сряда, 2 юни 2010 г.

Хадис: Следване на улеснението и изоставяне на затруднението

ХАДИС 9: СЛЕДВАНЕ НА УЛЕСНЕНИЕТО И ИЗОСТАВЯНЕ НА ЗАТРУДНЕНИЕТО

Послушанието и неинатенето е пътят към спасението

« ما نهيتكم عنه فاجتـنبوه، وما أمرتكم به فأتوا منه ما استطعـتم، فإنما أهلك الذين من قبلكم كثرة مسائلهم واختلافهم على أنبيائهم » — رواه البخاري و مسلم.

От Абу Хурайра ‘Абдуррахмāн ибн Сахр (Аллах да е доволен от него) е предадено, че той е казал: “Чух Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да казва: “Избягвайте онова, което съм ви забранил и вършете, колкото можете, от онова, което съм ви повелил. Многото въпроси и противопоставянето на пророците, погубиха тези, които бяха преди вас”. — Хадис, предаден от Бухāри и Муслим.

Хадисът е разказан от Бухāри в глава “ал-И‘тисāм би-л-китāби уа-с-суннати” (Придържането към Книгата и сунната), раздел “ал-Иктидā’ бисунани Расулилляхи” (Следване на сунната на Пратеника на Аллах), номер 6777.

О Муслим в глава “Фадā’ил” (Добродетели), раздел “Таукируху салляллахаху ‘алейхи уа селлем, уа терк иксāри су’āлихи ‘аммā ля дарурата илейхи” (Уважението на Пророка (Аллах да го благослови с мир да го дари), и изоставянето на честото му запитване за неща, които не са належащи), номер 1337.

Значението му:

Учените са казали, че този хадис е много важен и с много ползи, заради които си струва да бъде наизустяван и изследван.

Когато ан-Науауи говори за този хадис, в тълкуването на хадисите на Муслим, казва: “Това е един от важните принципи в исляма. Този хадис е от многозначните слова на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари). Той включва в себе си неизброими предписания”.

Ибн Хаджер ал-Хайтами в тълкуването на четиридесетте хадиса казва: “Това е велик хадис от принципите на вярата и главните съставни елементи на исляма. Той трябва да бъде наизустяван и да му се отделя внимание”.

Други тълкуватели, които са се заемали с тълкуването на този хадис, също са изказвали подобни мнения. Важността на този хадис се крие в това, че дава насока на човека да се придържа към нормите на Аллах, Всемогъщия, Великия. Това са норми, в които се съдържа, или повеля, или забрана. Този хадис подсеща, че е необходимо човек да се спира при границите, пояснени от Книгата на Всевишния Аллах и детайлно описани в сунната на Неговия Пророк (Аллах да го благослови и с мир да го дари) — без да прекрачва тези граници или да проявява небрежност, без крайности или пропуски.

В изследването, което предстои по-нататък, ще се изясни и ще се разкрие значението на хадиса и неговата цел, и ще стане ясно, че казаното от всички тези видни и бележити учени мюсюлмани е вярно.

Причина за включването на хадиса:

Причината за включването на този хадис и въобще изричането му от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), е спомената в достоверния сборник Муслим, в хадис, с първоизточник Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него), в който се казва: “Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) в обръщение към нас каза: “Ей, хора, Аллах стори хаджът да е задължителен за вас, затова изпълнявайте хаджа”. Един човек стана и попита: “Всяка година ли трябва да изпълняваме хаджа?” Той замълча, докато човекът не повтори въпроса си три пъти. Тогава Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) каза: “Ако кажа “да”, ще бъде задължително и вие няма да можете да го изпълните”. След това допълни: “Оставете ме, щом аз съм ви оставил. Онези, които бяха преди вас бяха погубени само, защото задаваха много въпроси и се противопоставяха на своите пророци. Ако ви наредя нещо, правете колкото можете от него. А ако ви забраня нещо, оставете го!”, глава “хадж”, раздел “хаджът е задължение веднъж в живота” (фарду-л-хаджи марратан фи-л-‘умри), номер 1337.

Споменава се също, че питащият е бил ал-Акра‘ ибн Хāбис (Аллах да е доволен от него). В хадис, предаден от Ибн Мāдже с първоизточник Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от тях) се казва, че ал-Акра‘ ибн Хāбис е задал на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) следния въпрос: “О, Пратенико на Аллах, хаджът всяка година ли трябва да се изпълнява или само веднъж?” На което, той отговорил: “Само веднъж, но който може [повече], то ще е доброволно”, глава “хадж”, раздел “задължаването на хаджа” (фарду-л-хаджи), номер 2886.

При Абу Дāуд хадисът е с добавката: “Който извърши повече, то е доброволно”, номер 1721.

В “ал-Мустадрак” хадисът е споменат с добавката: “Който желае, нека го прави доброволно”, началото на глава “обреди на хаджа” (ал-Манāсик).

Казано е също, че това се случило по време на прощалния хадж, когато Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) се изправил сред хората и произнесъл проповед, в която им разяснил признаците на вярата и обяснил задълженията в исляма.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“نهيتكم عنه” (Нехейтукум ‘анху — забраних ви да го вършите) — Поисках от вас да не го вършите.

“فاجتـنبوه” (Фа-джтенибуху — избягвайте) — Оставете го настрана, тоест: оставете го, откажете се от него. В друг ривает е споменато: “فدعوه” (фада‘уху — оставете го).

“أمرتكم به” (Емартукум бихи — повелих ви да го вършите) — Поисках от вас да го вършите.

“فأتوا” (Фа’ту — вършете) — Правете.

“ما استطعـتم” (Ма-стета‘тум — колкото можете) — Колкото сили имате и не изпитвате големи затруднения при вършенето му.

“أهلك” (Ехлеке — погубиха) — Нещата, които станаха причина за погубването им и им наложиха наказание както в земния, така и в задгробния живот.

“كثرة مسائلهم” (Кесрату месā’илихим — многото въпроси) — Многото им въпроси, особено относно нещата, които са ненужни.

“اختلافهم على أنبيائهم” (Ихтиляфухум ‘аля енбийā’ихим — потивопоставянето им на своите пророци) — Неподчинението им на пророците; съмнението им в известията на пророците; и оспорването на нормите, които са налагали пророците.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Избягвайте онова, което съм ви забранил.

Забраната се среща в Книгата на Всевишния Аллах и сунната на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) в много значения. Тук под забрана се има предвид онова, което засяга две от значенията на тази дума, които са и основните неща в използването на формата за забрана сред учените. Това са т. нар. “забрана за тахрим” и “забрана за керāха”:

а) забраната за тахрим;

Има дела, които Аллах, Всемогъщият, Великият, е забранил да се вършат чрез Своя Пророк (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и съществуват доводи, че тази забрана е за тахрим — тоест, забранено е отговорният за своите дела, пълнолетен мюсюлманин да върши такова нещо и в случай, че го извърши, ще му бъде наложено произтичащото от религиозните норми наказание както в земния, така и в задгробния живот.

Примери за този вид забрани: Забраната за прелюбодеянието; пиенето на вино (алкохол); ползването [буквално: изяждането] на лихва; кражбата; убиването на човек без право; откриването на срамните места; показването на красотите на жените пред чуждите мъже; лъжата; измамата; подкупът; злословието, клеветата и сеенето на развала; и други, за които е потвърдено, че в религията на Всемогъщия и Велик Аллах, те са забранени и от всеки се иска да се възпира от тях по начин, който задължава безусловно.

От подобни забрани трябва да се страни веднага — и изцяло и частично. Не е разрешено на пълнолетен мюсюлманин да върши нещо от тях, освен ако бъде заставен по принуда, с ограниченията и условията, пояснени от ясните закони на Всевишния Аллах.

б) забраната за керāха.

Понякога този вид забрана се нарича “забрана за тензийх”. Това са дела, които Аллах е забранил, но съществуват доказателства, които сочат че тази забрана е за керāха, не за тахрим — тоест, отговорният за своите дела, пълнолетен мюсюлманин е желателно да не върши този вид забранени неща, но ако извърши едно такова дело, на него не му се полага наказание.

Пример за такава забрана: Забраната да се яде лук или чесън за този, който иска да отиде на петъчна молитва или на обща молитва в джамията. Подобно на лука и чесъна, под тази забрана попадат и всички храни, които оставят неприятна миризма. И други, за които е потвърдено, че съществува забрана в законите на Всемогъщия и Велик Аллах и е поискано отговорният за своите дела пълнолетен мюсюлманин да ги избягва, но не по начин, който е безусловен и задължителен.

