петък, 12 ноември 2010 г.

БЛАГОРАЗУМИЕТО И СНИЗХОДИТЕЛНОСТТА



Проф. Мухаммед Газали

По степента на своята устойчивост относно пораждащите гняв събития хората биват твърде различни. Раздразнени от дреболии, една част от тях тутакси се поддават на глупостта, има и такива, които, макар и сполетени от нещастия, устояват на болката, запазвайки и благоразумието, и кротостта си.
Въпреки че вродените душевни качества определят до голяма степен характера на човека, сиреч — неговата избухливост или сдържаност, сприхавост или търпеливост, униние или ведрост — съществува неизменна връзка между увереността на индивида в себе си и търпимостта му към останалите, готовността му да се отнася снизходително към допусканите от тях грешки. Ако един човек е истински духовно извисен, то колкото е по-устремен той извисяване, толкова по-богата ще е и неговата душевност, толкова по-благ ще е той и толкова по-голяма ще е способността му да прощава на хората, търсейки оправдание за простъпките им. Ето защо, когато някой незрял младеж прояви враждебност спрямо него, то от висотата на своята духовност той ще гледа на него така, както философът гледа на момчетата, които, играейки си на пътя, понечват да го замерват с камъни.
Вече видяхме как гневът повлича човека и го тласка към безумието, когато, обладан от безразсъдството на душата си и чувствайки се силно унизен, той не намира друг изход, освен да прибегне към кръвопролитието.
Ала ако хората живееха зад високите стени на своята добродетелност, нима всичко това щеше да им причинява така описаното страдание? Съвсем не, разбира се, тъй като тогава обидите се стоварват върху онзи, който ги е изрекъл, много преди да достигнат до този, към когото са били отправени.
Ето в това се състои смисълът на проявената от пророк Худ кротост, когато той чул отговора на своите сънародници, след като ги бил призовал да повярват в единосъщието на Аллах.
А думите им били следните: “Виждаме, че си в заблуда и те смятаме за един от лъжците.” Каза: “О, народе мой, не съм в заблуда, а съм пратеник от Господа на световете. Известявам ви посланията на моя Господ и съм за вас достоверен наставник. /Сура Стената (Ал-’А‘ра:ф): 66-68/
Оскърбленията на тези невежи хора не могли да разколебаят кроткия нрав на Худ, защото каква огромна пропаст разделя човека, когото Аллах е избрал за Свой пратеник и чиято душа е изпълнена с доброта и благочестие, от онези, които сами са обрекли душите си на невежеството, като са изпаднали до унизителното положение, да се кланят на камъни, понеже поради слабоумието си смятат, че същите са в състояние да причиняват вреда и да допринасят полза! Та как би могъл този велик наставник да се почувства засегнат от нищо незначещите думи на тази безпросветна тълпа!?
Така и Пратеника на Аллах, Мухаммед (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) пожелал да научи сподвижниците си да проявяват търпимост и сдържаност. Във връзка с това Преданието гласи, че един бедуин отишъл при него да му поиска нещо. Пророка му дал това, което му поискал, а после му рекъл: “Сторих ли ти добро?” Ала бедуинът отвърнал: “Не, и не го стори както подобава.” Тогава мюсюлманите се разгневили и се навдигнали срещу него. Пратеника обаче им дал знак и ги възпрял. След това той станал, влязъл в дома си и му изпратил още нещо в добавка. И пак му рекъл: “Сторих ли ти добро?” Този път бедуинът казал: “Да, и дано Аллах добро на теб да въздаде чрез роднините ти и рода ти!” А Пророка му казал: “Ти вече рече, това което преди изрече, и в душата на сподвижниците ми е останало нещо от него. Затова, ако обичаш, изречи пред тях това, което пред мене изрече, за да си отиде от сърцата им това, което е против тебе!” “Добре.” — отвърнал бедуинът. А когато дошъл на другия ден, Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) рекъл: “Този бедуин рече, каквото изрече, и ние му дадохме добавка. После той заяви, че е доволен. Така ли е?” И бедуинът отговорил: “Да, и дано Аллах добро на теб да въздаде чрез роднините ти и рода ти!”
