Хадис 26: "Праведността и грехът"

«البرّ حسن الخلق، والإثم ما حاك في نفسك وكرهت أن يطلع عليه الناس» — رواه مسلم.

«جئت تسأل عن البرّ؟» قلت نعم، فقال: «استفت قلبك، البرّ ما اطمأنّت إليه النفس واطمأنّ إليه القلب، والإثم ما حاك في النفس وتردّد في الصدر وإن أفتاك الناس وأفتوك»— حديث حسن رويناه في مسندي الإمامين أحمد بن حنبل و والدارمي بإسناد حسن.

От ан-Наууāс ибн Сам‘āн (Аллах да е доволен от него) е предадено, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Праведността е добрият нрав, а грехът е онова, което предизвиква безпокойство в твоята душа и не желаеш хората да го узнаят”. — Хадис, предаден от Муслим.

От Уāбиса ибн Ма‘бад (Аллах да е доволен от него) е предадено, че той е казал: “Отидох при Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и той каза: «Дошъл си да питаш за праведността?». Отговорих: “Да”. Той каза: «Допитвай се до сърцето си. Праведността е онова, за което и душата се успокоява, и сърцето се успокоява. Грехът е онова, което предизвиква безпокойство в душата и съмнение в гърдите, дори отново и отново хората да ти го разрешават [с фатуи]». — Добър хадис, който предадохме от Муснадите на двамата имами: Ахмед ибн Ханбал и ад-Дāрими с добър иснад.

Хадисът на Наууāс ибн Сам‘āн е разказан от Муслим в глава “Праведността и родствените връзки” (ал-Бирру уа-с-сила), раздел “Тълкуване на праведността и греха” (Тефсиру-л-бирри уа-л-исми), номер 2553.

Хадисът на Уāбиса ибн Ма‘бад е разказан от Имāм Ахмад в неговия Муснад, 4/ 228. А от ад-Дāрими в неговия Муснад, 2/ 246.

Значимост на хадиса:

Ибн Хаджар ал-Хайтами казва: “Този хадис е от многозначните хадиси на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), дори и един от най-лаконичните. Това е така, тъй като праведността е дума, която обединява в себе си всяко благодеяние и добрите качества, а грехът е дума, която обединява в себе си всяко злодеяние и лоша постъпка, независимо дали е малка или голяма. Поради тази причина Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е направил това съпоставяне между тях и ги направил две противоположности”.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“البرّ” (Ал-Бирру — праведността) — събирателна дума за доброто и за всяка удовлетворителна дейност.

“حسن الخلق” (Хусну-л-хулуки — добрият нрав) — “хулук” или “хулк” означава човек да усвои благороден характер, да се е възпитал според ценностната система на Аллах, която Той е установил за хората и която се изразява в изпълняване на Неговите предписания и въздържане от онова, което е забранил.



“الإثم” (Ал-Исму — грехът) — с всичките му видове.

“ما حاك في نفسك” (Мā хāка фи нафсика — онова, което предизвиква безпокойство в твоята душа) — което предизвиква съмнение, тревога, притеснение и чувство на неприязън в душата, и за което сърцето не се отпуска и не се успокоява.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Тълкуването на праведността.

Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) обяснява в хадиса на Наууāс ибн Сам‘āн (Аллах да е доволен от него), че праведността означава човек да има добър характер. А в хадиса на Уāбиса ибн Ма‘бад я обяснява, че е онова нещо, към което сърцето и душата на човека усещат успокоение. Това разногласие в тълкуването на праведността се обяснява по следния начин: Когато кажем праведност разбираме две конкретни значения[1]:

а) с праведността се има предвид отношението към хората и добрината към тях;

Навярно това е свързано преди всичко с доброто отношение към родителите. Казва се добро отношение към хората, но се има предвид доброто отношение към родителите. В хадис, разказан от Бахз ибн Хаким от баща му от дядо му, се казва, че той е казал: “О, Пратенико на Аллах, кой е с най-голямо право на добро отношение?” Той отговорил: «Майка ти». “А после кой?” «Баща ти». “А после кой?” «Най-близкия». В хадис, предаден от Имāм Ахмед в неговия Муснад се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) бил попитан какво означава доброто отношение по време на хадж, на което той отговорил: «Да нахраните другите и да разпространявате селяма», а в друг ривает «и добрите думи». ‘Абдуллах ибн ‘Омар е казвал: “Праведността е лесно нещо, усмихнато лице и добри думи”.

