Хадис 27: Придържането към Сунната и въздържането от Бид'ат

снимка

«أوصيكم بتقوى الله عزّ وجلّ، والسمع والطاعة، وإن تأمّر عليكم عبد، فإنه من يعش منكم فسيرى اختلافا كثيرا، فعليكم بسنتي وسنة الخلفاء الراشدين المهديين، عضّوا عليها بالنواجذ، وإيّاكم ومحدثات الأمور، فإنّ كلّ بدعة ضلالة» — رواه أبو داود والترمذي وقال: حديث حسن صحيح.

От Абу Наджих ал-‘Ирбāд ибн Сāрия (Аллах да е доволен от него) е предадено, че той е казал: “Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) ни направи една проповед, от която сърцата се изпълниха със страх, а очите със сълзи. Ние казахме: ‘О, Пратенико на Аллах, сякаш това е прощална проповед, дай ни завет’. Той каза: «Завещавам ви да се боите от Всемогъщия и Велик Аллах, да слушате и да се подчинявате, дори и ако роб стане ваш водач. Този от вас, който живее [дълго] ще види много различия, затова се придържайте към моята сунна и сунната на праведните халифи. Дръжте я здраво със зъби и се пазете от нововъведените неща, защото всяки бид‘а е заблуда». — Хадис, предаден от Абу Дāуд и Тирмизи, който е казал: “Добър и достоверен хадис”.

Абу Дāуд разказва този хадис в глава “Сунната”, раздел “Придържането към сунната” (Лузуму-с-суннати), номер 4607.

Тирмизи го разказва в глава “Знанието” (ал-‘Илм), раздел “Какво е споменато относно прилагането на сунната и въздържането от бид‘атите” (Мā джā’е фи-л-ахзи би-с-суннати уа-джтинāби-л-бида‘и), номер 2678.

В Муснада [на Имāм Ахмад]се среща в том 4/стр. 126-127.

При Ибн Мāджа се среща във въведението, номер 42.

Значимостта на хадиса:

Този хадис съдържа завещание, направено от Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) за неговите сподвижници и за мюсюлманите след него. В него той обединява завещанието със страха от Всемогъщия и Велик Аллах, слушането и подчиняването на мюсюлманските водачи. По този начин се постига щастие и на този, и на отвъдния свят. Също така той завещава на общността нещо, което гарантира спасението и напътствието, когато човек се придържа към сунната и страни от заблудите и бид‘ат.




Пояснение на някои думи от хадиса:

“Проповед” — напомняне за последствията. Тази проповед е била след сабах намаз, както е посочено в риваета на Ахмад.

“Прощална проповед” — сподвижниците разбрали това от силното изказване на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) в тяхното заплашване и предупреждаване, защото този, който се прощава не пропуска нищо, за разлика от другите.

“Праведните” — праведен е този, който узнава истината и я следва.

“Зъби” — става въпрос за крайните кътници, мъдреците. Повелята за сунната “дръжте я здраво със зъби” е метонимия за силното придържане към нея.

“Нововъведените неща” — нововъведените неща в религията, които нямат основа в мюсюлманските закони. Те са порицавани.

“Бид‘ат” — буквално означава нещо измислено, нямащо предишен аналог. Като термин, означава нещо измислено, което противоречи на повелите на мюсюлманските закони и доводи.

“Заблуда” — отдалечаване от истината. Истината е онова, което се съдържа в мюсюлманските закони, а онова, което не се основава на тях, бива измислица и заблуда.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Качествата на въздействащата проповед.

Проповедта е наставление и напомняне на последствията и за да бъде проповедта въздействаща, да достига до сърцата и да влияе на душите, в нея трябва да се съдържат определени условия:

а) избиране на темата;

Хората трябва да се поучават и да им се напомня за неща, от които ще има полза както за религията си, така и за земния си живот. Проповедта не трябва да се ограничава единствено с преподаването на религиозните предписания, заповеди и наказания, а трябва с мъдрост и разбиране да се избере една тема, от която хората имат нужда в реалния си живот. Няма съмнение, че ограничаването на петъчните и байрамските проповеди [превеждането на стари, готови хутбета, отнасящи се за едно време] оказва много голямо отрицателно влияние и има обратен ефект. Те допринасят за отвръщането на много мюсюлмани от същността на религията си, от духа на величието и борбеността в техните души. Това важи с особена сила, когато петъчните и байрамските проповеди се превърнат в задължение, което се изпълнява, а не призив, който се обявява и помага. Когато се превръщат в страници, които биват препрочитани от хутбета, писани преди отминали векове. И без де се иска, те допринасят единствено за увеличаването на приспиването на мюсюлманите и изнамиране на непробиваема преграда между пътя на исляма, реалността на живота и проблемите на епохата.

Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е най-добрият пример за нас, ако искаме да се спасим и да имаме успех. Извън установените хутбета той много често е наставлявал своите сподвижници и неговите въздействащи наставления били в изпълнение на повелята, отправена към него от Всевишния Аллах: “Призовавай към пътя на твоя Господ с мъдрост и хубаво поучение ...”, (ан-Нахл: 125).

б) красноречието в проповедта;

Красноречието е необходимо, за да може желаните идеи да бъдат разбрани и да достигнат до сърцата на слушателите по най-добрия начин като се използват най-правилните думи, най-приятните за слушане и най-въздействащите в сърцата. Всевишния Аллах казва: “...И ги поучавай, и им говори с красноречиви думи”, (ан-Нисā’: 63). В риваета на Имāм Ахмад, на Абу Дāуд и на Тирмизи се казва: “Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) ни направи една красноречива проповед”.

в) не удължаване;

Удължаването на поучението води слушателите до отегчаване, изпитване на досада и погубване на желаната полза. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е скъсявал проповедите и поученията си и не ги е удължавал, той е бил много красноречив и лаконичен. В хадис, предаден от Муслим с първоизточник Джāбир ибн Семура (Аллах да е доволен от него) се казва: “Кланях намаз заедно с Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари). Неговият намаз беше средно продължителен и неговите хутбета бяха средно продължителни”. В Сунан на Абу Дāуд се казва: “Пратеника на Аллах не удължаваше поученията в петъчния ден, те бяха кратки думи”.

г) избиране на добрата възможност и подходящото време.

Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) не винаги е давал проповеди на сподвижниците, той се е грижел за тях, търсел е онова тяхно състояние, в което те са оживени за слушане на проповедите и тогава го правел без да ги отегчава. В хадис, предаден от Бухāри и Муслим с първоизточник Абу Уāил се казва: “‘Абдуллах ибн Мас‘уд ни поучаваше всеки четвъртък и веднъж един човек му каза: ‘Ей, Абу ‘Абдуррахман, ние обичаме твоите беседи и желаем, ако може, да ги провеждаме всеки ден’. А той отговори: ‘Нищо не ми пречи да ви говоря всеки ден освен опасението да не ви отегча, защото Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) се грижеше за нас по време на поучението от нежелание да не ни доскучае’.”

2. Качествата на успешния проповедник.

За да бъде една проповед въздействаща и да пробуди небрежните души и мъртвата съвест, нейният източник трябва да е успешен проповедник. А успешен проповедник е онзи, в личността, думите и поведението на когото отговарят на следните условия:

а) да вярва в онова, което казва;

Той трябва да е повлиян от онова, което говори, да гори от желание да го предаде на тези, които го слушат и напълно да ги убеди. Това трябва да си личи в езика му, от тоновете, ударенията и колебанията в гласа му, по неговото състояние и промени в чертите на лицето му. Това е от сунната на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), неговото състояние се е променяло по време на проповедите. Джāбир ибн ‘Абдуллах (Аллах да е доволен от него и от баща му) казва: “Когато Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) правеше проповед и споменаваше Часа, неговият гняв се засилваше, гласът се повишаваше, очите му почервеняваха, сякаш бе предупредител на войска”.

б) да бъде чистосърдечен;

Думите му трябва да са искрени и то сърце, за да се приемат сърдечно. Ако човек има болно сърце и душа, неговите думи излизат устата му, минават през едното ухо на слушателя и излизат от другото. Разказват, че веднъж ал-Хасан ал-Басри е чул един проповедник да прави проповед в джамията на Басра, но от тази проповед той никак не се повлиял, след като хората се разотишли той му казал: “Ей, ти, или в твоето сърце има болест, или в моето”.

