Хиляди млади британски жени, живеещи в Обединеното кралство решават да приемат исляма

Хиляди млади британски жени, живеещи в Обединеното кралство решават да приемат исляма – ето няколко от техните истории.


Спорно време е за британските жени да носят хиджаб, основният мюсюлмански шал за глава. Миналият месец Белгия стана първата европейска страна, която прие закон за забрана на бурката (най-закриващото ислямско покривало) , наричайки я „заплаха” за женското достойнство, докато Франция изглежда готова да я последва. В Италия по-рано този месец, мюсюлманка беше глобена 500 евро (430 лири) за това, че носела ислямско покривало пред пощенска станция.

И все пак, докато по-малко от 2 % от населението сега посещава служба на Англиканската църква всяка седмица, броят на жените, които приемат исляма се покачва. В Централната лондонска джамия в „Риджънс парк”, жените наброяват грубо две трети от “новите мюсюлмани”, които официално декларират вярата си там – и по-голямата част от тях са на възраст под 30 години.

Статистиката за преминаването в новата вяра е обезпокоително нееднаква, но по време на преброяването на населението през 2001 г., е имало поне 30,000 англичани, които са станали мюсюлмани в Обединеното кралство. Според Кевин Брайс, от Центъра за изследване на миграционната политика, университет  Суонзи, сега тази цифра може би се приближава да 50,000 души – и по-голямата част са жени. Брайс твърди: “Базисен анализ показва, че все по-голям брой млади жени, с университетско образование на възраст 20 -30 години  приемат  исляма.”

Д-р Мохамед С. Седдон, лектор по ислямски науки в Честърския университет обяснява: “Нашето либерално, плуралистично общество на 21-ви век означава, че можем да избираме професиите си, нашите политически убеждения – и можем придирчиво да изберем кои искаме да бъдем духовно.” Ние сме в ерата на “религиозния супермаркет”, казва той.

Джоан Бейли
Юридически съветник, 30-годишна, Брадфорд

“Когато за първи път отидох със своя хиджаб в офиса бях толкова нервна, че стоях навън да си говоря с моя приятел по телефона толкова дълго, за това “Какво, за Бога, ще кажат всички?”.  Когато влязох, няколко човека попитаха, “Защо носиш този шал? Не знаех, че си мюсюлманка.”
Аз съм последният човек, който някой би си помислил, че ще приеме исляма: аз имах много защитено възпитание, в духа на работническата класа в южен Йоркшир. Едва ли съм виждала мюсюлманин преди да постъпя в университета.

На първата ми работа в юридическа фирма в Барнзли си спомням, че отчаяно се опитвах да играя ролята на млада, неомъжена кариеристка: вманиачена по диети, пазаруване и ходене по барове – но никога не се почувствах наистина удобно.

Тогава, един следобед на 2004 г. всичко се промени: Говорех си с един приятел мюсюлманин на кафе, когато той забеляза малкото златно кръстче на шията ми. Каза: “Вярваш ли в Бог, тогава?” Аз го носех по-скоро заради модата, отколкото заради религията и казах: “Не, не мисля така.”, и тогава той започна да говори за вярата си.

Първоначално не му обърнах внимание, но думите му останаха в ума ми. Няколко дни по-късно, се оказа, че си поръчвам копие на Корана по интернет.

Отне ми малко време да събера кураж да отида на женско социално събитие, проведено от групата на Новите мюсюлмани в Лийдс. Спомням си, че висях пред вратата и си мислех: “Какво, по дяволите, правя тук?”, представях си, че ще бъдат облечени от главата до петите в черни роби: какво можех аз, 25-годишна, русокоса англичанка да имам общо с тях?
Но когато влязох, нито една от тях не пасваше на стереотипа на подтисната мюсюлманка-домакиня; всички те бяха лекарки, учителки и психиатри. Бях поразена от това, колко доволни и сигурни изглеждаха. Срещата с тези жени, ме убеди повече от която и да е книга, която бях чела, че искам да стана мюсюлманка.

След четири години, през март 2008 г., аз направих декларация за вяра в дома на един приятел. Първоначално бях притеснена, че не съм направила правилното нещо, но скоро се успокоих – малко като започването на нова работа.