Подир това Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) казал следното: Това, което се случи между мене и него, е като онова, което се случило с човек, чиято камила избягала, и хората се втурнали след нея, ала само повече я подплашили. Тогава стопанинът й се обърнал към тях и им рекъл: `Оставете ме сам с моята камила, защото аз съм по-благ към нея и я познавам по-добре от вас!` След това той тръгнал право към нея, взел от изпопадалите на земята фурми, повикал я и тя дошла. После присвила напред предните си крака, [прилегнала], а той я оседлал и възседнал.
Затова, ако не ви бях възпрял, когато човекът рече, това което [тогава] изрече, вие щяхте да го убиете и той щеше да влезе в Огъня!”
Всъщност благоразумният Пратеник на Аллах не бил ни най-малко изумен от неблагодарността, която бедуинът проявил в началото към него. В негово лице Пророка познал онази категория хора, чиято неизменна нравствена черта е да се изразяват грубо и неучтиво, и най-напред да прибягват към злото. А ако такива хора бъдат наказани веднага, наказанието им ще ги погуби и ще бъде проява на гнет и несправедливост спрямо тях.
Ето защо великите радетели за благочестие не допускат, непросветеният човек да завърши земния си път така болезнено. Проявявайки неизчерпаемото си търпение към гневливия и безразсъдния, те не престават дотогава, докато не го подтикнат към доброто. А когато това най-сетне се случи, благодарността му към тях не закъснява.
Цената на това притежаващият богатство и разум е винаги готов да заплати, дори и когато дава от себе си твърдо много. Защото нима той губи, щом, давайки, печели заблудената душа!?
Тъй като не е изключено, същият този бедуин — за спечелването на който видяхме какво усилие е трябвало да положи Пророка — да е поел след време на плещите си и изпълнението на някое значимо дело, към което да е пристъпил с готовност и себеотрицание, рискувайки заради него живота си! Понеже какво е богатството в ръцете на радетелите за благочестие, освен средство за удовлетворяване потребностите на онези, които така силно желаят да получат дарове! Същото се отнася и до изпопадалите на земята фурми, благодарение на които буйните и непокорни камили безропотно прилягат на предните си крака, а след това прекосяват огромните разстояния на пустинята.
Вярно е, че понякога дори Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е изпитвал гняв, ала той никога не е прекрачвал онези предели на раздразнението, в рамките на които справедливото недоволство е всъщност проява на търпимост и снизходителност.
От житието му е известно, че той никога никому не е отмъщавал за себе си. Единствено когато някой е погазвал възбраненото от Аллах, тогава той в Него име е наказвал злосторника!
В този смисъл Преданието гласи, че веднъж, докато той разпределял придобитите трофеи, един непочтителен бедуин му казал: “Бъди справедлив! Това е дял, с който аз не желая към лика на Аллах [да пристъпя].” Чрез отговора си Пророка само му разяснил онова, което бедуинът не бил проумял поради невежеството си. Посредством словата си той просто се обърнал към душата му, изричайки за нея поука и наставление. А думите му били: “Горко ти! Та кой ще е справедлив, ако аз не съм справедлив?! Неудачник и губещ ще си ти, ако аз не съм справедлив!” След това той не позволил на сподвижниците си да го убият, когато някои от тях се готвели да сторят това.
  
