Хадис: Пътят към Рая

ХАДИС 21: ПЪТЯТ КЪМ РАЯ

От Абу ‘Абдиллях Джāбир ибн ‘Абдиллях ал-Енсāрий (Аллах да е доволен от него и от баща му) е предадено, че той е казал: “Един човек попита Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари): ‘Кажи ми, ако изпълнявам задължителните молитви, ако говея Рамадāн, ако позволявам позволеното и забранявам забраненото и не правя нищо в повече от това, ще вляза ли в Рая?’ Той отговори: «Да».” — Хадис, предаден от Муслим.

“Забранявам забраненото” означава: въздържам се от забраненото.

А “позволявам позволеното”: върша го, вярвайки че е халāл.

Хадисът е разказан от Муслим в глава “Вярата” (ал-Имāн), раздел “Поясняване на вярата, благодарение на която се влиза в Рая и че този, който се придържа към онова, което му е повелено, влиза в Рая” (Байāну-л-иймāни-л-лези йудхалу бихи-л-дженне уа енне мен темессеке бимā умира бихи дахале-л-дженне), номер 15.

Значение:

Ал-Джурдāни казва в своето тълкуване на четиридесетте хадиса: “Този хадис заема много важно място. Ислямът се основава на него, тъй като го обединява в себе си. Това е така, защото делата са или сърдечни, или телесни, а всяко от тях поотделно е или позволена, което е халāлът, или забранена, което харāмът. И щом човек позволява позволеното (халāла) и забранява непозволеното (харāма), то той е изпълнил всичко, което религията изисква от него и затова спокойно ще влезе в Рая”.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“Един човек” —той е ан-Ну‘мāн ибн Каукал ал-Хузā‘и — както го споменали поименно в друг ривает. Той е участвал в битката при Бедр, бил убит в битката при Ухуд като шехид (мъченик). В деня, когато бил убит той е казвал: “Кълне се в Тебе, о, Аллах, докато залезе слънцето ще стъпя с тази моята куцота на зелените райски градини”. След като бил убит, Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казал: “Ан-Ну‘мāн имаше добро мнение за Аллах, и Го намери както си мислеше. Видях го да ходи в зеленината на Рая без да куца”.

“Кажи ми” — дай ми фетва, съобщи ми.

“Задължителните молитви” — петкратните молитви.

“Говея Рамадāн” — говея през месец Рамадāн.

“Позволявам позволеното” — вярвам, че е позволено и върша задължителното от него. Що се отнася до незадължителното, няма пречка от това да не се прави. Халāл (позволено) е онова, което е позволено да се върши според религиозните закони.

“Забранявам забраненото” — въздържах се от него, вярвайки че е забранено. Харāм (забранено) е всичко, вършенето на което религиозните закони категорично са забранили.

“Ще вляза ли в Рая?” — заедно с първите, без да бъда измъчван.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е милост за световете.

Всевишния Аллах е изпратил Своя Пратеник Мухаммед (Аллах да го благослови и с мир да го дари) като милост за световете, за да ги избави от заблуждението, което води към Огъня, и да ги изведе по пътя на напътствието, водещ към Рая. Пътят към Рая е ясен и лесен път. Всевишния Аллах е установил неговите граници и е наложил определено поведение за него. Този, който се съобразява с тях, не ги нарушава и ги следва, този път го довежда до целта му — Рая. А този, който ги нарушава и им се противопоставя, той го довежда до бездънната пропаст на Ада. Трябва да се знае също, че границите, които Всевишния Аллах е определил и наложил са по силите и възможностите на всеки човек, защото Той желае да улесни хората, Той не желае да ги затрудни. Това се разбира ясно и от хадиса, който разглеждаме сега, както и от много други хадиси, които имат този смисъл.

2. Стремежът към Рая и търсенето на пътя, водещ до него.

Джāбир (Аллах да е доволен от него) ни говори за онзи вярващ, който жадува за Рая, широк колкото небесата и земята и подготвен за Богобоязливите. Той идва и пита Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) за пътя към Рая, той иска от него да му каже какво да върши, за да заслужи необятните му простори. И Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) го насочва към неговото желание и неговата заветна цел се осъществява.

