който се е заблудил, ако сте на правия път ...» и го поставяте не на мястото му. Ние чухме Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да казва: «Ако хората видят тиранина и не го възпрат, скоро Аллах ще ги обхване с наказание».”

Науауи казва в тълкуването на сборника на Муслим: “Правилното направление сред учените относно значението на този айет е: ‘Ако вие направите онова, с което сте натоварени, на вас не ще ви навредят пропуските на другите’, както казва Всевишния: «... Никой съгрешил не ще носи греха на друг ...», [ал-Ан‘āм: 164]. Щом това е така, онова, с което сте натоварени е да повелявате одобряваното и да забранявате порицаваното. Ако човек го направи, но събеседникът му не му се подчини, след това вече няма упрек за този, който го е направил. Това е така, защото той е направил онова, което се изисква от него — той е длъжен да повелява и да забранява, но не и да гарантира приемането. Но все пак, Аллах знае най-добре.”

6. Изоставянето на отричането от страх да не се случи по-голяма вреда.

Ако пълнолетният мюсюлманин има силата да отрича порицаваното нещо, на което става свидетел или което узнава, но му се струва, че резултатът от отричането на порицаваното нещо ще бъде по-голямо зло от онова, което той отрича или премахва, в този случай задължението на отричането отпада от него. Това е така, в изпълнение на един принцип от мюсюлманското право, който гласи: “Извършва се по-леката вреда, за да се избегне по-голямата” (يرتكب أخفّ الضررين تـفاديا لأشدّهما).

Тук е необходимо да се отбележи, че онова, което кара да отпадне задължението да се отрича порицаваното, е надделяването на вероятността да се случи точно така, а не просто допускането и възможността, от които много мюсюлмани се възползват, за да оправдаят изоставянето на това голямо задължение от законите на Всемогъщия и Велик Аллах.

7. Повеляването и забраняването за тези, които узнават или при които надделява предположението, че то няма да се приеме.

Учените са на мнение, че е задължително да се повелява и забранява на човек, за когото се знае, че няма да го приеме, за да има извинение за повеляващия или забраняващ мюсюлманин и поради това, че от него се иска да повелява или забранява, а не да накара то да бъде прието, както това бе пояснено от Науауи (Аллах да се смили над него) по-горе в обяснението. Това е така, защото Всевишния Аллах казва: “И напомняй! Ти си само за да напомняш”, (ал-Гāшийа: 21). Също: “...Твой дълг е само посланието...”, (аш-Шура: 48). Също: “И поучавай! Наистина поучението носи полза на вярващите”, (аз-Зāрийāт: 55). Това е и смисълът, който е целял Абу Са‘ид (Аллах да е доволен от него), когато е казал: “Този човек изпълни онова, което е негов дълг”. Всевишния Аллах ни съобщава за онези, които са порицали деянието на престъпващите в съботата, макар че са знаели че от това тяхно увещание и порицание няма да има полза. Всевишния казва: “И когато една група от тях рече: “Защо увещавате народ, който Аллах ще погуби и ще мъчи с тежко мъчение?”, рекоха: “За извинение пред вашия Господ и за да се побоят!””, (ал-А‘рāф: 164).

В този айет се съдържа открито отхвърляне, насочено към онези, които се страхуват да повеляват одобряваното и да отричат порицаваното и желаят да възпрат и другите от изпълняването на задължението им, казвайки: “Не изтощавай себе си! Остави всичко както си е! Няма полза от думите!”. А може би и използвайки като аргумент словата на Всевишния: “Не ти напътваш, когото обичаш...”, (ал-Касас: 56). Такива хора забравят, че този айет е низпослан заради Абу Тāлиб[1], когото Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) не спирал да призовава към исляма, да му повелява одобряваните дела и да му забранява порицаваните чак до последния му дъх, когато изговорил последните си слова и останал верен на езичеството. Този айет бил низпослан като утешение на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), тъй като той се измъчвал за чичо си, който приживе го защитавал и му помагал. Този айет бил низпослан и за да му поясни, че той не може да постави напътствието в сърцето на човека, когото обича, а не че му забранява да повелява и да забранява. Че как иначе, когато Всевишния Аллах казва: “...Ти насочваш към правия път...”, (аш-Шура: 52). Също: “Извести онова, което ти бе повелено...”, (ал-Хиджр: 94).

