хадис 20: ЧИСТОТА на ВОДАТА за ОБМИВАНЕ

Съобщава се, че Абу Са’ид Ал-Худри, Аллах да е доволен от него, е казал:

Пратеникът на Аллах (с.а.с) каза: 

„Водата е чиста и нищо не я прави нечиста“.

Ахмад, Ан-Наса'и, Абу Дауд, Ат-Тирмизи, Ибн Ал-Джаруд, Ад-Даракутни и Ал-Бейхаки

Този достоверен хадис е указание за една основа, която се състои в това, че всяка течаща изпод земята или падаща от небето, стичаща се или протичаща вода, която съхранява изначалните си свойства или претърпяла някакви промени следствие на попадането в нея на чисти предмети, остава чиста и може да бъде използвана за очистване и подобни цели. Изключение от това общо правило прави водата, която е променила своя вкус, цвят или мирис под въздействието на нещо нечисто.

Всички уляма' са единодушни в това, че водата, променила свойствата си под въздействието на нещо нечисто, е станала нечиста. При това имам Ахмад, Аллах да е доволен от него, и други уляма', привеждат като доказателство аята, който започва с думите на Всевишния Аллах: „Под възбрана за вас са мършата, кръвта, свинското месо...“ (Ал-Маида, 3). Използвайки тази ая, което подразбира това, че ако водата придобие някои от свойствата на тези забранени неща[i], тя самата става нечиста.

От друга страна този и други хадиси указват това, че водата, която се е променила под въздействието на нещо чисто, сама остава чиста. Така например чиста е водата в случая, когато в нея натопи ръце човека, станал от сън, но при това на него му е забранено да потопи ръце в нея, без да е измил три пъти ръце преди това. В дадения хадис няма забрана да се използува такава вода.

Става въпрос за съществуващото тук указание за два вида вода – нечиста и чиста. Нечиста е тази вода, която е изменила в малка или голяма степен поне едно от свойдтвата си под въздействие на нещо нечисто. А чиста е водата, при която няма нищо такова. Всеобхватността на този принцип се потвърждава от думите на Всевишния, Който е казал: „...ако не можете да намерите вода, очиствайте се с пясък...“ (Ал-Маида, 6).

Това има отношение към всички видове вода, т.к. в случая в отрицателен контекст е използувано име, което е в неопределителен член. По такъв начин, по единодушното мнение на уляма' тук се подразбира всяка вода, освен нечистата.

Освен това хадиса показва, че що се отнася до вода или нещо друго, изхожда се от там, че тя е чиста, ако няма съмнение за това дали тя е чиста или не, или дали е нечиста по причина на нечистота, изхожда се от това, че водата е чиста.

---

[i] Има се предвид, че ако водата се смеси с кръв или в нея попадне мърша или свинско месо, тогава използуването на такава вода за обмиване се забранява

Религията е искрено oтношение, хадис 3 от книгата на шейх ас-Сади "Радост за благочестивите сърца"

Религията е искрено oтношение

хадис 3 от книгата на шейх ас-Сади 

"Радост за благочестивите сърца"

От Абу Рукая Тамим ибн Аус ад-Дари, Аллах да е доволен от него, че Пророкът (с.а.с.), казал:

„Религията е искреност насиха[1]“. Попитахме го: „Пред кого?“ Той каза: „Пред Аллах, Неговата книга, Неговия пратеник, водачите на мюсюлманите и техните народи“.[2]                                                                              Ахмад и Муслим

Пророкът (с.а.с) повторил тези думи няколко пъти, за да подчертае тяхната важност и да покаже правилния път за своята общност (умма). За да може членовете на тази умма непременно да разберат, че изповядването на религията като цяло, с всички вътрешни и външни аспекти, се свежда до искрено отношение, което най-пълно се проявява в петте посочени случая.

ИСКРЕНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ АЛЛАХ подразбира признаване единството на Аллах и факта, че са Му присъщи атрибутите на съвършенството, които никой друг не притежава, никой друг, освен Него не заслужава явно и тайно поклонение, постоянното усещане у себе си на факта, че си раб на Аллах, обръщане с молба към Него в стремеж към получаване наградата на Аллах и от страх пред Неговото наказание, а също така разкаяние и непрекъснато покаяние. Всичко това е необходимо затова, защото при изпълнение на своите религиозни задължения, раба на Аллах неминуемо прави едни или други пропуски или се осмелява да извърши нещо забранено, но благодарение на постоянната молба за прошка неговите недостатъци се оправят, а делата и думите му стават правилни.

ИСКРЕНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ КНИГАТА НА АЛЛАХ се изразява в наизустяване на Корана и размишление над него, думите му, постигане на смисъла му и старание на практика да се следва установеното от него и да се наставляват други в това.

ИСКРЕНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ПРАТЕНИКА се изразява във вяра и такава любов към него, която превъзхожда любовта на самия човек към себе си, богатството и децата, да бъде следван както в основите на религията, така и в нейните разклонения, да се предпочитат неговите думи пред думите на друг човек, да се полага старание винаги да бъде следван.

ИСКРЕНО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ВОДАЧИТЕ НА МЮСЮЛМАНИТЕ, т.е. на техните правителства, като се започне с върховното правителство и всички емири, шариатски съдилища и всички, които имат някаква власт. Изрзява се в признаване на тяхната власт, подчинение и подбуждане в това и на другите хора, старание по възможностите да се направляват правителствата по пътя на истината, като им се обръща внимание на всичко, което може да донесе полза на тях и на другите хора, и да се подбуждат в изпълнение на това, което влиза в задълженията им.

ИСКРЕНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ВСИЧКИ МЮСЮЛМАНИ се заключава в това, да желаеш за тях това, което искаш за себе си, и да не искаш това, което не желаеш за себе си и се достига по възможностите на всеки, а този, който се стреми към това, ще се постарае да го осъществи и да го осъвършенства.