Един следобед Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) се обърнал към хората, произнасяйки реч. Сред думите, изречени от него в този ден, били и словата:
Синовете на Адам са така сътворени, че [са разделени]на най-различни степени:
Нали сред тях има такива, които бавно се гневят и гневът им бързо отминава; които бързо се гневят и гневът им бързо отминава; и които бавно се гневят и гневът им бавно отминава — сиреч, и едното, и другото при тях наедно са. Нали има такива, гневът на които бавно отминава и които бързо се гневят, и нали най добрите от тях са тези, които бавно се гневят и гневът им бързо отминава; докато най-лошите от тях са онези, които бързо се гневят и гневът им бавно отминава. Нали сред тях има такива, които изпълняват добре задълженията си и за правата си добре следят; има и такива, които изпълняват лошо задълженията си, но за правата си добре следят; а също и такива, които за правата си лошо следят, но изпълняват добре задълженията си — сиреч, и едното, и другото при тях наедно са. И нали има сред тях и такива, които изпълняват лошо задълженията си и за правата си лошо следят, и нали най-добрите от тях са тези, които изпълняват добре задълженията си и за правата си добре следят; докато най-лошите от тях са онези, които изпълняват лошо задълженията си и за правата си лошо следят.”
Казал е и още: “Нали гневът — горящ е въглен в сърцето на сина Адамов. Не сте ли виждали червенината на очите му и издутите му шийни вени?! Затова, нека който почувства това, да се прилепи към земята!” /Ат-Тирмизи/ — сиреч, нека да остане на мястото си, да седи и да не става.
Затова, ако човек бъде обхванат от пламъка на яростта, неосъзнавайки това, което върши, и бидейки в плен на своите емоции, — то той ще посее такава развала, която впоследствие не ще може да бъде поправена.
В Преданието са посочени и разяснени видовете хора, като същите са степенувани по достойнство. Нека вярващият сам за себе си прецени към кои от тях трябва да бъде причислен!
Под влиянието на гнева си гневливият човек често изпада в глупаво положение. Той може да наругае вратата поради това, че е заяла, докато се е опитвал да я отвори; да счупи инструмента, с който не е успял добре да си послужи; или пък да прокълне неподчинилото му се добиче.
По повод на това в Преданието се съобщава, че след като веднъж вятърът отвял наметалото на един човек, последният го проклел. Тогава Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) рекъл: “Не го проклинай, защото на него му се нарежда, той е подчинен! Който нещо прокълне, без то да заслужава, проклятието се завръща върху него!” /Ат-Тирмизи/
Злините на гнева са многобройни, ала тежките последици от него са още повече. Ето защо, да се въздържа душата от изблиците на гнева, означава, че притежателят й е човек с похвална сила и благородно самообладание.
Във връзка с това според свидетелството на Ибн Масуд, Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал: “`Кого смятате сред вас за надвиващия?` Рекоха: `Когото мъжете не надвиват.` Рече: `Това е онзи, който владее душата си при гняв.`” /Муслим/
Друг път един човек рекъл на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари!): “Дай ми съвет, ала надълго него не изричай, да не би аз да забравя казаното!” Рекъл му: “Не се гневи!” /Малик/ Именно в този лаконичен израз се съдържа най-доброто, което може да бъде изречено в отговор на така поставения въпрос.
Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) давал напътствия на всеки, който идвал при него, молейки го за съвет. Отговаряйки на въпросите му, той се съобразявал както с неговия характер, така и с условията, при които живеел. Понякога наставленията му били кратки, друг път по-обстойни — това се обуславяло от особеностите на всеки отделен случай.
Този пропит от безпросветността начин на живот, който бил преодолян под водачеството на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари!), се основавал на два вида невежество — едното противостояло на познанието, а другото на благоразумието. Мракът на първото бил разпръсван с помощта на науките и поученията, а за прекратяването на второто било необходимо да се потиска страстта и да се възпира покварата. Всичко това било особено наложително, тъй като тогавашните араби-езичници се гордеели, че посрещат невежеството, противопоставяйки му още по-голямо невежество. Показателни в това отношение са следните думи:

С невежество никой
нас не ще може надвие.
Че ако невеж е той,
дваж по-невежи сме ние!

Ислямът се появява, за да пречупи тази порочна нагласа и да изгради общество, основаващо се на добродетелта, или — ако последното е невъзможно — то тогава на справедливостта. Ала тази висока цел не ще бъде постигната, ако благостта на разума не властва над стихията на гнева.
С много от съветите, които Пратеника на Аллах отправял към арабите, се целяло именно това. Стигало се дори дотам, че на проявите на неблагоразумие и безразсъдство се гледало като на отстъпление от Исляма, като на действия, водещи до разрушаване на връзките, с които религията укрепвала общността на вярващите, превръщайки я в едно единно и неразединимо сдружение. Ето защо в Преданието е казано:
“Да наругаеш мюсюлманин — това е нечестивост, а да го убиеш, е неверие!” /Ал-Бухари/
Според свидетелството на Абд Аллах Ибн Масуд, Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал и следното: “Между всеки двама мюсюлманина е поставено покривало от Аллах (Всеславен и всемогъщ е Той!). Изрече ли единият от тях на другаря си скверна дума, [с това] той покривалото на Аллах разкъсва.” /Ал-Байхаки/
Веднъж един бедуин отишъл при Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!), воден от желанието си да изучи Исляма. До този момент той не знаел нищо нито за Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари!), нито за онова, което той проповядвал. Разказвайки за това събитие, бедуинът, чието име било Джабир Ибн Сулайм, споделя: “Видях един човек, с чието мнение хората неизменно се съобразяваха. Те не изричаха нищо, без да се съобразят с него. Рекох: `Кой е той?` Рекоха: `Пратеника на Аллах.` Рекох: `На тебе мир, о, Пратенико на Аллах!` Рече: `Не казвай (На тебе мир!), [защото] (На тебе мир!) е поздравът на мъртвия! Речи (Мир на теб!) `
Рекох: `Ти ли си Пратеника на Аллах?` Рече: `Аз съм Пратеника на Аллах, Който, ако те налегне мъка, призова ли Го, Той ще разсее мъката ти; ако те сполети сушава година, призова ли Го, Той за теб ще стори годината плодоносна; а ако си в земя пустинна и камилата ти се загуби, призова ли Го, Той тутакси ще ти я върне!`
Рекох: `Дай ми от тебе заръка!` Рече: `Никога никого да не ругаеш!` След това аз не съм наругавал ни свободен, ни роб, ни камила, ни овца. И рече още: `Да не презираш нищо от това, което е одобрявано, и когато на брата си говориш, лицето ти да е приветливо, защото това е одобрявано!` После рече: `Ако някой те наскърби и охули с онова, което той знае за тебе, то ти не го охулвай го с онова, което ти знаеш за него, понеже последствията от това, [което той е сторил], ще са за него!`” /Абу Дауд/
  
