Една магия или силата да се бориш

Разказ по истински случай.

Мариам беше добра мюсюлманка, оправна в житейските дела, стриктна в ибадата си към Аллах, грижовна към семейство, деца и родители. Не се тревожеше за хиджаба си и погледите на околните - тя правеше онова, което бе нейно верую, внимаваше за заповедите на Аллах - да изостави забранените неща и да прави от позволеното толкова, колкото може. Тя бе силен човек и в същност правеше много. 
Имаше много познати сред мюсюлманите, обичаше да общува  с всички и да помага, колкото може.
Юсуф - нейния съпруг, беше много мил човек - разбран, търпелив, скромен.
Всичко, изброено по-горе, в крайна сметка правеше изпитанията им не толкова тежки. А те не бяха малко, но пък семейството ин ша Аллах ги понасяше стоически. 
Докато дойде ден, в който Мариам изостави молитвите. Странно за всички, дори за нея. Беше неразбираемо - та тя обичаше Аллах - истински, с цялото си сърце, душа, всяка фибра...
Юсуф не каза нищо, само от време на време с най-благия си глас споменаваше на съпругата си, че молитвата успокоява...Тя не отговаряше. Но знаеше, че е така.
И въпреки всичкото си знание, не правеше молитви. Почти нямаше ден, в който да не решаваше твърдо, че ще започне - я от следващата молитва, я от утре. Но не започваше.
Нещата се задълбочиха. Мариам започна да не може да заспива - стоеше будна до призори. Вече и не слушаше толкова съпруга си - обичаше го, вероятно го уважаваше, но не го усещаше. Усещаше само една болезнена самота.
Искаше да избяга - усещаше срам от това, което прави и което не прави - не й беше присъщо, усещаше недоволство и пак не можеше да поправи нещата - сякаш между нея и онова, което иска, има невидима стена, която й пречи да докосне желаното.
Страданията се увеличиха - тя започна да плаче постоянно, за всяко малко нещо, изобщо не се усмихваше вече. Това, освен страдания на околните, й докарваше допълнително много болка, защото самотата й се увеличаваше, а изглеждаше така, сякаш се намира в затворен кръг, някакъв зъл, омагьосан кръг, лабиринт...И тя не виждаше изход. 
Виждаше, но между нея и изхода, имаше стена.
Един ден й попадна четене на Коран, специално направено за лечение на урочасване или омагьосване. Не беше слушала Коран от доста време, камо ли да отвори Книгата и да чете сама...
Затова се усети, как пуска файла с рукийата.
Беше красиво, но малко след началото, тя усети, как стомаха й се разбушува - стана й много лошо, не можеше да диша спокойно - задушаваше се.
От това, което изпитваше, усети още по-голямо чувство на вина, защото не се радваше на Корана. Не знаеше какво да прави. Пусна прахосмукачката, защото не смееше да спре четенето на Коран. Поне звука на уреда не позволяваше да чува четенето...Но и чистенето приключи и не можеше да стои с пусната прахосмукачка цял ден. По едно време чу четеца да казва последните аят от сурата ал-Хашр, тогава се успокои и дори рецитираше думите с четеца от рукийата.
Но това, което изпита й донесе много душевно страдание. Вечерта сподели с Юсуф - чувайки разказа й, той усети сякаш удар в стомаха: "Имаш магия". 
Това я съсипа. Не можеше да повярва, че независимо постоянното говорене за магии и шейтани, има хора толкова мразещи някого и толкова неизпитващи страх от Всевишния, че да прибягнат до магьосник и магия! 
Дори не изпитваше желание да направи нещо, че ин ша Аллах се премахне и магията й. Постоянно мислеше за това, че някой е способен да направи магия - на нея или на някого другиго...А и не искаше отново да изпита чувството на прилошаване, на задух, по време на слушане на Коран.
Минаха няколко дни - Юсуф също беше много разочарован. Но нещата в семейството им се влошиха до един ден, в който караницата между тях буквално ги накара да експлоадират. Почти стигнаха до развод. Но толкова много се караха, тя плачеше постоянно, че дори не можеха да си кажат думи на развод...
Валеше сняг - дори времето навън не предразполагаше към оптимизъм или ведро настроение... Но Аллах знае най-добре.
Мина полунощ, те още се караха. Мариам отвори прозореца на кухнята, плачеше неутешимо и замоли Всевишния да я прибере при себе Си. Юсуф влезе при нея, прегърна я, сложи дясната си ръка върху главата й и започна да чете аят ал-Курси. Зави й се свят, изби я пот. Но спря да плаче. 
Върнаха се в спалнята, тя се сгуши на края на леглото. Той отиде, взе си 'уду и се върна при нея. Започна да й чете Коран - от сура ал-Бакара. Тя започна да се поти, да се задушава, беше й толкова лошо, че й идеше да умре. Ръката му на главата й сякаш тежеше един тон. Имаше чувството, че един буреносен облак се е стоварил върху нея и не виждаше, освен малко пред себе си! Той продължаваше да чете. После започна да прави дуа и тя спря да се поти, започна да диша по-нормално, заболя я глава. Когато Юсуф свърши да прави дуа, поседна до нея. Тя се чувстваше съсипана - устата й беше пресъхнала и изведнъж силно й се доспа. Той нежно я зави.
На другия ден й чете на вода. По обяд настоя да чуят отново записа на рукийата, за който тя му беше разказала. Мариам опита да направи всичко възможно, за да не слуша Корана. Юсуф беше твърд и не й позволи да направи каквото и да било, за да не слуша. Случи й се почти същото, като първия път - стана й лошо, започна да се поти, зави й се свят. Той я наблюдаваше, беше до нея. 
Но тя беше започнала да се усмихва. Това беше надежда и Аллах ги обичаше. Алхамдулиллах.