Хадис 31: Отричането на вредата в Исляма

«لا ضرر ولا ضرار» — حديث حسن رواه ابن ماجه والدارقطني وغيرهما مسندا. ورواه مالك مرسلا.

От Абу Са‘ид Са‘д ибн Синāн ал-Худри (Аллах да е доволен от него) е предадено, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Не трябва да се върши зло и не трябва да се отвръща със зло”.

Това е добър хадис, който е предаден от Ибн Мāджа, от Дāркутни и от други без прекъсване на веригата разказвачи (муснад). Мāлик го разказва в своята Мууатта’ с верига разказвачи: ‘Амр ибн Яхя — баща му — Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари), като при него има прекъсване на веригата между бащата на ‘Амр и Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), където не се споменава разказвача от сахāба (мурсал), който е Абу Са‘ид. Хадисът има и други пътища, по които достига до нас, които взаимно се подсилват.

Хадисът се разказва от Ибн Мāджа в глава “Предписанията” (ал-Ахкāм), номер 2340 и 2341, с първоизточници ‘Ибāда ибн ас-Сāмит и Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от тях).

Мāлик го разказва в Мууатта’, глава “Съдопроизводствата” (ал-Акдия), номер 31.

Хадисът на Абу Са‘ид (Аллах да е доволен от него) е предаден от Хāким и Бейхаки. Хāким казва за него: “това е хадис с достоверен иснад по условието на Муслим”.

Ибн Раджаб казва: “Имāм Ахмад използва този хадис като аргумент в своята правна практика”. Казва също: “Абу ‘Амр ибн ас-Салāх казва: ‘Дāркутни е предал този хадис с непрекъснати иснади от различни лица, взети заедно те подсилват хадиса и го повдигат до ниво добър хадис. Болшинството от учените го приемат с одобрение и си служат с него като аргумент’.” Казва също: “Мнението на Абу Дāуд, че това е един от хадисите, на които се основава мюсюлманското право, дава усещането че той не е слаб. Аллах знае най-добре”.

Значимостта на хадиса

Както споменахме, Абу Дāуд е казвал, че този хадис е от хадисите, на които се основава мюсюлманското право (фикх).

Пояснение на някои думи от хадиса

“لا ضرر ولا ضرار” (Ля дарар уа ля дирāр) — сред учените има разногласия относно значението на думите “дарар” и “дирāр” в хадиса, дали те означават едно и също или имат различни значения? По-популярното мнение е, че между тях има различия. Според други за всяка дума има различни мнения. Но, най-вероятното значение на “дарар” е човек да причинява вреда на някого, който не му е навредил, а на “дирāр”, човек да причинява вреда на някого, който му е навредил, по начин, който не е позволен.

И двете значения са непозволени и забранени в законите на Всемогъщия и Велик Аллах. Сега ще проследим по подробно този въпрос.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва

1. Забраненото нещо е вредата, не наказанието и възмездието.

С думата “дарар” в хадиса се има предвид онази вреда, която е без право. Но що се отнася до това, да се нанася вреда на някого, който я заслужава — като някой, който е престъпил забраните на Всевишния Аллах и се наказва за престъплението си; или като някой, който е угнетил някого и получава справедливо наказание за това си деяние — това не се има предвид в хадиса, защото то е възмездие, узаконено от Всемогъщия и Велик Аллах, в което Той е заложил живот за другите хора. Пречистият Аллах казва: “За вас във възмездието има живот, о, разумни хора...”, (ал-Бакара: 179. В хадис, предаден от Бухāри и Муслим се казва: “Повелено ми бе да се бия с хората, докато не засвидетелстват, че няма друг Бог освен Аллах. Ако те го кажат, опазват кръвта и Богатствата си от мен, освен с правото им и Всевишния Аллах ще им въздаде”. Тоест, освен ако не направят престъпление, за което да заслужат парично или физическо наказание и те ще бъдат наказани за това.

Точно за да няма вреда престъпникът трябва да се наказва за престъплението си, защото по този начин се премахва опасността и вредата за отделните лица и обществата.

2. В исляма няма задължение, в което да се съдържа вреда, нито забрана за нещо, в което да има полза.

Всевишния Аллах в никакъв случай не е задължил Своите раби с нещо, което да им вреди, също така, както и не им е забранил нещо, в което има полза за тях. В това, което е повелено на хората има само добро за тях, както за религията им, така и за светския им живот. А в онова, което им е забранено има само развала, както за светския им живот, така и за отвъдния. Всевишния казва: “Кажи: “Моят Господ повели справедливост...”, (ал-А‘рāф: 29). Също: “Кажи: “Моят Господ възбрани само скверностите, явните от тях и скритите...”, (ал-А‘рāф: 33). Няма съмнение, че в справедливостта има добро и полза, а в скверностите, развала и злина.

За всеки, който разглежда разумно законите на Всемогъщия и Велик Аллах е ясно, че Всевишния Аллах е позволил на хората всичко онова, което води до тяхното психическо и физическо здраве и че е забранил на хората само онова, което вреди на техните сетива, сили, способности и нанася поражения на тяхното физическо здраве. Всевишния казва: «Кажи: “Кой възбрани украсата на Аллах, която Той създаде за Своите раби, и благата от препитанието?” Кажи: “В деня на Възкресението те ще са всецяло за онези, които вярват през земния живот.”», (ал-А‘рāф: 32).