Ала има хора, които бурно изразяват гнева си, които живеят в постоянно раздразнение и при които сприхавостта е просто изписана по свъсените им лица. Ако някой ги засегне, разтреперват се от ярост, кръвта им закипява и започват да обиждат и проклинат. Ислямът няма нищо общо с този злонравен порок.
Във връзка с това Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал: “Вярващият не хули и не проклина, не постъпва нечестиво, нито непристойно.” /Ат-Тирмизи/
Проклинането е проява на низост. Онези, които призовават към това, да бъдат прокълнати другите, и то по най-незначителни поводи — те ще бъдат подложени на огромни мъки и нещастия. Защото човекът е длъжен да не прибягва към проклинането другиго, дори и когато последният е бил причина за сполетялото го жестоко страдание.
Колкото по-крепка е вярата в сърцето, толкова по-големи са толерантността на вярващия и благоразумието му. Тогава човек истински се отвращава от това, че би могъл да пожелае смъртта на някого и да излее върху него гнева си, когато последният е нарушил правата му.
Ето защо, когато на Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) било казано: “Заклейми многобожниците и ги прокълни!”` той рекъл: Аз съм изпратен милосърдие [да раздавам], а не съм изпратен да проклинам!” /Муслим/ Поради това, колкото по-сдържан е мюсюлманинът, колкото повече потиска гнева си и контролира речта си, колкото по-снизходителен е той към пропуските на другите и колкото по-състрадателен е към тях, когато са съгрешили, толкова по-значимо ще е мястото му, което той ще заеме при Аллах!
По същата причина Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) укорил Абу Бакр за това, че изрекъл проклятие срещу някои от робите си, като му казал: “Не подобава на всеправеден [човек] да изрича проклятия.” /Муслим/
А според друг вариант на същото предание, думите му били: “Несъвместимо е проклятия да изричате и във всеправедност [да живеете].” /Ал-Хаким/ Тогава Абу Бакр дарил свободата на тези роби като изкупление за думите, които той лекомислено бил изрекъл против тях. След това отишъл при Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) и му рекъл: “Няма да постъпвам повече така!”
Проклятието е лекомислена и твърде опасна обида. Човекът го изрича много по-често, бидейки подтикван от слепия гняв, отколкото когато е подтикван от преценката, че заклеймяваният заслужава наказание. Не бива да се изразява презрение към хората чрез тези тежки клетви, защото никой не ще се избави от техните последствия.
В този смисъл Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал: “Ако рабът прокълне нещо, проклятието към небето се издига. Тогава обаче портите на небето се затварят пред него. После то към земята се спуска, ала и нейните порти се затварят. После то надясно, наляво поема и ако [друг] път за себе си не открие, то се връща при онзи, който е бил прокълнат. Ако той това заслужава, …Ако ли не, връща се при изреклия го.” /Абу Дауд/
Ислямът възбранява неразумните пререкания и размяната на ругатни помежду спорещите.
Колко много са словоборствата, в които е била накърнявана честта на човека и в които с възбранените ругатни е било обругавано неприкосновеното и скъпото! И за всички тези тежки прегрешения причината е само една — върховенството на гнева и изгубеното благоприличие.
Отговорността за тези безчестни словоборства се пада на онзи, който пръв е запалил искрата на гнева. Или както е казано в Преданието: “За онова, което ругаещите се са изрекли, е виновен започналият [препирнята], ако угнетеният не е проявил враждебност.” /Муслим/
За да се постигне избавление от тези толкова разгорещени спорове и пререкания, благоразумието трябва да надделее над гнева, и готовността за прошка — над желанието за разплата. Няма съмнение, че човек се чувства силно огорчен от всяка нападка срещу личността му или срещу тези, които обича. Отдаде ли му се възможност за мъст, той тутакси отвръща за злината с подобна и не намира покой в душата си, докато не причини на противника си болката, която самият той е изпитал.
Ала от тази ситуация съществува и по-достоен изход, който е по-угоден на Аллах и чрез който по-добре се проявяват доблестта и нравствената извисеност на вярващия. И той е, да преглътне обидата и да потисне гнева си; да възпре ръката си за възмездие; и прощавайки на злосторника, да отправи своебразна благодарност към Аллах за това, че го е дарил със способността, ако пожелае да потърси правата си.
Във връзка с това Ибн Аббас предава: “Когато Уайна Ибн Хисн пристигна, той отседна при племенника си Ал-Хур Ибн Кайс, който беше от свитата приближени на Умар, понеже четците бяха сред хората, които заседаваха с повелителя на вярващите Умар и с които той се съветваше, независимо от това, дали бяха зрели мъже или младежи.
Тогава Уайна рекъл: `Измоли за мен, о, племеннико, разрешение да се явя пред повелителя на вярващите!` Той издействал за него разрешение, ала когато Уайна пред застанал Умар, рекъл: `Е, сине на Ал-Хаттаб, кълна се в Аллах, че не ни даваш дарове богати и ни управляваш несправедливо!` Разгневил се Умар и бил готов да го накаже.
Но Ал-Хур му рекъл: `О, повелителю на вярващите, та Аллах е казал на Пророка Си: Придържай се към снизхождението и повелявай приличието, и страни от невежите! /Сура Стената (Ал-’А‘ра:ф): 199/ А този е от невежите.` И кълна се в Аллах, щом Ал-Хур пред него го изрекъл Умар не нарушил[повелята на знамението], защото той неотклонно следваше и изпълняваше Книгата на Аллах!” /Ал-Бухари/
А Умар се ядосал заради дръзкото отношение на бедуина към него, за което бил готов да му даде урок, защото той не се бил явил пред него, с цел за нещо добро да го посъветва или пък правото си да потърси, а се бил явил пред повелител, за да дръзне най-неоснователно да го оскърбява и да изисква от него дарове богати, без да ги е заслужил с труда си. Но щом му било казано, че човекът е невежа, той просто му обърнал гръб и го оставил с мир да си отиде.
В Преданието е казано още: “Който е сдържал гнева си, въпреки че е могъл да му даде воля, в Деня на възкресението него Аллах пред тварите ще призове и право на избор Той ще му даде: която красавица си пожелае, [нея да избере].” /Абу Дауд/
А според свидетелството на Убада Ибн ас-Самит, Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал: “`Да ви известя ли за какво Аллах издига здания[в Рая] и [хората] нависоко въздига?` Рекоха: `Да, о, Пратенико на Аллах.` Рече: `[За това], да си благ към онзи, който се отнася с невежество към теб; да си снизходителен към онзи, който те угнетява; да въздаваш на онзи, който те лишава; и да си дружелюбен към онзи, който проявява недружелюбност към теб!`” /Ат-Табарани/
Свещеният Коран определя тези дълбоко човешки нравствени качества като пътя към блаженството, по който носещите ги ще достигнат високите Градини на Рая. За тях е казано:
И надпреварвайте се към опрощение от своя Господ и към Градината с ширината на небесата и на земята, приготвена за богобоязливите, които раздават и в радост, и в беда, и за сдържащите гнева си, и за извиняващите хората. Аллах обича благодетелните. /Сура Родът на Имран (’А:л ‘Имра:н): 133-134/
  