8. Казването на истината без страх или боязън.

Мюсюлманинът трябва да повелява одобряваното и да забранява порицаваното без да обръща внимание на високопоставеността на онзи, на когото повелява или забранява, все едно дали той заема висок пост, произхожда от знатен род или от Богато семейство. Той трябва да го прави без да обръща внимание на упреците на хората, на техните пречки или оставяне без поддръжка. Също така и без да обръща внимание на материалните или морални неприятности, които е възможно да му се случат, когато той може да ги понесе и вмести в своя потенциал. Той трябва да използва мъдростта в тази си дейност и да се обръща към всекиго според това, което му приляга и да отдава на всеки случай онова, което е най-подходящото за него. В хадис, предаден от Тирмизи и Ибн Мāджа, с първоизточник Абу Са‘ид (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал в една хутба: “Да ви кажа ли нещо?! Човек не бива да се отказва поради величието на хората да казва истината, ако я научи”. Тогава Абу Са‘ид (Аллах да е доволен от него) заплакал и казал: “Ох, видяхме такива неща, че се уплашихме”. Същият хадис се разказва и от Имāм Ахмaд с добавката: “Защото това да се казва истината или да се напомня на велик човек, не приближава смъртта и не отдалечава препитанието”. В хадис, предаден от Ахмaд и Ибн Мāджа, с първоизточник Абу Са‘ид (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Никой от вас да не се отнася пренебрежително към себе си”. Тогава хората го попитали: “О, Пратенико на Аллах, как някой от нас може да се отнесе пренебрежително към себе си?” А той отговорил: “Да вижда повелята на Аллах относно нещо, която го задължава да проговори слова, за да го промени, но той да не го направи. След това Аллах да му каже: «Какво ти попречи да кажеш на еди кой си еди какво си?» А той да Му отговори: “Уплаших се от хората”. При което Аллах да каже: «От Мене трябваше да се плашиш»”.

Учените казват: Двата хадиса се отнасят за случаите, когато пречката за отричането е само уплахата, а не страхът, който прави така, че отричането да отпадне, което вече споменахме, като нещата, от които се опасява да не доведат по-голямо зло или да нанесат вреда на човека или Богатствата му, която той не може да понесе.

9. Повеляването, насочено към началниците и забраната, насочена към тях.

Повеляването на одобряваното и забраняването на порицаваното са уāджиб за общността, така както то е и нейно право. Общността се състои от началник и подчинени. И както началниците са длъжни да повеляват и да забраняват на подчинените си, така и общността е длъжна да повелява и забранява на началниците си, в изпълнение на задължението си и в отдаване на дължимото право. Вече споменахме хадиса на Муслим: “...Така че, и онзи, който се бори с тях с ръката си...”. Борбата с тях означава, да се премахнат с ръцете порицаваните дела, например да излее вината им, да счупи инструментите за техните развлечения и да не изпълнява с ръката си прегрешенията или угнетяването, ако му нареждат това.

Са‘ид ибн Джубайр казва: “Попитах Ибн ‘Аббāс: ‘Нима трябва да повелявам одобряваното на султана и да му забранявам порицаваните неща?!’ А той ми отговори: ‘Ако те е страх, че ще те убие, не’. След време пак го попитах, но той ми отговори по същия начин. След време пак го попитах, но той пак ми отговори по същия начин като добави: ‘Ако непременно трябва да го направиш, това да стане когато сте насаме’.” Тāус казва: “Един човек дойде при Ибн ‘Аббāс и каза: ‘Да отида ли при този султан и да му кажа какво да прави и какво не?’ А той отговори: ‘Недей да му бъдеш изпитание’. Човекът каза: ‘А ако ми нареди да извърша прегрешение спрямо Аллах?’ А той му отговори: ‘Това ли искаш? Тогава бъди мъж’.”

Имамът на Мекка и Медина е казал: “Ако управителят извършва злини по време на управлението си и неговата несправедливост излиза наяве, и не се поучава от злодеянията си с думи, тогава влиятелните лица имат правото да организират заговор и да го свалят от власт”. Науауи казва: “Това се отнася за случаите, когато няма опасение той да предизвика по-големи бели”.

