БЛАГОПРИЛИЧИЕТО В СЛОВЕСНОТО ОБЩУВАНЕ

ИЗ НРАВСТВЕНОСТТА НА МЮСЮЛМАНИНА

/ПРОФ. МУХАММЕД ГАЗАЛИ/

Способността да се изразява словесно, е сред най-великите блага, с които Аллах e надарил човека. Това е израз на почит и уважение пред останали творения.

В Свещения Коран се казва: Всемилостивия научи на Корана, сътвори човека, научи го да говори. /Сура Всемилостивия (Ар-Рахма:н): 1-4/

Именно поради величието на тази благодат е необходимо хората да си служат с нея подобаващо, да се отнасят с дълбока признателност към своя Господ и да осъждат проявите на неблагодарност към Него.

Ислямът ясно и недвусмислено е показал как хората да извличат за полза от тази благодат, как да превръщат думите, които по цял ден не слизат от устата им, в път към добродетелност. Защото истината е, че речта на повечето хора е така безспирна, че езикът им не престава да се движи дори и за миг.

Ако се вслушаме в онова, което те говорят, ще установим, че в голямата си част то представлява хвърляно на вятъра празнословие и далеч не безвредна словоохотливост, тъй като не за това е вложил Аллах езици в устата ни и не за това е предназначил този така полезен за човека дар.

Ето защо Всевишния е казал: Няма добро в много от тайния им шепот, освен у онзи, който повелява подаяние или благодеяние, или помирение между хората. И който върши това в стремеж към благоволението на Аллах, Ние ще го дарим с огромна награда. Сура Жените (Ан-Ниса:’): 114

Ислямът обръща огромно внимание на словото и словесното общуване, тъй като по словото се познава дълбочината на мисълта на човека и същината на неговата нравственост. Особеностите в словесното общуване между членовете на една общност са показателни за равнището на нейната духовна извисеност и за степента на добродетелта която е проникнала в нея.

&   &   &

Преди да заговори на останалите, човек е длъжен да запита най-напред себе си.

Необходимо е да отговори  първо на себе си дали в този момент има нещо, което се налага да бъде изразено чрез слово. И ако намери причина да говори, то нека заговори; ако ли не, за него е по-достойно да мълчи, защото отказът от словото, когато не съществува необходимост от него, е угодно на Аллах и за което има голямо въздаяние.

В този смисъл Абд Аллах Ибн Масуд (Аллах да е доволен от него!) е казал: “Кълна се в Онзи, освен Когото няма друг бог, че на земята не съществува нещо, което да се нуждае повече от затвор, колкото езика!” /Ат-Табарани/

Абд Аллах Ибн Аббас (Аллах да е доволен от него!) е казал: “Има пет [неща] за тях, които са по-ценни от черните белоноги жребци: Не говори за онова, което не те касае, то е излишно и не се натоварвай с отговорност за него! Не говори за онова, което те касае, докато не му намериш местото, защото случи ли се човек да каже нещо, което го касае, без да го изрече на местото му, това е недостатък!

И не се препирай нито с благ и търпелив, нито с глупец, защото благият ще те възненавиди, а глупецът пък ще те обиди! И споменавай брата си, когато не присъства, с онова, с което би искал и той да те споменава, и му прощавай онова, за което би искал и той да ти прощава!

Върши делата си като човек, който разбира, че за добрините си ще бъде надарен, а за престъпленията си наказан!” /Ибн Абу ад-Дуня/

Мюсюлманинът не би могъл да изпълни това, ако не е господар на езика си, ако не властва над него, възпирайки го със силата на своята воля, когато се налага да замълчи, и да не го възпира, когато желае да заговори.

А що се отнася до онези, които се оставят езиците им да ги водят, то те ги водят към собствена им гибел !