Тоест украсата на света и нейните блага са предоставени в еднаква степен и на вярващите, и на другите в земния живот, но в Съдния ден, те ще са предназначени само за вярващите.

Всевишния казва: «Кажи: “Сред онова, което ми бе разкрито, не намирам храна под възбрана за хранещия се, освен ако е мърша или пролята кръв, или свинско месо те са нечистота, или животно, заклано за друг, а не в името на Аллах.”», (ал-Ан‘āм: 145).

3. Премахването на затруднението.

Към отричането на вредата в исляма спада премахването на затруднението от натовареният да изпълнява религиозните норми мюсюлманин и неговото облекчаване, когато този товар го поставя в затруднение, което не е нормално. В това няма нищо странно, защото тази религия е религия на улеснението. Всевишния казва: “...И не ви наложи притеснение в религията...”, (ал-Хадж: 78). Също: “Аллах възлага на всяка душа само според силите й...”, (ал-Бакара: 286). В хадис, предаден от Ахмед в неговия Муснад се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Бях изпратен с великодушната истинна вяра в единния Аллах”. В хадис, предаден от Ахмад в неговия Муснад с първоизточник Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от него и от баща му) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) бил попитан коя религия е най-любима за Аллах? На което той отговорил: “Великодушната истинна вяра в единния Аллах”. Този хадис е предаден и от Бухāри, но с прекъсване в иснада. Тоест: Чистата вяра в единния Аллах, в която няма суровост и затруднения, защото ако религиозните задължения си останат каквито са си — без да се отчитат промените на състоянията и обстоятелствата — на човек ще му се стовари голямо бреме и ще му се причини вреда.

Примери за облекчаване на мюсюлманите при наличие на затруднения:

а) тайаммум за болния и при трудно намиране на вода;

Всевишния казва: “...Ако сте болни или на път, или някой от вас е дошъл от нужника, или сте обладавали жени, а не сте намерили вода, тогава потърсете чиста земя и натрийте с нея лицата и ръцете си. Аллах не иска да ви притесни, а иска да ви пречисти и да изпълни Своята благодат към вас. Дано сте признателни!”, (ал-Мā’ида: 6). “От нужника” — от мястото, където сте ходили по малка или голяма нужда. “Обладавали” — извършили сте полов акт или сте докоснали. “Натрийте с нея лицата и ръцете си” — извършете тайаммум с цел очистване. “Чиста земя” — чиста почва или нещо, което е от пръст.

б) разговяването през месец Рамадāн за пътника и болния;

Всевишния казва: “Рамадан е месецът, през който беше низпослан Коранът за напътствие на хората и с ясни знаци от напътствието и разграничението. Който от вас се окаже в този месец, да говее през него, а който е болен или на път да се издължи в други дни. Аллах иска да ви улесни и не иска да ви затрудни...”, (ал-Бакара: 185).

в) да не се пише грях на този, който е затруднен да се придържа към забраните на ихрāма и наруши някоя от тях по време на хадж;

Всевишния казва: “...И не бръснете главите си, докато жертвеното животно не стигне местоназначението си! А който от вас е болен или има страдание по главата, тогава да се откупи с говеене или подаяние, или жертвоприношение...”, (ал-Бакара: 196). “Местоназначението си” — мястото, където трябва да се заколи, което е Мекка. А времето за него е десетият ден от лунния месец Зу-л-хиджджа.

г) изчакването на длъжника, който е затруднен;

Който е взел пари назаем за определено време и не е успял да ги върне в уреченото време, собственикът на парите е длъжен да му даде отсрочка докато му се подобри положението. Всевишния казва: “А ако [длъжник] е в затруднение, да има отсрочка до облекчение!...”, (ал-Бакара: 280). Тук учените по мюсюлманско право са постановили, че той не трябва да се задължава да погаси дълга си като му се отнеме движимо или недвижимо имущество, ако това ще му навреди, като неговите дрехи, жилище и прислуга, от които се нуждае, също така и онова, което продава за изхранването на себе си и децата си.

д) незадължителността на ходенето пеша на поклонение хадж за този, който дава обет, че ще тръгне на поклонението хадж пеша;

В хадис, предаден от Бухāри и Муслим с първоизточник Анас (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) видял един старец, който едвам пристъпвал придържан от двете страни от децата си, и казал: “Какво му е?” Отговорили: “Дал е обет да ходи”. При което той казал: “Аллах няма нужда този човек да измъчва себе си”, и наредил да бъде качен на някое животно.

В хадис, предаден от Бухāри и Муслим с първоизточник ‘Укба ибн ‘Āмир (Аллах да е доволен от него) се казва, че сестра му е дала обет да ходи пеша до Дома на Аллах и му заръчала да се допита до Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и той го попитал, на което Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) отговорил: “Нека ходи пеша и нека се качва на някое животно”.