Няколко месеца по-късно помолих родителите си да седнат и казах: „Имам нещо да ви казвам.” Последва минута мълчание и мама попита: „Ти си решила да станеш мюсюлманка, нали?” Тя започна да плаче и продължи да пита неща като: „Какво ще стане когато се омъжиш? Трябва ли да се покриваш? Ами работата ти?” Опитах се да я успокоя, че аз ще си остана аз, но тя беше загрижена за моето благополучие.

Противно на това, което повечето хора мислят, ислямът не ме потиска; позволява ми да бъда човекът, който винаги съм била. Сега съм много по-доволна и благодарна за нещата, които имам. Преди няколко месеца се сгодих за мюсюлманин, юридически съветник, когото срещнах на учебен курс. Той няма абсолютно никакъв проблем с моята кариера, но аз наистина съм съгласна с ислямската перспектива за традиционните роли на мъжете и жените. Аз искам да се грижа за съпруга и децата си, но също искам своята независимост. Гордея се, че съм англичанка и се гордея, че съм мюсюлманка – и по никакъв начин не възприемам  тези неща като противоречиви.”

Акила Линдзи Уилър
Домакиня и майка, 26-годишна, Лечестър

 „Като тийнейджърка смятах, че цялата религия е патетична. Прекарвах всеки уикенд като се напивах пред спортния център, в обувки на високи токчета и къси поли. Мнението ми беше: какъв е смисълът човек да си налага ограничения? Веднъж се живее.
В университета водех типичния студентски живот, пиене и ходене по клубове, но винаги на следващата сутрин се будех с махмурлук и си мислех какъв е смисълът?
През втората си година срещнах Хюсейн. Знаех, че е мюсюлманин, но бяхме влюбени, така, че игнорирах всичко по въпроса за религията. Но шест месеца след като бяхме заедно, той ми каза, че ходенето с мен е „против убежденията му”.

Бях толкова смутена. В онази нощ, цяла нощ прекарах в четене на две книги за исляма, които Хюсейн ми беше дал. Спомням си, че избухнах в сълзи, защото бях толкова объркана. Помислих си: „Това може да е целият смисъл на живота.” Но имах много въпроси: Защо трябва да си покривам главата? Защо не мога да ям това, което ми харесва?

Започнах да разговарям с мюсюлманките в университета и те изцяло промениха мнението ми. Те бяха образовани, преуспели – и в действителност възприемаха шала за глава като освобождаващ. Бях убедена и три седмици по-късно официално приех исляма.
Когато няколко седмици по-късно казах на майка ми, не мисля, че тя го прие на сериозно. Тя направи няколко коментара като: „Защо ще носиш този шал? Имаш хубава коса.”, но изглежда не разбираше какво означава това.

Най-добрата ми приятелка от университета бе удивена от мен: не можеше да разбере как едната седмица ходя по клубове, а следващата седмица се отказвам от всичко и приемам исляма. Тя беше прекалено близо до миналия ми живот, за това не съжалявам, че я изгубих като приятелка.
Избрах си името Акила, защото означава „разумна и интелигентна” -  и такава се стремях да стана преди шест години, когато приех исляма. Превърнах се в изцяло нова личност: изтрих от паметта си всичко, което беше свързано с Линдзи.

Най-трудно ми беше да сменя начина си на обличане, защото винаги се обличах модерно. Първият път, когато сложих хиджаб си спомням, че седях пред огледалото и си мислех: „Какво правя, как мога да си слагам парче плат на главата? Изглеждам като луда!” Сега се чувствам разголена без него и само понякога си мечтая за чувството, когато вятърът разрошва косата ми. Веднъж или два пъти се прибрах вкъщи и избухнах в сълзи, защото се чувствах старомодно облечена – но това е само суета.

Облекчение е да не чувстваш този натиск повече. Носенето на хиджаб ми напомня, че всичко, от което се нуждая е да служа на Бог и да бъда смирена. Дори минах през фази, в които носех никаб [воал на лицето], защото чувствах, че е по-уместно – но той също може да създаде проблеми.