Пророкът (с.а.с) разкрил смисъла на понятието „искрено отношение“ (насиха), като пояснил, че смисъла му се заключава в гореспоменатите пет неща, имайки предвид спазване правата на Аллах, правото на Неговите книги, правата на Неговия пратеник (с.а.с) и правата на всички мюсюлмани независисмо от разликите в материалното и социалното им състояние. Това обхваща религията в цялост и няма нещо, за което да не се отнасят тези всеобхватни думи.

 А Аллах знае най-добре.

---

[1]Насиха —тази дума е образувана от глагола "насаха" — да бъдеш искрен; да се отнасяш сърдечно; да будеш здрав.

[2] Думите "Религията — това е искрено отношение" се повторят само във версията на  Ахмад.

Друго пояснение - в момента няма Емир-ул-му'минин...

Естествените неща, хадис 15 от книгата на шейх ас-Сади "Радост за благочестивите сърца"

Естествените неща, хадис 15 от книгата на шейх ас-Сади "Радост за благочестивите сърца"

От Аиша, Аллах да е доволен от нея, че Пратеника на Аллах (с.а.с) казал:

„Десет неща са естествени: подстригването на мустаците, пускането на брадата (да расте), (използуването на) мисуак, промиването на носа с вода, измиването ставите на пръстите[i], премахването на космите под мишниците[ii], обръсването на космитe по слабините и подмиването“.

Муслим

Предаващия хадиса казал: „Забравих кое беше десетото, но сигурно е ставало дума за изплакването на устата“.

Под естествено (фитра[iii]) се подразбира това състояние, в което Аллах е сътворил Своите раби, направил ги е склонни по природа към това. Тук се има предвид любовта към благата и предпочитанието им, а също отвращение към грозното и отхвърлянето му. Той ги е сътворил чисти и предразположени да възприемат доброто, проявяващи искреност към Аллах и приближаване към Него. Има два вида дадености от Аллах, имащи отношение към естествения ред.

Съблюдаването на даденостите от първия вид очиства сърцето и духа и под това се има предвид вярата в Аллах и всичко, което произлиза от нея – страха пред Аллах, надеждата, любовта и уповаването в Него.

Аллах Всевишния е казал:

„.И обърни своето лице към религията ­ правоверен, ­ към природата, според която Аллах е създал хората! Религията на Аллах е неизменна. Тя е правата вяра. Ала повечето хора не разбират.

("Правоверни" ­ "ханифи" ­ са наричани последователите на монотеизма, изповядван и от пророка Ибрахим (Авраам). Според хадис, предаден от ал-Бухари, всяко дете се ражда мюсюлманин по природа, в последствие майка му и баща му го превръщат в юдей, християнин или зороастриец. Споменатата в знамението божествена природа разкрива, че Аллах създава хората с вярата в единния Бог по рождение.)

Върнете се към Него с покаяние! И бойте се от Него, и отслужвайте молитвата, и не бъдете от съдружаващите “.

сура Ар-Рум, 30-31

Това очиства и укрепва душата и сърцето, избавя ги от болести, украсява ги с прекрасни качества, и всичко това се отнася към основите на вярата.

Що се отнася до даденостите от втория вид, към тях се отнасят външното очистване и отстраняване на грозното и нечистото. За това и става въпрос в хадиса, който разглеждаме. Тези са от достойнствата на религията ислям, всяко от изброените е предназначено за очистване на различни части от тялото и е насочено към поддържане на здравето и функциите им.

Общото мнение на учените е, че такива дейсности, като изплакването на устата и промиването на носа, са задължителни в случая на малка и голяма нечистота. Очистването на носа и устата е задължение във връзка с това, че в тези места се насъбира мърсотия, като следствие на това за измиване на устата (зъбите) трябва да се ползува сиуак[iv] (четка за зъби), за което Пратеника на Аллах е казал:

„Сиуак служи за почистване на устата и е угоден на Аллах.“[v]

Аш-Шафи'и, Ахмад и Ан-Ниса'и

Ето защо използуването на четка за зъби (сиуак) е задължение според шариа' при обмиването преди молитва, при ставане от сън, в случай на пожълтяване на зъбите, при промяна състоянието на устата[vi] и в други подобни случаи.

Що се отнася до подстригването на мустаците, за да се открие горната устна или пълното им премахване, това е свързано с поддържане на чистотата, т.к. ако космите покриват горната устна, ще бъдат в съприкосновение с това, което човек пие или яде. Освен това, дългите мустаци изопачават вида на човек...По друг начин стоят нещата с брадата, която Аллах е направил признак на мъжкото достойнство и красота. Ето защо наличието на брада при мъжете пази тяхната красота дори и в напреднала възраст. От това следва да се направят съответните изводи и да се обърне внимание на тези, които не следват Пророка (с.а.с.) и бръснат брадите си, като лицата на такива хора изгубват красотата си. Това силно се забелязва с напредване на възрастта, като мъжа без брада заприличва на непривлекателен старец, дори в юношеството си да е бил един от красавците. Но навика и сляпото подражателство карат да се одобрява лошото и то да се смята за добро.

Що се отнася до подрязването на ноктите, махането на космите под мишниците и измиването на ставите – на тези места от човешкото тяло се насъбира мръсотия и е необходимо поддържането на чистотата им и премахването на всичко, което може да повлияе зле или да причини неприятности. 
Същото се отнася до обръсването на космите по слабините.

Подмиването е необходимо и се отнася към задължителните действия при обмиване (уду, гусл).

По такъв начин вече е известно, че всички гореспоменати действия, способстват усъвършенстването на външния облик на човек и поддържането на тялото чисто, възпрепятства всичко, което причинява вреда. Ако говорим за чистотата, тя е от вярата.