в) думите му да отговарят на делата му.

Тези, които слушат неговата проповед и се възхищават на неговото красноречие, неизбежно ще следят неговите дела и действия и ако установят, че неговите дела съответстват на думите му, тогава те що го последват и ще му подражават. Но ако видят, че той говори едно, но върши друго, те ще го дискредитират и ще се отвърнат от него. Казано е: “Който проповядва с думи, те пропадат. Който проповядва с дела, той успява”. Достатъчно ни е в тази връзка да си припомним словата на Всевишния Аллах: “О, вярващи, защо говорите онова, което не вършите? Най-омразно пред Аллах е да говорите онова, което не вършите”, (ас-Сафф: 2-3).

3. Достойнствата на сподвижниците и техните добри сърца.

Страхът, който е обзел сърцата на сподвижниците и сълзите, които потекли от очите им, когато са чули проповедта на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е доказателство за достойнство и благочестие, за възвишеност и издигане по степените на успеха и нивата на вярата, за да се превърнат наистина в звезди за ръководство и напътствие и да заслужат похвалата на техния учител, Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и на тези, които са имали отношения с тях. Всевишния Аллах казва: “А щом чуят низпосланото на Пратеника, ти виждаш очите им да преливат от сълзи заради онова, което са узнали от истината ...”, (ал-Мā’ида: 83). Възхвалявайки вярващите изобщо, Пречистият казва също: “Вярващите са онези, които щом бъде споменат Аллах, сърцата им тръпнат, и щом им бъдат четени Неговите знамения, те усилват вярата им ...”, (ал-Анфāл: 2).

3. Заветът Богобоязливост.

Богобоязливостта означава да се изпълняват повелите и да се въздържа от забраните, наложени от религиозните закони. А заветът на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) говори за голямата му загриженост по този въпрос, защото придържането към това води до щастие и в този свят, и в отвъдния. Това е заветът на Всевишния Аллах и за древните, и за сетните. Всевишния Аллах казва: “...И повелихме на дарените с Писанието преди вас и на вас да се боите от Аллах ...”, (ан-Нисā’: 131).

5. Заветът да се слуша и да се подчинява.

Слушането и подчиняването на управляващите мюсюлмани за справедливите неща е задължение, наложено от Всевишния Аллах в Неговия Коран: “О, вярващи, покорявайте се на Аллах и се покорявайте на Пратеника и на удостоените с власт сред вас...”, (ан-Нисā’: 59). Поради това, Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) го споменава в проповедта си, въпреки че влиза под Богобоязливостта. Тук се споменава частичното след общото за по-силно потвърждение и по-голяма загриженост спрямо него. В придържането на мюсюлманите към този пророчески завет има щастие за земния живот, животът им се регулира, единството им се засилва, ‘ибāдетите се правят свободно и се подчиняват на своя Господ. Както казва ‘Али ибн Аби Тāлиб (Аллах да е доволен от него): “Хората могат да бъдат оправени само от праведен имāм... Онова, което отслабва мюсюлманите и ги разединява, е непослушанието и неподчинението на техните началници и тяхната склонност към анархия и нарушаване на законите. А това довежда до разпалването на раздори, много противоречия и разцепване на партии и групи и се появяват неверието, прегрешенията и следването на страстите”.

От думите на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Дори и ако роб стане ваш водач”, а в риваета на Бухāри с първоизточник Енес (Аллах да е доволен от него): “Слушайте и се подчинявайте дори ваш водач да стане етиопски роб...”, учените разбрали две неща:

— Първо: Тези думи на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) са предизвестяване на събития, които ще се случват. Тоест, че ще дойде време, когато те ще се разделят и ще се затрудни прилагането на предписанията на религиозните закони, дори управлението ще се повери на този, който не заслужава, а повелята за подчиняване тогава ще е за предпочитане на по-малкото зло. Тъй като понасянето на управлението на роба, управляването на когото не е разрешено, е по-добро от предизвикването на раздори.

— Второ: Тези думи да са като пример за неща, които не са реални, а като допускане и предположение. Защото по принцип робът няма право да бъде управник. Подобен на този е и хадисът: “Който построи джамия, дори и колкото гнездото на един див гълъб, Всевишния Аллах ще му построи къща в Рая”, защото гнездото на дивия гълъб не може да бъде джамия.

