Палестина, моя любима/ Palestine, ma bien-aimee, Asma Bourgi

Тук можете да прочетете за Асма Буржи и първата й книга с есета "Образи на една жена"

Ще стане дума за продължаването във времето на конфликта в Палестина и раната в сърцето на човека, съпреживяващ случващото се. И то не само защото авторката е омъжена за Палестинец, прогонен - тогава 4 годишно момченце, от родното село. А за жена, пълна с любов към хората, съпричастна към болката и страдането; жена, устремена към светлината и мира.

"Палестина, моя любима" е втората книга на Асма Буржи. Личното ми мнение е, че е прекрасна. Четейки я предизвика не само моите сълзи! Истинска, преживяна, стремеж и воля...

Препоръчавам я на всеки - тук не става дума за религия, етнос или политически пристрастия. Тук става дума са Хора и Мир - както казва самата Асма Буржи - "...мир, но мир справедлив и траен".

В книгата са включени интервюта на авторката с бежанци от Палестина, живеещи в България от дълги години - хора на преклонна вече възраст, но не забравили случилото се преди 65 години, унижението, но не изгубили надеждата, че някога ще се върнат по родните си места...Запазили ключовете от домовете си! 

Книгата е в продажба - цената е 11 лева. Ако желаете да я закупите, пишете на irshad@abv.bg

СТРАДАНИЕТО НА ЕДИН НАРОД

Нощта си отива и започва нов слънчев ден. Жителите на тази окупирана страна се събуждат, питайки се чии ред е днес. Вчера, а и в дните преди това мнозина заминаха: едните - убити от вражеските войници жестоко, без милост, други - арестувани, обиждани, малтретирани, измъчвани... докато смелите майки оплакват съдбата на децата си, неможещи нищо да сторят, за да спрат престъплението, без да знаят дали ще ги видят отново или са изчезнали завинаги. Жена гледа как задържат съпруга й, който, миг преди брутално да бъде изблъскан в камиона, отиващ в незнайна посока, погледна децата си, опитвайки се да им се усмихне – картина, която ще остане завинаги запечатана в паметта им. Майка му, със сълзи в очите, промълви: „Нека Бог бъде с теб”, срамежливо му помаха за сбогом, дарявайки му усмивка – тъжна и толкова лишена от надежда. А какво да кажа за стария мъж, седнал пред къщата си и неразбиращ нищо? Той е прекалено стар. Той отдавна не чува, само гледа и се моли. Приближиха се към него, задаваха му въпроси. Той не чуваше, не разбираше. Не можеше да отговори. Първият патрон достигна ръката му, после втори – крака му. Той плачеше. Страдаше! Не можеше да повярва, че има толкова жестокост в света. Тълпата, заобиколена от танкове и войници, въоръжени до зъби, крещеше от гняв и негодувание. А противникът – страхлив, толкова страхлив – се върна в камиона, за да продължи ежедневната си работа. Любимото им занимание – безмилостно да убиват, да унищожават... А вие, наблюдатели, седнали удобно в креслата си, гледайки тези картини, докато се наслаждавате на изкушенията на живота – по-добри ли сте?

Пиша, докато писалката ми плаче. Нямам повече думи, но сърцето ми е препълнено. Задавам си въпроси, без да получа отгвор. Това „защо” се завръща, за да измъчва душата ми. И няма кой да отговори и каже на висок глас: „Царува несправедливостта.“ 

Спомени и скърби

Роден си в Палестина. На колко години беше, когато бяхте принудени да напуснете родината си? Разкажи ми, подканвам го аз. Погледна ме за малко, с цигара в ръка, замислен, след това отново се загледа в земята. Връща се назад, много отдавна. "Бах на 5, а сестричката ми на 3, когато бяхме изгонени от земите си. Не си спомням много, но татко и майка ни разказваха често историята. Една сутрин моят баща се прибрал задъхан и казал на майка ми: "Побързай, йехудите са тук. Гонят хората от къщите им и убиват тези, които се съпротивляват. Но не се тревожи. Ще заминем само за няколко дни, арабската армия ще ни освободи, обещаха". Майка ми, която бе много вярваща, започна да се моли и да събира всичко, което се мернеше пред погледа й, включително и един матрак. Сложили всичко на гърба на едно магаре и треперейки, тези скромни и мирни хора поели в неизвестна посока, оставяйки зад себе си къщата си, земята си, маслиновите дръвчета, които отглеждали с любов. Отправили се към ливанската граница. По средата на пътя изгубили магарето. Било нощ. Децата плачели. Били гладни, жадни, измръзнали. Отнякъде майка ни дала парче хляб и сирене и ни сложила да спим. Баща ми настоял да се върне и да търси магарето. Тръгнал. Върнал се на сутринта, облян в сълзи. Казал на майка ми: "Вече нямаме нищо. Вазвушиха къщата ни, откраднаха добитъка ни. Какво ще правим?" А аз, 4-5 годишно момче, слушах и разбирах всичко. Днес съм на 60. Баща ми почина с надеждата да се върне в Хатин. Бях най-големия. Преди да умре, ми завеща една кожена торбичка. Беше запазил всички документи, доказващи собствеността ни в Пелестина и два ключа - един от къщата и един от голямата порта. Заръча ми добре да ги пазя. "Не ги губи. Ще ги дадеш на децата си, а те - на внуците ти". Запазих ги. Толкова искам да се върна в Хатин. У дома". Докато завършваше своя разказ го погледнах. Не се разплаках. Семо му благодарих, понеже не ме виждаше вече, потънал в спомените и скърбите си.