                                                              &   &   &

Бърборенето е съпроводено от глъч, който отнася със себе си здравия разум. От устата на повечето заемащи челни места в законодателните събрания се хвърчат непрестанни словоизлияния, които съвсем не убеждават слушателя, че са плод на някакво будно съзнание или задълбочена мисъл; той може би дори смята, че не съществува никаква връзка между онова, което наричаме разсъдък, и тази лишена от всякаква умереност реч!

Когато човек иска да събере мислите си и да осмисли своите дела, той напълно непринудено прибягва към мълчанието. И дори, в желанието си да се съсредоточи върху себе си и да се отдаде на размишления, той напуска градския глъч и се усамотява в тишината на някое селце или в спокойната обстановка на някое предградие. Ето защо, съвсем естествено, Ислямът ни препоръчва да се придържаме към мълчанието, гледайки на него като на едно полезно за общуване средство, което е част от доброто възпитание.

Поради тази причина сред наставленията, които Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) отправил към Абу Зар, били и следните слова: “Трябва [да умееш] дълго да мълчиш, защото това прогонва сатаната и ти помага за делото на твоята религия.” /Ахмад/

Това е така, защото над човека с разпуснат език лесно властва сатаната и го направлява накъдето пожелае. Ако не умеем да контролираме езиците си, устата ни ще се превърнат в бунище, сметта от което омърсява сърцата ни и върху тях се наслоява покварата на нехайството.

Затова Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал: “Не ще бъде праведна вярата на един раб, додето не стане праведно сърцето му, а не ще бъде праведно сърцето му, додето не стане праведен езикът му.” /Ахмад/

За да извърви първия етап по пътя към праведността, човек трябва да се отърси от онова, което не го засяга и да не се впуска натрапчиво към онова, за което никой не го е молил. Защото в словата на Пратеника се казва: “Добрата вяра кара човека да изостави това, което не го касае.” /Ат-Тирмизи/

&   &

Страненето от празнословието е път към благополучието и е белег от белезите на възвисеността. Свещеният Коран споменава за това, като го нарежда между две от неотменимите задължения в Исляма, а именно – молитвата и милостинята закат:

Сполуката е за вярващите, които в своята молитва са смирени и които от празнословието странят, и които милостинята закат раздават, /Сура Вярващите (Ал-Му’мину:н): 1-4/

Ако светът можеше да си даде сметка за ширещото се сред хората празнословие, той ще бъде потресен, установявайки, че повечето романи, известни вестници и списания, речи и радиопредавания са едно непрестанно празнословие, към което се приковават погледи и в което мнозина са склонни да се умлекат, без то да им допринася каквато и да е полза!

Ислямът ненавижда празнословието, защото ненавижда тесногръдието, глупостта и безсмислието. Освен това, та нали чрез празнословието човек пропилява живота си, като загърбва усърдността и трудолюбието, които са вложени в неговото сътворение!

Ето защо, колкото по-решително вярващия се отрече от празнословието, толкова ще бъде по-почитан от Аллах.

Във връзка с това Анас Ибн Малик съобщава: “Един човек почина и – докато Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) слушаше – някой рече: `Радвайте се, че отива в Рая!` Тогава Пратеника на Аллах му рече: `А ти знаеш ли го?! Та може би той е говорил за онова, което не го касае, или му се е свидило онова, което му е било в излишък.`” /Ат-Тирмизи/

Поради слабата връзка между онова, което мисли, и онова, което казва, думите почти произволно се изливат от устата на празнодумеца. А в такъв случай е напълно възможно да изрече дума, която да причини гибелта му или да опропасти бъдещето му. По този повод е и поговорката: “Който много крещи, той и много греши!”

В същия смисъл са и думите:

От уста му дума ако се изплъзне,

зарад нея, и младеж да е, загива.

