За карикатурното изкуство и Коранът

Източник Ислямът в Чепинци

Автор д-р Ариф Абдуллах

Карикатурната дейност е изкуство. Изкуството е способност, разкриваща интелектуалното чудо, сътворено от Бог в човека. Чрез изкуството и знанието, човек развива най-ценното в себе си – своя интелект, който Бог е сътворил, за да бъде пазител на мъдростта и смирението, и да отблъсква насилието и проливането на невинна кръв.

Значителна част от кораничното съдържание е базирано на пъстра художествена илюстрация. Резултатът от делата, които са подплатени с користни цели, е изобразен в Корана като носена от пустинните ветрове пепел. Опитът на човек да надделее над Бог е илюстриран със стремежа на човек да угаси сиянието на земята и небесата, духайки с уста. А този, който не се възползва от знанието, е представен като магаре, натоварено със свитъци.

Тези и много други примери ясно показват, че Коранът не е лишен от сатиричен похват и в този смисъл представя богат изворов материал за карикатурното изкуство. Но отличителното в кораничния сатиричен подход е, че той не персонализира злото, грозното и неполезното, а го бичува персонифицирано в чертите на поведението. Целта на Корана не е да осмее дадена личност, а да трансформира злото в добро у човека. Това е съвършенно чувство за усет и съзнание черти, характерни за изкуството.

Ето защо дори осмиването на враждебността и агресията, персонализирани в образа на някои от световните диктатори, за които историята и човечеството не са в разногласие, няма да бъде нормативно прието в Исляма, защото не самата личност, а чертите на лошото поведение трябва да бъдат иронизирани. Тогава как би могла да се персонализира враждебността и агресията в образа на Божий пратеник, нравствен пример за милиард и половина мюсюлмани, и уважавана личност от по-голямата част немюсюлмани по света, според класификацията на американския изследовател Майкъл Харт, който определя пророка Мухаммед за най-влиятелната личност в човешката история.

Следователно подобна персонализация напуска границите на изкуството, тъй като губи чувството за усещане и съзнание. Това не е изкуство. Изкуството е изтънченост и висок нюх. То не е и свобода на словото, защото свободата на словото е да сближава и помирява, а не да сее раздори и омраза.

Свободата на словото трябва да изтрива злото от историческата междурелигиозна памет и да обуславя сътрудничество в праведността и справедливостта. В исторически план Коранът посочва, че нагласите за сътрудничество между пред-ислямските араби съществували, но без да се ограничават в рамката на праведността и доброто, тъй като орбитата на техния живот се трасирала от кръвната връзка помежду им. Тяхното сътрудничество се базирало на племенна егоцентричност, черта, с която се храктеризирал бедуинския социум. Егоцентричният бедуински манталитет не позволявал на времето да лекува историческите рани, а ги правел да горят отвътре. Изворите представят информация за Бесус, арабска междуплеменна война, продължила четирийсет години.

В този исторически контекст, където различните групи се борели и встъпвали в сътрудничество само за да си върнат исторически нараненото достойнство, дори това да бъде за сметка на общото благоденствие, Коранът трансформира тези негативни нагласи в благоразумие, посочвайки че историческите конфликти не трябва да бъдат причина за престъпване в настоящето: „И да не ви вкарва в грях омразата на някои хора, че са ви възпрели от Свещената джамия, та да престъпите!” (Коран, Трапезата 5: 2).
Години след този исторически конфликт, Коранът насочва вниманието в мединското мултирелигиозно общество към тази непозната за номадския манталитет уравновесеност и мъдрост, разкриваща, че опазването от грях и престъпване е по-достойно от търсенето на отмъщение за историческия гнет.

Тази сдържаност и търпение пред историческия гнет не е безразличие към историческите събития, а стремеж към помиряване на историята с настоящето. Затова веднага след кораничното наставление да не се обременява съзнанието и обществото с исторически конфликти, следва императивът за взаимно сътрудничество в праведността:„И си помагайте един другиму в праведността и богобоязливостта, а не си помагайте в греха и враждебността!” (Коран, Трапезата 5: 2). Така, взаимното сътрудничество за изграждане на праведно и добродетелно общество се поставя от Корана като висша цел, реализацията на която не трябва да се възпрепятства от историческото минало.