Ако думата “праведност” (бирр) се съчетава с думата “Богобоязливост” (такуа) в текстовете на хадисите и в айетите на Корана, тогава с праведността може да се има предвид отношението към другите, а с Богобоязливостта отношението към Аллах. Тоест, отношението към другите да се окачествява с добрина, а към Аллах, с изпълняване на Неговите повели и въздържане от Неговите забрани. Възможно е също с праведността да се има предвид изпълняването на задълженията, а с Богобоязливостта, въздържането от забранените неща. Всевишния Аллах казва: “И си помагайте един другиму в праведността и Богобоязливостта”, (ал-Мā’ида: 2).

б) с праведността се има предвид изпълняването на всички послушания — явни и тайни.

Всевишния казва: “...Праведността е у онзи, който вярва в Аллах и в Сетния ден, и в ангелите, и в Писанието, и в пророците, и раздава от своя имот, въпреки любовта си към него, на роднините и сираците, и на нуждаещите се, и на пътника [в неволя], и на просяците, и за освобождаване на робите, и отслужва молитвата, и дава милостинята закат; и у изпълняващите своя обет, когато са обещали, и у търпеливите в злочестие и беда, и във вихъра на битката. Те са искрените и те са Богобоязливите”, (ал-Бакара: 177). Така че, с този си смисъл праведността включва в себе си всички тайни послушания, като вярата в Аллах, в Неговите ангели, писания, пророци и Сетния ден. Така както включва и явните послушания, като раздаването на Богатства за неща, които Аллах обича, отслужването на молитвите, даването на зекята, изпълняването на обещанията, търпението при болест и бедност, търпението при срещата с враговете.

2. Познаването на истината е от вродените качества.

Словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Праведността е онова, за което и душата се успокоява, и сърцето се успокоява” са доказателство за това, че Всевишния Аллах и заложил в хората качеството да разпознават истината, да я възприемат и тя да ги успокоява. Той е заложил в хората да я обичат. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Всеки се ражда със заложбата да приема религията”. Абу Хурайра, първоизточникът на хадиса, казва: “Ако искате прочете следният айет: «...Природата, според която Аллах е създал хората...», (ар-Рум: 30)”. Всевишния Аллах съобщава, че сърцето на вярващия се успокоява, когато Го споменава, което се дължи на светлината на вярата. Така че, когато човек се усъмнява в дадено нещо, нека се допита до сърцето и душата си, ако те намират спокойствие, значи то спада към праведността, а ако не, значи спада към греха. Всевишния Аллах казва: “...О, да, при споменаването на Аллах сърцата се успокояват”, (ар-Ра‘д: 28).

3. Двата признака на греха.

За греха има два признака: вътрешен признак и външен признак.

Вътрешният признак е вълнението, притеснението, чувството на неприязън и отвращение, което човек изпитва с цялата си душа. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Грехът е онова, което предизвиква безпокойство в душата”. Ибн Мас‘уд (Аллах да е доволен от него) казва: “Грехът е болка за сърцата”.

Външният признак е нежеланието да се види от другите хора, при условие, че това нежелание е религиозно, а не свързано с обичаите.

Ако и двата признака са налице, ако човек изпитва и вътрешен неприязън, и нежелание другите да го видят, това вече е най-високата степен за познаване на греха при съмнение.

4. Изоставянето на фатуата и нейното изпълняване.

Мюсюлманинът е длъжен да изоставя фетвата, ако усеща безпокойство в душата и съмнение в гърдите си. Това е така, защото фетвата не е такуа и защото мюфтията гледа на нещата от външната им страна, а какво усеща човек във вътрешния си мир, той не знае. Може мюфтията да е възприел подобна фетва от друг, който да е издал тази фетва по предположение или склонност към желанията, а не, основавайки се на законен довод. Ан-Науауи казва: “Ако месото е дошло от човек, по-голямата част от Богатствата на когото са от харāм и ако душата ти усети безпокойство дали то е халāл, дори тогава и мюфтията да ти каже, че яденето му е халāл, тази фатуа не премахва съмнението. Подобно е и положението, когато една жена каже, че някой е млечен брат с някоя, тогава дори и мюфтията да разрешава брака между тях поради липса на кръвно родство, тази фатуа не премахва съмнението. В такива случаи е необходимо да се проявява Богобоязливостта, въпреки фатуите на хората”.