Смисъла на всичко, което казахме, че всички вътрешни и външни аспекти на шариа' са съобразени с естеството на човека, а спазването на шариа' му помага да се очисти от порочното, да се сдобие с прекрасни нравствени качества, източника на които са основите на вярата, единобожието, проявата на искреност към Аллах и връщането към Него. Ако става въпрос за тялото, изпълняването на установеното от шариа' позволява то да се очисти от мръсното и да се премахнат причините, които способстват това. И затова Пратеника на Аллах (с.а.с) е казал: „Чистотата е половината от вярата.“[vii]

Муслим

А Аллах Всевишния е казал:

„... Наистина Аллах обича каещите се и обича пречистващите се“.

Ал-Бакара, 2:222

Целия шариа' не е нищо друго, освен очистване, развитие, усъвършенстване, подбуждане към достойни дела и спиране на всичко низко, а Аллах знае най-добре!

---

[i] имат се прдвид не толкова ставите, колкото местата между пръстите.

[ii] Става въпрос за премахване по всякакъв начин.

[iii] Фитра. Тази дума е с корен ф-т-р. Със същия корен е думата „фатр“ – изобретение, начинание. Думата „фитра“ озн. състояние, пребиваване в състояние на естественост.

Инб Касир пише: „Това означава, че човека идва на света с вродени свойства и бъдеще по природа, готов да възприеме религията и притежавайки определени вродени свойства и ако има възможност, той непременно ще следва своята същност, а тези, които се отклоняват, го правят единствено под въздействие на хората и установените традиции“ (Ан-Нихайа, 3/457)

[iv] Сиуак. Име се предвид пръчица от растението арака, края на която се разрошва и се използува за измиване на зъбите и устата.

[v] Хадиса се  предава с думите на Аиша, Аллах да е доволен от нея.

[vi] Т.е. при появяване на лош вкус или мирис

[vii] Хадиса се предава с думите на Абу Малик Ал-Аша'ри, Аллахда е доволен и от двамата.

Хадис №14: Въздаянието съответства на постъпката

Съобщава се, чe Абу Сирма p.a.e казал:

Посланика на Аллах c.a.c.e казал: „На този, който вреди (на другите), Аллах ще му навреди, а на този, който създава трудности на другите, Аллах ще му създаде трудности“.

Ахмад, Абу Дауд, Ат-Тирмизи, Ибн Маджа, Ад-Дулаби, Ат-Табарани, Ал-Байхаки, Ибн Ал-Асир и Ал-Мази

Хадиса е показател за два основни принципа на шариа’.

Същността на първия е в това, че по сила мъдрото въздаяние и за доброто и за злото, съответства ба постъпката. Както Аллах ще обича този, който прави онова, което Той обича, така възненавижда онзи, който прави това, което Той ненавижда. На този, който облекчава положението на мюсюлманите, Аллах ще облекчи неговото положение и в двата свята. Този, който избави вярващия от една трудност в този живот, Аллах ще избави от една скръб в Съдния ден, Аллах ще помага на раба Си в трудностите до тогава, докато раба спре да помага на брата си в нужда.

По същия начин Аллах ще причинява вреда на този, който се стреми към причиняване на вреда на мюсюлманите, ще надхитри онзи, който се стреми да Го надхитри[i], ще създаде трудности за този, който поставя мюсюлманина в трудно положение.

Същността на втория принцип се състои в предотвратяване на вреда и умишленото й причиняване на други, защото Пророка с.а.с. е казал: „Недопустимо е и да се нанася вреда (без причина), и да се вреди (в отговор)[ii],[iii], че става дума за всички видове вреда.

Причиняването на вреда води след себе си едно от двете неща: лишаване на човек от това, което му дава полза, или причиняване на вреда на него.

Необоснованото причиняване на вреда на другите е непозволено, напротив, човек е длъжен да се стреми да бъде образ на доброто – да не бъде в ущърб на хората и да не ги обижда.

Към това има отношение лъжата и мошеничеството в търговски сделки, правенето на всевъзможни уловки, показването на цената[iv], пресрещането на кервани[v], стремежа да се закупи и препродаде или да се даде под аренда, за да се попречи на някого, както и за всякакви други сделки. Същото се отнася и до сватосване с девойка, с която вече се е сватосал брата ти[vi], стремежа да се заеме една или друга длъжност, ако вече е заета от някой, който е способен да я изпълнява, доколкото подобни действия не са нищо друго, а нанасяне на вреда.

Аллах не благославя нито едно дейстие от подобен род, защото то нанася вреда на мюсюлманите, така че Той нанася вреда на онзи, който го прави.

Същото важи и за нанасяне на вреда с думи и дела на партньора ти или съседа, защото на човек е непозволено да прави с имуществото си нещо, което може да причини косвена вреда на съседа, да не говорим за пряк ущърб!

Това се отнася и до нанасянето на ущърб от длъжник на този, който му е дал заем или на опитите му да навреди на последния, защото на длъжника не се позволява да дава милостиня от заема без разрешение на онзи, на когото дължи, нито да дава имуществото си като залог на един заемодател в ущърб на други, нито да дава имуществото си за вакъф, да не освобождава роби, ако ще причини вреда на този, който му е дал заем и пр.

Отнася се и до вреда и нанасяне на ущърб при завещание, за което Аллах е казал:

 „... което е завещано, или дълг, без да има ощетен. Това е завет от Аллах!“

Ан-Ниса (Жените), 12

В този случай се има предвид отделянето от завещателя на един от наследниците, при което му дава много повече, отколкото му се полага или обратното – не му са дава полагаемото, или отделяне на част от наследството за човек, който не влиза в числото на законните наследници, като се нанася ущърб на останалите.

По такъв начин не се позволява нанасянето на вреда на жена от нейния съпруг, например – съзнателно да се постъпва несправедливо – а му изплати пари при развод[vii] или той отово да я върне при себе си, за да й навреди[viii], или да се отнася с една от жените си така, че тя да страда – т.е. да не общува с нея, а и да не й дава развод.

Отнася се и до несправедливи решения, свидетелство, подялба и подобни дела, които да са в полза на едни хора и в ущърб на други, а виновния за извършването на подобни действия заслужава наказание.