Ако някой даде такъв обет — да ходи на поклонението хадж пеша — и го наруши, сред учените по мюсюлманско право има различни мнения дали да му се налага наказание или не:

— От Имāм Ахмед (Аллах да се смили над него) има три мнения:

Той не е длъжен да ходи пеша, при всички случаи има право да използва някое средство за придвижване и не му се налага никакво наказание за това.

Трябва да говее три дена.

Трябва да даде милостиня за изкупуване на греха от нарушаването на обета (Кеффāрату йемийн).

— Мāлик (Аллах да се смили над него) е на мнение, че той няма право да използва друго средство за придвижване. А в случай, че го направи, той е длъжен да повтори хаджа си като използва превозно средство за разстоянието, което е бил преминал пеша и изминава пеша онова разстояние, което е бил преминал използвайки друго превозно средство. А в случай, че се окаже, че разстоянието, изминато използвайки превозно средство е по-голямо, тогава наред с повторния хадж той е длъжен и да заколи курбан.

— Шāфи‘и (Аллах да се смили над него) е на мнение, че той е длъжен да ходи пеша, ако е по силите му, но ако е непосилно за него, той използва превозно средство, без да му се налага никакво наказание за това. Казано е също, че ако го направи, той трябва да даде милостиня за изкупуване на греха от нарушаването на обета (Кеффāрату йемийн).

4. Проявления на вредата.

Вредата, може да се проявява в два вида действия:

— Действия, целта на които е да нанесат вреда на другите. Този вид действия несъмнено са забранени.

— Действия, целта на които е правилна и позволена, но биват съпровождани или водят до причиняване вреда на другите.

Първият вид дейности:

В религиозните закони съществува забрана за много дейности, целта на които най-често е единствено да причиняват вреда. Такива са:

І. Вредата при продажби.

Обхваща различни форми, като:

1. Продажбата на нуждаещия се на по-висока цена.

Това е човекът да се нуждае от дадена стока, но да не знае цената й и да я купи от продавача на цена, по-висока от нормалната. Примерно да я купува за десет лева, при положение, че тя струва пет лева.

Съществува забрана за това. Абу Дāуд разказва предание от ‘Али ибн Аби Тāлиб (Аллах да е доволен от него), в което се казва, че в обръщение към хората, той е казал: “Ще дойде трудно време за хората, Богатите ще постъпват несправедливо въпреки онова, което притежават, без това да им е заповядано. Всевишния Аллах казва: “...И не забравяйте благоволението помежду си!...”, [ал-Бакара: 237]. Те купуват и продават на нуждаещите се, при положение, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е забранил да се продава на нуждаещия се на по-висока цена”. Ал-Исмā‘или добавя: “Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) каза: «Ако в тебе има нещо добро, дай го на твоя брат, а ако не, поне не увеличавай неговото пропаднало състояние с допълнително пропадане». Тоест, при такова положение най-подходящото е да му се даде онова, от което се нуждае като вид подарък, а не допълнително да се затруднява. ‘Абдуллах ибн Ма‘кил казва: “Продажбата на нуждаещия се на по-висока цена е лихва”. Харб казва: “Имāм Ахмад бил попита за продажбата на нуждаещия се на по-висока цена, на което той реагирал с чувство на отвращение”.

2. Продаването на закупеното в кредит на по-ниска цена в брой.

Това е човек да се нуждае от пари, но да не намери кой да му ги заеме, при което да купи дадена стока като негов дълг до определено време с цел да я продаде, за да вземе цената й.

В случай, че той продаде тази стока не на първия й продавач, Имāм Ахмад казва: “Боя се, да не би да е нуждаещ се”.

В случай, че я продаде на първия й продавач, болшинството от учените са на мнение, че тази продажба е забранена (харāм) и недействителна. Те го считат за средство за получаване на лихва. Това е мнение на Мāлик, Ахмад и Абу Ханифа (Аллах да се смили над тях). Те се аргументират за това също и с едно предание от Дāркутни, в което се казва, че една жена казала на ‘Ā’иша (Аллах да е доволен от нея): “Продадох един слуга от Зейд ибн Аркам за осемстотин сребърника на ‘Атā’, но на него му потрябвали пари и аз го купих от него преди да изтече времето му за шестстотин”. При което ‘Ā’иша (Аллах да е доволен от нея) казала: “Кажи на Зейд ибн Аркам, че Всевишния Аллах ще анулира неговия джихад и хаджа му с Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), ако не се разкае”. След това при нея дошъл Зейд в знак на извинение, а тя му прочела словата на Всевишния: “...При когото е дошло наставление от неговия Господ и е престанал, негово е онова, което е било дотогава...”, [ал-Бакара: 275]. Тоест, за него са парите, които е платил. Те казват: “Тези нейни думи и нейното упрекване, са доказателство, че тя го е чула от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари).

Мнението на Имāм Шāфи‘и (Аллах да се смили над него) съвпада с това на тримата учени, ако в сделката има нещо, което сочи, че има стремеж към изхитряване за домогване до лихвата. Но ако в сделката няма нещо такова, тя е правилна, защото е продажба, главните съставни елементи на която са налице и защото хората не могат да се обвиняват в техните разпореждания, Всевишния Аллах ще им търси сметка за техните намерения.