Аллах да бъде доволен от Абу Бакр, защото когато заел поста халиф, застанал пред хората, за да постави пред тях своята правилна политика на управление, по която и управляващият и управляваните са равни. Той е казал: “Бях избран да съм ваш ръководител без да съм най-добрият от вас. Ако постъпя добре, помагайте ми. Ако постъпя неправилно, поправете ме. Подчинявайте ми се, докато аз се подчинявам на Аллах по отношение на вас. Ако аз не Му се подчиня, вие не ми се подчинявайте”.

Аллах да бъде доволен и от ‘Омар, тъй като е потвърдил, че дълг на подчинените е да дават добри съвети, а дълг на управниците е да ги приемат. Веднъж един човек му казал: “Имай страх от Аллах, ей, ‘Омар”, след което започнал да говори грубо. Някои, които искали да станат приближени на султана и да спечелят обичта му, се възползвали от случая и казали: “Бъди по-умерен към Емиру-л-му’минин (Повелителя на вярващите)!” На което ‘Омар (Аллах да е доволен от него) отвърнал: “Няма нищо добро във вас, ако не ни ги казвате — тоест, добрите съвети. И няма нищо добро в нас — тоест, управниците —, ако не ги приемаме”
Нека Аллах стори така, че управниците на мюсюлманите да имат щастието да се ръководят по онези изключителни господа.

10. Взаимно наставление, не раздор.

От мюсюлманите не се иска да променят порицаваните неща с меч и оръжие, което да доведе до раздори и проливане на мюсюлманската кръв, а искреното взаимно наставление, което представлява същността на религията, както разбрахме от гореспоменатото за двамата халифи. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Религията е наставление”. При което го попитали: “За кого?” А той отговорил: “За Аллах, за Неговата книга, за Неговия Пратеник, за водачите на мюсюлманите и техните народи”, — хадис, предаден от Муслим. Наставлението за Книгата на Аллах се изразява в извършването на делата според нея. Наставлението за Неговия Пророк (Аллах да го благослови и с мир да го дари) се изразява в придържането към неговата сунна. А наставлението за мюсюлманите — все едно дали са водачите или народът — се изразява във взаимното повеляване на одобряваните неща и взаимното забраняване на порицаваните неща. Всевишния казва: “А вярващите мъже и жени са покровители един на друг. Те повеляват одобряваното и възбраняват порицаваното, и отслужват молитвата, и дават милостинята зекят, и се покоряват на Аллах и на Неговия Пратеник. Тези Аллах ще помилва”, (ат-Тауба: 71).

11. Грубостта и мекотата при повеляването и забраняването.

Повеляването на одобряваните неща и забраняването на порицаваните трябва да става с мъдрост, така както казва Всевишния: “Призовавай към пътя на твоя Господ с мъдрост и хубаво поучение...”, (ан-Нахл: 125). Мъдростта се различава в зависимост от състоянието на онези, на които се повелява или забранява, в зависимост от онова, което се повелява или забранява и в зависимост от онова, което ще е най-полезно и най-красноречиво при укоряването. Така че, понякога е необходимо да се използва мекотата в говоренето, любезността и ласкаенето, а друг път най-подхожда единствено строгостта и грубостта. Всевишния казва в обръщение към Муса и Хāрун (Аллах да ги приветства): “Идете при Фараона! Той наистина престъпи. И му говорете с благи слова, за да си припомни или да се побои!”, (Тā хā: 43-44). Казва също: “Извести онова, което ти бе повелено...”, (ал-Хиджр: 94).

Именно заради това, човекът който ще повелява и забранява трябва да притежава ред качества, най-важни от които са: доброжелателството, благоразумието, справедливостта и знанието. Суфян ас-Саури казва: “Само този, който притежава следните три качества, може да повелява одобряваните неща и да забранява порицаваните: да бъде доброжелателен към онова, което повелява и доброжелателен към онова, което забранява; да бъде справедлив към онова, което повелява и справедлив към онова, което забранява; и да има знание към онова, което повелява и знание към онова, което забранява”
Имāм Ахмад (Аллах да се смили над него) казва: “Хората имат нужда от ласкаво и доброжелателно отношение, от това, повеляването на одобряваните неща да става без грубост. Изключение прави само онзи, който открито обявява порочните си постъпки, на такъв човек не се полага почтително отношение”. 
Ахмед казва също: “Човек трябва да повелява с доброжелателство и покорност. Ако стане така, че да чуе от другите нещо, което го отвращава, той не трябва да се ядосва, защото в противен случай ще постъпи егоистично”. 
Също казва: “Когато последователите на Ибн Мас‘уд преминавали сред хора и виждали от тях неща, от които те се отвращавали, казвали: ‘По-полека, Аллах да се смили над вас. По-полека, Аллах да се смили над вас’.”

