Наистина ли е мит ислямската солидарност

Снимка: Ислямските държави днес, Интидар

http://geopolitika1.hit.bg/12/geo-6-09-Popov.htm

Сред основните постулати на исляма е концепцията за „уммата”, т. е. общността на вярващите мюсюлмани. На теория, принадлежността към уммата стои над тази към нацията или държавата. При това, сред задълженията на мюсюлманите е да помагат на всички, изповядващи тази религия и да поддържат приятелски отношения с тях /1/.

Истината обаче е, че подобна единна „умма”, в която да доминира дух на взаимно разбирателство и сътрудничество, не е съществувала никога, дори и през т.нар. „златен век” на исляма. Още от самото начало на съществуването на Арабския Халифат, той се раздира от дълбоки противоречия, като двама от четиримата „праведни халифи” са убити, в средата на VІІ век мюсюлманската общност се разделя на сунити, шиити и хариджити, а век по-късно започва и разпадът на Абасидския Халифат. Цялата история на мюсюлманския свят е изпълнена с ожесточени вътрешни конфликти, включително многовековната борба между двете велики ислямски държави – Турция и Персия. През 1916, идеите на панислямизма въобще не се оказват пречка за стремящите се към независимост араби да въстанат срещу турците. Както отбелязва френският професор Мишел Дюше: „Ислямът никога не е играл, а и не е могъл да играе, ролята на двигател на еволюцията, осъществяваща се извън рамките на която и да било постановка на Корана. Истинската причина, както и истинският източник на движенията, разтърсващи периодично арабския свят, следва да се търси в историята на хората, а не в съзнанието им, в конкретните обстоятелства, а не в учението на Пророка” /2/.

Въпреки това, митът за общата за всички мюсюлмани умма и за ислямската солидарност продължава да съществува и днес. Това се обяснява, най-вече, с особеностите на исляма, като религия. Той не само залага основите на мирогледа на мюсюлманите, пораждайки у тях усещането за духовна близост, но и формира редица общи стереотипи, превръща се в своеобразен регулатор на правните и социални взаимоотношения и става част от културното наследство, нещо повече – съдейства за появата на цяла самостоятелна цивилизация, известна днес като арабско-ислямска. В традициите, начина на живот и мирогледа на живеещите на десетки хиляди километра един от друг мароканци, пакистанци и индонезийци има не по-малко /а може би и повече/ общи черти, отколкото между британците, италианците или българите, обитаващи тясното пространство на Европа.

Всичко това води до появата, в съзнанието на мюсюлманите, на чувство за солидарност с изповядващите тяхната религия. На практика, тази солидарност се проявява на три равнища.

Транснационалният ислямизъм

Идеята за глобалната умма е сред фундаменталните принципи на мирогледа на ислямистите. Според един от „класиците” на т.нар. „ислямско възраждане” Саид Кутб /основател на организацията „Мюсюлмански братя”, екзекутиран от египетските власти/: „мюсюлманската умма предствлява общност на хора, целият живот на които – в интелектуалния, социалния, екзистенциалния, политическия, моралния и чисто практическия му аспекти – се основава на ислямския образец” /3/. Друг принципен момент във възгледите им е общата борба, която „истинските мюсюлмани” водят за освобождението на своите единоверци, потискани от „неверниците” или от собствените си „еретични” правителства. Тоест, представата за солидарността на мюсюлманите се формира в рамките на ислямската религиозно-политическа доктрина, която при това предопределя и методите за реализацията на горната постановка.

Както е известно, първата транснационална ислямистка организация е основаната през 1928 в Египет Асоциация „Мюсюлмански братя”, филиали на която скоро след това се появяват и в другите арабски страни. Днес, „братята” разполагат с организации в държавите от Близкия изток и Северна Африка, Турция, Пакистан, Афганистан, както и в мюсюлманските общности в Германия, Великобритания и Швейцария. Между тях обаче съществуват достатъчно сериозни разногласия относно стратегията, тактиката и методите на борба с противниците им, затова те обикновено действат независимо една от друга, макар и понякога да опитват да координират стратегията си.

В началото на 50-те години на миналия век се формира друга международна фундаменталистка организация – Партията за ислямско освобождение, чиято цел е създаването на световен Халифат. Нейните национални и регионални поделения действат самостоятелно, макар и придържайки се към обща идеология.