На път ногата си ако подхлъзне,

от това и старец даже не погива.[1]

А в словата на Пратеника с.а.с. откриваме следното: “Наистина, изрече ли рабът дума, с която цели единствено да разсмее насъбралите се, то той се сгромолясва се с нея [в бездна,] по-далечна от онова, което се простира между небето и земята! И наистина, изплъзне ли се на човек дума, [за него] това е по-страшно от онова, което го спохожда, ако се подхлъзнат нозете му!” /Ал-Байхаки/

&   &   &

Когато човек говори, нека изрича добро и приучва езика си към благоприличното слово, защото да изразиш с благи думи онова, което напира в душата ти, е възвишена благопристойност, която Аллах е повелявал на представителите на всички небесни религии!

Свещения Коран съвсем ясно и недвусмислено заявява, че добрата дума е съществена част от обета, който Всевишния е приел от синовете на Исраил по времето на Муса:

И приехме от синовете на Исраил обет: “Служете само на Аллах и се отнасяйте с добро към двамата родители и към близките, сираците и нуждаещите се! И говорете на хората с добро, и отслужвайте молитвата, и давайте милостинята закат!” /Сура Кравата (Ал-Бакара): 83/

Красотата на добрата и блага дума се запазва, както ако бъде изречена на приятел, така и ако е насочена към враг, защото плодовете й са винаги добри.

Изречена сред приятели, тя съхранява тяхната обич и прави дружбата им дълговечна, тя възпира коварството на сатаната, за да не отслаби връзките помежду им и да не посее поквара в техните мисли и чувства.

В Свещения Коран се повелява:

И кажи на Моите раби да говорят най-хубавото! Сатаната сее раздор между тях. Сатаната е явен враг на човека. /Сура Нощното пътешествие (Ал-’Исра:’): 53/

Сатаната постоянно дебне хората. Той желае да предизвика вражда и ненавист помежду им, да направи от незначителния спор кръвопролитие. Нищо от това, с което разполага човека, не би преградило пътя на сатаната така, както ще го стори добрата дума.

А що се отнася до благоприличното словесно общуване с противника, то благата реч потушава враждебността му, смекчава яростта му или най-малкото, прекратява разрастването на злото. Във връзка с това в Свещеният Коран се казва:

Не са равни добрината и злината. Отблъсквай я с най-доброто и тогава онзи, от когото те е деляла вражда, става като близък приятел. /Сура Разяснените (Фуссилат): 34/

На прибягването към благосърдечното слово, независимо от положението, в което се намираме, са посветени и думите на Пратеника на Аллах:

“Вие не ще можете да спечелите хората с парите си, затова ги спечелете с приветливо лице и възвишена нравственост!” /Ал-Баззар/ Той дори смятал, че е по-добре човек благопристойно да откаже някому нещо, отколкото непристойно да му поднесе дар. В този смисъл Всевишния е казал:

Добри думи и прошка са за предпочитане пред милостиня, следвана от обида. Аллах е над всяка нужда, всеблаг. /Сура Кравата (Ал-Бакара): 263/

Благата реч е достойнство, което съпровожда благочестивите постъпки и добродетелността, които правят човека заслужил благоволението на Аллах и му отреждат блаженството на Рая.

Във връзка с това Анас съобщава: “Един човек рече на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари!): `Научи ме какво да правя, за да отида в Рая!` [А Пророка му] рече: ` Раздавай храна [на нуждаещите се], поздравявай хората с учтивост, моли се [и] нощем, когато хората спят, и честит ще влезеш в Рая !`” /Ал-Баззар/

Аллах Всевишния ни повелява, когато спорим с представителите на другите религии, да проявяваме именно такова спокойствие и благородство, да не прибягваме към насилие или грубо отрицание, освен спрямо злосторниците, които ни причиняват страдание, и следователно злостта им трябва да се обуздае и враждебността им да се предотврати:

И спорете с хората на Писанието само по най-хубавия начин, но не и с онези от тях, които угнетяват, /Сура Паякът (Ал-‘Анкабу:т): 46/

Великите хора винаги се придържат към максимата, че от устата им не трябва да излиза неприлично слово, поради което биха се почувствали неудобно пред създанията на Аллах за това, че са се държали неразумно и невъздържано.

