Юдаизъм - част 2

Хилиазъм

Представа за хилядолетно царство като време на благополучен живот на Обетована земя под владичеството на Бога, за очаквана месианска ера (олам а-ба, т. е. предстояща вечност). Основополагащ възглед за юдаизма, произтичащ от разбирането за свещена история. Свещеното историческо време е линейно, то се отмерва от сътворяването на света, а той е сътворен според юдеите през 3760 г. пр. Хр. Свещената история продължава шест хилядолетия от годината на Сътворението, след което се очаква да настъпи седмо хилядолетие (олам а-ба), когато всички, спазвали Закона, ще живеят благополучно на Обетованата земя. И както в седмия ден Бог си почива от трудовете си и това е денят на Божествен покой, така и седмото хилядолетие се очаква да бъде хилядолетие на покой и благополучие под непосредственото Божие покровителство. В това се съсредоточава сотериологията на юдаизма.

Установяването на хилядолетно царство на Обетованата земя, чийто свещен център е Йерусалим, е изпълнение на обещанието, което Бог дава на „своя народ“: „И тъй, слушай, Израилю, и залягай да изпълниш това, за да ти бъде добре, и да се размножите твърде много, както Господ, Бог на твоите отци, бе говорил, (че ще ти даде) земя, дето тече мед и мляко“ (Второзаконие 6: 3). За древните юдеи тази земя е Ханаан. За мнозина съвременни юдеи обетована земя е държавата Израел, съществуваща от 1948 г. За основаването на еврейска национална държава в палестинските земи особено много допринася ционисткото движение, чието начало (1897 г.) се свързва с името на австрийския журналист Теодор Херцел. Ционистките социално-политически принципи имат различна степен на популярност сред еврейските общности, към религиозните нагласи те се приобщават с това, че поощряват заселването в Израел, обявявайки го за алия (възвисяване). Но идеята за обетована земя да има и други конкретни изрази.

Централната синагога в Израел

Трансцендентността на Бога се съчетава в юдаизма с иманентизиране на религиозната цел, защото в изворите на юдейското съзнание не са налице есхатологични принципи. Хилиазмът слага знак на очакване и изисква от човека активност, която се съсредоточава преди всичко в изпълнението на заповедите и в благочестивото обръщане към Бога. Част от юдеите приемат появилите се в зороастризма и след това в християнството и в исляма възгледи за възкресение в тяло и свързват хилиастичните представи с вяра в живот на човека след възкресението.

Надеждите на юдеите са свързани с очакване на Машиах (Месия), който да произхожда от рода цар Давид, очакват го като човек (не като Богочовек) и това месианско очакване се пренася върху всяко новородено момче в еврейските семейства.

Кръвно жертвоприношение

При древните юдеи (до 70 г.) приношението на жертвени животни е централен момент на култа. То се извършва от жреци, които са храмови служители (левити). Кръвната жертва има за юдеите особен смисъл, защото кръвта е според тях носителка на живота. Поради това и в традицията остава валидна категорична забрана да се употребяват за храна продукти, съдържащи кръв.

След разселването си евреите не престават да приемат смисъла на кръвната жертва, но единственото място на такова жертвоприношение може да бъде Йерусалимският храм. В синагога не се принасят кръвни жертви, тя е дом за молитва и молитвата има смисъла на духовна жертва.

Молитва

Заедно с кръвното жертвоприношение молитвата (тфила) е централен момент в култа от най-ранната история на юдейската общност. Първото място за обща молитва става Соломоновият храм.

Според предписанията на Мишна (чиято първа глава се нарича Брахот, т. е. Благословенията, и регламентира времето и начина на произнасяне на молитвите) ритъмът на общите молитви следва ритъма на ежедневното богослужение: сутрешна тфила, наричана шахарит (сутрин); дневна тфила, наричана минха (приношение на брашно с масло); вечерна тфила, наричана маарив (вечер). Освен трикратната ежедневна молитва има и допълнителна молитва – мусаф.

В синагогите се отправят към Бога общи и частни молитви (за общите се изисква присъствието на най-малко 10 пълнолетни мъже, представляващи минян, т. е. кворум). Задължително е обръщането при молитва с лице към Йерусалимския храм. Молитвите включват обща част с благословения и специална част (конкретно съдържание на молитвата). Съществени качества на молитвата са съсредоточеността (кавана) и живото съзнание за приобщаване към Бога (девекут).

Молитви край западната стена (стената на плача) в стария Йерусалим

Основни общи молитви са Шeма, Амида и Алейну.

Шeма е молитва, в която се обявява еднобожието на Твореца; названието й е от Името на Бога: „Слушай, 
Израилю: Господ, нашият Бог, е един...“.


Амида (Стоене), наричана още „молитва на осемнадесетте благословения“, вярващите произнасят прави с лице към Йерусалимския храм, благодарейки на Бога за Тора и Закона, за Обетованата земя и за всичко, откровено и дарено от Него. Богослуженията завършват с молитвата Алейну (На нас е възложено), с която се изразява надеждата за спасение.


Специални молитви се отправят по време на празници, ритуали на прехода и други събития в живота на вярващите. Кидуш, молитва на благословението, се произнася над вино в шабат и в началото на празничните молитвени служения. Кадиш е траурна молитва.


Мястото на молитвите не е строго регламентирано. Освен в синагогата те се произнасят главно в дома, където общата трапеза символно представя жертвеника на Йерусалимския храм и обещаното от Бога благополучие (пир) в хилиастичното царство.

Равин

Законоучител, духовен наставник и ръководител на юдейската общност. Авторитетът на равините се основава на тяхното знание и умение да тълкуват Тора и Талмуда. Тяхно задължение е да знаят и прилагат религиозния закон, да ръководят молитвите и празничните ритуали, да извършват брачни и траурни церемонии. Първоначално законоучителите са се смятали за приемници на пророк Мойсей в непрекъсната верига на духовно наследяване; по-късно те встъпват в длъжност с акт на ординация (смиха - посвещаване) след като положат специални изпити по религиозен закон.

изт: Религия и философия на религията