12. Проявата на търпеливост и понасянето на неприятностите при повеляването и забраняването.

Ибн Шубурма казва, което се посочва и от Имāм Ахмад: “Повеляването на одобряваните неща и забраняването на порицаваните неща е като джихāда — един човек в него е длъжен да бъде търпелив срещу двама, на него му е харāм да избяга от тях. По-голямо от това търпение не се изисква от него, но ако може да понася неприятностите и има силата да се справи с тях, то това е по-добро. Всевишния казва: «...Повелявай одобряваното, и възбранявай порицаваното, и бъди търпелив към онова, което те сполети...» [Лукмāн: 17]. А ако го е страх от наругаване или чуване на лоши думи, подобни неща не правят така, че порицаването да отпадне от него”.

13. Чест и достойнство, не унижение.

Неприятностите, които сполитат човека по време на повеляването и забраняването му не са унижение или оскърбление, а сила, чест и висота както на земята, така и в отвъдното. Подобни неприятности са свидетелство, извисяващо човека до ниво на мъченичество, и то най-великото мъченичество. Веднъж Имāм Ахмад бил попитан: “Не е ли предадено от Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), че той е казал: «Мюсюлманинът не трябва да унижава себе си», тоест, да излага себе си на опасност, с която не може да се справи?” На което той отговорил: “Този хадис не се отнася за онова, което вие си мислите”. Тоест, той се отнася за този, който познава себе си и знае, че няма да понесе неприятността и няма да има търпение да го понесе, а ние говорим за онзи, който познава себе си и знае, че има силата да понесе това. Първият порицава със сърцето си, и се спасява, въпреки че порицаването с ръката е по-добро. Казаното от него се подкрепя от хадис, предаден от Абу Дāуд, Тирмизи и Ибн Мāджа, с първоизточник Абу Са‘ид (Аллах да е доволен от него), в който се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Най-добрият джихāд е да се каже справедлива дума при несправедлив султан”. В хадис, предаден от Хāким, с първоизточник Джāбир ибн ‘Абдуллах (Аллах да е доволен о него) се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Водачът на мъчениците (سيّد الشهداء) е Хамза ибн ‘Абдулмутталиб и човек, който отива при несправедливия водач и му повелява и забранява, а той го убива”. В Муснад на Баззāр се разказва хадис с първоизточник Абу ‘Убайда ибн ал-Джаррāх (Аллах да е доволен то него), в който се казва, че той е казал: “О, Пратеника на Аллах, кой от мъчениците ще бъде най-уважаваният за Аллах?” Той отговорил: “Един човек, който ще отиде при несправедлив водач, ще му повели одобряваните неща и ще му забрани порицаваните, а той ще го убие”. “Водачът на мъчениците е Хамза” — тоест, той е този, който ще има най-голяма награда и ще бъде най-приближен до Всевишния Аллах.

14. Отричане на явно или узнато порицавано дело, не шпиониране за невидимото, предполагаемото и скритото.

Мюсюлманинът е длъжен да отрича порицаваното дело, ако то е явно, той става свидетел на него и го вижда. Това сочат думите на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Който от вас види нещо порицавано...”. Но ако му се прокрадват съмнения и подозрения относно невидимо и скрито от него порицавано дело, той не трябва да подлага това на обсъждане и не трябва да се рови в него, защото този вид попада в забраненото шпиониране. Виждането на порицаваното дело може да бъде заместено от узнаването, удостоверяването, че се е случило и узнаването на мястото му, например ако човек, заслужаващ доверие му го съобщи, или ако съществуват улики, които дават тежест на предположението за наличието на нещо порицавано. Така че, в този случай човек е длъжен да отрича порицаваното по подходящия начин, който би обезпечил премахването на порицаваното и обезкореняването на злото и развалата от обществата. Но трябва ли той да обсажда стени и да напада къщи, за да открие, търси и разследва? Тук трябва да се погледне, ако порицаваното нещо, което се предполага е свързано с насилие, което не може да се възпре със забавяне и губене на време, като прелюбодеянието и убийството, тогава той има подобно право, дори и да събира сведения подобни порицавани деяния и местата, около които възникват съмнения, подозрения и предположения, за да не се активират вирусите на пороците в огнището на оскверняването и греховете. Но ако порицаваните неща не са от този род, той няма право на това. Веднъж казали на Ибн Мас‘уд (Аллах да е доволен от него), че еди кой си до такава степен се напива, че от брадата му капе вино, а той отговорил: “Аллах ни забрани да шпионираме”.