Показателен в това отношение е разказът на Малик, който, позовавайки се на Яхя Ибн Саид, предава: “Иса (Мир нему!) минал покрай свиня на пътя и й рекъл: `Върви си по живо, по здраво!` И тогава му рекли: `Ти казваш това на една свиня?` А той рекъл: `Страхувам се да не приуча езика си да говори непочтено.`

&   &   &

Има хора, които живеят с безсрамие и злоба в душите си. Те не притежават непоколебимата вяра и убедеността на религиозния човек, които да ги възпират от непристойното; те са лишени от достойни и благородни качества, които ни разкриват пътя към доблестта. По най-безочлив начин те причиняват на останалите онова, което самите дълбоко ненавиждат; и намерят ли поприще, в което да засищат своята безразсъдна и изтъкана от невежество природа, лицата им злостно засияват и крясъците им са безкрайни, а яростта им няма граници.

Ако бъде принуден да разговаря с такива хора, благородният човек не трябва да влиза в стълкновение с тях, защото разпаленото им безразсъдство е проява на огромна безнравственост, за която той е

длъжен да не допуска повод . Ето защо Ислямът постановява вежливото отношение към глупците.

Веднъж един от онези обладани от невежеството хора застанал пред дома на Пратеника на Аллах и поискал да влезе вътре. Тогава Пророка решил да се отнесе към него благо и почтително, за да го отпрати, а това било наложително, защото добрата дума затваря устата на глупеца и защото, ако го е бил оставил да излее върху него всичко онова, което е бушувало в неговата брутална и груба природа, то положително е трябвало да чуе неща, от които душата му истински би се погнусила!

Във връзка с това е и разказът на Аиша, в който се казва: “Един човек поиска разрешение да разговаря с Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) и тогава [Пратеника] рече: `Колко лош съплеменник е той!` Ала когато влезе, той го посрещна приветливо и ведро, и му говореше меко и вежливо. Когато си излезе, рекох: `О, Пратенико на Аллах, щом чу човека, ти рече: `Това и това.`, ала после се усмихна в лицето му и го посрещна приветливо и ведро!` А той рече: `О, Аиша, кога си ме виждала да се държа непристойно?! Сред хората, които ще изпитат най-голямо унижение пред Аллах в Деня на възкресението, ще бъде онзи, когото хората са изоставили, за да се предпазят от непристойното му поведение.`” /Ал-Бухари/

Практиката свидетелства за правилността на този подход, защото човек не бива да погубва своята нравственост заради онези, които не притежават такава. Ако той се заеме да превъзпитава всеки срещнат невежа, на пътя му ще се изпречат безброй много уловки и коварства, които ще изчерпят силите му. Ето защо, сред водещите добродетели, с които трябва да се отличават рабите на Всемилостивия, Свещеният Коран нарежда и споменатата вежливост, която възпира злобата на нечестивеца. За нея в Свещения Коран се казва:

Рабите на Всемилостивия са онези, които ходят по земята с кротост и ако невежите им отправят думи, казват: “Мир!” /Сура Разграничаването (Ал-Фурка:н): 63/

И когато чуят празнословие, те се отдръпват от него и казват: “Нашите дела са си за нас, а вашите – за вас. Мир вам! Ние не желаем да общуваме с невежите.” /Сура Разказът (Ал-Касас): 55/

Случва се човек да сдържи гнева си веднъж, два пъти, а после да избухне.

От добродетелния мюсюлманин се изисква да бъде много по-търпелив и да понася обидата още по-дълго, за да не позволи на злото в крайна сметка да завладее мислите и чувствата на всички.