Но ако фатуата е подкрепена от законен довод, тогава мюсюлманинът е длъжен да я изпълни, дори и да изпитва безпокойство за това. Такъв пример са законни разрешения като разговяването по време на пътуване и при болест през месец Рамадāн, съкращаването на молитвите (касру-с-саляти) по време на пътуване и др. Понякога Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е нареждал на сподвижниците си нещо, което не радвало някои от тях и те се въздържали да го прилагат, като наредбата да заколят курбаните си и да излязат от поклонението ‘умра при Худайбия, също и преговорите с племето Курайш и завръщането от поклонението през онази година... Това се дължало на изключително силната им вяра и искреност. Но има ли за дадено нещо текст с предписание, тогава мюсюлманинът няма друга възможност освен да се подчини на Аллах и на Неговия Пратеник. Всевишния Аллах казва: “И когато Аллах, и Неговият Пратеник, отсъди някакво дело, нито вярващ, нито вярваща имат право на избор в това дело...”, (ал-Ахзāб: 26). Също така е необходимо това да се посреща с радост, удовлетворение и приветствие. Всевишния Аллах казва: “Но не кълна се в твоя Господ! те не ще станат вярващи, докато не те сторят съдник за всеки възникнал спор помежду им; после не намират затруднение у себе си относно онова, което си решил и напълно се подчиняват”, (ан-Нисā’: 65).

5. Чудо на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари).

В хадиса на Уāбиса се съдържа едно голямо чудо на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), тъй като той му съобщава за какво иска да го пита преди още да е проговорил, като му казва: «Дошъл си да питаш за праведността?». В хадис, предаден от Абу Ну‘айм в ал-Хулйа с първоизточник Уāбиса (Аллах да е доволен от него) се казва: “Отидох при Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) с намерението да го питам най-подробно за праведността и греха без да пропусна нещо, започнах да пристъпвам [към Пророка]. [Другите] ми казаха: ‘Ей, Уāбиса, дръпни се от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари)’. Отговорих: ‘Оставете ме да се приближа до него, той е един от най-любимите хора за мене, към които искам да съм близо’. Той каза: «Уāбиса, приближи се!». Аз се приближих до него толкова близо, че моите колена докоснаха неговите. Тогава той каза: «Ей, Уāбиса, да ти кажа ли за какво си дошъл да питаш?» Отговорих: ‘Кажи ми, о, Пратенико на Аллах’. Той каза: «Дошъл си да питаш за праведността и греха». Отговорих: ‘Да’. Той събра пръстите на ръката си и почуквайки с тях по гърдите ми каза: « Ей, Уāбиса, допитвай се до сърцето си, допитвай се до душата си! Праведността е онова, за което и сърцето се успокоява, и душата се успокоява. Грехът е онова, което предизвиква безпокойство в душата и съмнение в гърдите, дори отново и отново хората да ти го разрешават [с фатуи]».”

6. Индивидуалният подход към хората.
Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е насочил Уāбиса към неговото сърдечно разбиране, узнавайки че неговата чувствителна душа може да долавя тези неща. Чувствителният човек, който има здрави разбирания, силна памет и светло сърце може да ги разбира. Но ако човек е с груб характер и има слаби разбирания, тогава на такъв не се отговаря по този начин, защото от това той нищо няма да постигне, на такъв човек се отговаря подробно като му се изреждат и задълженията, и забраните съгласно религиозните закони. Това е част от хубавото възпитание, което Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е давал на своите сподвижници. Той се е обръщал към всеки от тях според умственото му ниво и е нареждал всеки да се поставя на своето място.

7. Най-добрият нрав.

Нравът на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е бил най-добрият нрав, най-благородният и най-хубавият, защото представлявал нрава на религиозните закони. Той е бил олицетворение на възпитанието, получено от Свещения Коран, поради което и Всевишния Аллах го възхвалил с думите: “Ти наистина имаш велик нрав”, (ал-Калам: 4). ‘Ā’иша (Аллах да е доволен от нея) казва: “Неговият нрав (Аллах да го благослови и с мир да го дари) бе Коранът”. Той е изпълнявал повелите от Корана и се е въздържал от забраните му, поради което прилагането на Корана за него се е превърнало в нещо като негова натура, вродено качество и природа, която го съпътствала неотлъчно.

8. Полза:

Хадисът сочи, че човек трябва да усвоява и възприема похвалните нравствени качества, защото добрият нрав е едно от най-великите качества на праведността.

9. Полза:

Сърцето заема важно място в исляма. Допитването до него е преди извършването на дейността.

10. Полза:

Религията е вътрешно сдържащо начало и надзорник за разлика от установените от човека закони, в които сдържащото начало е външно.

11. Полза:

Религията възпрепятства да се извърши греха, защото тя превръща душата в надзирател за отношението на всеки човек към Всевишния. Докато законите удържат човека само външно и той трябва да бъде наблюдаван, от което пък той може да се спаси, да се изхитри и тъй нататък.




[1] Джауāми‘у-л-‘улум уа-л-хикам, стр. 220-221, с леки промени.