В още по-голяма степен обаче тези неща засягат злословието за хората – когато човек подстрекава към наказание, отнемане на имущество или лишаване от право на такова. Всеки, който постъпва така, е потисник и такъв трябва да очаква наказание и в двата свята.

Към това има отношение и забраната от Пророка с.а..с на заразно болния да се среща със здрави[ix], защото може да им навреди.

Освен това Пророкът с.а.с. е забранил на прокажени и подобни да живеят сред здрави хора[x].

За всичко това и за подобно на него, Аллах Всевишния е казал:

„А които незаслужено огорчават вярващите мъже и жени, те се нагърбват с клевета и явен грях".

Ал-Aхзаб (Съюзените племена), 58

Освен това Пророка с.а.с. е забранил да се сплашва мюсюлманин дори на шега[xi].

Към тази категория постъпки се отнася и надсмиването над хората и издевателство над тях, злословие, шеги с честта им, разпалване на вражда между тях, както и всякакви други дела, които са против волята на Аллах и водят след себе си неизбежно наказание.

По такъв начин смисъла на хадиса указва това, че Аллах ще причини вреда на озни, който я причинява на хората и ще се въпротиви срешу този, който Му се противи. Като се подразбира това, че ако човек отвърне вреда от мюсюлманин и му помогне в беда, Аллах ще го дари с добро и ще отмахне вреда от него, ще му въздаде за стореното!

---

[i] Има се предвид, че всеки опит да се излъже Аллах, не ще доведе до нищо.

[ii] Учените не са на едно мнение за еднозначността на думите „ад-дирар“ и „ад-дарар“, които са използувани в този хадис, или има разлика между тях.  Повечето смятат, че има разлика между тях, като по въпроса са изказани много мнения. Това, което смятам за най-добро е, че думата „ад-дарар“ подразбира нанасяне на вреда от човек на този, който не го обижда, а думата „ад-дирар“ подразбира нанасяне на вреда на този, който пръв го е обидил (в отговор). Нанасянето на вреда и в двата споменати случая се забранява от шариа’.

[iii] Има се предвид нанасянето на вреда на хората и стремеж да се нанесе още по-голяма вреда, отколкото ти е нанесена, в желание за мъст.

[iv] Това е забранено, ако се прави, за да се навреди на другите.

[v] Има се предвид пресрещане на керван, при което се купуват стоките от него и след това се препродават

[vi] Има се предвид братство по вяра.

[vii] Подразбират се неправомерни дейстия от страна на мъжа, за да получи при развод от съпругата си пари или имущество.

[viii] Има се предвид случая, когато бившия мъж отлага срока за развод, за да не може съпругата да се омъжи отново.

[ix] Съобщава се, че Пророка c.a.c.e казал: „В никакъв случай не трябва да се слага зарасзно болния при здрави!“ (с думите на Абу Хурайра от ал-Бухари и Муслим). В този случай става дума както за животни, така и за хора.

[x] Муслим привежда хадис, в който се казва, че Аш-Парид ибн Суайд р.а. е казал: „Сред членовете на делегация от племето сакиф имаше един прокажен и Пророка с.а.с. му заповядал: „Наистина приемаме твоя жест, а сега се връщай обратно“.

[xi] В Муснад Ахмад привежда хадис, в който се казва, че Абд ар-Рахман ибн Абу Лайл e казал: „Сподвижниците на Пратеника на Аллах с.а.с. разказваха, че веднъж, когато били на път с Пророка с.а.с., един от тях заспал, а друг дошъл и му взел стрелите. Когато човекът се събудил, се изплашил от това, а останалите му се смяли. Пророка с.а.с. попитал: „Защо се смеете?“ Отговорили: „Взехне му стрелите, а той се изплаши.“ и тогава той с.а.с. каза: „Не позволявайте на мюсюлманин да плаши мюсюлманин“.

Иснада на този хадис е достоверен, дава го и Абу Дауд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ ЗА МЮСЮЛМАНИН, ВЯРВАЩ И МУХАДЖИР

The Road to Jannah

От Абдуллах ибн Амб, Аллах да е доволен и от двамата, казал: „Пророка (с.а.с) каза: „Мюсюлманинът е този, който не причинява вреда на мюсюлманите с езика си и с ръцете си, мухаджира⁰²⁴ е този, който е изоставил забраненото от Аллах“.

Ал-Бухари

Във версията на Ат-Тирмиди е добавено: „...а вярващия е този, на който хората могат да доверят живота си и имуществото си“.

Що се отнася до версията на имаам Ахмад, в нея е добавено: „...а борещия се (муджахид) е който се бори с душата си да бъде покорен на Аллах“.   

В тоаи хадис се споменава достойнството на това, което Аллах и Неговия посланик (с.а.с) определят като причина за щастието на човека в този и във вечния живот, а именно – достойнството на исляма, на вярата, отказа от забраненото и борбата със собствената ти душа.

Освен това в хадиса се дават кратки, но важни определения на всички тези понятия. Например, че истинския ислям не е друго, а покорство пред Аллах, служене на Него, също така и съблюдаване на Неговите права и правата на мюсюлманите. Исляма на човека няма да е съвършен, докато той не започне да желае за другите мюсюлмани това, което иска за себе си, а това може да стане в случай, когато човека е в безопасност от злото, което може да причини с езика си или с ръцете си. Именно това е основата на отношението към другите мюсюлмани. По такъв начин отказа от извършване на зло на мюсюлманите – с думи или дела – свидетелства за съвършенството исляма на човека.