Когато хората видят бяло момиче да носи никаб те си мислят, че съм се заинатила за моя собствена култура да „следвам група азиатци”. Дори по улицата тийнейджъри са ми крещели: „Свали си това проклето нещо от главата, ти бяла ненормалница.” След атентатите в Лондон бях уплашена да ходя по улицата от страх от отмъщение.

През по-голямата част от времето имам много щастлив живот. Омъжих се за Хюсейн и сега имаме едногодишен син, Закир. Опитваме се да следваме традиционните мюсюлмански роли: аз съм преди всичко домакиня и майка, докато той ходи на работа. Преди мечтаех за успешна кариера като психолог, но сега това не е нещо, което жадувам.

Да стана мюсюлманка несъмнено не е било лесен изход. Понякога човек се чувства като в затвор в този живот, с толкова много правила и ограничения, но ние вярваме, че ще бъдем възнаградени в задгробния живот.”

Катрин Хезелтайн
Учителка в детска ясла, 31-годишна, северен Лондон

 „Ако ме бяхте попитали, когато бях на 16 години дали искам да стана мюсюлманка щях да отговоря: „Не, благодаря.” Бях си доста добре – пиех, купонясвах и се забавлявах с приятелите си.

Докато растях в северен Лондон, у дома никога не сме изповядвали религия: винаги съм си мислела, че това е малко старомодно и неуместно. Но когато срещнах бъдещия си съпруг Саид, в колежа, той оспори всичките ми предубеждения. Той беше млад, мюсюлманин, вярваше в Бог – в при все това беше нормален. Единствената разлика беше в това, че обратно на повечето тийнейджъри, той никога на посягаше към алкохола.
Година по-късно бяхме лудо влюбени, но осъзнахме бързо: как можехме да бъдем заедно ако той е мюсюлманин, а аз не съм?
Преди да срещна Саид аз всъщност никога не съм поставяла под въпрос това, в което вярвам: просто си бях избрала моя небрежен агностицизъм чрез осмоза. Така, че започнах да чета няколко книги за исляма от любопитство.

В началото Коранът ми допадна на интелектуално ниво; емоционалната и духовна страна дойдоха по-късно. Харесаха ми обясненията му за естествения свят и установих, че преди 1,500 години, ислямът е дал на жените права, които те не са имали тук на Запад до относително скоро. Това беше откритие.

Религията не беше точно „готино” нещо, за което да се говори, така, че в продължение на три години аз си запазих интереса към исляма само за себе си. Но през първата ми година в университета, Саид и аз решихме да се оженим – и знаех, че е време да кажа на родителите си. Първоначалната реакция на майка ми беше: „Не може ли просто първо да поживеете заедно?” Тя имаше опасения относно бързането ми за брак и ролята на жените в мюсюлманските семейства – но никой не осъзнаваше колко сериозно приемах смяната на религията си. Спомням си, че излязох на вечеря с татко и той каза: „Хайде, поръчай си чаша вино. Няма да кажа на Саид!” Много хора смятаха, че приемам исляма само, за да е доволно семейството му, не защото аз вярвам в него.

По-късно същата година направихме огромна бенгалска сватбена церемония и започнахме да живеем заедно в апартамент – но аз със сигурност не бях окована за мивката в кухнята. Дори като за начало изобщо не носех хиджаб, а вместо това носех кърпа или шапка.

Бях свикнала да получавам определено внимание от страна на момчетата, когато излизах по клубове и барове, но трябваше да забравя за това. Постепенно възприех ислямския начин на мислене: исках хората да ме преценяват по моята интелигентност и характера ми  - не поради начина, по който изглеждам. Това беше утвърждаващо.

Преди никога не съм била част от религиозно малцинство, така, че това беше една голяма адаптация, но приятелките ми бяха много съпричастни. Някои от тях бяха леко шокирани: „Какво, без пиене, без наркотици, без мъже? Аз не мога да го направя!” И отне известно време на приятелите ми мъже от университета да запомнят неща, като това да не ме целуват по бузата за здрасти повече. Аз трябваше да казвам: „Съжалявам, това е свързано с мюсюлманството.”
С течение на времето аз в действителност станах по-религиозна от съпруга ми. Ние също започнахме да се различаваме и по други неща. Накрая, мисля си, че отговорността за брака му дойде в повече; той се отдалечи и стана незаинтересован. След седем години заедно реших да се разведа.