3. Измамата.

Ако клиентът не го бива да се пазари за цената, не е разрешено на продавача да му продаде стоката с голяма разлика в цената.

Мāлик и Ахмад (Аллах да се смили над тях) са на мнение, че в такъв случай купувачът има право на избор или да приеме сделката, или да я разтрогне. В хадис, предаден от Бухāри и Муслим с първоизточник Ибн ‘Омар (Аллах да е доволен от него и от баща му) се казва, че един мъж споменал на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), че е вършел измами при продажбите, при което той му казал: “Ако купуваш и продаваш, казвай: ‘Няма измама’”. “Един мъж” — това е бил Хиббāн ибн Мункиз (Аллах да е доволен от него). Имāм Ахмад казва: «“Измама” е да излъжеш човека в нещо, за което хората не лъжат, да му продадеш нещо, което е равно на един сребърник, за пет». Мāликиите са казали: “Ако измамата достигне една трета от стойността, купувачът има право да разтрогне сделката”.

ІІ. Вредата в завещанието.

Вреда в завещанието може да имаме при две положения:

1. На някои наследници да се завещава по-голяма част от тази, която им е наложена от Аллах.

В този случай вреда се нанася на останалите наследници и поради това, то е забранено от Законодателя, освен с тяхното съгласие. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Наистина Аллах даде полагащото се на всекиго, така че, няма завещание за наследник”.

2. Да се завещае на чужд човек, за да се намали полагащото се на наследниците.

Това е забранено от Законодателя, ако е повече от една трета, без оглед на това, дали е с цел да навреди, или не, освен със съгласието на наследниците. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Една трета, но и тази една трета е много”, хадис, който е муттафак ‘алейхи.

В рамките на една трета, това е позволено, за да може човек да компенсира някои добрини, които е пропуснал в живота си или е бил небрежен по отношение на раздаването в името на Аллах. Това е валидно, ако завещателят не е целял да навреди на наследниците, в противен случай с това си завещание той върши грях при Всемогъщия и Велик Аллах. Всевишния казва: “...След завещание, което е завещано, или дълг, без да има ощетен...”, (ан-Нисā’: 12). Възможно е също вредата, която нанася със завещанието да се превърне в причина за пропадането на делата му и погубването на наградата му. В хадис, с първоизточник Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Мъжът и жената може да вършат дела в послушание на Аллах шестдесет години, след това смъртта да ги постигне и те да навредят в завещанието, с което да си навлекат огъня”, след което Абу Хурайра прочел: “...След завещание...”, хадис, предаден от Тирмизи и други. Ибн ‘Аббāс е казвал: “Нанасянето на вреда със завещанието е от големите грехове”.

В такъв случай, отхвърля ли се завещанието, ако целта му се установи с негово признание или се изпълнява? Болшинството учени казват, че завещанието се изпълнява. Мāлик е бил на мнение, че се отхвърля. Ибн Раджаб казва: “Казват, че това е по аналогия на направлението на Ахмад”.

ІІІ. Възвръщането в брака.

Тоест, възвръщането на съпругата под покровителството на мъжа си по време на определения срок за изчакване (‘идда) при таляк радж‘и. Всевишния казва: “...Задръжте ги с благо или ги пуснете с благо! И не ги задържайте с насилие, престъпвайки! А който направи това, угнетява себе си...”, (ал-Бакара: 231). Също: “...Тогава техните мъже, ако искат помирение, имат най-голямото право да си ги възвърнат...”, (ал-Бакара: 228). Тези айети сочат, че този, който има за цел от възвръщането причиняването на вреда на съпругата, с това той върши грях. Например, даден мъж се развежда с жена си и я изоставя почти до края на задължителния период, през който тя изчаква евентуално да бъде възвърната. След това той я поисква и си я възвръща, без да я желае, а само за да удължи определения за изчакване срок и да й попречи да се омъжи дотогава. Поради това той не се отнася с нея като към съпруга, а може би повтаря това деяние. Имāм Мāлик е на мнение, че този който възвръща съпругата си преди да изтече срокът й за изчакване, но след това отново се развежда с нея без да се докоснат, тоест да извършат полов акт, с намерението да й навреди като удължава срока на изчакване, тя не започва да брои дните на нов период на изчакване, а продължава да отброява от изминалите дни през първия период на изчакване, преди възвръщането й.

В ривает от Ахмад се казва, че в такъв случай тя отброява срока за изчакване от дните преди възвръщането й, все едно дали намерението му е било да й навреди или не.

Повечето учени са на мнение, че тя започва да брои нов срок за изчакване, все едно дали намерението му е било да й навреди или не, но на него се пише грях, ако има за цел да й навреди.

ІV. Вредата в ийля’.