Съветската интервенция в Афганистан, през 80-те, доведе до интернационализацията на „свещената война” и появата на Ал Кайда, която още от самото начало представляваше наднационална структура. По-късно, тя създаде т. нар. Световен фронт на джихада, обединяващ редица терористични групировки. Първоначално, тази организация действаше под опеката на Вашингтон, но твърде бързо се освободи от контрола му, а публикуваната, през 1996, фетва на лидера на Ал Кайда Осама бин Ладен, призоваваща за повсеместна борба на унищожение с американците, сложи началото на глобалния джихад. Според заместника на Бин Ладен Айман ас-Зауахири, основна цел на организацията е „налагането на шариата на всички територии на исляма, създаването на световен Халифат и възстановяване някогашното величие на исляма”.

Днес не съществува някакъв единен глобален център, координиращ действията на екстремистите. На международната сцена се изявяват няколко самостоятелни организации, които не са обединени структурно, а само идейно. При това обаче, терористичните групировки разполагат с ефективни мрежи за набиране на доброволци и прехвърлянето им в зоните на военни действия, организационна, финансова и техническа инфраструктура, бази, инструктори, възможности за изготвяне на фалшиви документи, собствено разузнаване и контраразузнаване. Това им дава възможност да концентрират силите си в най-перспективните, от тяхна гледна точка, оперативни направления.

Екстремистките организации успяват да дестабилизират ситуацията в различни райони на мюсюлманския свят. В същото време, задачата, която си поставят – т. е. тоталната победа на „истинския ислям” и създаването на единна мюсюлманска държава, си остава утопична и поради това нереализуема. Нещо повече, нито „Мюсюлманските братя”, нито Партията за ислямско освобождение, нито Ал Кайда съумяха да овладеят властта в нито една мюсюлманска държава.

Разбира се, религиозната солидарност в ислямския свят се проявява и на „улично” равнище, като нейните прояви там имат спонтанен, емоционален и нерядко – алогичен характер. Така например, един, сравнително незначителен факт, като публикуването /през септември 2005/ в датския вестник „Юландс Постен” на карикатурите на пророка Мохамед, породи определено неадекватен взрив на възмущение  в мюсюлманските държави. Гневните тълпи подпалиха датското посолство в Дамаск и консулствата в Бейрут. Афганистан, Пакистан и Сомалия бяха разтърсени от безредици, довели до човешки жертви, а редица религиозни водачи издадоха фетви със заплахи към антиислямски настроените журналисти и издатели /4/. Не по-малко бурно реагира мюсюлманската „улица” и на споровете около носенето на забрадки във Франция или необходимостта да се спазват религиозните изисквания при клането на животни във Великобритания.

От друга страна,  макар в настроенията на мюсюлманските маси да се долавят очевидни симпатии към единоверците им в Северен Кавказ или Ирак, нито двете чеченски войни, нито превземането на Багдад от американците, през 2003, не провокираха мащабна вълна на възмущение. Мюсюлманската „улица” /ако не броим няколкото демонстрации в Турция/ демонстрира, общо взето, индиферентно отношение и към тазгодишните събития в Синцзян-Уйгурския автономен район на Китай, където през юни 2009, в сблъсъците с полицията и армията, загинаха 156 уйгури, 816 бяха ранени, а няколко хиляди – арестувани /5/. В тази връзка, американският политолог Моузес Наим с основание задава въпроса: „Къде са фетвите, къде са протестните демонстрации и огнените речи? Къде са видеокасетите на Ал Кайда? С други думи, защо срещу Дания може да се протестира, а срещу Китай не може?” /6/. В ислямския сват, включително и в Северна Африка, реагираха доста спокойно и на бунтовете на младите имигранти от Магреб във Франция, през 2006. Нещо повече, създава се впечатление, че в момента обществеността в мюсюлманските страни вече не реагира толкова рязко, колкото преди, дори и на събитията в Палестина и продължаващата израелска окупация на Източен Йерусалим. Провеждащите се, отвреме навреме, демонстрации по този повод в арабските държави, постепенно се превръщат в своеобразен ритуал, без особено практическо значение. С течение на времето стана ясно и колко илюзорни са били надеждите на организациите от типа на Народния фронт за освобождение на Палестина, че „ масите от мюсюлманския свят ще се превърнат в щит и съюзник на палестинската революция” /7/. Макар че правителствата на ислямските държави не могат напълно да игнорират настроенията на „улицата”, подобни спорадични вълни на религиозна солидарност имат само краткосрочно въздействие върху международната ситуация.

Международните измерения на религиозната солидарност

На ниво междудържавни отношения, проявите на религиозна солидарност не се подчиняват на емоциите, а на трезвия политически разчет и затова имат избирателен характер.