Когато се върнах при родителите си, хората се учудиха, че все още се мотаех насам натам с шал на главата. Но ако не друго, то моята самостоятелност засили вярата ми: аз започнах да добивам усещане за себе си като за мюсюлманка, независима от него.

Ислямът ми даде усещане за посока и цел. Аз участвам в Мюсюлманския комитет за обществени въпроси и ръководя кампании срещу ислямофобията, дискриминацията на жени в джамиите, бедността и ситуацията в Палестина. Когато хората ни наричат „екстремисти” или „тъмното уязвимо място на британската политика”, аз си мисля, че това е просто абсурдно. В мюсюлманската общност има много проблеми, но когато хората се чувстват под обсада, това още повече затруднява прогреса.

Аз  все още до голяма степен се чувствам част от британското общество, но също съм и мюсюлманка. Отне ми известно време да съвместя тези две идентичности, но сега се чувствам много уверена в това, което съм. Аз съм част и от двата свята и никой не може да ми го отнеме.”

Сукина Дъглас
Поетеса, 28-годишна, Лондон

„Преди да открия исляма, погледът ми бе твърдо фиксиран върху Африка. Аз бях растафарианка и косата ми беше на разпилени дълги дредове: половината руси, а другата половина черни.
Тогава през 2005 г., бившият ми приятел се прибра от пътуване в Африка и обяви, че е приел исляма. Аз се вбесих и му казах, че „губи африканските си корени”. Защо се опитваше да бъде арабин? Това беше толкова чуждо на живота, който живеех. Всеки път, когато съм видяла мюсюлманка на улицата съм си мислела: „Защо трябва да се покриват така? Не им ли е топло?” Изглеждаше ми потискащо.

Ислямът бе вече в съзнанието ми, но когато започнах да чета автобиографията на Малкълм Екс в университета, нещо в мен ми просветна. Един ден казах на моята най-добра приятелка Мунира: „Започнах да се влюбвам в исляма.” Тя се засмя и каза: „Тихо, Сукина!” Тя започна да изучава исляма, само за да ме обори, но скоро след това също започна да вярва в него.
Винаги съм била прекалено чувствителна относно правата на жените; нямаше начин да приема религия, която се опитва да ме унижи. Така, че когато се натъкнах на книга от мароканска феминистка, тя разнищи всичките ми отрицателни възгледи: не ислямът потискаше жените, а хората.

Преди да сменя религията си проведох експеримент. Облякох дълга циганска пола и шал и излязох. Но не се чувствах старомодно облечена, чувствах се красива. Осъзнах, че не съм сексуален артикул, по който мъжете да въздишат, аз исках да бъда съдена по това, което допринасям умствено.

Мунира и аз направихме своята шахада [декларация за вяра] заедно няколко месеца по-късно, и аз си отрязах дредовете, за да символизирам обновяване: това беше началото на нов живот.
Само три седмици след нашата смяна на религията се случиха атентатите от 7 юли; внезапно се превърнахме в обществен враг № 1. Никога преди не съм се натъквала на расизъм в Лондон, но през седмиците след атентатите, хора хвърляха яйца по мен и викаха: „Върни се в собствената си страна.”, макар това да беше моята страна.

Аз не се опитвам да страня от който и да е аспект от това, което съм. Някои хора се обличат в арабски или пакистански стилове, но аз съм жител и на Великобритания и на Карибите, така че моето национално облекло е Примарк и Топ Шоп, подплатено с цветни шалове от магазин втора употреба.

Шест месеца след като промених религията си се събрах отново с бившия ми приятел и сега сме женени. Ролите ни вкъщи са различни, защото сме различни хора, но той никога не се опитва да ми нарежда; не съм възпитана така.

Преди да открия исляма бях бунтовник без кауза, но сега имам цел в живота: мога да открия недостатъците си и да работя, за да стана по-добър човек. За мен, да бъдеш мюсюлманин, означава да допринасяш за твоето общество, независимо откъде идваш.”