Ийля’ означава мъжът да се закълне да не доближава съпругата си — тоест да не върши полов акт с нея — за определено време или завинаги. В такъв случай, ако той извърши полов акт с нея преди да изминат четири месеца от неговата клетва — да не върши полов акт с нея — , това се счита за завръщане от него и за разкаяние за него и се задължава да даде милостиня за изкупуване на греха от нарушаване на клетва (каффāрату йамийн). Но в случай, че четирите месеца изминат и той продължава да държи на клетвата си и се въздържа от полов акт, тогава той бива накаран да се откаже от това. Всевишния казва: “Онези, които се закълнат да не бъдат с жените си да изчакат четири месеца. А върнат ли се Аллах е опрощаващ, милосърден. А решат ли да се разведат Аллах е всечуващ, всезнаещ”, (ал-Бакара: 226-227).

Сред учените има две мнения по въпроса за начина, по който той бива накаран да се откаже от това нанасяне на вреда:

По-голяма част от учените казват: Той се изправя пред съдията и му се нарежда или да се възвърне, или да се разведе. Ако откаже, съдията отсъжда развод и обявява един период на изчакване (талка радж‘ийя).

Ханефитите казват: С изтичането на четирите месеца ийля’ се отсъжда окончателен развод (таляк бā’ин).

Подобно на ийля’ е и всичко, което е в този смисъл, например:

1. Ако половият акт бъде изоставен с намерението да са навреди за срок от четири месеца без да се даде клетва за това.

Това, което е видно от думите на Имāм Ахмад е, че религиозното предписание в този случай е предписанието за ийля’.

2. Половият акт със съпругата е задължителен — при ханбали — най-малко веднъж на четири месеца, в случай че той се изостави без да има извинителна причина за това и съпругата поиска развод, според една група от тези учени те биват разделени. А по въпроса дали се зачита намерението за нанасяне на вреда или не, има разногласия.

Мāлик и неговите последователи казват: Ако половият акт бъде изоставен без да има извинителна причина, бракът се разтрогва. А по въпроса за определянето на времето за изчакване след развода, сред тях има разногласие.

3. Ако мъжът удължи пътуването си, без това да е наложително, а жена му поиска той да се върне и той откаже, тогава Мāлик и Ахмад казват, че най-висшестоящият водач на мюсюлманите разтрогва брака между тях.

V. Вредата в кърменето.

Всевишния казва: “А майките да кърмят рожбите си две пълни години, когато мъжът поиска кърменето да завърши. Онзи, чието е новороденото, е длъжен да ги храни и облича според обичая. На всяка душа се възлага само по силите є. Да не се злостори на майка заради нейната рожба, нито на онзи, чието е новороденото...”, (ал-Бакара: 233).

Този айет включва в себе си забраната да се нанася вреда както на майката, така и на бащата. Майката има право да кърми детето си. Ако тя е съпруга и нейният мъж й забрани да кърми детето си, за да си я осигури за полов акт, това му е позволено. Но ако го направи с цел да я измъчи по този начин, това не му е разрешено, той бива накаран да се откаже и му се пише грях. Това се отнася за случаите, когато детето е възможно да суче от дойка. Но ако няма друга, която да кърми детето или пък ако се намери, но детето не приеме нейната гърда, при тези случаи мъжът няма абсолютно никакво право да й забранява кърменето, защото в това се съдържа нанасяне на вреда на детето.

Ако майката не е съпруга, а разведена или вдовица, и поиска да откърми детето си срещу заплащане за подобна дейност, тя има най-голямо право на това, а бащата или неговите наследници са длъжни да й отговорят и да дадат детето на нея. Ако тя поиска прекалено висока цена, а мъжът или наследниците намерят друга жена, която да го откърми срещу нормалното заплащане за този вид дейност, той не е длъжен да отговори на поисканото от майката, защото тя има намерение да нанесе вреда с увеличаването на цената. На ако не намерят друга жена, която да го откърми, тя бива накарана да го откърми срещу нормалното заплащане за този вид дейност, за да не се нанесе вреда на детето и баща му.

Вторият вид дейности

Това са дейности, при които целта на човека може да бъде правилна и позволена, но да бъдат съпроводени или да водят до причиняване вреда на другите. Например, да върши нещо в своите владения, с което да вреди на другите или да възпрепятства другите да се възползват от неговите владения, с което те да бъдат ощетени.

Първият подвид: Да върши нещо в своите владения, с което да вреди на другите. Този подвид има две положения:

1. Действието му да е необичайно.

Това не му се позволява. В случай, че го направи и другите бъдат ощетени от това, той плаща обезщетение за нанесената вреда. Например да запали огън в своите земи във ветровито време и да изгорят съседните му земи, с това си действие той е като нападател и е длъжен да обезпечи нанесените поражения.

2. Действието му да е обичайно.

Тук има много въпроси, в които правната гледна точка се различава. Ето някои от тях:

а) да изкопае кладенец до кладенеца на съседа си и водата му да свърши;

Мāлик и Ахмад (Аллах да се смили над тях) са на мнение, че това му се забранява. А в случай че го изкопае, той бива заличен, защото това му нанася вреда. В хадис, предаден от Абу Дāуд в Мерāсийл, с първоизточник Абу Калāба (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Не си нанасяйте вреда в изкопите, което означава един човек да изкопае [кладенец] до друг човек, за да отиде водата му”.

