неделя, 6 февруари 2011 г.

“Не радикалният Ислям притеснява САЩ, а независимостта.” Ноам Чомски

Превод на излязлата в the Guardian статия на известният лингвист и политически анализатор Ноам Чомски. Коментирайки арабската революционна вълна, Чомски засяга темата за това как, когато САЩ усещат, че подкрепените от тях диктатори започват да губят властта си, изведнъж започват да подкрепят опозицията.
Enjoy!

Ноам Чомски: “Не радикалният Ислям притеснява

САЩ, а независимостта.”

Миналата седмица Ал-Джазира съобщи, че “арабският свят гори,” а в целия регион западните съюзници “бързо губят влиянието си”. Ударната вълна бе задвижена от драматичните бунтове в Тунис, които прогониха подкрепения от запада диктатор Бен Али. Това се отрази особено силно в Египет, където протестиращите надвиха бруталната полиция на диктатора.
Наблюдателите сравниха събитията със свалянето на режимите от руските сфери на влияние през 1989 г., но в случая има някои важни разлики. Най-вече това, че няма аналог на Михаил Горбачов сред великите сили, подкрепящи арабските диктатори. А вместо това Вашингтон и съюзниците му се придържат към добре установения принцип, че демокрацията е приемлива само ако е изгодна за стратегическите и икономическите цели. Няма проблем ако е във вражеската територия (до определен момент), но не я искаме в задния си двор, освен ако не е добре опитомена.
Едно от сравненията с 1989-та има известни основания: Румъния, където Вашингтон поддъжаше Николае Чаушеску, най-кръвожадния източноевропейски диктатор, чак докато подръжката стана невъзможна. Тогава Вашингтон възторжено поздрави неговото сваляне, а миналото беше изтрито. Това е стандартен подход: Фердинад Маркос, Жан Клод Дювалие, Чон Ду-Хуан, Сухарто и много други удобни гангстери. Възможно е и това да стане и при сегашнаия случай с Хосни Мубарак, заедно с рутинните опити за подсигуряване на това, че следващия режим няма да се отклонява от предварително удобрения път. Сегашната надежда изглежда да е лоялният на Мубарак генерал Омар Сюлейман, наскоро провъзгласен за вице-президент на Египет. Сюлейман, дългогодишен глава на тайните служби, е мразен от бунтуващото се общество почти колкото и самия диктатор.
Повтаряният до втръсване припев на дървените философи е, че страхът от радикалния Ислям обуславя неохотната опозиция към демокрацията на изцяло прагматични основи. Макар и да не е без основание, една таква формулировка е подвеждаща. Общата заплаха винаги е била независимостта. САЩ и съюзниците им често подкрепят радикални ислямисти, за да парират заплахата от светски национализъм.
Такъв е примера и в Саидитска Арабия, идеологическият център на радикалния Ислям (и на ислямисткия терор). Сред дългия списък е и Зия Ул Хак, най-жестокия диктатор в Пакистан, любимец на президента Рейган. Той провежда програма за радикална ислямизация (със саудитска финансова подкрепа).
“В арабския свят, но и извън него, най-често се подмята твърдението, че всичко е наред, че всичко е под контрол,” казва Маруан Муашер, бивш йордански държавен служител, а сега директор на Middle East Research for the Carnegie Endowment. “С това мислене окопалите се сили на статуквото казват, че опонентите и външните наблюдатели, които искат реформи, преувеличават конкретната ситуация на място.”
Следователно, на исканията на народа не бива да се обръща прекомерно внимание. Тази доктрина може да се проследи далеч назад и да се направи обобщение, което е валидно за целия свят, включително и за САЩ. Когато има въстания може да се наложи да бъдат предприети тактически промени, но винаги с идеята да се възстанови контрола.
Бликащото от енергия демократично движение в Тунис беше срещу “полицейската държава, даваща малко свобода на изразяване и сдружение, извършваща тежки нарушения на човешките права”. То беше насочено срещу един режим управляван от диктатор и неговото семейство, мразени заради продажността им. Така каза посланника на САЩ през юли 2009 г., както стана известно от документи, изтекли през WikiLeaks.