Много често по най-различни начини и по най-различни поводи сподвижниците задавали подобни въпроси и Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) им давал подобни напътствия.

В хадис, предаден от Бухāри и Муслим с първоизточник Абу Еййуб ал-Енсāрий (Аллах да е доволен от него) се казва, че един човек попитал Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Кажи ми дейност, която ще ме вкара в Рая?” И той отговорил: «Служи на Аллах, не приравнявай никого с Него, изпълнявай молитвите, раздавай зекята и поддържай роднинските връзки». А в риваета на Муслим: “Посочи ми дейност, която да върша и която да ме приближи до Рая и да ме отдалечи от Огъня”. В друг ривает също при Бухāри и Муслим с първоизточник Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) е разказан подобен текст, само че в него се казва “и говей Рамадāн” вместо “и поддържай роднинските връзки”.

В хадис, предаден от Ахмед с негов иснад с първоизточник Ибн ал-Мунтафик (Аллах да е доволен от него) се казва, че той е отишъл при Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари), когато е бил в ‘Арафāт и казал: “Може ли да те попитам за две неща: Какво ще ме избави от Огъня? И: Какво ще ме вкара в Рая? На които той отговорил: «Попита много лаконично, но въпросът ти се отнася за нещо велико и дълго за обясняване, затова запомни добре от мен: Служи на Аллах, не приравнявай никого с Него, изпълнявай предписаните молитви, раздавай задължителния зекят, говей през Рамадāн, както искаш да се отнасят хората с тебе, така се отнасяй и ти с тях и както не искаш да се отнасят с тебе, така не се отнасяй и ти с тях»”.

3. Съблюдаването на задълженията и въздържането от забранените неща е основата на спасението.

Ан-Ну‘мāн (Аллах да е доволен от него) попитал Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) дали да продължава да изпълнява задължителните молитви, поради словата на Всевишния: “...За вярващите молитвата е предписание в определено време”, (ан-Нисā’: 103). Тоест, тя е задължение, конкретизирано по време.

А за задължителния пост през месец Рамадāн, ако го доживее, поради словата на Всевишния: “Рамадан е месецът, през който беше низпослан Коранът за напътствие на хората и с ясни знаци от напътствието и разграничението. Който от вас се окаже в този месец, да говее през него ...”, (ал-Бакара: 185).

След това той се е спрял при границите на Всевишния Аллах относно онова, което е позволил и онова, което е забранил. Той не е позволил нещо, което е забранено и не е забранил нещо, което е позволено, а е повярвал и е позволил, онова, което Аллах е позволил и забранил онова, което Аллах е забранил. По този начин той се е въздържал абсолютно от всичко забранено и е извършил от позволеното, онова, което е задължително.

И попитал дали, ако направи всичко това, без да извършва допълнителни, желателни дела — като изпълняването на допълнителни молитви, изоставянето на нещата, които са макрух, а понякога и предпазването от някои позволени неща — дали те ща са му достатъчни за спасението при Всевишния Аллах, за да бъде въведен в Рая, който е неговата заветна мечта и желание, да бъде заедно с приближените, с избраниците и благочестивите първенци, без да бъде измъчван или да му се наложи наказание?

И Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) му отговаря с отговор, който успокоява неговата душа, изпълва гърдите му с радост, насища желанието му и разпалва неговия ентусиазъм, като му казва: «Да». Тоест, онези дела, които спомена са ти достатъчни, за да постигнеш целта си, да влезеш в Рая. И как не? Когато, Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва от името на Всевишния Аллах: “Най-доброто благодеяние, за което награждавам рабите Си, е те да изпълняват онова, което съм им предписал” — кудси хадис, предаден от Бухāри. Блажен бъди ти, който вярваш в благовестието на Всевишния Аллах, когато ти казва: “И благовествай вярващите, които се разкайват, служат Нему, възхваляват Го, говеят, покланят се, свеждат чела до земята в суджуд, повеляват одобряваното и възбраняват порицаваното, и спазват границите на Аллах!”, (ат-Тауба: 112).