15. Няма порицаване за нещо, относно което има разногласие.

Учените са единодушни, че отричането бива за деяние, за забранеността на което сред мюсюлманите няма разногласие, или за изоставянето на нещо, за задължителността на което сред тях няма разногласие, като пиенето на вино, взаимоотношенията с лихва, снемането на покривалата от жените и други подобни, или изоставянето на намаза, джихāда и други подобни.

Що се отнася до нещата, за които сред учените има разногласия относно забранеността или задължителността им, за тях човек не бива да се упреква защо ги прави или защо ги изоставя, с единственото условие това разногласие да бъде между учените, чието мнение се зачита и да произтича от доказателство. Именно заради това разногласията, породени от онези, които въвеждат бид‘ат в религията и сектите, които противоречат на сунната — като хариджитите и подобните на тях —, не се зачитат. Също така, не се зачита и противоречието, което е слабо поради това, че няма доказателство, или поради това, че достоверните доказателства ги оборват. Например като временният брак (نكاح المتعة) — който е само за определено време —, той е недействителен и този, който го извършва бива порицаван, нещо повече, той се счита за извършил прелюбодеяние, за което му се налага наказание, въпреки че някои групи мюсюлмани го разрешават, тъй като съществуват достоверни и ясни аргументи, които сочат, че той е забранен и че неговата позволеност е отменена.

16. Всеобщността на отговорността и неговата частичност.

Повеляването на одобряваното и забраняването на порицаваното е задължение на цялата общност. Така че, всеки мюсюлманин, който узнае за наличието на порицавано нещо и има силата да го промени, той е длъжен да го направи, по начините, които вече разбрахме. В това отношение няма разлика между управник и управляван, нито между учен и неук човек. Всевишния казва: “Вие сте най-добрата общност, изведена за хората. Повелявате одобряваното и възбранявате порицаваното...”, (Āли ‘Имрāн: 110). Също: “А вярващите мъже и жени са покровители един на друг. Те повеляват одобряваното и възбраняват порицаваното...”, (ат-Тауба: 71). Обръщението в двата айета е към цялата общност, същото е и положението и в повечето текстове на хадисите, обръщението в тях и общо за всички членове: “Повелявайте одобряваните неща и забранявайте порицаваните”, “Който от вас види нещо порицавано, нека го промени”. Само дето тази отговорност се утвърждава повече за две групи от хората: учените и управниците.

а) учените;

Защото те знаят от законите на Всевишния Аллах неща, които другите от общността не знаят и защото те са хора, които имат авторитет и са уважавани. Това са неща, които правят тяхната повеля и тяхната забрана да се слуша и по вероятна за приемане, тъй като те са хора, които Всевишния Аллах е дарил с мъдрост и умение да дават хубави поучения. Всевишния казва: “...Аллах ще въздигне по степени онези от вас, които вярват и са дарени със знание...”, (ал-Муджāдала: 11).

Най-голямата опасност за общността се появява, когато учените се отнасят снизходително към тази отговорност, която Всевишния Аллах им е поверил. В хадис, предаден от Абу Дāуд и Тирмизи, словата са по неговото предание, с първоизточник Ибн Мас‘уд (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Когато синовете на Исраил взели да извършват прегрешения, техните учени им забранили, но те не престанали, а ги поканили в своите сбирки, доверили им се и им дали да пият заедно. Тогава Аллах отвърнал сърцата им едни от други и ги проклел с езика на Дāуд и ‘Иса сина на Мариам: «То бе, защото се противяха и престъпваха» [ал-Бакара: 61]”. Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) седнал, след като е бил облегнат, и казал: “Не, кълна се в Този, в Чиято власт е моята душа, докато не ги огънете да приемат истината”, тоест, докато не ги накарате, затворите, склоните и върнете към нея.