6. Необходимостта от придържането към пророческата сунна и сунната на праведните халифи.

Сунната е следваният път, тя включва придържането към онова, към което се е придържал Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и неговите праведни халифи, изразено в убежденията, делата и думите. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) съчетава сунната на праведните халифи със своята сунна, защото той знае, че техният път, който те ще извлекат от Корана и неговата сунна е безопасен и безгрешен. Учените са единодушни, че праведни халифи се наричат четирима халифи, те са: Абу Бакр ас-Сиддик, ‘Омар ибн ал-Хаттāб, ‘Осмāн ибн ‘Аффāн и ‘Али ибн Аби Тāлиб (Аллах да е доволен от всички тях).

Няма съмнение, че придържането към сунната на най-великия пророк и сунната на четиримата халифи след него, е успех и спасение, особено когато има много различия и разногласия.

7. Предпазването от бид‘атите.

Предпазването от бид‘атите е споменато и в друг хадис “Който измисли нещо ново в тази наша религия, което не е от нея, то ще бъде отхвърлено”. Когато обяснявахме този хадис, разбрахме, че това е един велик принцип в религията. Така че, който измисли нещо ново и каже, че това е от религията, без то да има някакво основание в религията, на което да се опира, то това е порицавано нововъведение и заблуден бид‘ат, с което религията няма нищо общо.

Бид‘атът има две значения, едно според религиозните норми и друго общо езиково.

Бид‘атът според религиозните норми е: Нововъведение, което противоречи на повелята на Законодателя и Неговите аргументи. Точно за този вид се отнася предпазването, съдържащо се в хадиса: “Всяки бид‘а е заблуда...”.

Що се отнася до общото езиково значение на бид‘ат, то е: Нещо, което е измислено без да има предходен аналог. В този смисъл може да разтълкуваме и одобряването на някои бид‘ати от известен брой от сахаба (Аллах да е доволен от тях). Например, ‘Омар ибн ал-Хаттāб (Аллах да е доволен от него) е наредил на хората да изпълняват терауих намаз през месец Рамадāн с един имам в джамията и след като ги видял да го изпълняват, казал: “Какъв хубав бид‘ат е този”. Разказва се, че Убай ибн Ка‘б му казал: “Това не го е имало”. А ‘Омар му отговорил: “Зная, но е добро”. Убай имал предвид, че дотогава това не се е изпълнявало по този начин, само че за това дело има основание в религиозните норми, към което може да се свежда. Други такива примери са: събирането на страниците на Корана по времето на Абу Бакр във вид на една книга; воюването срещу отказалите да платят зекята; обединяването на хората около един Коран; изпращането на копия от Корана в някои страни по времето на ‘Осмāн и други. Това са били бид‘ат, които сахаба са одобрили и са намерили за тях основания в сунната.

От Аш-Шāфи‘и е предадено, че той е казал: “Бид‘атът е два бид‘ата, похвалван бид‘ат и порицаван бид‘ат. Щом се съгласува със сунната, той е похвалван, щом противоречи на сунната, той е порицаван”. За тези си думи той се аргументирал с думите на ‘Омар (Аллах да е доволен от него): “Какъв хубав бид‘ат е този”.

Също от него е предадено, че е казал: “Нововъведенията са два вида: Нововъведение, което противоречи на Корана, сунната, на асар[1] или на иджмā‘, това е бид‘атът, който е заблуда. И нововъведение, в което има добро и не противоречи на нито едно от тези неща, това е непорицаван бид‘ат. Съществуват много неща, които са нововъведени, но за тях сред учените има единодушие относно това, че те са добър бид‘ат, поради което не се налага да се разглежда дали се свеждат до сунната или не.

8. Полза:

Хадисът сочи, че е сунна при прощаване да се завещават неща, в които има добро и щастие за този свят (дунйā) и за отвъдния свят (āхирет).

9. Полза:

Забраната на нововъведения в религията, ако нямат основание, от което могат да бъдат извлечени.


[1] Асар — словата или делата на сахаба или на табиийн. — Б. пр.