В хадис, предаден от Несā’и, Ибн Хиббāн и Хāким се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “На човек, който изпълнява петкратните молитви, пости Рамадāн, изкарва зекята и избягва седемте големи грехове, се отварят вратите на Рая и той влиза, от която си пожелае”. След това прочел: “Ако избягвате големите грехове, които са ви забранени, ще отмахнем от вас лошите ви постъпки и ще ви въведем в достойна обител”, (ан-Нисā’: 31). Хадисите в този смисъл са изключително много.

А “седемте големи грехове” са: прелюбодеянието; консумирането на вино (алкохол); магията; обвиняването в прелюбодеяние на целомъдрен човек; предумишленото убийство на невинен; взаимоотношения с лихварство; и бягството от враговете на исляма в бойните полета. Има хадиси, в които се споменават и други големи грехове.

4. Тази религия е улеснение.

Позицията на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) в този и в други хадиси сочи леснотата на исляма и че Всевишния Аллах не е натоварил никого от Своите творения с нещо, което да ги обремени и затрудни. Самият Той, Пречистият казва: “...Аллах иска да ви улесни и не иска да ви затрудни ...”, (ал-Бакара: 185). Също: “Аллах възлага на всяка душа само според силите й ...”, (ал-Бакара: 286). Също: “...Не ви наложи притеснение в религията...”, (ал-Хадж: 78). Така че, всички задължения в ислямската религия се отличават със своята леснота и с това, че са по човешките сили. Това е така, защото те произлизат от Премъдрия, Знаещия Аллах, а на човек му остава единствено да слуша и да се подчинява, за да спечели щастието в земния и спасението в задгробния живот.

5. Правдивостта на мюсюлманина и неговата откровеност.

Ан-Ну‘мāн (Аллах да е доволен от него) е един пример за откровеността на вярващия със своята душа и тяло. Той не иска да се покаже Богобоязлив и благочестив за неща, които той няма да направи. Той е човек, който иска да се избави и да успее и е в готовност да спазва всичко необходимо, което би способствало за това. Откровеността на този вярващ човек се проявява още повече, когато Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) му съобщава, че споменатото от него е достатъчно, за постигането на целта му, и той казва: “Кълна се в Аллах, няма да правя нищо в повече от това” — както се споменава в един риваетите на хадиса. Щом като удовлетворението на Всевишния Аллах се постига с лесното, което е наложил като задължение. Наистина то е лесно, но за тези, за които Аллах го е улеснил, а за тези, сърцата на които са запечатани, то е трудно и тежко: “И искайте помощта [на Аллах] с търпение и молитва! Тя наистина е трудна, ала не и за смирените, които се надяват, че ще срещнат своя Господ и че при Него ще се върнат”, (ал-Бакара: 45-46).

Тази ясна и искрена ситуация се е повтаряла с онези, вярата на които е проникнала в сърцата им и убедеността е завладяла душите им. Те не са знаели какво е това измама и лицемерие, те не са знаели какво е небрежност или лекомислено отношение спрямо законите на Всевишния Аллах. Повтаряла се е и благовестието от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), че ще бъдат въведени в Рая (Аллах да бъде доволен от тях). В хадис, предаден от Бухāри и Муслим се казва, че веднъж един човек — който е бил Димāм ибн Са‘лебе, както е при Ахмед — дошъл при Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и го попитал за молитвите, а той отговорил: «Пет». Човекът попитал: “Освен тях длъжен ли съм да върша други молитви?”. Той отговорил: «Не, освен по твое желание». След това го питал за ред други задължения и фарзове и той му отговарял онова, което е задължително за него. А човекът питал: “Освен тях длъжен ли съм да правя нещо друго?”. Той отговарял: «Не, освен по твое желание». Накрая човек казал: “Кълна се в Аллах няма да върша нищо допълнително по свое желание, но и няма да съкращавам онова, което Всевишния Аллах ми е наредил”. След което, Пророкът (Аллах да го благослови и с мира да го дари) казал: «Той ще се спаси, ако казва истината». В риваета на Муслим: «Ако се придържа към онова, което му е повелено, ще влезе в Рая». А в друг ривает при Бухāри и Муслим: «Който иска да види човек, който ще е от обитателите на Рая, нека погледне този».

