Имало едно време...

Имало някога един човек, който редовно отслужвал молитвата си в джамията, заедно с джемаата. Но един ден просто престанал... 
Така изминали няколко седмици, когато имамът решил да го посети. Била тиха и спокойна вечер. 
Когато имамът стигнал до дома на този човек, го видял да стои сам, взирайки се в пламтящия огън. Мъжът се досетил за причината за посещението и го поканил да влезе. 
Имамът седнал на един стол пред камината и мълчаливо зачакал. В настъпила гробна тишина те съзерцавали играта на пламъците около горящите дърва. 
Не след дълго имамът взел една щипка, внимателно вдигнал силно горяща цепеница и я отделил на земята пред камината, сам самичка. След което отново мълчаливо седнал на стола си. Домакинът мълчаливо наблюдавал всичко това. След като и последната жар от отделената цепеница изчезнала, се появила малка мигновена искра и пламъкът й загаснал завинаги. Не след дълго тя изстинала, като че ли била мъртва, като камък. 
През цялото това време освен първоначалния поздрав нито дума не била изречена. Точно преди имамът да си тръгне, той вдигнал студената, изгаснала цепеница и я поставил отново в средата на огъня. Тя мигновено започнала да пламти със светлината и топлината на горящите дървета около нея. 
Когато имамът стигнал до вратата, домакинът го повикал и му казал: "Аллах да те възнагради безмерно за това, че ме посети, и особено за поуката с огъня. Утре сутринта отново ще бъда в джамията, ИншаАллах."

                                                                           От пост на сестра Захра