Пророка (с.а.с) е нарекъл вярващ този, на когото хората могат да доверят живота или имуществото си. Наистина, ако вярата се появи в сърцето и го изпълни, това дава на човека определени задължения по отношение на нея, едно от най-важните, е съхранение на повереното, искрени взаимоотношения с хората и недопускане на несправедливост по отношение на живота и имуществото на другите. Ако човек се придържа към споменатото от нас, хората ще го забележат, ще му одверяват живота и имуществото си знаейки, че този човек ще пази повереното, защото пазенето е едно от най-важните задължения на вярващия. Посланика на Аллах (с.а.с) е казал: „Няма вяра този, който не се отличава с надежност⁰²⁵“.

Ибн Шуайб, Ахмад, Ибн Ади, Ал-Бейхаки

Преселението (хиджра) е едно от най-важните задължения на мюсюлманите, без изключение, като Пророка (с.а.с) го определя като отдалечаване от греховете. От това задължение при никакви условия не е освободен никой мюсюлманин, защото Аллах е забранил на рабите Си да нарушават Неговите заповеди и да правят грехове. Що се отнася до по-специфична хиджра, иначе казано преселване от държава с разпространяващо се неверие, или от място, където се придържат към нововъведения, към страна с разпространен ислям и следване на сунната, то това е част от хиджра, като общо задължение, но не е задължение за всички без изключение, а само при определени обстоятелства.

И накрая Пророка (с.а.с) е нарекъл муджахид този, който води борба със своята душа в стремеж към приближаване и покорство на Аллах. Наистина душата е склонна към леност, към отдалечаване от извършването на добри дела, повелява да се прави злото и бързо се възбужда под въздействието на всевъзможни бедствия. А това значи, че този, който иска да я задължи безпрекусловно да се подчинява на Аллах, да се въздържа от грехове и да се научи търпеливо да понася тегобите, трябва търпеливо да се бори с нея. Що се отнася до проявата на покорство, това се състои в изпълняване повелите на Аллах, отдалечаване от забраненото и проява на търпение към предопределението.

По такъв начин инстинския муджахид е този, който се бори със собствената си душа, заради осъществяването на всичко, което споменахме, с желанието си душата му да изпълнява задълженията си и функциите си.

Човека, който прави всичко това, което показва хадиса, изпълнява напълно своите религиозни задължения. Така както, ако човек не нанася вреда на мюсюлманите с езика и ръцете си, ако хората могат да му доверят своите живот и имущество и ако той се отдалечи от това, което Аллах е забранил и се бори с душата си, стремейки се да я накара да се покори на Аллах, то тогава няма добри дела, религиозни или мирски, явни или скрити, които човека да не е извършил, както и няма лоши дела, от които той да не се е отказал.

А Аллах единствен води към успех!

---

бележки

024 Мухаджир — преселник. Мухаджири се наричат мюсюлманите, които се преселили заедно с посланика на Аллах (с.а.с) от Мекка в Медина след преследвания от страна на многобожниците. Глагола "хаджара" — прекратяване (заниманието с нещо); разделям (се), захвърлям — това са думи с един корен – "мухаджир".

025 Този хадис е с добър иснад, предаден с думите на Анас

Хадис 87: ЗА ДОСТОЙНСТВОТО НА ВЯРВАЩИТЕ В КРАЯ НА ВРЕМЕТО

Хадис 87 от книгата на шейх Абдур-Рахман ибн Насир ас-Сади "Радост за благочестивите сърца"

Предава се,че Анас бин Малик, Аллах да е доволен от него, е казал:

– Пратеника на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е казал:

„Ще настанат за хората такива времена, когато този, който се придържа към своята религия, ще прилича на този, който държи горящи въглени [в ръката си]“.                                                                                                        Ат-Тирмизи

Този хадис съдържа в себе си съобщение и наставление.

Що се отнася до съобщението на Пророка (сас), то смисъла му се състои в това, че в последните времена количеството на благата и пътя, който води към тях, се намалява, а количеството на злото и пътя, който води към тях, се увеличава. Тогава хората, които твърдо се придържат към своята религия, ще бъдат нищожно малцинство, а големите трудности, които ще стоят пред това малцинство, ще са подобни на трудностите пред човека, който държи разпалени въглени в ръцете си. Тези трудности се появяват най-силно чрез тези, които противодействат на тези хора, а така също и следствие на появяването на голямо количество съблазни, пречки по пътя към истината, съблазни, свързани със съмнението и безбожието, съблазни, свързани с удовлетворяването на желанията и пълното впримчване на хората в земните дела, слабата вяра и крайното малцинство на хорат, които биха могли да окажат помощ и съдействие.

Въпреки всичко този, който твърдо държи на религията си и е способен да преодолее всички тези затруднения, на което са способни само притежаващите знание, твърда увереност и крепка вяра, ще бъде от щастливците, които ще заемат най-високите места пред Аллах.

Какво може да се каже за наставленията на Пророка (сас) – то е адресирано до членовете на неговата общност и същността му се състои в това, че те трябва да се подготвят към такова положение и да разберат неговата неизбежност. И това наставление показва, че човек, който съумее да преодолее гореспоменатите трудности и да съхрани религията си и вярата, независисмо от това противодействие, ще се въздигне пред Аллах в голяма степен, а Покровителят ще му помогне в достигането на това, което обича и което Му е угодно, и наистина, помощта ще съответства на положените усилия.

До каква степен нашите времена напомнят на това, за което говори Пророка (сас).

Наистина, от исляма е останало името, а от Корана – външната форма[1]. Вярата е слаба, сърцата са обезверени, правителствата се раграничават едно от друго, вражда и ненавист са разделили мюсюлманите, външните и вътрешните врагове предприемат явни и тайни усилия за това, да сложат край на религията, мътния поток и бушуващите вълни на безбожието и материализма отнасят със себе си и старите, и младите, провежда се агитация, която приканва хората към окончателна нравствена разруха и те ще се интересуват единствено от красотите на този свят, което ще стане граница на техните знания и тяхна основна задача, и те ще желаят единствено него и ще се ядосват само заради него. Хората призовават към цялостен отказ от вечния свят пред този свят, в който се унищожава религията, проявява се презрение и насмешка към нейните привърженици и всички, които са свързани с нея, гордост от култура, основана на атеизъм, в чието зло и вреда ние, като раби на Аллах, сме се убедили.