6. Зекятът и хаджът са ясни фарзове.

Зекятът е един от основните съставни елементи на исляма, който си има своето значение и важна роля. Всевишния казва: “Вземи от техните имоти милостиня, за да се пречистят с нея и да им се въздаде! ...”, (ат-Тауба: 103). В хадис, предаден от Бухāри и Муслим се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари), когато изпращал Му‘āз (Аллах да е доволен от него) в Йемен, му казал: “Съобщи им, че Аллах им е наложил зекят, който се взема от Богатите от тях и се раздава на бедните от тях”.

Същото се отнася и за хаджа (поклонението при забранения дом на Аллах — ал-Ка‘ба), Всевишния казва: “...И дълг на хората към Аллах е поклонението хадж при Дома за онзи, който може да отиде ...”, (Āли ‘Имрāн: 97). В хадис, предаден от Муслим се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “О, хора, Аллах ви наложи да изпълните поклонението хадж, затова правете хадж”.

Така че, съблюдаването на тези два съставни елемента от тези, за които те са задължителни, е главно условие за тяхното избавяне от Огъня и влизането им в Рая без измъчване. Това е споменато в един ривает на хадиса при Ахмед с първоизточник Ибн ал-Мунтафик (Аллах да е доволен от него), когато попитал Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) за нещата, които ще го вкарат в Рая и той му казал: “Имай страх от Аллах и никого не приравнявай с Него, изпълнявай молитвите, раздавай зекята, изпълнявай хадж на Дома и говей през Рамадāн”.

Ан-Ну‘мāн (Аллах да е доволен от него) не ги е споменал или защото те все още не са били станали фарз, или защото той не е бил длъжен да ги изпълнява поради това, че е беден и няма възможност, или защото те попадат под обобщения му израз “позволявам позволеното и забранявам забраненото”, защото тези думи изискват от него да изпълнява всички фарзове, защото те са от задължителните позволени неща, изоставянето на които е забранено (харāм).

7. Значимостта на молитвите (намаза) и говеенето.

Фактът, че питащият поставя на първо място въпроса за изпълняването на задължителните молитви е ясен показател за важното им място и за вниманието, което сподвижниците (Аллах да е доволен от тях) им отделяли. И как не?! Та молитвите са опората на религията, те са символ на вярата на мюсюлманина, той ги изпълнява пет пъти в денонощието, съблюдавайки главните им елементи (аркāн), задължителните им елементи (уāджибāт), нещата, които са от сунната (сунан) и нещата, които са от благоприличието в тях (āдāб).

В хадис, предаден от Табарāни се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Главното в тази повеля е ислямът. Този, който стане мюсюлманин, той се избавя. Опората й е молитвата, а връхната й точка е джихāдът в името на Аллах”.

В хадис, предаден от Бухāри се казва: “Който изпълнява нашите молитви, който се обръща към нашата посока за молитви, който яде от месото на животното, което ние сме заклали, той е мюсюлманинът, който притежава защитата на Аллах и защитата на Неговия Пратеник”.

В хадис, предаден от Тирмизи и други се казва: “Ако видите човек, който е привикнал към джамиите, свидетелствайте за него, че е вярващ”.

В хадис, предаден от Табарāни се казва: “Няма религия този, който не изпълнява молитвите. Мястото на молитвата в религията е като мястото на главата в тялото”.

Предписанието за изоставящия молитвите:

Съществуват много хадиси относно сплашването на изоставящия молитвите и относно това, че то е неверие или водещо до неверие.

В хадис, предаден от Муслим се казва: “Между човека и неверието е изоставянето на молитвата”.