Подобни забранени неща е разрешено да се вършат, и изцяло, и частично, все едно дали има необходимост или не, въпреки че по-добре за имащия страх от Аллах мюсюлманин да ги избягва доколкото има възможност.

2. Крайните нужди позволяват забранените неща.

“Ад-Дарурāт тубийху ал-махзурāт”

Разбрахме, че сме длъжни да се отказваме изцяло от нещата, за които има забрана за тахрим, но понякога човек може да изпадне в обстоятелства, които да го принудят и заставят да извърши забранено нещо, защото в противен случай ще изложи себе си на смъртна опасност. И тук виждаме как законите на Премъдрия Всевишен Аллах облекчават товара и позволяват на хората в този случай да извършат нещо, което при нормалните състояния е забранено без да им се налага наказание за това и без да им се пише грях. Всевишния Аллах казва: “Той ви забрани мършата, кръвта, свинското месо и закланото за друг, а не за Аллах. А който е принуден, без да е потисник, нито престъпващ, за него не е грях. Аллах е опрощаващ, милосърден”, (ал-Бакара: 173).

От този айет учените са извели принципа във фикх: “Ад-Дарурāт тубийху ал-махзурāт” (Крайните нужди позволяват забранените неща).

Примери за такива крайни нужди: Позволено е да се яде от мърша за този, който няма никаква друга храна и не е в състояние да си осигури никаква друга храна; позволеността да се откриват срамните места с лечебна цел пред лекаря; да не се отсича ръката на този, който е бил принуден от нужда и бедност да открадне и др. подобни.

Но, тук трябва да се направи забележката, че мнозина използват този принцип в неговия абсолютен смисъл, без ограничаване на значението на “крайната нужда” или без да знаят границите на позволеността, които произтичат от него. И за да не попаднат мюсюлманите в тази грешка, учените по фикх са определили границите на значението на думата “крайна нужда”: “Крайна нужда” е онази нужда, при която човек е застрашен от смърт, или от загуба на някой свой орган, или от усилване на болест и подобни на тях неща, които правят невъзможен живота му или го поставят в непоносимо затруднение. В същото време те са определили и границите на позволяването: то трябва да е дотолкова, доколкото с него да се отблъсне опасността и да се премахне принудата. Затова те са поставили принципа: “ад-Дарурату тукаддеру бикадрихā” (Нуждата се определя според размера й), имайки предвид словата на Всевишния: “...без да е потисник, нито престъпващ ...” — тоест, без да цели противопоставяне и извършване на грях и без да се престъпват границите, които премахват от него принудата.

Така че, който е бил принуден да яде от мърша, това не означава той да преяде или да се запаси. Който е бил принуден да открадне, за да нахрани децата си, той няма право да вземе повече от нуждата за едно денонощие. Който е бил принуден да открие срамна част от тялото си пред лекаря, това означава да открие пред лекаря само онази част, в която има болка и трябва да се прегледа, а не и местата, за които няма необходимост да бъдат прегледани. Ако на жена се наложи да отиде на лекар, тя няма право да отива при мъжа-лекар, в случай че има лекарка, която върши същата работа и го замества.

Не се считат за “крайни нужди” стремежите за увеличаване на земните Богатства, разкоша, осигуряването на удобства и приспособяването към обичаите на обществото. Например този, който има малък капитал не е принуден да работи с лихви, за да разшири търговията си. Който притежава малко жилище не е принуден— също така —, за да му бъде позволено да се сдобие с огромно, луксозно жилище. Женатя, която има съпруг или настойник, който я осигурява, не е принудена, зада и бъде позволено да излиза и да се смесва с мъжете или да остава насаме с тях в службата или работата. Също така, ако някоя жена се нуждае от осигуряване и намери работа, в която няма подобна опасност, тя няма право да работи работата, в която има такава опасност. Нещо повече, на нея категорично й се забранява да работи работа, в която ще остава насаме с мъже или смесена с мъже, за да се избегнат пороците, които влачат след себе си бедите на хората и на държавите, в приложение на принципа: “Дар’у-л-мафāсид мукаддемун ‘аля джелби-л-масāлих” (Отблъскването на нещата, които водят до вреди е поставено пред извличането на ползи). Който трябва да свърши някаква работа, не е принуден да даде подкуп (рушвет), за да си я улесни. Който има ангажименти с хората, не е принуден да седи с тях на маси, отрупани с вино и алкохол и да си мълчи за неодобреното им действие. Жената, която има небрежен мъж, не е принудена да свали дрехите на благоприличието и свенливостта, и да остави религиозната етика и облеклото на вярващите, за да му се хареса и да го удовлетвори.

3. Придържането към повелите.

Видове повели и придържане към повелите.

Повелите се срещат в Книгата на Всевишния Аллах и в сунната на Неговия Пророк (Аллах да го благослови и с мир да го дари) в много значения. Мюсюлманските учените са единодушни, че основното в повелята е изискване и че засяга две основни значения, които са: “повеля за ийджāб” и “повеля за недб”. Този смисъл се съдържа и в словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “онова, което съм ви повелил”, тоест повеля за ийджāб или повеля за недб. Нека сега ги поясним:

а) повелята за ийджāб;

Всевишния Аллах е повелил да се вършат някои дела чрез Своя Пророк (Аллах да го благослови и с мир да го дари), съществуват и доводи, че тази повеля е за ийджāб — тоест, отговорният за своите дела, пълнолетен мюсюлманин е длъжен да изпълни това, което се изисква от него с тази повеля и в случай, че не го изпълни, ще му бъде наложено наказание за неговото изоставяне, така както и ако го изпълни, ще спечели награда за неговото изпълнение. Всяко дело, за което има такъв вид повеля, се нарича “уāджиб” (задължително).

Примери за този вид повеля са: Повелята за отслужване на молитвите; за изпълняването на хаджа; за говеенето; за повеляването на одобряваните неща и забраняването на порицаваните неща; за изпълняването на договореностите и даването на свидетелски показания и тяхното зачитане; за отсъждане съгласно низпосланото от Всемогъщия и Велик Аллах; за прилична издръжка на семейството и децата; и други подобни, за които е потвърдено, че в религията на Всемогъщия и Велик Аллах, те са повелени и от всеки пълнолетен мюсюлманин по един безусловен и задължителен начин се изисква да ги изпълнява.

Подобни повели задължително трябва да се изпълняват, в тях не може да се проявява снизходителност и мюсюлманинът не се извинява, ако ги наруши, освен ако не се изгубят някои от условията си, или причините, или други пречки не позволят да бъдат изпълнени, или ако обстоятелствата по тяхното изпълнение го поставят в затруднено положение.

б) повелята за недб.

Всевишния Аллах е повелил мюсюлманинът да върши много дела чрез Своя Пророк (Аллах да го благослови и с мир да го дари), съществуват и доводи, че тази повеля е за недб — тоест, отговорният за своите дела пълнолетен мюсюлманин не е длъжен да изпълни онова, което се изисква от него с тази повеля и в случай, че го изостави, не се наказва поради това, че го е изоставил, но ако го извърши, ще спечели награда за неговото изпълнение. Всяко дело, за което има такъв вид повеля, се нарича “мендуб” (препоръчано).

Примери за този вид повеля са: Повелята да си изпълняват установените от сунната молитви (сунан ар-рауāтиб), наред със задължителните; изпълняването на езāн; повелята за увеличаване на издръжката на семейството и децата; за даване на дарения за добри дела извън задължителния зекят; повелята дългът да се записва; за зачитането на свидетелските показания; за храненето с дясната ръка; и други подобни, за които е потвърдено, че в религията на Всемогъщия и Велик Аллах, те са повелени и че от всеки мюсюлманин се изисква да ги изпълнява, но не като безусловни и задължителни, а като препоръчителни и желателни.

Подобни повели е добре да бъдат изпълнявани от мюсюлманина и да бъдат съблюдавани, въпреки че е разрешено да бъдат изцяло или частично изоставени, все едно дали условията са налице и условията са благоприятни, или не и все едно дали извършването им е затруднено или улеснено. Така че, мюсюлманинът, който изоставя част от тях не се упреква, както се упреква за грях и не се наказва, макар че за изоставянето на определена част от тях по-специално или за общото им изоставяне се налага порицание и упрек.

4. Затруднението привлича улеснението.

Както е известно, законите на Всемогъщия и Велик Аллах целят да постигнат абсолютното щастие за човека както в земния му живот, така и в задгробния. Именно поради това, те са дошли с улеснение за хората и премахване на затруднението от тях. Всевишния Аллах казва: “...Аллах иска да ви улесни и не иска да ви затрудни...”, (ал-Бакара: 185). Също: “...не ви наложи притеснение в религията...”, (ал-Хадж: 78). А Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Наистина тази религия е улеснение... Улеснявайте, не затруднявайте”, хадис, предаден от Бухāри.