Другите учени казват, че това е разрешено.

б) отварянето на прозорец и построяването на висока сграда;

Ако човек отвори прозорец, гледащ към съседите му или построи на своите земи висока сграда, гледаща към съседите му, нарушаваща спокойствието им или възпрепятстваща слънцето и светлината, то това му се забранява, особено ако се установи, че с това си действие той цели да сее развала и зло. В хадис, предаден от ал-Харā’ити се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал по отношение на правото на съседите: “Сградата не се издига много високо, че да възпира вятъра, освен с неговото позволение”. Това е направлението на Ахмад (Аллах да се смили над него), което е подкрепено от някои шāфии.

в) да върши нещо в своите владения, с което да пречи на съседите;

Например да тряска, да чука, да поставя нещо вонящо до съседите, всичко това са забранени неща. Това се подразбира от направлението на Мāлик и Ахмад (Аллах да се смили над тях). Шāфиитите казват, че ако това действие навреди на владението на другите, то му се забранява.

г) премахване на нещото, с което се вреди и компенсирането му, ако може да се компенсира;

Ако човек има право в чуждо владение, като стая в къща, обща баня или нещо подобно, и ако в ползването на правото си нанася вреда на други, тогава се задължава неговото право да бъде премахнато или да вземе компенсация за това, за да не се нанася вреда на другите. В хадис, предаден от Абу Дāуд, с първоизточник Семура ибн Джундуб (Аллах да е доволен от него) се казва, че той е имал една новопоникнала палма в стената на един мъж от ансāрите. Мъжът си имал семейство, а Семура отивал да наглежда палмичката си, което го притеснявало и измъчвало. Мъжът поискал от него да я продаде, но Семура отказал. Поискал да я засади на друго място, но той пак отказал. Тогава мъжът отишъл при Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и му обяснил това. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) поискал от него да я продаде, но Семура отказал, поискал да я засади на друго място, но той пак отказал. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) му казал подари му я и за теб ще има това и това, за да предизвика неговото желание, но той пак отказал. При това положение Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казал ти причиняваш вреда и наредил на мъжа от ансāр да отиде и да изкорени палмата му. Имāм Ахмад след като чул този хадис казал: “Всичко, което е аналогично на това и в него има вреда се забранява, а ако не се съгласи султанът го задължава. Човек не вреди на своя брат, ако в нещо има полза за него, той му я предоставя”.

Подобно на това е и задължаването на съдружника да строи, ако се откаже да строи и този негов отказ вреди на другия му съдружник. Също така и задължаването на съдружника да продаде нещото, което е трудно да се раздели, като общата кола или някакъв възел от къща, който не може да се раздели, ако другият съдружник поиска това.

Вторият подвид: Да възпрепятства другите да се възползват от неговите владения, с което те да бъдат ощетени. Тук има много въпроси:

1. Да възпрепятства съседа си да се възползва от владенията му и да извлича изгода от тях.

В този случай дори и да причинява вреда на този, който се възползва от неговите владения, той има право да го забранява. Например, човек има слаба стена, която не може да понесе по-голям товар от наличния, той има право да забрани на съседа си да поставя дърво върху нея, дори и да не й вреди.

Имāм Шāфи‘и и Абу Ханифа (Аллах да се смили над тях) казват: Той има право да забрани всяко действие в своите владения, ако не е с негово позволение. Това е така, защото действието на другия може да му навреди и защото Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Не е позволено на мюсюлманина да вземе дори и тоягата на брат си, ако той не е съгласен на това”. Той е казал: “Това е така, защото забраната на Богатствата на мюсюлманина, наложена от Аллах за другите мюсюлмани, е много силна”, хадис, предаден от Ибн Хиббāн.

Имāм Ахмад (Аллах да се смили над него) казва: Той няма право да забранява, а за задължаването му да го прилага съществуват две предания: хадис и предание от ‘Омар ибн ал-Хаттāб (Аллах да е доволен от него). Хадисът се споменава в двата достоверни сборника, той е с първоизточник Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) и в него се казва, Че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Никой от вас да не забранява на съседа си да забие греда в стената му”. Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) е казал: “Какво ви е, че ви виждам да се отвръщате от това, Аллах ще ви удари с нея през плещите”. В преданието от ‘Омар ибн ал-Хаттāб (Аллах да е доволен от него) се казва, че той е отсъдил Мухаммед ибн Маслама да прокара водата на съседа си през неговата територия, като казал: “Ще я прокараш, дори и да минава през средата на владението ти”.

2. Възпрепятстването на водата, пасищата, солта и огъня.

В хадис, предаден от Бухāри и Муслим с първоизточник Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Не лишавайте от излишната вода, за да лишите с това от пасищата”. Това е като да има пасище — трева, която е позволена за паша —, до което да се стига единствено чрез преминаване през вода и напояване, но да се забрани водата и по този начин да стане причина за забраняването на пасището.