В хадис, предаден от Ахмед и авторите на Сунан се казва: “Обетът който ни дели от тях е молитвата. Така че, който я изостави, става неверник”.

В предание, предадено от Тирмизи и от Хāким с първоизточник ‘Абдуллах ибн Шакик ал-‘Укали се казва: “Сподвижниците на Пророка Мухаммед (Аллах да го благослови и с мир да го дари) освен молитвата, не виждаха друга дейност, изоставянето на която да води до неверие”.

Имайки предвид тези текстове, можем да разберем какво е предписанието за изоставящия молитвата, но то се различава според съпътстващите изоставянето убеждения и мотивите за това:

а) той е неверник и вероотстъпник;

Ако я изоставя като отрича задължителността й, като не признава, че тя е един от основните ‘ибāдети в исляма, тогава по единодушното мнение на мюсюлманите той е неверник, отвърнал се от исляма, дори и да изговаря двете свидетелства и да твърди, че е мюсюлманин и изпълнява всички останали дела. От него се иска да се разкае, да се откаже от казаното и от това си убеждение. Ако не се разкае, тогава му се налага смъртна присъда за вероотстъпничество. След изпълнението на смъртната присъда той се третира като вероотстъпник, не се изкъпва, не се изпълнява посмъртна молитва, не се погребва в мюсюлманските гробища и не се унаследява от мюсюлманите.

б) той е фāсик (нечестив).

Ако я изостави от мързел и снизходителност като същевременно потвърждава задължителността й, тогава по единодушно мнение, той е фāсик (нечестив). Но относно въпроса какво да е отношението към него, сред учените има разногласия:

— Абу Ханифа и последователите му (Аллах да се смили над тях) са на мнение, че не се наказва със смъртна присъда, а с доживотен затвор, за да не бъде лош пример за хората и да ги подканва към снизходително отношение към ислямските обреди.

— Тримата Имāми: Мāлик аш-Шāфи‘и и Ахмед (Аллах да се смили над тях) са на мнение, че от този, който изоставя молитвата от мързел, се изисква да се разкае, а ако не се разкае и не започне да я изпълнява, тогава се наказва със смърт.

— Само че, Мāлик и аш-Шāфи‘и (Аллах да се смили над двамата) са на мнение, че смъртната му присъда е като наказателна мярка. След изпълнението на смъртната присъда той се третира като мюсюлманин, изкъпва се, изпълнява му се посмъртна молитва и се погребва в мюсюлманските гробища.

— А Имāм Ахмед (Аллах да се смили над него) е на мнение, че смъртната му присъда не е като наказателна мярка, а за неверие. След изпълнението на смъртната присъда той се третира като вероотстъпник. Мнението на Ахмед съвпада с мнението на мнозина от сподвижниците (сахāба), като: ‘Омар, Ибн Мас‘уд и Му‘āз (Аллах да е доволен от тях). Такова е било и мнението на мнозина от последователите на сподвижниците (тāби‘ийн).

Що се отнася до говеенето:

То е на второ място след молитвите, макар и по своята задължителност да не отстъпва на тях. Всички учени са единодушни, че то е един от главните елементи на исляма, които са известни в религията като необходими. Дотук вече споменахме доста хадиси в тази връзка. Именно поради това ан-Ну‘мāн (Аллах да е доволен от него) го споменава след молитвата, въпреки че молитвата се повтаря по пет пъти ежедневно, а говеенето само един пълен месец на година. По време на говеенето мюсюлманинът изтърпява болката от глада и силната жажда. През този месец той подобрява характера си, научава се на търпение, засилва волята си, избавя се от робуването на страстите и властта на материалното. Той разбира какво е усещането на бедните, нуждаещите се и лишените. В него се поражда съчувствието и той започва да помага на нуждаещите се, с което се постига равенството и справедливостта. В хадис-кудси, предаден от Муслим и от други се казва, че Всевишния Аллах е казал: “Всяка дейност на човека е за него освен говеенето, то е за Мен и Аз ще възнаградя за него. Говеенето предпазва [човека от страданията, причинявани му от страстите]”. Говеенето предпазва човека от прегрешенията и следователно от Огъня. То е средство за изкупване на греховете и за въвеждане в Рая. В хадис, предаден от Бухāри и от други се казва: “Който говее Рамадāн с вяра и в името на Аллах, всички негови предходни грехове се опрощават”. В хадис, предаден от Ахмед и от други с първоизточник Абу Умāма (Аллах да е доволен от него) се казва, че той е отишъл при Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и му казал: “Кажи ми нещо, което да ме вкара в Рая”. И той отвърнал: «Трябва да говееш, защото няма равно на него». След това пак го попитал, а той му отговорил: «Трябва да говееш».