По този повод Саид Ибн ал-Мусайяб предава: “Докато Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) седял сред сподвижниците си, един човек застанал до Абу Бакр и го обидил. Абу Бакр си замълчал. После той за втори път го обидил, но [Абу Бакр пак] си замълчал. Сетне той за трети път го обидил и тогава Абу Бакр (Аллах да е доволен от него!) му отвърнал. В този миг Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) се изправил. А Абу Бакр рекъл: `Разсърди ли ми се, о, Пратенико на Аллах?` `Не – рекъл [Пророка] – но един ангел слезе от небето, за да опровергае онова, което той рече, а когато ти му отвърна, ангелът си отиде и се настани сатаната, та аз не можех да седя, щом сатаната се бе настанил.`” /Абу Дауд/

&   &   &

Проявата на вежливост към глупците далеч не означава безропотно примирение с безразсъдството и низостта: разликата между двете гледни точки е значителна!

В първия случай човек сдържано и хладнокръвно понася предизвикателното поведение на нечестивеца. Той възпира себе си – благодарение на смиреността или силната си воля – от състоянието, към което го подтикват гневът и желанието за мъст.

А в другия случай е проява на слабоумие, при който с покорство и унижение се приема позора, а това, разумният и доблестен човек решително би отхвърлил.

Свещения Коран заявява обичта Си към хората, проявяващи вежливост спрямо глупците, и ненавистта Си към онези, които се примиряват с низостта. В този смисъл Всевишния е казал:

Аллах не обича да се прогласява за злото освен от угнетения. Аллах е всечуващ, всезнаещ. Ако показвате добро или го прикривате, или извинявате зло – Аллах е извиняващ, всесилен. /Сура Жените (Ан-Ниса:’): 148-149/

&   &   &

За да предотврати опасността от появата на безразсъдни мисли и нечестиви страсти в словесното общуване между хората, Ислямът възбранява споровете помежду им, независимо от това, дали те се водят в името на истината или на лъжата.

Причина за тази възбрана е, че съществуват състояния на душата, при които човек бива обзет от желание да надделее над съперника си, намирайки най-подходящите сравнения, които подкрепят становището му, и най-сполучливите изрази, които придават блясък на аргументите му. А при това положение, в стремеж към победа, спорещият омаловажава своя дълг да утвърждава истината. На преден план излизат нечестивото упорство и користолюбието, които се проявяват в най-непочтителния си вид, докато възможността за трезво и спокойно разясняване на проблемите изглежда напълно изчерпана.

Ето защо Ислямът осъжда тези душевни състояния, окачествявайки ги като заплаха за религията и добродетелността.

В тази връзка Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал: “Който се откаже от спора, когато не е  прав, – за него ще бъде построен дом в покрайнините на Рая; който се откаже от него, когато е прав, – за него ще бъде построен по средата му; а на когото нравствеността му е възвисена – за него ще се построи във висините му.” /Абу Дауд/

Има хора, притежаващи голяма словоохотливост и са подтиквани от нея към словоборство както с учени, така и с невежи. Словоизлиянията за тях са върховно удоволствие, което никога не им доскучава.

Когато такива насочат злъчния си език срещу делата на други хора, това причинява злини на последните; ала когато злъчността им е насочена срещу безспорните истини на религията, тя опорочава красотата на самите тях и погубва достойнството им.

Към тази категория бъбривци Ислямът изпитва истински гняв.

Ето защо Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) е казал: “Най-омразните хора за Аллах са онези, които най-люто се препират.” /Ал-Бухари/ Казал е и още: “Не са попадали хора в заблуда след напътствие, което да са следвали, освен когато има препирня.” /Ат-Тирмизи/

Тези не се задоволяват със словоохотливостта, която притежават. Те искат не само да говорят, а още, да важничат и парадират със своите приказки. За тях на първо място са думите, докато вложения смисъл е на второ. А що се отнася до високите и благородни цели, те са може би на последно място или може би трудно биха се отразили в тази шумна суета.