В хадис, предаден от Абу Дāуд се казва, че един мъж казал: “О, Пратенико на Аллах, кое нещо не е позволено да се забранява?” На което той отговорил: “Водата”. Мъжът продължил да пита: “О, Пратенико на Аллах, кое нещо не е позволено да се забранява?” Той отговорил: “Солта”. Мъжът пак попитал: “О, Пратенико на Аллах, кое нещо не е позволено да се забранява?” Той отговорил: “Да вършиш добро е най-доброто за тебе”.

В хадис, предаден също от Абу Дāуд се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Мюсюлманите са съдружници в три неща: пасищата, водата и огъня”.

Нека поясним предписанията за тези четири неща, на светлината на споменатите хадиси:

а) водата;

Абу Ханифа и Шāфи‘и (Аллах да се смили над тях) казват, че излишната течаща и извираща вода не се забраняват дори и да са в земите на частна собственост, само че не е задължително да се предоставя безплатно за поливане.

Ахмад (Аллах да се смили над него) казва, че е задължително безплатното й предоставяне както за пиене, така и за напояване на животните и растенията. Неговите думи сочат, че забраната се отнася за близката вода до пасищата, при което забраната на водата води до забрана на пасището.

Мāлик (Аллах да се смили над него) казва, че не е задължително да се предоставя излишната собствена вода, изворът на която е частна собственост или преминава през частна собственост освен за нуждаещия се. Задължително е да се предоставя излишната вода, която не е частна собственост.

б) пасищата;

Шāфи‘и (Аллах да се смили над него) казва, че излишните пасища, които са частна собственост се забраняват, освен в необработените земи.

Абу Ханифа и Ахмед (Аллах да се смили над тях) казват, че не се забраняват в никакъв случай.

в) солта;

Не се забранява, ако се намира на земя, която не е собственост на някого и никой не се е ангажирал да я извлича.

г) огънят.

Не е разрешено да се забранява вземането на жарава, за да се запали огън с нея, така както не е разрешено да се забранява възползването от огъня заради светлината, топлината и за сготвянето на храна, след като собствените нужди са удовлетворени. Що се отнася до точно определени неща, с които се пали огънят, ако те са частна собственост, тогава е разрешено да се забраняват, макар че по-добре би било да се забраняват.

4. Четвъртината от мюсюлманското право.

Суюти в своята книга “ал-Ашбāх уан-назā’ир” споменава, че школата на Имāм Шāфи‘и (Аллах да се смили над него) се основава на четири принципа:

Първият е: “Достоверното знание не се премахва със съмнението” (ал-Йакийну ля йазулу би-ш-шекки). Този принцип се основава на хадис, предаден от Бухāри и Муслим, в който се казва, че един човек се оплакал на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), че по време на молитвата му се струва, че си е развалил абдеста, на което Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казал: “Ако някой почувства нещо в корема си и се усъмни дали не е изпуснал нещо, нека не нарушава молитвата си докато не чуе звук или не усети мирис”. Това е така, защото той е уверен, че е взел абдест и че е чист и тази убеденост не се отменя само заради едното съмнение, което го обхваща, че е развалил абдеста си, без който не се изпълнява намаз.

Вторият е: “Затруднението привлича улеснението” (ал-Машаккату туджлибу ат-тейсийр). Този принцип се основава на словата на Всевишния: “...Предпочете ви Той и не ви наложи притеснение в религията...”, (ал-Хадж: 78). Също и словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Бях изпратен с великодушната истинна вяра в единния Аллах” — хадис, предаден от Ахмед в неговия Муснад.

Третият е: “Вредата се премахва” (ад-Дарару йузāл). Този принцип се основава на словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Не трябва да се върши зло и не трябва да се отвръща със зло”.

Четвъртият е: “Обичаят разрешава спорни дела” (ал-‘Āдету мухаккеметун). Този принцип се основава на словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Онова, което мюсюлманите сметнат за добро, при Аллах също е добро”[1].

Основавайки се на гореспоменатото този хадис се счита за четвърт от мюсюлманското право. Учените считат този хадис за един от основните принципи на мюсюлманското право, от който те са извели много второстепенни принципи, един от които вече бе споменат като трети принцип. Нека сега ви поясним тези принципи с примери за тях:

Основен принцип: “Не трябва да се върши зло и не трябва да се отвръща със зло” [Ля дарара уа ля дирāр].

Един от второстепенните принципи, изведен от него е, че ако някой повреди или унищожи чужда собственост, не е позволено на другия да отвърне по същия начин като повреди или унищожи негова собственост, защото това се счита за разширяване на вредата, което е безполезно и спада към отвръщането със зло. Онзи, който е повредил или унищожил чуждата собственост се задължава да заплати стойността на повредата или унищоженото, за да премахне вредата, която е нанесъл на собственика.

Второстепенни принципи:

—1. “Вредата се отблъсква доколкото е възможно” (ад-Дарару йудфа‘ бикадери-л-имкян).

Тоест избягването на вредата е задължително преди още да се случи и доколкото е възможно да се възпрепятства случването й. Това е така, защото отблъскването е по-лесно от премахването, профилактиката е по-лесна от лечението, а обременяването с религиозните задължения бива според силите на човека.