Както е потвърдено и от религиозните норми Всевишния Аллах е позволил на пътника и болния да не говеят през месец Рамадāн. Също така е разрешил на пътника да съкращава молитвите и да ги обединява. Разрешил е очистването да става чрез тейеммум при липса на вода или при вреда от използването й. И много други предписания, които учените наричат “рухас” (разрешения) или “рухсат” (разрешение).

Опирайки се на установеното от законите на Всевишния Аллах улесняване и премахване на затруднението и вземайки предвид споменатия хадис, учените са поставили принципа: “ал-Машаккату туджлибу ат-тейсийр” (Затруднението привлича улеснението). От тази основа те са извели много второстепенни принципи, на които се базира ислямското право.

Този принцип означава, че ако обстоятелствата наложат на мюсюлманина затруднение в изпълняването на някое религиозно задължение, или ако изпълняването му по възможно най-добрия начин го постави в затруднение, това затруднение става причина да се изнамери улеснение и облекчение, което да улесни изпълнението и да премахне затруднението и с това да се премахне притеснението от мюсюлманина.

Примери за приложението на този принцип: Извинението за някои нечистотии, предпазването от които е трудно, например кръвта от раните и циреите; калта по улиците, които най-често са мръсни. Почистването от подобни нечистотии поставя човека в затруднение, а може би и да направи трудни за изпълнение много религиозни обреди (‘ибāдети), поради което за улеснение, очистването от тях е извинено.

Такива примери също са: Извинението на незнанието, което се получава при някои договаряния, например ползването на тоалетната, времето за което човек ползва тоалетната е неизвестно, както и количеството на водата, която използва. А от това следва, че и цената също в повечето случаи е неизвестна. Така че е много трудно тези неща да се определят на място за всеки ползващ тоалетната, а хората имат нужда от това и не могат да се лишат от него. Подобно на ползването на тоалетната е и наемането на бръснар.

На този принцип могат да се базират много нововъзникнали неща, като качването на големи и малки транспортни средства, тъй като основното в религията е, че трябва да се сключи договор, в който да се поясни цената и ползата преди качването.

● Границите на затруднението, което изисква улеснение.

Някои могат да си помислят, че и най-малкото затруднение ги освобождава от задължението и оправдава оставянето му. По този начин мнозина от небрежните в религията може да се опитат да се извинят и да го използват като оправдание за освобождаване от законите на Всемогъщия и Велик Аллах. Поради това учените по фикх са ни пояснили видовете затруднения и са поставили правило за вида, който се зачита и става причина за улеснението и облекчението.

— Съществува вид затруднение, което съпровожда неотлъчно религиозните задължения, защото е част от естеството на задължението. Подобен вид затруднение не оказва никакво влияние относно отпадането на задълженията или облекчаването им.

Така че, никой няма право да не говее през месец Рамадāн поради това, че усеща силен глад. Също така, ако някой има възможност да покрие разходите по хаджа и е здрав, той няма право да не го изпълни поради това, че е свързан с трудности по пътуването и отдалечаване от семейството и родината. Никой няма право да се отказва да повелява одобряваните неща и да забранява порицаваните неща поради това, че ще очаква неприятности и реакция. И други неща, тъй като тези затруднения са от обикновените неща, в които няма голямо напрежение. И почти няма отговорност в живота, в която да няма подобни затруднения. Ако те оказваха влияние, нямаше да има никакви задължения, нямаше да съществуват и законите и хората щяха да пропуснат благата както в земния, така и в задгробния живот.

— Съществува и вид затруднение, което не е от естеството на задължението. В повечето случаи задълженията могат да се отделят от него, дори може да се каже, че този вид затруднение е от непредвидените, случайни неща, които надвишават допустимото количество, които задълженията изискват в нормални обстоятелства. Този вид затруднения е на две нива:

Първото ниво е: Мюсюлманинът да очаква леко затруднение и притеснение. Като краткото пътуване, лекото боледуване, пропускането на материални облаги и други. Подобни затруднения също не оказват влияние на придържането към задълженията. Те не заслужават особено внимание и не се зачитат, защото благата за този и за задгробния свят, които мюсюлманинът спечелва като изпълнява задълженията си надвишават напрежението от тези затруднения и се отдава предпочитание на задълженията пред тяхното отпадане.

Второто ниво е: Допълнително затруднение, което заплашва живота на мюсюлманина, неговите Богатства или честта му. Като този, който примерно има възможност да отиде на хадж и да извърши поклонението хадж, но узнае, че по пътя дотам върлуват разбойници или пък се уплаши от някой, който дебне неговото отсъствие, за да ограби Богатството му или да нападне семейството му. И други подобни неща, които се считат за обезпокоителни и притеснителни по разбиранията на имащите разум и вяра. Подобни затруднения се зачитат и от религиозните закони и се считат от онези затруднения, които оказват влияние на задълженията. Понякога те налагат отпадане на задължението, а понякога облекчаване, защото обикновено те са непоносими и незачитането им може да накара мюсюлманите да пропуснат много от благата, за които законите на Всемогъщия и Велик Аллах са загрижени.

5. Осъществимото не отпада поради неосъществимото.

“Ал-Мейсур ля йаскуту би-л-ма‘сур”.

Това също е принцип от фикх. Учените по фикх го извели от този хадис. Ас-Суйути в книгата “ал-Ешбāх уа-н-назā’ир” казва: “Ибн ас-Себки каза: Това е най-известният принцип, изведен от словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Ако ви наредя нещо, правете колкото можете от него”.”

Значение: Мюсюлманинът понякога може да бъде в положение, при което да е невъзможно до изпълни изцяло онова, което му е повелено или да го затруднява, но да е възможно да изпълни част от него без никакви затруднения. В такъв случай той е длъжен да изпълни онази част, която е възможна за изпълнение. Това, че известна част от задължението е невъзможна или трудна за изпълнение, не му позволява цялостно отпадане на задължението или незадължаване.

Примери за приложението на това правило: Ако човек, който трябва да вземе абдест намери вода, но тя не е достатъчна за премахването на нечистотата, той е длъжен да я използва за някои свои органи, а за останалите да направи тейеммум. Не е правилно да направи тейеммум преди да е използвал наличната вода. Ако човек намери нещо, което да закрива част от срамните му места, той е длъжен да закрие доколкото е възможно от тях. Ако болен оздравее в средата на деня през месец Рамадāн, той е длъжен да говее през останалата част от деня, също така и жената, чиято менструация се прекрати в средата на деня, плюс задължението за двамата да наваксат този ден като говеят с намерение за казā’. Ако някой има възможност да осигури част от издръжката на свой беден роднина, той е длъжен да му я осигури. Ако някой има силата да промени част от нещо порицавано, той е длъжен да го направи. И много други примери на приложение във второстепенните дейности.

Като довод за този принцип и приложенията му може да служи хадис, предаден от Бухāри с първоизточник ‘Имрāн ибн Хасийн (Аллах да е доволен от него), в който се казва: “Имах хемороиди, затова попитах Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) как да изпълнявам молитвите и той ми отговори: ‘Изпълнявай ги прав, ако не можеш, тогава седнал, ако и така не можеш, тогава легнал на една страна’.”

Цялостното послушание и доброто следване: Всяка забрана — за тахрим или за керāха, и повеля — за ийджāб или недб, които се споменават в законите на Всемогъщия и Велик Аллах, в смисъла, който пояснихме, заедно с техните изключения, принципи и правила — всичко това е по силите на всеки пълнолетен мюсюлманин и той има сили да ги изпълни, защото това е задължение, което е установено в религията. Както се знае Всевишния и Пречист Аллах натоварва хората само с това, което бива по техните сили. Всевишния казва: “Аллах възлага на всяка душа само според силите й...”, (ал-Бакара: 286).

Изхождайки от казаното, стигаме до извода, че мюсюлманинът може да постигне цялостно послушание само, ако страни от всички забрани и изпълнява всички повели както посочихме по-горе. Всевишния казва: “...И каквото Пратеника ви даде, вземете го! А каквото ви забрани, оставете го! ...”, (ал- Хашр: 7).

Този, който изостави някои от повелите или извърши някои от забраните, той не се е подчинил цялостно на изискванията на повелята и забраната и за него няма да е лъжа да се каже, че е непокорен или нарушаващ законите.

Мюсюлманинът е призован да следва образеца на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) във всичко, което не е от нещата, които са специфични единствено за него. Всевишния казва: “Пратеника на Аллах е прекрасен образец за вас за всеки, който се надява на Аллах и на Сетния ден, и често споменава Аллах”, (ал-Ахзāб: 21). Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) никога не е изоставял нещо, което му е било повелено или да се е доближавал до нещо, което му е било забранено, освен ако е било поясняване на закон и разясняване на вида на задължението.