Поради това, според някои наблюдатели, сводките на WikiLeaks “трябва да успокоят американското общество, защото държавниците виждат какво се случва” – всъщност изтеклите документи подкрепят политиката на САЩ толкова силно, че изглежда, че едва ли не Обама сам си ги е пуснал. (или поне така твърди Джейкъб Хайлбрън в The National Interest.)
“Америка трябва да даде медал на Асандж”, пише на първа страница Financial Times, където Гайдън Рахман пише “Американската външна политка доказва, че е принципна, интелигентна и прагматична… официалната позиция на на САЩ съвпада със задкулисната.
Според тази гледна точка, WikiLeas подкопава “конспиративните теоритици”, които поставят под въпрос благородните мотиви на Вашингтон.
Сводката на Годек изтекла в WikiLeas подкрепя тези твърдения – поне, ако не погледнем по-дълбоко. Но ако го направим, както прави политическия анализатор Стивън Зюнс във “Foreign Policy in Focus”, ще видим, че в изтеклата информация пише също, че Вашингтон е дал 12 милиона долара военна помощ на Тунис. Получава се така, че Тунис е една от петте страни получили военна помощ: Израел (обичайно); двете близкоизточни диктатури Египет, Йордания и Колумбия. Последната има най-ужасяващата репутация за потъпкване на човешките права и е най-големия получател на военна помощ в това полукълбо.
Вещественото доказателство на Хайлбрън е арабската подкрепа за политиките на САЩ срещу Иран, изтекло в WikiLeas. Рахман също се хвана за този пример, както и медиите като цяло, приветствайки тези окуражителни открития. Реакциите илюстрират колко дълбоко е презрението към демокрацията в образованите среди.
Това, което не беше споменато е какво мисли населението. Според проучвания оповестени от института Бруукингс миналия август, някои араби са съгласни с Вашингтон и западните коментатори, че Иран е заплаха: точно 10%. От друга страна, те считат, че САЩ и Израел са основна заплаха (77%; 88%).
Общественото мнение в арабските страни е толкова враждебно към политиките на Вашингтон, че мнозинството (57%) смятат, че регионалната сигурност всъщност ще бъде подсилена, ако Иран имаше ядрени оръжия. И все пак, “няма нищо необичайно, всичко е под контрол” (както Муашър описва преобладаващата фантазия). Диктаторите ни подкрепят. Техните подчинени могат да бъдат пренебрегнати – поне докато не счупят оковите си, а тогава политиката ни следва да бъде прекроена.
Други изтекли сводки също изглежда като да подкрепят ентусиазираните преценки за благородството на Вашингтон. През юли 2009, Уго Йоренс, американски посланник в Хондурас информира Вашингтон за разследване на посолството на “правни и конституционни проблеми около премахването на президента Мануел Селая на 28 юни.” Посолството заключи, че “няма съмнение, че военните, върховния съд и националния конгрес са виновни в измяна, за един несъмнен акт на незаконен и противоконституционен преврат срещу изпълнителната власт.” Възхитително, само че президентът Обама избра да подкрепи превратаджийския режим, пропъждайки от дневния ред въпросът за последвалите извращения.
Може би най-значимата сводка в WikiLeaks беше за Пакистан, прегледана от външнополитическият анализатор Фред Бранфман в Truthdig.
Сводката разкрива, че американското посолство е било съвсем наясно, че войната на Вашингтон в Афганистан и Пакистан не само подсилва неистовия антиамериканизъм, но също и “рискува да дестабилизира Пакистан”. Дори подбужда заплахата от най-върховния кошмар, а именно възможността ядрени оръжия да попаднат в ръцете на ислямистките терористи.
И пак, разкритията “трябва да създадат едно успокоително усещане, че службите не спят (по думите на Хайлбрън) докато Вашингтон крачи решително към катастрофа.”

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Ас-саламу алейкум! Мир на всички!
Преди да коментирате, ви моля да помислите добре върху това, което искате да кажете и за начина, по който ще го изречете. Аз няма да толерирам фитната и обидни изказвания по адрес на Аллах и Исляма. Ако имате въпроси, кажете или попитайте по начин, по който искате и на вас да ви се говори :D

Ако искате да ми кажете нещо лично, персонално до мен, ползвайте електронната ми поща (и-мейл).

linkwithin

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...

Популярни публикации