Цялото това организирано зло, и тези бушуващи вълни, и застигащите хората тревоги и тъмни съблазни, които е имало и ще има, – всичко това и още много, ни служи за потвърждение на това, за което се говори в този хадис.

Въпреки всичко, вярващия не се отчайва от милостта на Аллах и обръща внимание не толкова на външните обстоятелства, а напротив, сърцето му постоянно се устремява към Този, Който е първопричината, към Щедрия и Даряващия, в Когото вижда утехата си. И се обръща към Неговото обещание, което Той няма да наруши, спомняйки си, че Той му е обещал облекчение след трудностите, и радост, наред със скръбта и това, че независимо от силата на скръбта, ще натъпи облегчение и всичко, което внушава страх, ще изчезне.

Вярващия е този, който при подобни случаи казва: „Силата и славата е от Аллах“ – и казва: „Достатъчен ни е Аллах – колко прекрасен Довереник е Той. Уповаваме се на Аллах! Хвала на Аллах! Към Теб трябва да се обръщаме за помощ и Теб трябва да молим за спасение! Само Аллах е Всевишен и  Превелик и дава мощ и сила!“ И казващия това трябва по възможностите си да има вяра, да се отнася искрено към хората и да ги призовава, а също така да се постигат малките цели, ако големите са недостъпни, да е доволен и от частичното избавление от злото, ако за друго няма възможност.

Аллах Всевишния е казал:

„На този, който се бои от Аллах, Аллах ще му покаже изход...“

сура Ал-Талак, 65: 2

А също така Аллах Всевишния е казал:

„Който се уповава на Аллах, това ще му е достатъчно“.

сура Ал-Талак, 65: 3

И е казал Аллах Всевишния:

„За онзи, който се бои от Аллах, Той ще облекчи неговото дело“

сура Ал-Талак, 65: 4

Хвала на Аллах, по милостта на когото се добротворства, и да е благословен Той, и да приветства Мухаммед, семейството му, неговите сподвижници и последователи до Деня на Възкресението.

 
 

---

[1] има се предвид формалното отношение на мюсюлманите към необходимостта от изучаване на Корана

Хадис 35: Събирачите на най-доброто

«من نفـّس عن مؤمن كربة من كرب الدنيا نفـّس الله عنه كربة من كرب يوم القيامة، ومن يسّر على معسر يسّر الله عليه في الدنيا والآخرة، ومن ستر مسلما ستره الله في الدنيا والآخرة، والله في عون العبد ما كان العبد في عون أخيه. ومن سلك طريقا يلتمس فيه علما سهّـل الله له طريقا إلى الجنة. وما اجتمع قوم في بيت من بيوت الله، يتـلون كتاب الله ويتدارسونه بينهم، إلا نزلت عليهم السكينة، وغشيتهم الملائكة، وذكرهم الله فيمن عنده. ومن بطأ به عمله لم يسرعْ به نسبه» — رواه بهذا اللفظ مسلم.

От Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) е предадено, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Който отстрани от вярващия една от мъките на земния живот, Аллах ще отстрани от него една от мъките на Съдния ден. Който облекчи затруднен човек, Аллах ще го облекчи и в земния и в отвъдния живот. Който прикрие мюсюлманин, Аллах ще го прикрие и в земния, и в отвъдния живот. Аллах помага на Своя раб, докато рабът помага на своя брат. Който поеме по път в търсене на знание, Аллах ще улесни за него път към Рая. Всякога, щом група хора се събират в един от домовете на Аллах, за да четат Книгата на Аллах и да я изучават помежду си, над тях се спуска спокойствието, покрива ги милостта, ангелите ги обкръжават и Аллах ги споменава сред онези, които са при Него. Този, когото делата му го забавят, неговият произход няма да го ускори”.
 Хадис, предаден от Муслим с тези думи.

Муслим разказва този хадис в глава “الذكر والدعاء والتوبة والاستغفار” (аз-Зикр уа-д-ду‘ā’ уа-т-тауба уа-л-истигфāр — Споменаването, молитвата, разкаянието и молбата за прошка), раздел “فضل الاجتماع على تلاوة القرآن وعلى الذكر” (Фадлу-л-иджтмā‘ ‘аля тиляуати-л-Корāн уа ‘аля-з-зикри — Предимствата на събирането за четене на Корана и споменаването), номер 2699.

Хадис: Делата са според намеренията

ХАДИС: ДЕЛАТА СА СПОРЕД НАМЕРЕНИЯТА

«إنما الأعمال بالنيات وإنما لكلّ امرئ ما نوى، فمن كانت هجرته إلى الله ورسوله فهجرته إلى الله ورسوله، ومن كانت هجرته لدنيا يصيبها أو امرأة ينكحها فهجرته إلى ما هاجر إليه.»

От повелителя на правоверните, Абу Хафс ‘Омар ибн ал-Хаттāб[1], Аллах да е доволен от него, е предадено, че той е казал: “Чух Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да казва: ‘Делата са според намеренията. На всеки човек ще се въздаде според онова, което е възнамерявал. Онзи, чието преселение е към Аллах и Неговия Пратеник, то неговото преселение е към Аллах и Неговия Пратеник. А онзи, чието преселение е за земни облаги или жена, с която да встъпи в брак, то неговото преселение е към онова, към което се е преселил’.”

Предаден от двамата водачи сред учените по хадиси: Абу ‘Абдиллях Мухаммед ибн Исмā‘ил ибн Ибрахим ибн ал-Мугира ибн Бардизба Бухāри и Абу ал-Хусайн Муслим ибн ал-Хаджāдж ибн Муслим ал-Кушайри ан-Нейсабури в техните сборници “Сахих”, които са двете най-достоверни съставени книги.

