“Защо да се страхуваме от арабския революционен дух?” Славой Жижек

Публикувам превод на един текст на Жижек, който излезе в the Guardian преди 2-3 дни. Темата е продължение на дългия пост с превода относно лицемерното западно странене от истинската борба за демократизиране, случваща се от долу на горе в Египет, за разлика от свободното финансиране и показване на подкрепа за демократизиране, когато ставаше въпрос за десните революции в източна Европа.

Това лицемерие стана ясно и вчера, когато на протест в солидарност с Египет в Брюксел нито един еврократ-демократ и представител на НПО сектора, усвояващ милиони за “демократизация” на Близкия изток не е присъствал. Може би ги е страх, че когато Египет наистина се демократизира, парите за проекти ще секнат?

Насладете се на текста.

***

Западната либерална позиция спрямо бунтовете в Тунис и Египет често показва лицемерие и цинизъм.

Няма как да не се учудим от крещящата липса на ислямски фундаментализъм във въстанията в Тунис и Египет. В рамките на най-добрата светска и демократична традиция, хората просто се разбунтуваха срещу един потиснически режим, срещу корупцията и бедността, изисквайки свобода и икономическа надежда.

Цинизмът е на западните либерали, според който в арабските страни истинската демокрация е ограничена само до тесен кръг на либерален елит, а огромното мнозинство може да се мобилизира само чрез реглигиозен фундаментализъм или национализъм. Но се доказа, че всичко това е погрешно. Големият въпрос е какво следва сега? Кой ще новият политически лидер?

Когато новото временно правителство бе издигнато в Тунис то изключи ислямистите и радикалната левица. Реакцията на самодоволните либерали беше: “Чудесно. Те така или иначе са едни и същи; две тоталитаристки крайности.” Но толкова прости ли са нещата всъщност? Нима дълготрайният конфликт не е именно между ислямистите и левицата? Дори и когато са временно обединени срещу режима, в момента, в който наближи победата, тяхната единност ще се разпадне. Ще влязат в смъртоновна борба, дори по-жестока от тази срещу общия враг.

Не видяхме ли именно такава битка след последните избори в Иран? Това, което стотиците хиляди поддръжници на Мусави искаха бе всеобщата народна мечта, която подпираше и революцията на Хомейни: свобода и справедливост. Дори и утопична, тази мечта доведе до спираща дъха експлозия на политическа и социална креативност, организационни експерименти и дебати между студентите и обикновените хора. Това истинско отваряне, което отприщи нечувани досега сили за социална трансформация, един момент, в който всичко изглеждаше постижимо. Но в последствие всичко това бе задушено чрез превземането на властта от ислямистката върхушка.

Дори в случая на очевидно фундаменталистки движения трябва да внимаваме да не изпуснем от очи социалния компонент. Талибаните са често представяни за фундаменталистка ислямистка група, налагаща властта си чрез терор. Въпреки това, когато през 2009 г. талибаните превзеха долината Суат в Пакистан, в-к “Ню Йорк Таймс” съобщи, че талибаните са предизвикали “класово въстание, което използва дълбоките пролуки между малка група от богати земевладелци и техните безимотни наематели.” Ако талибаните са се възползвали от лошото положение на бедните фермери и талибаните създават, по думите на Ню Йорк Таймс “тревога за рисковете в Пакистан, който все още е феодална страна,” какво пречеше на либералните демократи в Пакистан и САЩ просто да се възползват и те от ситуацията, опитвайки да помогнат на бедните селяни? Нима феодалните сили в Пакистан са естественият съюзник на либералната демокрация?

Неизменното заключение е, че възходът на радикалния ислямизъм винаги е бил и ще бъде обратната страна на изчезването на светското ляво в мюсюлманските страни. Когато рисуваме портрет на Афганистан като на най-фундаменталистката и ислямистка страна, кой си спомня още, че преди 40 години Афганистан бе държава с много силна светска традиция, включително и с мощна комунистическа партия, която завзе властта без помощ от СССР? Къде отиде тази светска традиция? От изключителна важност е да прочетем протичащите събития в Тунис и Египет (и Йемен и …. може би, надявам се дори Саудитска Арабия), спрямо този контекст. Ако ситуацията бъде стабилизирана в бъдеще, така че стария режим оцелее, но с малко либерална козметична операция, това ще предизвика непреодолима фундаменталистка реакция. За да може либералното наследство да оцелее, либералите ще имат нужда от братското рамо на радикалната левица.

Обратно към Египет, най-срамната и опасно опортюнистична реакция беше тази на Тони Блеър, предадена от CNN: промяната е наложителна, но трябва да бъде стабилна промяна. Стабилна промяна в Египет днес означава само компромис със силите на Мубарак чрез минимално разширяване кръга на управляващия елит.

Затова да се говори днес за мирен преход е абсурдно: като прегази опозицията Мубарак сам направи идеята за мирен преход невъзможна. След като Мубарак изпрати армията срещу протестиращите, изборът стана ясен: или козметична промяна, при която нещо се променя, за да може да нещата да останат непроменени или истинско скъсване.

Точно тук е моментът на истината: не може да се твърди, както в случая на Алжир преди десетилетие, че ако позволим наистина свободни избори това означава предаването на властта в ръцете на мюсюлмански фундаменталисти. Друг либерален кахър е, че не съществува организирана политическа сила, която да замести Мубарак, когато той си тръгне. Разбира се, че не съществува: Мубарак се погрижи внимателно за това като сведе всяка опозиция до маргинална украса. За да може днес резултатът да е като в заглавието на известната книга на Агата Кристи “И после нямаше никой”.

Аргументът за Мубарак – “или той или хаос” – е всъщност аргумент против него.

Лицемерието на западните либерали спира дъха: те публично се обявиха за демокрацията и сега, когато хората се разбунтуваха срещу тираните от името на светска свобода и справедливост, а не от името на религията, либералите дълбоко се изплашиха. Но защо страх, а не радост, че най-сетне свободата има шанс?

Днес, повече от когато и да е било, важи старото мото на Мао Дзъдун “ Под небесата цари ужасен хаос – ситуацията е отлична.”

Къде тогава, да се дене Мубарак? Тук отговорът също е ясен: в Хага. Ако има лидер, който заслужава напълно да бъде там, това е той.

източник: ПОДСЪЗНАТЕЛНОТО НА БАЙ ДАЛАЙ