Предписанието за изоставянето на говеенето през месец Рамадāн.

Мюсюлманите са единодушни, че този, който изоставя говеенето през месец Рамадāн, отричайки задължителността му, е неверник, отрекъл се от исляма. Отношението към него бива като отношението към вероотстъпник, тъй като има категорични доказателства, че говеенето е задължително за всеки, който вярва в Аллах.

Що се отнася до този, който го изоставя от снизходителност, без да има основателно извинение за това, той е фāсик (нечестив) също по единодушно мнение, и може би това, че е мюсюлманин попада под съмнение и се предполага, че е излязъл от ислямската религия и че неговата снизходителност го е довела до неверие.

В хадис, предаден от Абу Йа‘ля и от Дайлами, и счетен от Захаби за достоверен, с първоизточник Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от него и от баща му) се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Принципите на религията са три, на тях се основава ислямът, който изостави един от тях, поради това става неверник, кръвта му може да бъде пролята: Свидетелството, че няма друго божество, освен Аллах; предписаните молитви и говеенето на Рамадāн”.

Този, който не говее без извинителна причина се лишава от храна и вода през деня, за да изглежда че говее, до края на месец Рамадāн.

8. Степените на ‘ибāдета и стремежа на вярващия към най-съвършеното.

Вярата е началото на съвършенството: Въвеждането в Рая зависи единствено от вярата и монотеизма, не от друго. Този, който повярва във Всевишния Аллах, в Неговите пророци, в Неговите книги, в Неговите ангели, в Съдния ден, в съдбата и предопределението и умре без да приравнява никого с Аллах, за него се отсъжда да влезе в Рая, но изоставянето на фарзовете (задълженията) и извършването на забранените дела възпрепятства въвеждането в Рая заедно с тези, които биват въведени в него безнаказано. Този, който ги извърши, не влиза в Рая без да бъде наказан за тях (кисāс). В хадис, предаден от Бухāри и Муслим с първоизточник Абу Зарр (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Всеки, който каже няма друг Бог, освен Аллах, след това умре за това, ще влезе в Рая”. В хадис, предаден от Бухāри и Муслим с първоизточник ‘Ибāда ибн ас-Сāмит (Аллах да е доволен от него) се казва: “Всеки, който свидетелства, че няма друг Бог освен Аллах, Единствения, нямащия равен Нему, и че Мухаммед е Негов раб и Негов пратеник, и че Исус е раб на Аллах, Негов пратеник, Негово Слово, което Той е известил на Мариам, и дух от Него, и че Раят е истина, и че Огънят е истина, Аллах ще го въведе в Рая с делата, които е извършил”.

Изпълняването на задълженията и въздържането от забранените неща е защита от Огъня.

Основното в служенето на Всевишния Аллах е съблюдаването на задълженията и въздържането от забранените неща. Този, който успее да го направи, той успява и то какъв успех, и се спасява и то какво спасение! В хадис, предаден от Ахмед с първоизточник ‘Амр ибн Мурра ал-Джухани се казва, че един мъж дошъл при Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и му казал: “О, Пратенико на Аллах, свидетелствах, че няма друг Бог освен Аллах и че ти си Пратеника на Аллах, изпълнявах петте молитви, раздадох зекята от Богатствата си и говях през месец Рамадāн [това достатъчно ли е]?” А Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) му отговорил: “Който умре и състоянието му е такова, ще бъде наред с пророците, всеправдивите и жертващите се за вярата в Съдния ден ето така — и допрял пръстите си — , ако не се е отнасял зле с родителите си”. И Всевишния Аллах, и Неговият Пратеник са заповядали човек да има добро отношение към родителите с и.