Катрин Хънтли
Продавач-асистент, 21-годишна, Борнмът

 „Родителите ми винаги са смятали, че не съм нормална, дори преди да стана мюсюлманка. В началото на тийнейджърските ми години, когато ме видеха да гледам телевизия в петък вечер ме питаха: „Какво правиш вкъщи? Нямаш ли някакви приятели, с които да излезеш?”
Истината беше, че не харесвах алкохола, никога не съм пушила цигари и не ме вълнуваха момчетата. Вероятно си мислите, че са били доволни.

Винаги съм била духовна личност, така че, когато започнах да изучавам исляма през първата ми година в гимназията, нещо просто ми прищрака. Прекарвах всяка обедна почивка в четене за исляма на компютъра. В сърцето ми имаше мир и нищо друго вече нямаше значение. Беше странно преживяване – бях открила себе си, но личността, която бях открила не приличаше на никого, когото познавах.

Преди едва ли съм виждала мюсюлманин, така че нямах никакви предубеждения, но родителите ми не бяха толкова либерални. Криех всичките си книги за исляма и шаловете за глава в чекмедже, защото бях много изплашена, че ще разберат.

Когато разказах на родителите ми, те бяха ужасени и казаха:”Ще поговорим за това, когато навършиш 18 години.” Но увлечението ми към исляма само се засили. Започнах да се обличам по-скромно и тайно постех по време на Рамазана. Бях се специализирала във воденето на двойствен живот, но един ден, когато бях на 17 години, не можех да чакам повече.

Измъквах се от къщата, носех си хиджаб в пазарска чанта и се качвах на влака за Борнмът. Сигурно съм изглеждала нелепо да си го слагам във вагона на влака, използвайки капак на кошче като огледало. Когато двойка възрастни хора ме погледнаха на криво, не се притесних. За първи път в живота си се почувствах себе си.

Седмица след като промених религията си, майка ми дойде тържествено в стаята ми и попита:”Имаш ли нещо да ми казваш?” Извади сертификата ми за промяна на религията от джоба си. Мисля, че биха предпочели да намерят нещо друго от този тип – наркотици, цигари, презервативи – защото поне можеха да го припишат на тийнейджърски бунт.

Можех да различа страха в очите и. Тя не можеше да разбере защо бих се отказала от свободата си в името на чуждестранна религия. Защо исках да се присъединя към всички онези терористи и камикадзета?

Оказа се трудно да бъда мюсюлманка в къщата на родителите ми. Никога няма да забравя една вечер, имаше две жени с бурки на първата страница на вестника и те започнаха да се шегуват: „Скоро това ще е Катрин.”

Не им хареса също, и че се молех по пет пъти дневно; мислеха, че е „натрапчиво”. Аз се молех пред вратата на стаята си, по този начин майка ми не можеше да влезе, но тя винаги можеше да се провикне горе: „Катрин, искаш ли чаша чай?”, така че да трябва да спра.

Четири години по-късно дядо ми все още казва неща като: „Мюсюлманките трябва да ходят три крачки след съпрузите си.” Това наистина ме ядосва, защото културата е такава, а не религията. Годеникът ми, когото срещнах преди осем месеца, е от Афганистан и вярва, че мюсюлманката е перла, а съпругът и е мидената черупка, която я защитава. Аз ценя този старомоден начин на живот: доволна съм, че когато се оженим той ще се грижи за плащането на сметките. Тъй или иначе аз винаги съм искала да бъда домакиня.

Сватбата ми с афганистанец беше черешката на тортата за родителите ми. Сега вече си мислят, че съм напълно луда. Той е счетоводител и в действителност говори английски по-добре от мен, но тях не ги е грижа. Венчавката ще е в джамия, поради това не мисля, че ще дойдат. Боли ме като си мисля, че никога няма да имам приказната сватба, наобиколена от семейството ми. Но се надявам, че новият ми живот със съпруга ми ще бъде много по-щастлив. Ще изградя дома, който винаги съм искала, без да трябва да усещам болката от хора, които ме съдят”


http://www.timesonline.co.uk/tol/comment/faith/article7135026.ece