Веднъж при Мухаммед с.а.с. дошъл, като пратеник един такъв надменен и самонадеян човек. Той носел “на себе си хубава дреха”[2] и когато Пророка заговорел, душата на горделивеца го подтиквала да произнася думи, по-бляскави и по-превзети, от тези, с които си служел Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари!). Щом си тръгнал, Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) казал: “Аллах не обича този и подобните нему. Извиват езиците се пред хората така, както кравите извиват езиците си пасейки. Така и Всевишният Аллах ще извива езиците и лицата им в Огъня.” /Ат-Табарани/

Когато такава сбирщина самозвани майстори на красноречието се захванат със спорове по въпросите на религията, на политиката, на науката и словесните изкуства, това покварява религията, покварява и политиката, и науката, и словесните изкуства. И навярно причината за упадъка на ислямската цивилизация, за правно-религиозното разединение, за раздробяването на секти, както и за всички останали беди, сполетели ислямската общност, се корени в отречения от Всевишния спор относно истините на религията и проблемите на живота.

Това е така, защото споренето няма нищо общо с безпристрастните научни дискусии и успешните им изводи и резултати.

Във връзка с това няколко от сподвижниците на Пророка разказват: “Един ден Пратеника (Аллах да го благослови и с мир да го дари!) влезе при нас, когато се препирахме по един религиозен въпрос. Тогава го обзе такъв силен гняв, какъвто преди не го бе обземал. После той ни смъмри и рече: `Успокойте се, о, вие, общност на Мухаммед! Та нали заради това погинаха онези преди вас! Оставете спора, понеже доброто в него е малко! Оставете спора, защото вярващият не спори! Оставете спора, защото загубата на спорещия вече се е изпълнила! Оставете спора, защото достатъчен грях е да продължаваш да спориш! Оставете спора, защото в Деня на възкресението няма да се застъпя за спорещия!

Оставете спора, защото аз съм попечител на три дома в Рая – в покрайнините му и в средата му, а висините му са за онези, които оставят спора, дори когато казват истината! Оставете спора, защото, първото, което моят Господ ми възбрани след идолопоклонничеството, това е спора!`” /Ат-Табарани/

&   &   &

Хората често си устройват събирания, на които разговарят помежду си. Ислямът ненавижда събиранията на онези, които прекарват времето си, разучавайки новините и злословейки против недостатъците на други, по простата причина, че разполагат с излишества от пари животът им се е превърнал в непрестанен отдих, в който те не намират друго занимание, освен да се забавляват, като обсъждат делата на останалите. За тях Всевишния е казал:

Горко на всеки клеветник-хулител, който трупа богатство и все го брои! Смята, че неговото богатство ще го увековечи. Ала не! Ще бъде хвърлен в Трошилото. /Сура Клеветникът (Ал-Хумаза): 1-4/

Широко разпространено явление днес е, маса хора да седят по клубове и кафенета.

Това е бедствие, което нанася на обществото поражения от всякакъв характер. То се шири и в градовете, и по селата, без да има каквато и да е оправдана необходимост.

В тази връзка е хадиса: “`Не седете по пътищата!` Рекли: `О, Пратенико на Аллах, не можем без нашите събирания: разговаряме на тях.` Рекъл: `Ако ги откажете, освен събирането [на пътя], то отдайте на пътя дължимото!` Рекли: `А какво е дължимото му, о, Пратенико на Аллах?` Рекъл: `Да свеждате поглед [пред жените, които минават]; да възпирате обидата [над минувачите]; да отговаряте на поздрава; да повелявате одобряваното и да възбранявате порицаваното.`” /Муслим/

[1] Предава се, че тези стихове са от Али Ибн Абу Талиб.

[2] Такъв е буквалният превод на израза “‘алайхи ша:па хасана”. Актуалното му значение обаче изразява гордостта и високомерието на въпросния човек.

Изтоник: Профила на Али Хайраддин