б) управниците.

Тяхната отговорност е най-голяма и опасността от тях, ако те са небрежни в повеляването и забраняването е по-голяма. Това е така, защото управниците имат власт, имат и възможност да привеждат в изпълнение онова, което нареждат и онова, което забраняват, и могат да накарат хората да се подчинят. Когато те забранят нещо, то не може да доведе до безредици, защото силата и оръжието е в техните ръце и хората няма как да не зачитат повелите и забраните на управниците. Именно поради това Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Онези, които се възпират от вършенето на прегрешения поради страх от султана, са повече от онези, които се възпират от прегрешения поради страх от Корана”, хадис, споменат от Ибн ал-Асир в ан-Нихāйа. Тоест, има хора, които не се влияят от наставленията и напътствията, за да се отказват от престъпването на законите и да се покоряват на истината, но се отказват от престъпването на законите и биват удържани, когато управникът размахва тояга или им показва блясъка на сабята си.

Така че, ако управникът има пропуски в повеляването и забраняването, онези, които обичат прегрешенията и разпътството придобиват смелост и се активират, за да разпространяват злото и развалата, без да съблюдават забрана или да почитат закон. Именно поради това едно от основните качества за управника, подкрепата и помощта на когото се поема от Аллах, Който укрепва неговото владение и направлява неговия път, е да повелява одобряваните неща и да забранява порицаваните. Всевишния казва: “...Аллах ще подкрепи онези, които Го подкрепят. Аллах е всесилен, всемогъщ. Онези, които, ако ги утвърдим на земята, отслужват молитвата и дават милостинята закат, и повеляват одобряваното, и възбраняват порицаваното... При Аллах е завършекът на делата”, (ал-Хадж: 40-41). “Утвърждаването на земята” означава да им се даде власт.

И ако управниците пренебрегнат това велико задължение, те ще са изменили на тази отговорност, която Аллах им е възложил и ще са погубили поданиците си, покровителството над които Аллах им е възложил.

Белята, и то най-голямата беля, е управниците да се спуснат в противоречия и да не обръщат внимание на тези, които ги съветват или напътстват. А по-лошото от това е, да повеляват порицаваните неща, да забраняват одобряваните и да постъпват не съгласно законите на Всемогъщия и Велик Аллах. Онова, което е достойно за мюсюлманските управници, е да се запознаят със Законите на Всевишния и Благословен Аллах, да молят за помощ и закрила Него, да прилагат Неговите закони, да повеляват на хората одобряваните дела, да правят нужното да ги разпространяват, да забраняват на хората порицаваните дела, да правят нужното да ги изкоренят от обществата и да се пазят да не станат от онези, за които Всемогъщият и Велик Аллах е казал: “И ги сторихме водители, призоваващи към Огъня. И в деня на Възкресението не ще им се помогне”, (ал-Касас: 41).

17. От етичните норми на повеляващия и забраняващия.

Да изпълнява онова, което повелява. Да страни от онова, което забранява. За да може неговото нареждане или забраняване да оставя следа в душата на онзи, на когото повелява или забранява и за да може неговото дело да се приеме при Всемогъщия и Велик Аллах. Само така, неговите действия няма да се превърнат в аргументи против него, които да го въвлекат в огъня на Ада в Съдния ден. Всевишния казва: “О, вярващи, защо говорите онова, което не вършите? Най-омразно пред Аллах е да говорите онова, което не вършите”, (ас-Сафф: 2-3). “Най-омразно” — нещото, което усилва гнева му. 
В хадис, предаден от Бухāри и Муслим, с първоизточник Усāма ибн Зейд (Аллах да е доволен от него и от баща му) се казва, че той е чул Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир до го дари) да казва: “В Съдния ден човекът ще бъде доведен и хвърлен в Огъня, коремът му ще се разпори и вътрешностите и червата му ще се покажат от корема му и той ще се върти така, както магарето се върти, когато движи мелницата. Тогава обитателите на Огъня ще се съберат около него и ще му кажат: ‘Ей, ти, какво ти е? Нали заповядваше одобряваните неща и забраняваше порицаваните?’ А той ще отговори: ‘Да, но аз повелявах одобряваните неща без да ги изпълнявам, а забранявах порицаваните, но ги вършех’.”