Например, разрешава се задържането на известни със своето разпътство и развала хора до тяхното разкайване, дори и да няма определено съдебно решение против техните прегрешения, за да се защити обществеността от вредата, която се очаква от тях.

—2. “Вредата се премахва” (ад-Дарару йузāл).

Тоест вредата, която се е случила, трябва да се отстрани и да се поправят пораженията, нанесени от нея.

Например, ако някой насочи водосточните си тръби към улицата и с това причини щети на преминаващите, водосточните му тръби се премахват, а той плаща обезщетение за нанесените щети, ако има такива.

—3. Вредата не се премахва с подобна на нея” (ад-Дарару ля йузāлу бимислихи).

Тоест, не е позволено премахването на случилата се вреда с пораждането на друга, подобна на нея или по-голяма от нея.

Например, съдружникът не се задължава да подели общите пари, ако не подлежат на разделяне, защото в подялбата им има по-голяма вреда отколкото вредата от съдружието.

—4. “По-голямата вреда се премахва с по-леката” (ад-Дарару-л-ешедду йузāлу би-д-Дарари-л-ахаффи).

Тоест, позволено е да се извърши нещо, в което има вреда, ако извършването му премахва нещо друго, в което има по-голяма вреда.

Например, разрешено е на справедливия мюсюлмански владетел да взема от Богатствата на Богатите сума, по-голяма от сумата на задължителния зекят, ако парите, събрани от зекята не удовлетворяват потребностите на бедните. Това е така, защото вредата, която понасят Богатите с това вземане от тях е много по-лека от онази, която ще понесат бедните, ако техните потребности не бъдат удовлетворени.

В смисъла на този принцип има още два принципа:

а) “избира се по-малкото зло” (йухтāру ехуану-ш-шеррейн);

б) “ако трябва да се избира между две бели, избягва се по-голямата” (изā те‘āрадат мафсадатāни ру‘ийя е‘замухумā дараран).

—5. “Понася се личната вреда, за да се избегне общата вреда” (Йутехаммелу ад-дарару-л-хāсс лидаф‘и дарарин ‘āмм).

Тоест, ако трябва да се избира между личната вреда и общата вреда, избягва се общата вреда. Отблъскването на общата вреда е задължително, дори и с това да се причини вреда на някои хора.

Например, разрешено е на справедливия мюсюлмански владетел да задължи монополистите да продадат изкупеното от тях на пазарната цена, дори това да им навреди. Това е така, защото по този начин се премахва общата вреда от хората.

—6. “Отблъскването на нещата, които водят до вреди е поставено пред извличането на ползи” (Дар’у-л-мафāсид мукаддемун ‘аля джелби-л-масāлих).

Тоест, ако дадено нещо съдържа и вреда, и полза, ние сме длъжни да отхвърлим вредата, дори това да води до пропускане на ползата.

Например, забраната на търговията с наркотици, опиати и подобните на тях, въпреки че в това има печалби и икономически изгоди. Това е така, защото те нанасят много обществени, морални, здравни и други вреди.

—7. “Ако се противопоставят пречката и основанието, предимство се отдава на пречката” (Изā те‘āрада-л-мāни‘ уа-л-муктади, йукаддему-л-мāни‘).

Тоест, ако за дадено нещо има някакви пречки, които изискват то да се възпрепятства, а от друга страна има основания, които изискват то да се оправдае и да се позволи, предпочитание се отдава на възпрепятстването му.

Например, забраната на съдружника да се разпорежда с общите пари по начин, който вреди на съдружника му. Това е така, защото правото на съдружника му е възпрепятстваща причина, въпреки че неговото право оправдава неговото действие и го позволява.

—8. “Вредата не може да бъде стара” (Ад-Дарару ля йакуну кадиймен).

Тоест, всяко нещо, в което има вреда, се премахва, без разлика в това дали е ново или старо. Това че дадено нещо е от едно време, не се счита за оправдание, щом по принцип то е непозволено поради вредата, която причинява.

Например, ако човек има прозорец в стената, който гледа към незастроени земи, но след време там се построи сграда и този прозорец започне да гледа към жените, които живеят в сградата, този прозорец трябва да се премахне, без да се зачита старостта му.

Този принцип се счита за изключение на друг принцип, който гласи:

“Нещо, което е от едно време, се оставя както си е” (Ал-Кадийму йутраку ‘аля кидамихи).

Тоест, ако нещо се притежава от някого и той се разпорежда с него или с благата му, си остава за него както си е. Това, че то се притежава от него отдавна, се счита за доказателство, че то е негово право, установено със законен начин, ако няма доказателство за противното на това.

Например, ако се намери ствол на съсед, поставен на оградата на съседа си, на този съсед не е позволено да го премахне, защото това, че той стои там отдавна е доказателство, че е поставен с право и срещу обезщетение.

5. Полза:

Ако двама взаимно се обиждат или ругаят, не се получава възмездие. Всеки един от тях се наказва за своя грях, съдията взема и от първия, и от втория правото на другия.

[1] Вярното е, че това са думи на Ибн Мас‘уд (Аллах да е доволен от него), които Ахмед е разказал в своя Муснад.