Едно събитие от събитията, свидетелстващи за онази неповторима снизходителност, подобна на която човешкият род не познава, бил случаят, при който Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) се отнесъл снизходително към водача на лицемерите Абд Аллах Ибн Убай. А този Абд Аллах бил заклет враг на мюсюлманите, който непрестанно търсел начин да им навреди, съюзявал се със сатаната против тях, организирал заговори и щом имал възможност да ги наскърбява и да обругава Пророка им, никога не я пропускал. Той бил същият, който разпространил злословията по адрес на майката на вярващите Аиша, и който подтикнал клеветниците да си предават от ухо на ухо клеветата за нея, за да разклатят чрез това подло обвинение устоите на мюсюлманското общество. Защото според древните традиции на Изтока честта на жената е нещо изключително неприкосновено, от което зависи както собственото й достойнство, така и достойнството на роднините й, били те близки или далечни.
Затова болката раздирала сърцата на Пратеника и неговите сподвижници. Накърненото им достойнство от тази дръзка лъжа изпълвало душите им с тъга и терзания. Докато в крайна сметка не били низпослани знаменията, които разкрили коварството на лицемерите, разобличили недостойното им деяние, оповестили невинността на майката на вярващите и й възвърнали доброто име. Това са словата на Всевишния:
Онези, които оклеветиха [Аиша], са [само] група от вас. Не смятайте, че то е зло за вас! Не, то е добро за вас. Над всеки от онези тегне грехът, който е придобил, а за най-големия виновник има огромно мъчение. /Сура Светлината (Ан-Ну:р): 11/
След това възмездието застигнало онези, които били само пионки в тази трагедия. Вирусът на злото обаче оцелял, за да продължава да крои коварните си планове против мюсюлманите и да им причинява страдания, доколкото му е по силите.
Аллах предопределил победата да бъде на страната на Неговия Пратеник и последователите му. Така Ислямът заличил останките от предишните безпросветни поколения и враговете му били изтласкани зад пределите на собствените си земи, като дори и част от последните им били отнети. Притеснен и отчаян, Ибн Убай заболял и починал, след като зловонието от неговото лицемерие се било разнесло във всички посоки. Тогава синът му отишъл при Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!), за да поиска от него да прости на баща му, и той му простил. После му поискал да увие покойника в ризата му за погребението и Пророка му я подарил. След това поискал да отслужи молитва за него и да се помоли за опрощението му. На този въпрос обаче чувствителният и милостив Пратеник на Аллах не отговорил. Той просто застанал пред тленните останки на онзи, който до вчера обругавал честта му, за да се помоли за опрощението му.
Ала тогава висшата справедливост възтържествувала, защото били низпослани словата на Всевишния: И да молиш [о, Мухаммад] за опрощението им, и да не молиш за него, и седемдесет пъти да молиш за опрощението им, Аллах никога не ще ги опрости. Това е, защото не повярваха в Аллах и в Неговия Пратеник. Аллах не напътва хората-нечестивци. /Сура Покаянието (Ат-Тауба): 80/
Свързан с клеветата срещу Аиша бил и фактът, че един роднина на Абу Бакр, който преживявал от благодеянията му, не се посвенил да нанесе удар по честта на знатната жена, чийто баща така усърдно се грижел за него. С това си действие той напълно загърбил задълженията си като мюсюлманин и родственик, а също и задължението си към онзи, който бил негов отколешен благодетел. Това предизвикало гнева на Абу Бакр и го накарало да се закълне, че ще изостави той свой роднина и не ще се грижи за него така, както дотогава се бил грижил.
Низпослани били обаче и следните слова на Всевишния: И удостоените с благодат и обилие сред вас да не се кълнат, че не ще даряват на [съгрешилите от] роднините и клетниците, и преселниците по пътя на Аллах! И нека извиняват, и нека прощават! Нима не искате Аллах да ви опрости? Аллах е опрощаващ, милосърден. /Сура Светлината (Ан-Ну:р): 22/
Така Абу Бакр продължил да дава на сродника си предишната му издръжка, като казал: “И аз бих искал Аллах да ме опрости!”

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Ас-саламу алейкум! Мир на всички!
Преди да коментирате, ви моля да помислите добре върху това, което искате да кажете и за начина, по който ще го изречете. Аз няма да толерирам фитната и обидни изказвания по адрес на Аллах и Исляма. Ако имате въпроси, кажете или попитайте по начин, по който искате и на вас да ви се говори :D

Ако искате да ми кажете нещо лично, персонално до мен, ползвайте електронната ми поща (и-мейл).

linkwithin

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...

Популярни публикации