На светлината на казаното дотук трябва да се разбират и словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “...вършете, колкото можете, от онова, което съм ви повелил...”. Също и словата на Всевишния: “...бойте се от Аллах, колкото ви е по силите, и слушайте, и се покорявайте ...”, (ат-Тагāбун: 16). И всичко, което е в този смисъл, като казаното от Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Вие няма да имате силите и няма да можете да изпълнявате всичко, което ви повелих, но бъдете благоразумни и не се бойте”, хадис, предаден от Ахмед и Абу Дāуд. Тоест, искайте се с делата си благоразумното и правотата, а благоразумно е онова, което е по средата между две крайности и в което няма залитане към някоя крайност — без прекаляване и без небрежност.

6. Строгост в избягването на забранените неща и обезкореняване на развалата (фесāд).

Законите на Всемогъщия и Велик Аллах се стремят винаги да възпрепятстват извършването на злото или поникването на семената на развалата. Затова виждаме това огромно внимание, което се отделя на забраните и което може би е по-голямо от вниманието, отделяно на повелите. Това разбира се, не означава снизходителност към повелите, а строгост относно избягването на забраните изобщо и по-специално на онези, които са за тахрим. Защото забраната на Мъдрия Законодател е спомената не за друго, а затова че в забраненото нещо се съдържа безспорна развала и неизбежна вреда. Именно поради това никой не е извинен да извършва нещо, за което има забрана за тахрим, освен при крайна принуда или неотложна нужда, както вече бе пояснено.

Оттук проличава и опасността на пътя, който са поели мнозина от мюсюлманите, особено в тези времена, в които противоречията в живота на хората са толкова много разпространени. Например можете да срещнете хора, които се стремят да изпълняват повелите и задълженията, понякога дори да проявяват строгост по отношение на неща, които са мендуб (препоръчани) или мустахабб (желателни), но в същото време да бъдат снизходителни по отношение на забраните или може би дори и да извършват много от забраните. Виждаме например човек, който говее да има работа с лихва; жена, която е ходила на поклонението хадж, да не се забражда. Те се извиняват със съобразяването с потребностите на времето и одобряването на множеството и смятат, че тези ‘ибāдети ще ги спасят при Всемогъщия и Велик Аллах, че те ща са им достатъчни, за да бъдат зачетени за мюсюлмани, имащите страх от Аллах, в Деня на представянето пред Господаря на световете. Това е противно на установеното от мъдрите закони на Аллах и сунната на имама на пророците, противно на разбраното от най-бележитите сахаба, имамите и таби‘ийн, че основното в религиозния обред (‘ибāдета) е избягването на онова, което Всемогъщият и Велик Аллах е забранил, че пътят за спасението е човек да се бори със своето его и прищевки и да ги накара да изоставят забранените неща и че наградата от това надвишава многократно наградата от извършването на задълженията. Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Предпазвай се от забранените неща и ще бъдеш най-големият поклонник” — хадис, предаден от Тирмизи. ‘Ā’иша (Аллах да е доволен от нея) казва: “Който желае да изпревари прилежния нека изостави греховете”. ‘Омар ибн ал-Хаттāб (Аллах да е доволен от него) бил запитан за хора, на които им се приисквало да извършат прегрешения, но не ги вършели, и той отговорил: “Това са хора, сърцата на които Аллах е поставил на изпитание за такуа и за тях ще има опрощение и огромна награда”. ‘Абдуллах ибн ‘Омар, който е имамът на поклонниците, (Аллах да е доволен от него и баща му) казва: “Да върнеш един дāник от харāм е по-добро, отколкото да дадеш сто хиляди в името на Аллах”. [“Дāник” — една шеста част от сребърна монета.]

Ал-Хасан ал-Басри (Аллах да се смили над него), който е от най-известните сред таби‘ийн, казва: “Няма по добро поклонение за поклонниците от изоставянето на нещата, които Аллах им е забранил”.

‘Омар ибн ‘Абдул‘азиз[1] казва: “Такуа не е да се изпълнява кийāму-л-лейл[2] и да се говее през деня, а между тях да е безпорядък, такуа е да се изпълнява онова, което Аллах е предписал в задължение и да се изоставя онова, което Аллах е забранил. А ако наред с това се изпълни и друго благодеяние, то това е добро към доброто”.

Така установяваме, че изоставянето на прегрешението е по-важно от изпълняването на благодеянието, без това да означава — както вече казахме — мюсюлманинът да се отнася с пренебрежение към задълженията, както би се харесало на тези, които имат “болни” сърца и “слаби” души. Такива хора харесват да проявяват небрежност в законите на Всемогъщия и Велик Аллах, те не изпълняват никакви повели и твърдят за себе си, че са по-добри от онези, които изпълняват молитвите и говеят, под предлог, че отношението им към хората е добро — а религията е добро отношение, и че те не извършват прелюбодеяния и порицавани дела.

Тяхната позиция и позицията на подобните на тях е отклонение от правилната посока на пътя. Тяхната позиция опорочава понятието ислям и поведение на мюсюлманин, както пояснихме по-горе в изследването.

7. Отблъскването на нещата, които водят до вреди е поставено пред привличането на ползи.

“Дар’у-л-мафāсид мукаддемун ‘аля джелби-л-масāлих”.

Това е принцип във фикх, извлечен от учените от констатираната строгост на Законодателя по отношение на забранените неща. Той означава: Ако възникне един проблем, в който са противопоставени страната на ползата и страната на вредата по начин, при който ако се съблюдава привличането на ползите, ще се осъществи вредата, а ако се съблюдава отхвърлянето на вредата, ще се пропуснат ползите, то при такъв случай без никакво съмнение задължително е да се съблюдава страната по отхвърлянето на вредите в изпълнението или изоставянето. Това е така, защото вредата много бързо се разпространява, нейното влияние се разпространява като разпространяването на огъня в сухата трева. Така че, най-мъдрото и най-благоразумно решение е възпрепятстването на случването й, дори това да доведе до лишаване от някои ползи или тяхното закъсняване.

Примери за прилагането на този принцип във второстепенните дела: Забраняването да се продава грозде на човек, ако се узнае, че той ще направи от него вино, дори и да заплати цена, по-висока от другите. Забраняването да се търгува с алкохол или да се произвежда, дори в това да има печалба или икономическа изгода. Подобно на тях е и покупко-продажбата на каквото и да е нещо, което е забранено според религиозните закони. По същата причина се забранява на жената да работи, дори в това да има полза за нея, ако в работата си ще работи с мъже или ще остава сама с тях, за да се отстрани развалата прелюбодеяние и извършването на безнравствена постъпка, което е най-честият резултат от това. Нещо повече, дори и на мъжете се забранява да работят подобна работа. Приложенията на този принцип във второстепенните дела са много.

Като довод за този принцип и приложенията му — също — може да се използва и потвърдената от Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) забрана жената да пътува сама, без мъжа си или някой от най-близките й родственици. В хадис, предаден от Бухāри и Муслим — цитатът е по неговите думи — с първоизточник Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Не е позволено на жена, която вярва в Аллах и в Съдния ден да пътува на разстояние един ден освен със зи-махрам”. “Зи-махрам” — тоест мъж от родствениците, за когото тя никога няма право да се омъжи, като бащата, сина, брата, чичото и други подобни.

Тук му е мястото да споменем, че считането за наличие на ползи или произтичаща вреда се основава на надделяващото предположение, не на удостоверяването. В него се съблюдава надделяващото, разпространеното, без да се обръща към рядкото. Докато надделява предположението, че от дадено дело ще произтече вреда, то е забранено, дори и да нямаме категоричен довод за него. Същото е положението и ако от неговото естество е обикновено да причинява вреда, дори и при многократни да се случи без да произведе никаква вреда.

Няма зачитане на непреобладаващата вреда: Съществуват действия, които съдържат известна вреда, но те водят до ползи, които надвишават многократно вредата и надделяват над нея. В такива случаи подобни действия се разрешават или биват задължителни с оглед на надделяващата полза в тях. В такива случаи не се обръща внимание на вредата, защото тя не преобладава. Примери за това: Разрешаването да се ампутира болен орган, ако ампутацията ще спаси живота на човека; също така лъжата с цел да помири враждуващите страни. В действителност, тези и подобни дела се отнасят до изпълняването на по-малката вреда, избягвайки по-голямата. Така например, вредата от оставането на болния орган, което може да струва живота на човека е по-голяма от вредата от ампутирането му. Също така, вредата от продължаването на враждата между хората, която може да бъде повлечена до вкореняване на омраза и ненавист и да се стигне до много раздори е по-голяма от вредата от лъжата, която няма да навреди на никого и няма да ощети никого.