18. От качествата на вярата.

Повеляването на одобряваните неща и забраняването на порицаваните, е едно от качествата на вярата. А разликата в степента на достойнството между повеляващите и забраняващите е според степента на повеляването и забраняването им. Например този, който променя с ръката си е по-добър от онзи, който променя с езика си, а този, който променя с езика си, е по-добър от онзи, който се ограничава в порицаването единствено със сърцето си, дори и да няма силата да извърши другите преди него. Това сочат словата на Пророка(Аллах да го благослови и с мир до го дари): “...И това е най-слабата вяра”. Така както, това сочат и словата му: “Силният вярващ е по-добър и по-любим за Аллах от слабия вярващ, но във всеки от тях има добро”.

19. Намерението и целта в повеляването и забраняването.

Онова, което подбужда човека да повелява и забранява трябва да е желанието да се спечели удовлетворението на Всевишния Аллах и изпълняването на Неговата повеля, не желанието за известност, извисяването и други земни цели. Вярващият повелява и забранява от яд заради Всевишния Аллах, ако Неговите забрани бъдат нарушени, за да наставлява мюсюлманите и от милост към тях, ако види от тях неща, които ще ги изложат на гнева на Всемогъщия и Велик Аллах и Неговото наказание както в земния, така и в отвъдния живот. Той го прави, за да ги спаси от злото на нещастията и бедите, когато се впускат в противоречия и се подчиняват на желанията и страстите. И неговата единствена цел във всичко това е, желанието да спечели награда и въздаяние при Пречистия Аллах и да предпази себе си от мъчението на Ада, ако той допусне пропуски в изпълнението на задълженията си и изостави повеляването и забраняването. В хадис, предаден от Бухāри и Муслим, с първоизточник Джарир ибн ‘Абдуллах ал-Баджли (Аллах да е доволен от него) се казва, че той се е заклел във вярност на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир до го дари) да изпълнява намаза, да дава зекята и да наставлява всеки мюсюлманин.

20. Истинското служене.

Понякога човек може да бъде подбуден да повелява и забранява поради неговото възвеличаване на величието на Пречистия Аллах и неговото усещане, че Той заслужава да бъде почитан и да не се допуска неподчинение спрямо Него, да се помни и да не се забравя, да Му се благодари, а не да се проявява неблагодарност. И всичко това да разпалва в неговата душа искрената му обич към Всемогъщия и Велик Аллах, която след като е обхванала сърцето му, се е разпространила и във висините на неговата душа, така както кръвта достига до всяка негова част. Именно поради това, той предпочита хората да се изправят и да се придържат към послушанието на Истината, а той да пожертва за това и най-скъпото, което притежава. И дори да го сполетят неприятности и да понесе загуби, той приема това радушно. А може би и да се помоли на Всемогъщия и Велик Аллах да прости на онези, които са му причинили неприятности и да ги напъти към правия път. Това е едно ниво, което достигат единствено онези, които са постигнали в душата си най-искреното служене на Всемогъщия и Велик Аллах. 
Погледнете Пророка (Аллах да го благослови и с мир до го дари), неговото племе са го измъчвали и удряли, стигало се дотам, че е изтривал кръвта от лицето си и казвал: “О, Аллах, прости на моя народ, те не знаят”. Един от предците е казал: “Искаше ми се всички хора да се подчиняват на Аллах, дори ако заради това ми разрязваха тялото с ножици”. ‘Абдуллах ибн ‘Омар ибн ‘Абдул‘азиз е казвал на баща си: “Искаше ми се съдовете да уврят с мене и тебе в името на Всевишния Аллах”. Всичко това не е от нищо друго освен това, че целостта на вярата кара човека да обича за своя брат доброто, което обича и за себе си, както разбрахме.

21. Резюме и напътствие от един отдаден на Аллах учен.