Изпълняването на допълнителни молитви е увеличаване на близостта до Всевишния Аллах и съвършенство.

Позволено е на мюсюлманина да изоставя абсолютно всички допълнителни и доброволни молитви, също така и да върши неща, които са мубāх или макрух. Той не се порицава за нищо такова, щом изпълнява задълженията и се въздържа от забранените неща.

Това е в случай,че изоставянето е индивидуално. Но ако изоставянето е масово, например ако жителите на някое населено място се уговорят да изоставят някоя сунна изцяло, тогава учените по фикх казват, че им се дава ултиматум да се възвърнат към тази сунна. В този случай на тях им се държи сметка за това изоставяне, защото то говори, че те са се отвърнали от тази сунна и не я желаят.

Такова е и положението при индивидуалното изоставяне. За него не се държи сметка, ако не се дължи на неуважително отношение към сунната или на липса на вяра в предимствата и законността й, в противен случай се счита за неверие, за излизане от вярата и за вероотстъпничество, за което се изисква разкаяние. В този случай се налага задължаване на изпълняването на допълнителните молитви. Освен това, изоставянето им от мързел, наред с признаването на установеността им от религиозните норми, е подронване на достойнството и вид нечестивост, поради което свидетелството се отхвърля, защото е показател за небрежност спрямо религията и нейните обреди. Да не говорим за това, че в изоставянето им, мюсюлманинът изпуска една огромната полза и отплата, особено като се знае, че те са установени от религиозните норми, за да изправят пропуските от фарзовете.

Мюсюлманин, който се надява на спасението и желае да достигне високи степени при Всевишния Аллах, ни изоставя нито една допълнителна молитва и се въздържа от всякакъв макрух. Той не прави разлика в нещата, които се изискват от него, дали те са уāджиб, фарз или мандуб. Също така, както не прави разлика и в нещата, които са му забранени, дали те са харāм или макрух.

Такива са били всички сподвижници на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), те не правели разлика между нещата, които им били наредени — те ги изпълнявали — и не правили разлика между нещата, които им били забранени — те се въздържали от тях. Те се придържали към словата на Всевишния: “...И каквото Пратеника ви даде, вземете го! А каквото ви забрани, оставете го! ...”, (ал-Хашр: 7). От желание да спечелят добрина, Аллах да бъде милостив и да бъде удовлетворен от тях и от опасение да не би да съгрешат и да бъдат лишени от всичко това.

Такива са били и последователите на сподвижниците, и благочестивите предци и учени, които дошли след тях. Що се отнася до това разделяне в изследванията на учените по фикх, то е било, за да пояснят видовете предписания на религиозните норми като уāджиб, мандуб, мубāх, харāм и макрух, за да изградят предписанията си относно делата на пълнолетния мюсюлманин, от гледна точка на тяхната правилност, неправилност или недействителност и от гледна точка на изискването да се повторят или не и други предписания.