8. Някои от причините за гибелта на народите.

Благородният Пратеник (Добрите пожелания и приветствия да са за него) ни поясни като причини за гибелта на народите, за разцеплението на тяхното единство, за изчезването на силата им, и за заличаването им от лицето на земята — понякога — две, а именно:

— Многото въпроси и неестествеността в тях; и противопоставянето в нещата и несъблюдаването на законите на Всемогъщия и Велик Аллах. Нека поясним това:

Забраната на въпросите и позволяването им: Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е забранил на своите сподвижници, като цяло, да му задават много въпроси, от страх това да не се превърне в повод за утежняването им със задължения и за да се затвори вратата за издребняване, неестественост и занимаване с нещо, което не ги засяга. Забранил е да се задават въпроси, от които няма полза, а вреда, за да не поемат мюсюлманите по пътя на онези, които са живели преди тях в съмнението и споровете. В хадис, предаден от Бухāри и други, с първоизточник ал-Мугира ибн Шу‘ба (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е забранявал одумките, многото въпроси и погубването на Богатствата.

Неговите неотлъчни сподвижници от мухāджирите[3] и ансāр[4] са осъзнали тази цел, те не са го питали за нищо, дори и да им се искало да го направят, в подчинение на неговата повеля и спиране при неговата забрана. Това са били хора, в чиито сърца вярата била здраво укрепена и те подчинили своите желания на онова, което е удовлетворявало Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари).

А може би нямало нужда да задават въпроси, докато са живели с Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), който им известявал всяко откровение веднага след низпосланието му. Откровението на Аллах не било отделено от тях, ако се случела случка, по най-бързия начин до тях достигало пояснение за това, от което имали нужда в религията си — още от самото начало, без да са питали, за да нямат съмнения за действията си. Всевишния казва: “...Аллах ви обяснява, за да не се заблудите ...”, (ан-Нисā’: 176). Тоест, за да не се окажете в заблуда, а в такъв случай няма нужда от задаване на въпроси, още повече преди да се е случило нещо и да има нужда от това. Истинската нужда е да се разбира низпосланото, да се осъзнава съобщеното от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), след това неговото следване и прилагане. Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от него и баща му) казва, че айетът: “...не питайте за неща, които, ако ви бъдат разкрити, ще ви навредят ...” — (ал-Мā’иде: 101), означава: “Изчакайте! Когато бъде низпослан Коранът, ще видите, че всичко, за което питате, там вече е пояснено”.

Що се отнася до тези, които са дошли в Медина отдругаде и са нямали възможността да живеят заедно с откровението, като техните предшественици, за тях Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е разрешавал да го питат, за да ги образова и улесни, и за да имат нужния запас от знания, от който ще се нуждаят в религията си и няма как по друго време да се запасят с него.

Някои дори предпочитали да останат да живеят в своите страни и да не се преселят в Медина, за да могат да се възползват от правото си да задават въпроси за всичко, което ги вълнува по въпросите на религията. В хадис, предаден от Муслим с първоизточник ан-Наууāс ибн Сем‘āн (Аллах да е доволен от него) се казва: “Останах с Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) в Медина една година, нищо не ме възпираше да се преселя освен един въпрос, ако някой се преселеше, той не задаваше въпроси на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари)”. Тоест, той е останал в Медина като посетител и не се заселил в нея, а единственото нещо, което му пречело да се пресели и засели е било това, че той обичал да задава въпроси, което щяло да му се забрани с неговото преселение.

Въпросите на такива посетители често съвпадали с желанията, които изпитвали мухāджирите и ансāрите и те много им се радвали, особено ако отговорът им бил добра вест или пояснение на нещо, което насочва към пътя за рая.

В хадис, предаден от Муслим с първоизточник Енес (Аллах да е доволен от него) се казва: “На нас ни бе забранено да питаме Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) за нещо, затова много ни харесваше от отдалечените от Медина места да идват разумни хора и да задават въпроси, а ние да слушаме”.

В хадис, предаден от Бухāри и Муслим с първоизточник Енес (Аллах да е доволен от него) се казва: “Един човек от обитателите на пустинята дойде при Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и попита: ‘О, Пратенико на Аллах, кога ще настъпи Часът на съживяването?’ Той му отговори: ‘А какво подготви за него?’ Човекът отговори: ‘Не подготвих нищо освен, че обичам Аллах и Неговия Пратеник’. Той каза: ‘Ти ще си с тези, които си обикнал’. Ние попитахме: ‘И ние ли ще сме така?’ Той отговори: ‘Да’. И тогава ние много се зарадвахме”.

9. Задаването на въпроси и предписанието му.

Въпросите са различни видове, предписанието за тях се различава според мотива за задаването им и според последствията, които могат да произтекат от тях:

а) задължителни;

Те са на степени:

— “Фард ‘айн” (Поголовно задължение) за всеки мюсюлманин:

В смисъл, че това са въпроси, които нито един мюсюлманин няма право да изоставя или премълчава. Тоест, да се пита по неизвестните религиозни въпроси и предписания на религиозните норми, свързани с нещата, които човек е длъжен да върши и се изискват от него да се изпълняват. Като: предписанията за очистването (тахāра) и молитвите (намаз), когато достигне възрастта, след която те стават задължителни за него; предписанията за говеенето, ако доживее до месец Рамадāн и е здрав и не е на път; предписанията за зекята и хаджа, ако притежава нужното Богатство или възможност; предписанията за покупко-продажбите и другите взаимоотношения (му‘āмелят), ако се занимава с търговия; предписанията за женитбата и всичко свързано с нея за този, който желае да сключи брак; предписанията за джихāда за този, който е войник в редовете на армията и други подобни, за които отговорният за своите дела, пълнолетен мюсюлманин задава въпроси в зависимост от различните периоди, през които преминава през живота си. В тази връзка Всевишния Аллах казва: “…питайте хората на Писанието, ако вие не сте узнали”, (ан-Нахл: 43). Към този вид се отнасят и словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) : “Търсенето на знания е задължение за всеки мюсюлманин”, тоест, и за всяка мюсюлманка, — от хадиса за частите на вярата, предаден от Бейхаки.

— “Фард кифāйа” (Частично задължение):

В смисъл, че не са задължителни за всеки мюсюлманин, а е достатъчно да се извърши от част от тях. Това са въпроси за разширяване на познанията по религията, за узнаване на предписанията на религиозните норми и всичко свързано с тях, не само за да се прилагат, а и за да има хора, които да са един вид пазители на религията на Всемогъщия и Велик Аллах. Хора, които да издават фетви и да отсъждат; да понесат знамето на призоваването към Всевишния Аллах; да просвещават останалите мюсюлмани по въпросите на религията, от които имат нужда, за да избегнат заблудите и спънките и да поемат по правилния път. В тази връзка Всевишния Аллах казва: “И не бива вярващите да тръгват на бой вкупом. По една част от всяка тяхна група да се заеме с изучаване на религията, за да увещава народа си, когато се върне при него, та да се предпазят”, (ат-Тауба: 122). Тоест, не бива всички мюсюлмани да излязат на бой, а трябва една група от тях да се отдели, да потърси знанието, да пита и да изучи религията на Всевишния Аллах, за да има учители и водачи на другите след като те се върнат от боя.

В тази връзка Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Нека присъстващият от вас извести отсъстващия” — муттафак ‘алейхи.

Когато Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от него и от баща му) бил запитан как е успял да научи толкова много неща, казал: “Бях надарен с питащ език и сърце, което много добре схваща”.

— “Мендуб” (Препоръчано):

В смисъл, че е желателно мюсюлманинът да пита за тях. Например: питането за допълнителните благодеяния, доближаващи до Всевишния Аллах; или питането за уверяване, че задълженията, които изпълнява и забраните, от които страни, е правилно.

б) забранени.

Те също са на степени: Харāм (абсолютно забранен), макрух (порицаем) и мубāх (позволен).

І- Харāм: тоест, на пълнолетния мюсюлманин се пише грях със задаването му. Такива са:

— Питането за неща, които Всевишния Аллах не е разкрил на хората и никой не знае какво представляват. Това са неща, за които ни е известено, че се знаят единствено от Пречистия Аллах, като: кога ще настъпи часа на съживяването; какво представлява духът и каква е същността му; каква е тайната на съдбата и предопределението и други подобни.

