Видове реч, от която човек трябва да се въздържа

Мюсюлманинът трябва да контролира своя език и да не говори, освен ако няма да каже нещо добро. Абу Хурайра предава от Пратеника САУС: „Който вярва в Аллах и Сетния ден, да говори добро или да замълчи.“ (Бухари и Муслим). 

Ал-Науауи (рахимехуллах) казва: „Ако иска да говори и това, което иска да каже е добро, и той е уверен, че ще бъде възнаграден за това, тогава нека говори, но ако му се струва,че не е добро и няма да бъде възнаграден за това, тогава да се въздържа да говори.Аллах Тааля казва в сура Каф, 18-ти айет: „не изрича и една дума, без да има готов надзорник при него.“

Имам Шафи разбрал значението на хадиса по следния начин: „Ако човек иска да каже нещо, трябва да го обмисли.Ако прецени, че няма да навреди на никого, тогава може да го каже, но ако прецени, че ще нанесе вреда, тогава трябва да се въздържи.“

Тирмизи предава,че Пратеникът САУС казал на Муаз, след като го поучавал на някои закони от Исляма: „Да ти кажа ли каква е основата на всичко това?“ Муаз казал: „Разбира се, Пратенико на Аллах.“ Той хванал езика си и казал: „Контролирай това.“ Муаз попитал: „О, Пратенико на Аллах, ще бъдем ли отговорни за това, което изричаме?“ Пратеникът САУС казал: „Майка ти да се лиши от теб, о Муаз! Нима хората ще бъдат хвърлени по лице в Джехеннем за друго освен за реколтата на езиците си? (т.е последствията от думите, които са казали)“

Трябва да знаем, че способността ни, да се изразяваме словесно, е сред най-великите блага, с които Аллах е надарил човека, оказвайки му почит и уважение пред останалите творения. 

Във връзка с това в Свещения Коран е казано: Всемилостивия научи на Корана, сътвори човека, научи го да говори. /Сура Всемилостивия (Ар-Рахма:н): 1-4/ 

Именно поради величието на тази благодат хората трябва да си служат с нея подобаващо, да се отнасят с дълбока признателност към своя Господ и да осъждат проявите на неблагодарност към Него. 

Ислямът ясно и недвусмислено им е показал как да извличат полза за себе си от тази щедра благодат и как да превръщат думите си, които по цял ден не слизат от устата им, в път към така желаната добродетелност. Защото истината е, че речта на повечето хора е така безспирна, че езикът им не престава да се движи дори и за миг. 

Ако решим да се вгледаме в онова, което те говорят, ще установим, че в голямата си част то представлява хвърляно на вятъра празнословие и далеч не е безвредна словоохотливост, тъй като не за това е вложил Аллах езици в устата ни и не за това е предназначил този дар. 

Ето защо Всевишния е казал: „Няма добро в много от тайния им шепот, освен у онзи, който повелява подаяние или благодеяние, или помирение между хората. И който върши това в стремеж към благоволението на Аллах, Ние ще го дарим с огромна награда.“ Сура Жените (Ан-Ниса:’): 114 

Ислямът проявява огромно внимание към проблема за словото и словесното общуване, понеже по словото, произнесено от един човек, се познава дълбочината на мисълта му и същината на нравствеността му, и понеже особеностите в словесното общуване между членовете на една общност са показателни за равнището на нейната духовна извисеност и за степента, в която сред нея е проникнала добродетелта.

Преди да заговори на останалите, човек е длъжен да запита най-напред себе си. 

Той трябва първо да си отговори на въпроса, дали в този момент има нещо, което се налага да бъде изразявано чрез слово. И ако намери причина да говори, то нека заговори; ако ли не – то за него е по-достойно да мълчи, защото отказът от словото, когато не съществува потребност от него, е действие угодно за Аллах, за което се полага голямо въздаяние.
В този смисъл Абд Аллах Ибн Масуд (Аллах да е доволен от него!) е казал следното: “Кълна се в Онзи, освен Когото няма друг бог, че на земята няма нещо, което да се нуждае повече от затвор, от езика [на човека]!” /Ат-Табарани/

Аллах да ни улеснява в стремежа си да изричаме само слова, които ще са угодни Нему!