Когато виждаме Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да одобрява този сподвижник, който му казва “Кълна се в Аллах, няма да правя нищо в повече от това”, и не му посочва предимствата на допълнителните и доброволни ‘ибāдети, разбираме че той го прави, за да го улесни и за да научи водачите и напътстващите към Аллах да разпространят духа на надеждата в душите, да са великодушни и добри, в потвърждение на това, че ислямът носи улеснение и премахва затрудненията. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) също така учи, че когато вярващият човек служи на Аллах и изпълнява задължителните ‘ибāдети и свързва сърцето си с Него, той усеща радост в сърцето си, усеща едно душевно спокойствие и щастие, които го карат да заобича ‘ибāдетите и да пожелае да ги увеличи и да спечели удовлетворението на Всевишния Аллах като изпълнява допълнителни ‘ибāдети и се въздържа от нещата, които са макрух. Особено, след като чуе един хадис-кудси, в който Пратеника на Аллах казва от името на Аллах: “Щом Моят раб се приближава до Мен с допълнителни ‘ибāдети, Аз го обиквам. А обикна ли го, Аз ставам неговият слух, с който той чува, зрението, с което той вижда, ръката, с която той хваща и кракът, с който той ходи. И ако ме помоли за нещо, Аз непременно ще му го дам”, хадис, предаден от Бухāри. “Аз ставам неговият слух...” — Аз му помагам, пазя го и ще му помагам във всички негови действия и грижи.

По този начин вярващият се развива по степените на пълноценността, виждаш го като безстрашен герой през деня, а през нощта изпълнен със страх и боязън от Аллах поклонник: “И напускат постелите си, и със страх и копнеж зоват своя Господ, и от онова, което сме им дали, раздават”, (ас-Саджда: 16).

9. Определянето кое е халāл (позволено) и кое харāм (забранено) е узаконяване, което е право единствено на Всевишния Аллах.

Както разбрахте, същността на вярата е човек да счита за халāл онова, което Аллах е казал, че е халāл и да счита за харāм онова, за което Аллах е казал, че е харāм. Ако някой човек твърди, че той може да забрани нещо, за което се знае, че е позволено според законите на Аллах или да позволи нещо, за което се знае, че е забранено, с това си действие такъв човек се осмелява да посегне към правото на Всевишния Аллах, който единствен има правото да узаконява позволеността и забраняването. Този, който си вярва, че има право да узаконява противното на установеното от Всевишния Аллах и поясненото от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) или да узаконява според своите прищевки, без да се съобразява с принципите на ислямското законодателство, той излиза от исляма и Аллах и Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) нямат нищо общо с него. Всевишния Аллах казва: “О, вярващи, не възбранявайте благата, които Аллах ви е разрешил и не престъпвайте! Аллах не обича престъпващите”, (ал-Мā’ида: 87). Потвърдено е, че този айет бил низпослан заради някои от сподвижниците, които са искали да си забранят някои позволени неща от въздържане и набожност, а Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) им казал: “Аз изпълнявам молитви, но и лягам да спя. Аз говея, но и [когато му дойде времето] разговявам. Аз също и се женя. Този, който се отвърне от маята сунна, не е от мене”, хадис, предаден от Бухāри и Муслим.

10. Нарушаването на клетвите и тяхното изпълняване.

Който даде клетва да извърши нещо добро, съдържащо послушание, най-доброто за него е да изпълни клетвата си, тоест да направи нещото, за което е дал клетва, че ще го стори. Тъй като Всевишния Аллах казва: “...И спазвайте своите клетви! ...”, (ал-Мā’ида: 87). Тоест, не ги нарушавайте.

Който даде клетва за изоставяне на някое задължение (уāджиб) или за извършване на някое прегрешение, той е длъжен да наруши клетвата си, тоест да не извърши нещото, за което е дал клетва, че ще го извърши. В хадис, предаден от Абу Дāуд и от други се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Който даде клетва за извършване на прегрешение, той няма клетва”.

Който даде клетва за изоставяне на нещо добро, което не е задължение спрямо него, по-добре за него е да наруши клетвата си, защото то е нещо добро за него. В хадис, предаден от Муслим се казва, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Който даде клетва за нещо добро и види, че другото е по-добро от него, нека направи онова, което е по-добро и нека изкупи клетвата си”.

11. Полза:

Мюсюлманинът е длъжен да пита учените хора за ислямските закони, какво е задължително за него, какво му е позволено и какво му е забранено, ако той не ги знае. За да може животът му да върви в правилната насока и да не се безпокои от действията си.

12. Полза:

Учителят трябва да предаде много знания на ученика, да му предвещава добро, да го улеснява и да стимулира неговия интерес.