— Питането с цел забавление, затрудняване или подиграване. В хадис, предаден от Бухāри с първоизточник Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от него и от баща му) се казва: “Имаше едни хора, които питаха Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) с подигравателна цел. Някой казваше: ‘Кой е баща ми?’ Друг, изгубил камилата си, казваше: ‘Къде е камилата ми?’ И тогава Всевишния Аллах низпосла ето този айет: “О, вярващи, не питайте за неща, които, ако ви бъдат разкрити, ще ви навредят ...”, [ал-Мā’иде: 101]”.

— Питането за чудесата и искането да се направят свръхестествени неща или от инат, или с цел затрудняване, смущаване и объркване. Както са правели езичниците и друговерците.

— Задаването на заплетени (двусмислови) въпроси. В хадис, предаден от Ахмед и Абу Дāуд с първоизточник Му‘āуийа (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е забранил да се задават заплетени въпроси. Ибн ал-Есийр казва в “ан-Нихāйа”: “Това са въпроси, с които учените се въвеждат в заблуждение, за да сбъркат в отговора и с това да се повдигне зло и раздор. Те са били забранени не за друго, а защото от тях няма полза в религията и почти винаги се отнасят за неща, които не се случват”. Други са казали, че това са нещата, от които няма полза, като да се пита “как?” и “по какъв начин?”. Така че, задаването на въпроси за подобни неясни и заплетени неща, на които е трудно да се даде отговор, а се задават единствено с цел да поставят запитания в затруднено положение или нещо от тоя род, е забранено по религиозните норми и е показател за лоша вяра и лош характер.

Подобно на запитването по тези проблеми е и да се занимава с тях, да се търсят такива въпроси, да се утвърждават и да се задават на хората. В хадис, предаден от Табарāни с първоизточник Саубāн (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “В моята общност ще се появят хора, които ще занимават учените си с трудно разрешимите въпроси, те ще са най-лошите хора от моята общност” — ал-Джāми‘у-с-сагир, достоверен хадис. От Ал-Хасан ал-Басри (Аллах да се смили над него) е било предадено, че той е казал: “Най-лошите поклонници на Аллах, които следват трудните въпроси и ги налагат на всички поклонници на Аллах”.

ІІ- Макрух: тоест, по-добре за пълнолетния мюсюлманин е да го изостави, но не му се пише грях със задаването му. Такива са:

— Питането за нещо, от което няма нужда и в отговора не се съдържа някаква практическа полза, а може би нещо, което да огорчи питащия. В хадис, предаден от Муслим с първоизточник Абу Муса ал-Еш‘ари (Аллах да е доволен от него) се казва: “Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) бе запитан за много неща, на които той не пожела да отговори. А когато прекалиха, той се ядоса. След това каза на хората: “Питайте ме за каквото пожелаете”. Тогава някой каза: ‘Кой е баща ми, о, Пратенико на Аллах?’ Той отговори: “Баща ти е Хузāфа”. Изправи се друг и каза: ‘Кой е баща ми, о, Пратенико на Аллах?’ Той отговори: “Баща ти е Сāлим мауля Шейбе”. Но когато, ‘Омар видя какъв яд е изписан на лицето на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) каза: ‘О, Пратенико на Аллах, [извини ни] ние се покайваме пред Аллах’.” Подобен хадис има при Бухāри и Муслим с първоизточник Енес (Аллах да е доволен от него).

— Питането за нещо, за което законите са премълчали дали е халāл (позволено) или харāм (забранено), относно което не се пояснява изискване или забрана. Защото запитването за него може да стане причина за задължаване с това нещо наред със строгост по отношение на него, от което да следва мюсюлманите да се окажат в притеснение и затруднение, причина за което да е питащият.

В хадис, предаден от Муслим с първоизточник Са‘д ибн Аби Уаккāс (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Мюсюлманин с най-голямо престъпление спрямо мюсюлманите е този, който попита за нещо, което не е било забранено за мюсюлманите и поради неговото запитване то им бъде забранено”. А в друг ривает: “който пита за нещо и го изследва” —тоест, който се рови и прекалява в търсенето и изследването.

Ан-Науауи (Аллах да се смили над него) казва: “Ал-Кāди ‘Ийāд каза: С думата престъпление тук се има предвид затрудняването на мюсюлманите, не онова престъпление, което е грях и се наказва за него”. След това ан-Науауи споменава, че е правилно мнението на болшинството учени в тълкуването на този хадис, че с думата престъпление тук се има предвид грехът и провинението. Така че, според мнението на ал-Кāди ‘Ийāд това попада под макрух, а според мнението на болшинството учени попада под харāм.

Ан-Науауи казва: “Тази забрана се касае за времето на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), но след като вече са установени религиозните закони и няма да има добавки към тях, забраната изчезна с изчезването на нейната причина. Тоест, дасе допуска, че нещо ще се забрани чрез питане за него, защото няма откровение след Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари).

В хадис, предаден от Бухāри и Муслим се казва, че един мъж попитал Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) за човек, който е намерил с жена си един мъж и го убил. Това станало, когато били низпослани айетите за наказанието за прелюбодеяние и че за да се наложи това наказание има условие да се представят четирима свидетели. Тогава Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) намразил въпросите и ги порицал.

ІІІ- Мубāх: това са онези въпроси, които не попадат в гореизброените видове и техните предписания. Когато ан-Науауи тълкувал словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Мюсюлманин с най-голямо престъпление...”, той е цитирал казаното и от ал-Хаттāби и други (Аллах да се смили над тях[5]), а именно: “Този хадис е за онези, които задават въпроси, за да обременяват и затрудняват без да има нужда от това. Що се отнася до този, който задава въпрос поради необходимост, примерно ако му се е случило нещо и той пита за него, то в това няма никакъв грях за него, нито упрек, тъй като Всевишния казва: “…И питайте знаещите Напомнянето, ако самите вие не знаете!”, [ал-Енбийā’: 7]”.

10. Отклоняването от задаването на въпроси чрез разбирането и послушанието.

Това, на което мюсюлманинът трябва да обърне внимание и да се погрижи е: Да потърси какво се съобщава от Всевишния Аллах и от Неговия Пророк (Аллах да го благослови и с мир да го дари), след това да се постарае да разбере това и да се запознае със значенията му. Ако то е било от теоретическите неща, той трябва да го потвърди и да повярва в него, а ако е било от практическите неща, трябва да положи всички сили в усилията да направи доколкото може от повелените неща и да избегне нещата, които му се забраняват. Който направи това, ще спечели щастието в земния живот и спасението в задгробния. Който се противопостави на това и бъде зает с желанията на своето его, ще попадне в онова, от което предупреждава Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари), а именно: положението на имащите писание народи, които били погубени поради многото им въпроси, противопоставянето, непослушанието и непокорността им.

Такова било положението на сподвижниците на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и на тези, които ги следвали с добро в търсенето на ползотворно знание от Книгата и сунната.

Един човек попитал Ибн ‘Омар (Аллах да е доволен от него и баща му) за целуването на “ал-хаджер ал-асуад” (“черния камък” вграден в единия от ъглите на Ка‘ба) и той му отговорил: “Видях Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да го целува”. А човекът му казал: “А ако видиш, че биваш притискан? А ако видиш, че нямаш възможност?” На което Ибн ‘Омар (Аллах да е доволен от него и баща му) му казал: “Остави “а ако видиш” настрана, видях Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да го целува”. — хадис, предаден от Бухāри и други.

Ибн ‘Омар (Аллах да е доволен от него и баща му)има предвид: Няма нужда да допускаш неспособност да го направиш или затруднение без това да се е случило, защото това отслабва решимостта да продължи в следването на примера.

11. Позицията на имамите-муджтехиди[6] и учените по фикх.

Почти всички сили на тези учени са били насочени към изучаване на значенията на Книгата на Аллах, на достоверните хадиси, които ги тълкуват, на словата на сахаба и на таби‘ийните, които ги последвали с добро. И към изучаване на значенията на сунната на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) — узнаването на онова, което е достоверно от нея и онова, което не е, след това нейното разбиране и запознаване със значенията й. След това към изучаване на словата на сахаба и на таби‘ийните, които ги последвали с добро, в различните науки като тефсир, хадис, халāл, харāм, принципите на сунната, благочестието, изтънчеността в обноските и други. Това е бил пътят на вярващите имами, за водачеството и знанията на които има съгласие и всеки, който не следва техния път е обречен да се заблуди и да заблуди другите, обречен е да допусне грешката да извърши нещо, което не му е позволено да върши и да изостави друго нещо, което е длъжен да извърши.

12. Задаването на въпроси за нещо, което не се е случило.

Питането за знания е похвално, ако се пита за да се приложи практически, а не с цел показност и водене на спор. Именно поради това мнозина от сахаба и иот таби‘ийн са мразели да се пита за случки, преди те да се осъществят, затова не отговаряли на такива въпроси.