Бухāри го разказва в началото на своя сборник “Сахих”; също така, в глава (كتاب — китāб) “Вярата” (ал-Имāн), раздел (باب — бāб) “Какво е предадено относно това, че делата са според доброто намерение и че на всеки ще се въздаде според това, което е възнамерявал” (Мā джā’ енне-л-е‘мāл би-н-нияти-л-хасенети уа ликулли-м-ри’ин мā науā); и на още пет други места в своя сборник.

Муслим го разказва в глава “Господството” (ал-Имара), раздел “Словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) ‘Делата са според намеренията’” (Каулуху салляллаху ‘алейхи уа селлем: иннема-л-е‘мāл би-н-ниййāти), номер 1907.

Абу Дāуд го разказва в глава “Разводът” (ат-Таляк), раздел “Връзката между развода и намеренията”(фиймā ‘унийа бихи ат-таляку уа-н-ниййāт), номер 2201.

Тирмизи го разказва в глава “Достойнствата на борбата в името на Аллах” (фадāил ал-джихад), раздел “Какво е предадено относно този, който воюва за показничене и за земни облаги” (мā джа’ фиймен йукāтилу рийā’ен уа ли-д-дунйā), номер 1646.

Ибн Мадже го разказва в глава “Въздържането” (аз-Зухд), раздел “Намерението” (ан-Ниййату), номер 4227.

Несāи го разказва в глава “Чистотата” (ат-Тахāра), раздел “Намерението в абдеста” (ан-Ниййату фи-л-уду’), 1/59-60.

Хадисът се среща и в Муснад, 1/25, 43; също при Дāркутни; Ибн Хиббāн и Бейхаки.

Значението на хадиса:

Това е един от значимите хадиси, около които ислямът кръжи. Той е принцип в религията и от него са изведени по-голямата част от религиозните предписания. Това става ясно от това, което са казали учените. Абу Дāуд казва: “Този хадис — Делата са според намеренията — е половината ислям. Защото вярата е или явна, което се проявява в делата, или скрита, което се проявява в намерението”. Имам Ахмед[2] и аш-Шāфи‘и[3] са казали: “В хадиса ‘Делата са според намеренията’, влиза една трета от знанието. Причината за това е, че човек се сдобива с всичко благодарение на сърцето, езика и частите на своето тяло, а намерението чрез сърцето е едно от тези три части. Именно поради това, много автори са предпочели да поставят този хадис като уводен в своите книги и съчинения. Така например, Бухāри го поставил в началото на своя сборник Сахих, ан-Науау също е започнал с него в своите три книги “Рияд ас-салихин”, “ал-Азкāр” и “ал-Арба‘ин хадисан ан-Науауийя”. Ползата от такова започване е студентът да се подсети да изправи намерението си, за да стори така, че неговото учене и вършенето на добри дела да са в името на Всевишния Аллах. Друго нещо, което подкрепя значимостта на този хадис е, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) го е използвал в своите проповеди, както е споменато в преданието на Бухāри, а след това и ‘Омар ибн ал-Хаттāб. Абу ‘Убайд е казал: “Няма друг хадис, който да е по-събирателен, по-съдържателен и по-полезен от него”.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“Хафс”: лъв; Абу Хафс: прозвище на ‘Омар ибн ал-Хаттāб (Аллах да е доволен от его).

На арабски хадисът започва с частицата “إنما” (иннемā), която служи за ограничаване (хаср), тоест, потвърждава споменатото след нея и изключва всичко друго.

“بالنيات ” (Би-н-ниййāт — според намеренията): целите, стремежа, умисъла, тоест, целите, които съпровождат дейността.

“امرئ” (Имру’ — човек): думата човек включва както мъжа, така и жената.

“هجرة” (Хиджра — преселение): буквално означава изоставяне, а според религиозните норми — раздяла със страните на неверниците и установяване в мюсюлманските страни от страх от раздори. В този хадис с тази дума се има предвид преселването от Мекка и други места в Медина преди превземането на Мекка.

“إلى الله” (Иляллахи — към Аллах): към мястото, където Той ще бъде удовлетворен, при положение, че намерението и стремежите са насочени към него.

“فهجرته إلى الله ورسوله” (Фахиджратуху иляллахи уа расулихи — то неговото преселение е към Аллах и Неговия Пратеник): по приемане и възнаграждаване.

“لدنيا يصيبها” (Лидунйā йусийбухā — за земни облаги): с цел спечелване на някаква земна облага.

Причина за включването на хадиса:

Табарāни разказва в своя ал-Му‘джам ал-кебир с иснад[4], хората на който са авторитетни разказвачи (сикāт), от Ибн Мас‘уд (Аллах да е доволен от него), че той е казал: “Сред нас имаше един мъж, който поиска за съпруга една жена на име Умм Кайс, но тя отказа да се омъжи за него, ако той не се пресели. Тогава той се пресели и се ожени за нея. И ние взехме да го наричаме “мухāджир Умм Кайс” (преселникът за Умм Кайс)”[5].

Са‘ид ибн Мансур разказва в своя Сунан със санад по условието на Шейхāн[6], от Ибн Мас‘уд, че той е казал: “Този, който са пресели с цел да спечели нещо, то наградата за него ще е подобна на наградата на мъжа, който се пресели, за да се ожени за една жена, наричана Умм Кайс, след което беше наречен мухāджир Умм Кайс”[7].

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Обуславяне на намерението.

Учените са единодушни, че делата, извършени от вярващите, обвързани с религиозни задължения, не се зачитат според религиозните норми и не се очаква награда за тяхното вършене, освен с намерението.

Намерението в ибāдетите[8] — като намаза, хаджа и постенето, е едно от главните им съставни части (рукн). Те не се приемат освен с намерението. Що се отнася до средствата — като абдеста и гусул, за тях има няколко мнения. Според последователите на Абу Ханифа[9] намерението в тях е условие за тяхната пълнота (шарту кемал) и за спечелването на награда. Според шāфиитите и други, намерението в тях е също условие те да бъдат приети (шарту сиххатин), така че тези средства се приемат единствено с намерението.