Ислямските държави демонстрираха най-голямо единство, подкрепяйки каузата на мюсюлманите от Босна и Херцеговина. През 1992, по тяхна инициатива, Генералната Асамблея на ООН прие резолюция за използването на сила в защита на босненските мюсюлмани от сръбската агресия, а през декември същата година външните министри на страните, членуващи в Организацията Ислямска конференция /ОИК/, поискаха от Съвета за сигурност да санкционира военна намеса в Югославия, заради подкрепата на Белград за босненските сърби, а през февруари 1993 ОИК поиска от него да отмени забраната за доставка на оръжие за босненските мюсюлмани, запазвайки тази за Република Сръпска. Всъщност, издигайки подобни искания, ислямските държави не рискуваха нищо, защото САЩ и ЕС също стояха на тези позиции, а Русия демонстрираше пасивност.

В същото време, ислямските държави бяха крайно сдържани по въпроса за признаване независимостта на Косово, което се обясняваше, както от опасенията, че тя може да окуражи собствените им сепаратисти, така и с нежеланието да влошават отношенията си с Москва.

Доста характерна бе реакцията на правителствата на мюсюлманските държави на съветската интервенция в Афганистан, а след това и на събитията в Чечения. През 1980, беше замразено членството на т.нар. Демократична република Афганистан в ОИК, а самата организация многократно приемаше резолюции, призоваващи за изтеглянето на съветските войски от страната. Мюсюлманските държави инициираха и приемането на аналогични резолюции на сесиите на Генералната Асамблея на ООН. С това обаче, нещата приключваха. На държавно равнище, реална помощ на афганистанските муджехидини оказваха само Саудитска Арабия и Пакистан. При това, и в Ер Риад, и в Исламабад се ръководеха не само от религиозната солидарност, но и от специалните си отношения с Вашингтон, както и от страха, че евентуална победа на афганистанските комунисти в гражданската война сериозно би укрепило позициите на левите и просъветски сили в Средния изток и зоната на Персийския залив. Нещо повече, далеч не всички ислямски страни се солидаризираха с осъждането на Москва – Сирия, Ливан, Алжир и Южен Йемен гласуваха и в ОИК, и в ООН против приемането на въпросните резолюции.

Що се отнася до Първата чеченска война, реакцията в мюсюлманския свят беше нееднозначна. Първоначално, там доминираше тезата, че руската армия бързо ще смаже съпротивата на сепаратистите и, следователно, на ислямските държави няма да се наложи да формулират някаква позиция по конфликта. Но, с усложняването на ситуацията, тази позиция се промени и в ислямския свят се наложи схващането, намерило израз в посланието, изпратено на руското ръководство от либийския лидер Муамар Кадафи. В него се изказваха опасения, че „убийствата на мюсюлмани в Чечения ще влошат отношенията между Русия и ислямския свят”, но, в същото време, се подчертаваше необходимостта да се съхрани териториалната цялост на Руската Федерация /8/.

В навечерието на Втората чеченска война, позицията на мюсюлманските държави стана доста по-ясна. Повечето от тях се убедиха, че властта в квазинезависимата „Ичкерия” е попаднала в ръцете на екстремисти и Чечения се превръща в гнездо на международния тероризъм. Наложи се мнението, че запазването на териториалната цялост и мощта на Русия, която да продължи да играе важна роля в международните отношения, е в интерес на ислямските държави. В тази връзка, симптоматична бе позицията на Ер Риад, че предоставяната от Саудитска Арабия /включително по линия на благотворителните фондации/ хуманитарна помощ за чеченските бежанци не бива да попада в ръцете на сепаратистите и разпределението и ще се контролира от руското Министерство на извънредните ситуации. Нещо повече, разгромът на сепаратистите и ислямистите беше приет с известно облекчение в столиците на повечето мюсюлмански държави, тъй като бе ликвидирано опасно огнище за разпространение на тероризма в региона и изчезна проблемът, усложняващ отношенията им с Русия.

Сериозна еволюция претърпя и позицията на ОИК по отношение на арабско-израелския конфликт. Създадена в отговор на подпалването /през 1969/ на свещената джамия Ал Акса в Йерусалим, тази организация от самото начало се обявяваше за изтегляне на Израел от окупираните територии, гарантиране националните права на палестинския народ и възстановяване на арабския контрол над Източен Йерусалим, а през 1981 срещата на ОИК призова за „джихад за освобождаването на Палестина и окупираните територии” /9/. С течение на времето обаче, подходът на мюсюлманските държави към този въпрос стана по-сдържан. През 1984 бе възстановено членството на Египет в ОИК, прекратено през 1979, заради мирния договор, сключен с Израел. През декември 1991, ОИК анулира и резолюцията за антиизраелския „джихад” /която, между другото, си остана само на хартия/. В същото време обаче, между мюсюлманските държави съществуваха съществени различия в подхода им към ситуацията в Близкия изток. Те не бяха преодолени дори и при израелското навлизане в Газа през декември 2008-януари 2009. Макар, че осъдиха действията на Израел, арабските правителства не бяха единни по това, как точно да реагират на случващото се – така, докато Египет и Катар се придържаха към по-умерена позиция,  Сирия и Катар бяха много по-радикални.

