четвъртък, 18 октомври 2012 г.

Мъжете с брадите и забраната на джамиите


Беше някъде през пролетта на 2003 г. Тогава срещнах за първи път Ахмед от Пазарджик. С помощта на посредници се озовах в къщата му. Не очаквах в средата на хола да видя компютър. Говорихме повече от час, през който той не успя да ме убеди, че Съдният ден е близо и тогава всички немюсюлмани ще умрат. “Ама всички ли? - Да, всички! Даже и ти! И ще остане само ислям”.
Очите му бяха спокойни, говореше гладко, последователно, убедено. Но имаше и някаква закачливост в погледа, все едно ще ми намигне. Той осъзнаваше много добре, че впечатлява с думите си, че провокира. И това му харесваше.
Напоследък отново виждам този поглед на кадрите от известния на всички процес в Пазарджик. Ахмед Муса Ахмед е един от 13-те обвиняеми. Сега много хора се изненадват от блясъка в очите и от думите му, но той си е същият.
Още преди 10 години съседите му бяха запленени от него. Жените му благодаряха, че учи синовете им да не крадат. Мъжете го следваха и всяка вечер се събираха за молитва в една пристройка до къщата му. Някои пътували до Германия да работят по строежи, там ги намерили представители на забранена ислямистка организация, дали им няколко хиляди евро. С тези пари Ахмед не ремонтира къщата си, а раздаваше дрехи и храна на съкварталците. Обикаляше и още няколко махали в Южна България.


Разказваше им как са избрани и как само ислямът ще ги спаси. Още тогава той бе в полезрението на службите, а малко по-късно получи условна присъда за подобни на днешните обвинения.
Ахмед продължи да прави същото, а съседите му го слушаха. Когато не излизаш от гетото, религията сама те намира. Някои решават да подражават на авторитета в махалата, пускат бради, обличат се като шейхове, жените слагат забрадки. Чувстват се общност и това ги прави щастливи. После кадрите на тези вече по-различно изглеждащи хора стреснаха всички останали и публиката възкликна: “Но това не е моята България!”
Промяната обаче не е от вчера. През лятото на 2006 г. трийсетина момичета бяха събрани на семинар в една хижа над Мадан. Децата идваха от селата на Западните и Централните Родопи. Лекторите им четяха Корана, в свободните часове играеха, имаха осигурена храна, бяха на курорт. Тогава някои момичета смутено признаха, че никога не са напускали селата си, родителите им никога не са ги водили на почивка. А сега бяха усмихнати и със забрадки. Ислямската фондация е била единственият
им шанс да се почувстват като другите хора и да отидат на курорт. По същото време в най-близкото училище имаше само две момичета, които носеха забрадки. Никой не се впечатляваше, а най-близките им приятелки ходеха с голи пъпове и пиърсинг.
Говорихме с тях за забранените забрадки в някои европейски държави. Тогава момичето с цикламената коса, предизвикателно облекло и около половин килограм обеци ми каза: “Никога няма да сложа забрадка, но ако на някой му хрумне да забрани на моите приятелки да идват със забрадките си на училище, още утре ще организирам всички останали да си сложим забрадки”.
Някъде по това време спонсори от арабските страни намират Ахмед и други подобни на него проповедници. В махалата в Пазарджик се появява джамия. Говоренето става по-убедено, някои казват радикално. Така стигаме до днешния ден.
Коментарите по делото в Пазарджик се разделиха в две крайности: едните са категорично против ислямът да им се натрапва толкова демонстративно и искат държавата да реже в зародиш всяка опасност за религиозния мир; другите казват, че всеки има правото да прави каквото си иска, стига да не нарушава правата на другите.
 Съдът ще вземе решение по случая, но няма да отговори на въпроса “Защо това се случва?” Защо повече момичета слагат забрадки и защо повече мъже пускат бради? Защо нямат други мечти освен да служат вярно на религията?
Няма статистика за броя на мъжете с дълги бради и обръснати мустаци, нито на жените със забрадки. Но е достатъчно да попътуваш, за да забележиш, че са повече. И притеснителното не е, че тези хора се отдават точно на исляма, а че не намират друго, което да ги вдъхнови. Радикален е и пловдивският митрополит Николай и ако след него тръгнат млади момчета с дълги коси и светещи погледи, картината няма да е по-успокояваща. Това също няма да бъде нашата България.
Едно 16-годишно момче от Западните Родопи иска точно толкова да учи в Америка, колкото и връстникът му от София. Когато обаче отиде в областния град на курсове за подготовка, осъзнава, че училището в родното му село го е поставило две обиколки зад останалите. После трябва да крие името си, за да не го наричат турчин и защото му е омръзнало да обяснява, че е чист българин, който изповядва исляма. Накрая трябват пари. И много силен характер, за да не се върнеш бързо обратно там, където те приемат такъв, какъвто си. Връщаш се и после те канят да учиш безплатно в арабски университет.
Все още не се опитваме да говорим разумно по проблема. Решение предлагат само хора като Волен Сидеров - иска забрана на строителството на нови джамии. Вероятно наивно си мисли, че с това ще спре разпространението на религията. Всъщност ще стане точно обратното. Нали помните какво беше казало онова момиче с цикламената коса от родопското училище?

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Ас-саламу алейкум! Мир на всички!
Преди да коментирате, ви моля да помислите добре върху това, което искате да кажете и за начина, по който ще го изречете. Аз няма да толерирам фитната и обидни изказвания по адрес на Аллах и Исляма. Ако имате въпроси, кажете или попитайте по начин, по който искате и на вас да ви се говори :D

Ако искате да ми кажете нещо лично, персонално до мен, ползвайте електронната ми поща (и-мейл).

linkwithin

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...

Популярни публикации