2. Време на намерението и неговото място.

Времето на намерението е началото на ибāдета като: текбирату-л-ихрам (казването “Аллаху Акбар” и вдигането на ръцете) при намаза; влизането в ихрам (в зоните на свещената Мекка, където определени дейности са забранени по време на хадж) при хадж; а при постенето през месец рамазан е достатъчно да се направи намерение преди поста, тъй като е трудно да се следи настъпването на времето на първото зазоряване.

Мястото на намерението е сърцето. Не е условие то да се изговаря, но е желателно (мустахабб) да се изговаря, за да може езикът да подпомогне сърцето да има готовност.

Условие за намерението е да се определи за какво се прави то, за да го отличи от другите неща. Например не е достатъчно да се направи намерение за намаз, а е необходимо да се уточни, че е обеден намаз или икиндия и т. н.

3. Задължителността на преселението.

Преселението от страните на неверниците към мюсюлманските страни е задължително (уāджиб) за всеки мюсюлманин, който няма възможност да прояви своята религия. Това религиозно предписание е валидно и не е ограничено. Що се отнася до хадиса “Няма преселение след превземането на Мекка”, той означава, че няма преселение от гр. Мекка след неговото превземане, тъй като вече е станал мюсюлмански град.

Думата “хиджра” означава също: това, което Аллах е забранил. “Мухāджир е този, който е изоставил онова, което Аллах е забранил”. Като отглаголно съществително от този корен думата “хеджр” (изоставяне), със значение “забранено е да се изоставя” също се среща в хадисите, например: “Забранено е мюсюлманинът да изоставя своя брат повече от три дни” и “Забранено е на жената да напуска леглото на своя съпруг”. Същевременно в някои случаи е разрешено на мюсюлманина да изостави своя неподчиняващ се на повелите на Аллах брат, така както му е разрешено и да изостави своята свадлива съпруга с възпитателна цел.

4. Хадисът означава, че ако някой възнамерява да извърши едно добро дело, но поради някаква непреодолима пречка — като заболяване, смърт или нещо подобно — не успее да го осъществи, то той ще бъде възнаграден за своето намерение. Ал-Байдāуи казва: “Делата се приемат единствено с намерение, защото за намерението без делото също се дава възнаграждение, но за делата без намерение няма никаква награда. Примерът на намерението в дейността е като душата в тялото — душата не може да се прояви в този свят без да е свързана с тяло”.

5. Този хадис ни насочва към искреност в делата и ибāдетите, за да спечелим наградата и отплатата за тях в задгробния живот и успеха и благоденствието в земния живот.

6. Всяко полезно и добро дело с намерение, искреност и стремеж за удовлетворяване на Всевишния Аллах, се превръща в ибāдет.




[1] Вторият от Праведните халифи. Починал през 23 г. по х./ 644 г. Той е първият, който бил наречен с титлата “Повелител на вярващите” – “’Емир ал-му’минин”. Бил халиф след Абу Бакр ас-Сиддик. Прочул се със справедливостта си. Създал “диван” — за плащане на заплати на войниците, и “амсар” — за управление на войските и градовете. Бил убит от Абу Лу’лу’а. — Б. пр.

[2] Ахмед ибн Ханбел — (164-241 г. х./ 780-855 г.) Основоположник на един от четирите големи сунитски мезхеби — “ханбелии”. Живял в гр. Багдад. Силно се придържал към направлението на предците (селеф), противопоставял се на направлението на тези, които следвали съжденията (ра’й). По време на управлението на седмия абасидски халиф ал-Ма’мун (Абдуллах ибн Харун ар-Рашид) – (198 г. х./ 813 г.) след това и по времето на управлението на осмия абасидски халиф ал-Му‘тасим (Мухаммед ибн Харун ар-Рашид) — (218-227 г. х./ 833-842 г.), бил хвърлен в затвора и изтезаван, след това бил освободен от десетия абасидски халиф ал-Мутауаккил (Джафер ибн ал-Му‘тасим) — (232 г. х./ 847 г.). Най-известната му книга е “ал-Муснад”. — Б. пр.

[3] Аш-Шāфи‘и (Мухаммед ибн Идрис) – (150 — 204 г. х./ 767 — 820 г.) Основател на един от четирите основни сунитски мезхеби — “шафиити”. Роден е в гр. Газа, израснал в гр. Мекка. Неотлъчно съпътствал имам Малик в гр. Медина. Починал в Египет, гробът му е в гр. Кайро. Има много съчинения, най-известното от които е книгата “ал-Умм”. Други негови книги са: “ал-Муснад”, “ас-Сунан” и “ар-Рисаля”. — Б. пр.

[4] Иснад или санад: веригата, разказвачи на хадиса. — Б. пр.

[5] Ал-Футухāт ар-раббāнийа, на Ибн ‘Алян, 1/60.

[6] Шейхāн: Бухāри и Муслим. — Б. пр.

[7] Ал-Футухāт ар-раббāнийа, на Ибн ‘Алян, 1/60.

[8] Ибāдет: подчиняване на Аллах, за да бъде възвеличаван; ритуал, към който Аллах е подканил хората и повелил да го изпълняват. — Б. пр.

[9] Абу Ханифа (Ну‘ман ибн Сабит) – починал през 150 г. х./ 767 г. Основател на един от четирите основни сунитски мезхеби – “ханефити”. Роден е в гр. Куфа. Вторият Абасидски халиф ал-Мансур (Абу Джафер Абдуллах) го поканил в Багдад да оглави поста върховен съдия, но той не приел и бил хвърлен в доживотен затвор. Негови творби са “ал-Фикх ал-Акбар” и “Муснад Аби Ханифа”. Правел е иджтихāд (извеждане на самостоятелни решения) чрез кийāс (по аналогия) и чрез самостоятелно съждение (ра’й). – Б. пр.