Ето какво казва Имāм Науауи (Аллах да се смили над него) — този отдаден на Аллах учен, живота на когото Аллах е благословил и сторил така, че от неговите знания да има полза за мюсюлманите — в тълкуването на сборника на Муслим:

“Зная, че по-голямата част от този раздел, имам предвид раздела за повеляването на одобряваното и забраняването на порицаваното, е било погубено през дългите години и в наше време от него са останали много малки остатъци. Този раздел е много велик раздел, той представлява основата и главната съставна част на всичко, защото ако пороците се увеличат, наказанието се стоварва и върху добрите, и върху лошите и ако несправедливите не бъдат възпрени, има опасност наказанието на Аллах да бъде всеобщо. Всевишния казва: «...И да се боят онези, които нарушават негово нареждане, да не ги сполети изпитание или да не ги сполети болезнено мъчение!» [ан-Нур: 63]. Именно поради това всеки, който търси отвъдното и се стреми да се сдобие с удовлетворението на Всемогъщия и Велик Аллах, трябва да отдаде дължимото внимание на този раздел. Това е така, защото ползата от него е велика, особено при положение, че по-голямата част от него вече е изчезнала. Човек трябва да бъде с искрено намерение и да не се бои от онези, които порицава заради тяхната високопоставеност. Всевишния Аллах казва: «...Аллах ще подкрепи онези, които Го подкрепят ...» [ал-Хадж: 40]. Също: «...А който се привърже здраво към Аллах, вече е напътен по правия път » [Āли: ‘Имрāн: 101]. Също: «А които се борят в Наше име, непременно ще ги водим по Нашите пътища ...» [ал-‘Анкабут: 69]. Също: «Нима хората смятат, че ще бъдат оставени да казват: “Повярвахме!”, без да бъдат изпитвани? Вече изпитахме онези преди тях. Аллах знае кои говорят истината и знае лъжците» [ал-‘Анкабут: 2-3]. И знайте, че наградата е според труда. Също така човек не трябва да изоставя този раздел заради приятелството, дружбата, ласкателството, нежеланието на конфронтация и желанието да запази достойнството си пред другия, защото приятелството и дружбата имат своите права и задължения. Приятелството задължава човека да съветва своя другар и да го напътства към онова, което ще е добро за него в отвъдния свят, и да го избави от онова, което ще му навреди. Приятел на човека е този, който се стреми да изгради отвъдния му свят, дори това да доведе до пропуски в земния му свят, а негов враг е този, който се стреми да опустоши и разруши отвъдния му свят, дори това да му доведе вид полза в земния му свят. Именно поради това сатаната е враг за нас, а пророците (Аллах да ги благослови и приветства), са близки на вярващите, тъй като се стремят за тяхното добро в отвъдния свят и тяхното напътствие как да го постигнат. И накрая, молим Аллах да ни удостои с успех, също така и нашите любими хора и останалите мюсюлмани в спечелването на Неговото удовлетворение и да ни обхване със Своето великодушие и милост. Аллах знае най-добре”.

Той също казва: “Този, който повелява одобряваното и забранява порицаваното трябва да проявява доброта, за да бъде по-близо до постигането на желаното. Имāм Шāфи‘и (Аллах да се смили над него) казва: ‘Който тайно посъветва своя брат, той бива благожелателен към него и по този начин го разкрасява. Който явно посъветва своя брат, той го опозорява и по този начин го очерня’. Има неща от този раздел, за които хората са снизходителни, например ако видят някой да продава дефектна стока или нещо от този род, те не го порицават за това и не казват на купувачите недостатъка на стоката, а това е явна грешка. Учените посочват, че този, който узнае подобно нещо е длъжен да порицае продавача и да извести купувача. Аллах знае най-добре”.


[1] Абу Тāлиб ибн ‘Абдулмутталиб (‘Абдуменāф) — починал през 620 год. Той е чичо на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и баща на ‘Али (Аллах да е доволен от него). Той е поел грижата за Мухаммед (Аллах да го благослови и с мир да го дари) след смъртта на дядо му ‘Абдулмутталиб. — Б. пр.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Ас-саламу алейкум! Мир на всички!
Преди да коментирате, ви моля да помислите добре върху това, което искате да кажете и за начина, по който ще го изречете. Аз няма да толерирам фитната и обидни изказвания по адрес на Аллах и Исляма. Ако имате въпроси, кажете или попитайте по начин, по който искате и на вас да ви се говори :D

Ако искате да ми кажете нещо лично, персонално до мен, ползвайте електронната ми поща (и-мейл).

linkwithin

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...

Популярни публикации