Разногласията между мюсюлманските държави и нежеланието на повечето от тях да усложняват отношенията си със САЩ, станаха причина те да не съумеят да изработят единен подход нито към иракската окупация на Кувейт, през 1990-1991, нито към американската интервенция в Ирак, през 2003.

Не по-малко симптоматична е и липсата на официална реакция на ислямските държави /стремящи се да не развалят отношенията си с Пекин/ във връзка с тазгодишните събития в Синцзян-Уйгурския автономен район на Китай. Само турският премиер Ердоган /и то, заради обществените критики, че е прекалено пасивен/ призова да бъде прекратено насилието срещу уйгурското малцинство /10/. Пекин реагира мълниеносно като китайският „Глобал Таймс” подчерта, че „турската подкрепа за уйгурските сепаратисти и терористи може само да провокира вълна от негодувание в Китай, ако не искате да разрушите отношенията между двата народа, спрете да защитавате бандитите и сепаратистите” /11/. В тази ситуация, шефът на турската Дирекция по вероизповеданията Али Бардакоглу призна, че „за съжаление, няма какво да направим, освен да следим за случващото се в Китай” /12/.

Финансовите измерения на мюсюлманската солидарност

Друг аспект на солидарността с единоверците е помощта, оказвана от Ислямската банка за развитие на нуждаещите се от нея членки на  ОИК и мюсюлманските малцинства в неислямските държави. В тази посока се прави доста. В същото време обаче, обемът на отпусканите от банката средства, обикновено отстъпва на помощта, която оказват на същите страни западните държави и международните финансови институции /13/.

Като цяло, на междудържавно равнище, към религиозната солидарност се апелира, когато правителството на една ли друга мюсюлманска държава смята, че това отговаря /или поне не противоречи/ на националните и интереси. Тя обаче се пренебрегва, когато демонстрацията на подобна солидарност не изглежда политически целесъобразна. Що се отнася до тенденцията към политическа консолидация на ислямските държави, в зависимост от конкретните обстоятелствя, тя може ту да се усилва, ту да отслабва, но никога не е /нито пък ще бъде/ доминираща в политиката им.

Не би било реалистично да очакваме, че мюсюлманските държави ще се превърнат в един от полюсите на формиращия се многополюсен свят. За толкова различни държави, като например разположената в Западното Средиземноморие Мароко, членуващата в НАТО и стремяща се към членство в ЕС Турция и принадлежащата към Азиатско-Тихоокеанския регион Малайзия, приоритет представлява не религиозната общност, а геополитическото им положение. Дори и само заради това, ислямските страни не са в състояние нито днес, нито в бъдеще да постигнат такава координация във външнополитическата сфера, като тази на ЕС например. Те могат да действат съвместно на международната сцена само в рамките на ОИК – регионална организация, която обаче е също толкова аморфна, както и Лигата на арабските държави или Африканския съюз.

Бележки:

1. Коран, сура 8, аяти 73-74.

2. M. Duchet. Islam et progres. // Nouvelle critique, № 85, 1957, p. 48.

3. Bernard Lewis, The Political Language of Islam, Chicago: University of Chicago Press, 1988, p.117.

4. Mute Muslims Why doesn’t the Islamic world speak up about the Uighurs?, Foreign Policy, 13.07.2009.

5. Ibid.

6. M. Naim. Mute Muslims Why doesn’t the Islamic world speak up about the Uighurs?, Foreign Policy, 13.07.2009.

7. N. Aruri. Nationalism and religion in the Arab world: Allies or enemies. // Muslim world, vol. 67, #4, 1977, p. 278.

8. Аs-Shams, 28 кануна 1423 от раждането на Пророка.

9. The Europa World Year Book. 1995. L., 1995, p. 209.

10. M. Naim. Mute Muslims Why doesn’t the Islamic world speak up about the Uighurs?, Foreign Policy, 13.07.2009.

11. Global Times, 10.07.2009.

12. Интервю на Али Бардакоглу пред азербайджанската агенция Trend News, 10.07. 2009

13. Bernard Lewis, The Political Language of Islam, Chicago: University of Chicago Press, 1988, p.171.

* Българско геополитическо дружество