— ‘Амр ибн Мурра казва: “‘Омар (Аллах да е доволен от него) излезе пред хората и каза: ‘Забранявам ви да ни питате за неща, които не са се случили, защото сме заети с неща, които са се случили’.”

— Ибн ‘Омар (Аллах да е доволен от него и баща му) казва: “Не питайте за неща, които не са се случили. Аз съм чувал ‘Омар (Аллах да е доволен от него) да проклина питащия за нещо, което не се е случило”.

— Когато Зейд ибн Сāбит (Аллах да е доволен от него) бил запитван за нещо, казвал: “Случи ли се това?” И ако му отговорели: “Не”. Казвал: “Оставете го, докато не се случи”.

— Масрук казва: “Попитах Убай ибн Ка‘б (Аллах да е доволен от него) за нещо, а той ми отговори: “Случи ли се досега?”, казах: “Не”. А той каза: “Не ни безпокой, докато не се случи, когато се случи, ще ти разрешим проблема и ще ти кажем нашето мнение”.

— Аш-Ша‘би е казал: “‘Аммāр (Аллах да е доволен от него) бе запитан за нещо, на което отговори: “Това случи ли се досега?” На което другите отвърнаха: “Не”. А той каза: “Оставете ни докато не се случи. Когато се случи, тогава ще се запознаем с този въпрос и ще се постараем да ви дадем отговор за него”.

Подобни случки се разказват и от таби‘ийните.

Абу Дāуд в глава “Послания” (Мерāсийл) разказва един хадис в тази връзка, в който се казва: “Му‘āз ибн Джебел (Аллах да е доволен от него) каза, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Не избързвайте с белята преди да се е стоварила...”.

Основното във всичко това е да се прави в името на Аллах, Всемогъщия, Великия; с цел приближаване до Него чрез узнаване на онова, което е низпослал на Своя Пратеник; с цел следване на неговия път; с цел прилагане на наученото; и с цел другите хора да се призовават към това. Ако човек прави това, то Аллах ще го дари с успех и ще го направлява, Той ще му вдъхновява благоразумие и ще го научи на неща, които не е знаел.

13. Въпросите на сахаба (Аллах да е доволен от тях) са били за практиката.

Сподвижниците на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) понякога са го питали за религиозното предписание относно неща, които очаквали по всяка вероятност да се случат, когато те щели да бъдат далече от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари). Те са желаели предварително да узнаят какво е предписанието на Аллах, Всемогъщия, Великия, за да го приложат, когато му дойде времето.

Такива примери са:

— Хадис, предаден от Бухāри и Муслим с първоизточник Рāфи‘ ибн Хадийдж (Аллах да е доволен от него), в който се казва: “Казах: О, Пратенико на Аллах, ако ние се надяваме или се боим от врага, и нямаме ножове, може ли да заколим [дадено животно] с тръстика [, за да имаме какво да ядем]?” А той ми отговори: “Всичко, което прави така, че кръвта да изтече и се спомене името на Аллах [е позволено, затова] го яжте, освен [използването на] зъби и нокти [за колене]”. Тоест, всичко е позволено да се използва за колене на дадено животно с изключение на две неща — зъби и нокти, и ако при коленето се спомене името на Аллах, месото на това животно е позволено да се яде.

— Хадис предаден от петимата с първоизточник Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) в който се казва, че един човек казал на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “О, Пратеника на Аллах, ние плаваме по море и не можем да вземем много вода с нас, ако вземем абдест с тях, ще останем без вода за пиене, не може ли да вземем абдест с морската вода?” А Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) му отговори: “Водата му [на морето] е очистваща и мъртвите му [животни] са позволени”. Тоест, умрелите риби и други морски животни са халāл, позволени за консумиране, и могат да се ядат без да са заколени според религиозните норми.

14. Послушанието и подчинението е пътят на благополучието и спасението.

Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е предупредил да не се следва пътя на онези народи, които са заели позиция на усъмняване и неподчинение спрямо пророците си, поради което заслужили да бъдат обхванати от мъчения или да бъдат обременени със задължения и притеснение. Но милостта на Всевишния Аллах към тази общност е била голяма, тъй като я е научила да казва: “...Чухме и се подчинихме. Опрости ни, Господи наш! Към Теб е завръщането... Господи наш, не ни наказвай, ако сме забравили или съгрешили! Господи наш, не ни натоварвай с бреме, каквото стовари върху онези преди нас! Господи наш, не ни натоварвай с това, за което сме немощни! И се смили над нас, и ни прости, и ни помилвай! Ти си нашият Закрилник. Подкрепи ни Ти срещу невярващите хора!”, (ал-Бакара: 285, 286). Бреме: товар и строгост в задълженията.

Ако вярващите са били искрени и са повярвали наистина в тази огромна милост, те вече са се избавили. За подобни хора Всевишния Аллах казва: “Ако вярващите бъдат призовани към Аллах и Неговия Пратеник, за да отсъди помежду им, те изричат само: “Чухме и се покорихме!” Тези са сполучилите. Който се покорява на Аллах и на Неговия Пратеник, и се страхува от Аллах, и се бои от Него, тези са преуспяващите”, (ан-Нур: 51, 52).

И не са последвали пътя на онези, които са казали на своя пророк, който им наредил да влязат в Свещената земя: “...никога не ще влезем в нея, докато са още там. Вървете ти и твоят Господ, и се сражавайте! А ние ще седим ето тук”, (ал-Мā’ида: 24). И поради това заслужили затруднението и пропадането: “...Под възбрана им е за четиридесет години те ще скитат по земята...”, (ал-Мā’ида: 26). Също така, поради неподчинението си, те били лишени и от много сладости: “И поради гнета на юдеите им възбранихме разрешени за тях блага, и защото възпираха много от пътя на Аллах”, (ан-Нисā’: 160).

15. Предупреждаване да няма противоречия и насърчаване към единство и съгласие.

Всевишния Аллах окачествява ислямската вяра и вярващата група, че е една. Пречистият казва: “Това е вашата вяра единствената вяра, а Аз съм вашият Господ. Затова единствено на Мен служете!”, (ал-Анбийā’: 92). Затова мюсюлманите са длъжни да държат на това единство, за да представляват здрава и сплотена сила пред множащите се сили на злото, развалата и неверието. И Всевишния Аллах и Неговият Пророк най-строго ни предупреждават от противоречия, чието естество е да разделят общността на малки групи и партии, всяка от които обвинява другата, нападат се взаимно и са заети със себе си, вместо да се насочат към истинския си враг, който очаква да ги сполетят превратности. И не само това, ние виждаме Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да счита противоречията за път към неверието, който е характерен за неверниците. Той казва: “Не се отвръщайте от вярата след мен и не воювайте помежду си.” — Хадис, предаден от Бухāри и Муслим. Коранът също утвърждава, че това е характерно за неверниците от имащите писания. Всевишния казва: “И не бъдете като онези, които се разединиха и заспориха, след като при тях дойдоха ясните знамения! За тях има огромно мъчение”, (Āли ‘Имрāн: 105).

16. Наказанието за онзи, който разединява общността и причини за разединяването и противопоставянето.

Ислямът много строго порицава онзи, който разцепва единството на мюсюлманите и причинява противоречия и разделение. Наказанието, наложено на такъв човек е в земния живот да бъде убит, а в Съдния ден да бъде изгорен в Ада. Всевишния казва: “А който противоречи на Пратеника, след като му се изясни напътствието, и следва друг, а не пътя на вярващите, него ще насочим накъдето сам се е обърнал и ще го изгаряме в Ада. Колко лоша участ...”, (ан-Нисā’: 115).

Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Който излезе от послушанието и се отдели от джемā‘ата[7] и след това умре, той ще умре заблуден”, хадис, предаден от Муслим. Тоест, който се противопостави на общността, която следва Корана и сунната и се отдели от нея, и след това го настигне смъртта в това му положение, той ще е умрял като смъртта на тези, които са живели преди идването на исляма — в заблуда и незнание. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) също казва: “Който дойде при вас..., желаещ да разцепи единството ви и да раздели общността ви, убийте го!”, хадис, предаден от Муслим.

17. Придържането към законите на Всевишния Аллах е пътят за единството.

Няма съмнение, че Всевишния Аллах в Своята Книга е положил основите на всичко добро, от което се нуждае човечеството в живота си, а Неговият Пророк (Аллах да го благослови и с мир да го дари) ни е пояснил онези от тях, които са сумарни и се нуждаят от пояснение, което той направил чрез вдъхновение от Всевишния Аллах в пречистата сунна. Така че, достатъчно за общността — за постигането на единство и заздравяването на връзката и сплотеността си — е да се обърне към Книгата на Всевишния Аллах и сунната на Неговия Пророк (Аллах да го благослови и с мир да го дари), в изпълнение на повелята на Всемогъщия и Велик Аллах: “И се привържете всички за въжето на Аллах, и не се разделяйте...”, (Āли ‘Имрāн: 103). И за да си припомни благодатта, която им е дарена чрез исляма, благодарение на който е било постигнато това съгласие, единство, сила и величие. Всевишния казва: “..., и помнете благодатта на Аллах към вас, когато бяхте врагове, а Той помири сърцата ви и станахте братя чрез Неговата благодат...”, (Āли ‘Имрāн: 103). И чрез неговото напътствие било постигнато нейното спасение и благополучие: “... И бяхте върху ръба на ров от огън, а Той ви спаси от него...”, (Āли ‘Имрāн: 103). И ако тя внимателно се вгледа и се отзове на повика на разсъдъка, и ако се е поучила от житейския си опит, и в последствие ги е съблюдавала и им се е подчинявала, тогава тя ще е постигнала желаното напътствие: “... Така Аллах ви разкрива Своите знамения, за да бъдете напътени”, (Āли ‘Имрāн: 103). Достатъчно ни е в този раздел да споменем казаното от Всевишния: “Това е Моят път правият път. Следвайте го и не следвайте пътищата, които ви отделят от Неговия път! Това ви повелява Той, за да се побоите”, (ал-Ен‘āм: 153). И казаното от Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Две неща оставих сред вас, след които не ще се заблудите — Книгата на Аллах и моята сунна”, хадис, предаден от Хāким. Тоест, не ще се заблудите след като се придържате към тях.

18. Противопоставянето в религията.

Едни то най-важните причини, които разцепват общността и погубват силата й е да й се отвори вратата на споровете в науката и на показността в религията. Така несъгласията тръгват от основата и разцепването се увеличава по различни пътища. Именно поради това виждаме, че Книгата на Всевишния Аллах ни повелява да установим законите на Всемогъщия и Велик Аллах. Закони, които водят началото си от низпосланото на Адам (Аллах да го приветства) и завършени с низпосланото на последния от пророците и пратениците — Мухаммед (Аллах да го благослови и с мир да го дари). Ние се придържаме към тях и отстраняваме от тях всичко чуждо. Ние не се обръщаме към мнение или иджтихāд, ако те се сблъскват с текст от техните текстове или противоречат на принцип от принципите им. Всевишния казва: “Той предписа за вас в религията онова, което завеща на Нух и онова, което разкрихме на теб [о, Мухаммед], и онова, което завещахме на Ибрахим и на Муса, и на Иса: “Привържете се към религията и не се разединявайте в нея!”...”, (аш-Шура: 13). Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) ни препоръчва да изучаваме Корана и много добре да узнаем неговото значение, за да постъпваме в съответствие с него. А ако ни се стори, че има противоречие в разбирането му, което може да доведе до спорове и конфликти, тогава не е повелено да оставим изследването и да станем, докато не се пречистят сърцата и прояснят мислите, по този начин ще се възвърнем с вяра и искреност при книгата на Всевишния Аллах. В хадис, предаден о Бухāри с първоизточник Джундуб ибн Абдиллях ал-Баджали (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Четете Корана докато сърцата ви са съгласни по него, а ако се окажете в противоречие, оставете го”. Ето как Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) разрешава възникналия спор, когато поканил своите последователи — по време на заболяването, от което е починал — , за да им напише писмо, след което те никога не ще се заблудят, но когато заспорили дали да го напише или да не го пише, той скъсал писмото и казал: “Ставайте оттук!” И така, той се отказал и въздържал от написването на това писмо. По този начин той им напомнил, че споровете са причина за понасяне на загуби. Именно затова Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от него и от баща му) е казвал: “Несъмнено бедата изцяло е била в техните спорове и шумни викове, които попречили на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да им напише онова писмо. Това е предадено от Бухāри. Ето, Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) пояснява в хадиса от този раздел, че: Погубването на общностите е било поради противопоставянето в религията и нарушаването на предписанията на пророците.

19. Опасността при следване на страстите.

Голяма беда е подбудител за споровете в религията да са личните интереси, страстите, инатът и желанията. Поради това виждаме, че в Корана Всевишния Аллах изкарва подобни хора, — които предизвикват конфликти в религията и искат да разделят мюсюлманите на групи, секти и партии, — извън кръга на исляма и прави Своя Пророк (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да е непричастен към тях. Всевишния казва: “С онези, които разединиха своята религия и станаха на групи ти [о, Мухаммед] нямаш нищо общо. Делото им принадлежи на Аллах. Той после ще ги извести какво са вършили”, (ал-Ен‘āм: 159). Опасността се крие именно в този вид противопоставяне, който не се обръща за разрешаване на въпроса към доводи и не се подчинява на доводи. Този вид противопоставяне е причина за погубване на общностите. Този вид сочат и словата на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “...Многото въпроси и противопоставянето на пророците, погубиха тези, които бяха преди вас”. Това е същият вид, за който Коранът предупреждава с думите: “И не бъдете като онези, които се разединиха и заспориха, след като при тях дойдоха ясните знамения...”, (Āли ‘Имрāн: 105). Това се потвърждава и от словата на Всевишния: “И дарените с Писанието се разединиха едва след като при тях дойде ясният знак”, (ал-Беййине: 4).

Що се отнася до противоречието, породено от доводи, опиращо се на основание, то такъв вид не спада към този раздел, защото е противоречие във второстепенните неща, а не в основните и защото е противоречие, от което не произтича разделение и разединение на редиците на мюсюлманите. Такова противоречие е знак за гъвкавостта на законодателството и за свободата на мнението в него, съдържащо се в неговите правила и принципи. То е знак за правилната посока на общността, която не приема да върши нещо, ако не е убедена, че то е правилно и има убедителен довод, който го подкрепя и го прави за предпочитане. Навярно най-добрият аргумент в полза на този смисъл ще е един хадис, предаден от Бухāри с първоизточник ‘Абдуллах ибн Мас‘уд (Аллах да е доволен от него), в който се казва, че веднъж той чул някой да чете един айет, който бил чул да се чете от Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) по друг начин, при което той го хванал за ръка и го повлякъл към Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари). — А в друг ривает: “И аз му го съобщих, и видях в лицето му отвращение”. — А той им казал: “И двамата сте прави, четете и не се карайте, защото онези, които живяха преди вас влязоха в противоречия и бяха погубени”.

Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е одобрил тяхното противоречие в четенето, защото то е противоречие, породено от доказателство, опиращо се на някакво основание, което в техния случай било, че Коранът е бил низпослан на различни разновидности на арабския език (лехджāт). Той им забранил да си противоречат не за друго, а защото противоречието след изясняването на доводите е противоречие, породено единствено от прищевките.

20. Полза от хадиса.

Хаджът е задължителен само един път през живота за този, който отговаря на необходимите условия и притежава нужните за целта средства.




[1] ‘Омар ибн ‘Абдул‘азиз ибн Меруāн (61 – 101 х / 681 – 720 г.), осми халиф на Омаядите (99 х / 717 г.), слави се с административната и икономическа реформа, благодарение на които по негово време нямало бедни хора. Бил е наричан “Петия праведен халиф”. — Б. пр.

[2] Кийāму-л-лейл — допълнителна молитва, изпълнявана в късна нощ. — Б. пр.

[3] Мухāджир — мюсюлманин, който по времето на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) се преселил заедно с него, преди него, или след него, в Медина. — Б. пр.

[4] Ансāр — Мюсюлманите от Медина, които посрещнали и помогнали на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и мюсюлманите, които се преселили в Медина. — Б. пр.

[5] Изразът “Аллах да се смили над ...” се е превърнал в етична норма и се използва след всяко споменаване на някой от бележитите учени след сахаба. — Б. пр.

[6] Имами-муджтехиди — имами, имащи право да извеждат решения по въпроси от мюсюлманското право. — Б. пр.

[7] Джемā‘ат — всяка общност, която се обединява около следването на Корана и сунната. — Б. пр.


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Ас-саламу алейкум! Мир на всички!
Преди да коментирате, ви моля да помислите добре върху това, което искате да кажете и за начина, по който ще го изречете. Аз няма да толерирам фитната и обидни изказвания по адрес на Аллах и Исляма. Ако имате въпроси, кажете или попитайте по начин, по който искате и на вас да ви се говори :D

Ако искате да ми кажете нещо лично, персонално до мен, ползвайте електронната ми поща (и-мейл).

linkwithin

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...

Популярни публикации