Защо имаше вероятност да се присъединя към ИДИЛ - или за вредата от сектантското мислене

Източник: Мuslimmatters.org/

Автор Умм Рийд (Saba Syed)

Преводачи Диана Атанасова и Денислав Хаджиев

Редакция Милена Борисова-Иршад

Защо имаше вероятност на времето да се присъединя към ИДИЛ – или за вредата от сектантското мислене

Когато чух за първи път, че млади момичета от западни държави се присъединяват към ИДИЛ, не можех да разбера как така игнорират очевидното зло. Но когато започнах да чета техните истории, мотиви и за примамките хвърлени на пътя им, си припомних моята собствена младост преди две десетилетия, дните, прекарани като член на Клуб Амир (името на организацията променено).

Много добре ми е известно какво е да си првлечен от секта. Въпреки че изминаха почти 18 години и напълно съм се отърсила, все още си спомням колко вълнуващо беше да принадлежиш към нещо различно, да изпитваш тръпката на бунтарството, особено когато липсва чуство за вина, защото си уверен, че го правиш в името на „висша цел“.

Държа да поясня, че приликата между Клуб Амир и ИДИЛ е единствено в сектантското мислене и постепенното промиване на мозъци. Целта ми е да покажа как, съзнателно или не, млади момичета попадат под прицела на сектите. Общото между тези организации ясно показва нуждата от нетрадиционно отношение към децата и повече жени-лидери в мюсюлманските общности.

Разговарях със 17 годишна мюсюлманка от Великобритания, която почти се бе поддала на тактиката на ИДИЛ в Туитър, но алхамдулиллах, успя да се осъзнае преди да е станало твърде късно. Преживяното от нея и стратегията за привличане, се оказаха точно същите, като тези, с които се сблъсках аз и толкова други оплетени от секти млади момичета. Някои секти са по-опасни от други, но веднъж поддадеш ли се на сектантското мислене, спираш да виждаш отвъд наложените от него граници. Точно това състояние на мисълта кара младите да се отклоняват – разумни на пръв поглед жени изоставят близките си и се присъединяват към ИДИЛ, наивно вярвайки, че служат на една висша духовна и религиозна цел.  Същото се случи и с мен  когато ми беше насаден такъв манталитет вярвах, че спомагам за установяване на доброто и изкореняване на злото.

Клуб Амир беше организация, ръководена от млади хора, много различни от останалите в общността. Прилагаше уникална методология, оспорвана от други организации. Повечето от лидерите бяха яростни, прями и безстрашни. Често бяха избягвани от другите в общността заради суровостта и безразсъдството си. Но вместо да ни притеснява, това стана повод за гордост сред нас. Беше вълнуващо и удовлетворяващо, защото лидерите ни даваха усещане за посока, поставяха конкретни цели и винаги даваха прецизни черно-бели, но ислямски издържани, отговори на спорни въпроси.

Ако направим списък с типични за сектите черти, лесно бих могла да отметна повече от половината от тях като съответстващи на моето и на членовете на Клуб Амир мислене. Едно от най- характерните неща за сектите, е внушаването на чуството, че само ние сме на „правилния“ път и всяка друга група е заблудена. Повечето лектори цитираха  хадиса за 73-те секти и ни беше втълпено, че всяка друга група в исляма е обречена. И мюсюлманите, които не се съгласяваха с това или не бяха толкова консервативни, за нас представляваха напълно различна група.

Отраснала съм в семейство, което не държеше особено на религията и изпълнението на ибадетите. В клуба за първи път научих за вредата от нововъведенията в религията и необходимостта те да се премахнат. Членовете открито призоваваха (по краен и обиден начин) към премахване на нововъведенията в джамиите. „Утвърждаването на доброто и  заклеймяването на злото“ беше станало толкова крайно, че членовете на клуба присъстваха на събирания на други групи с едничката цел да заклеймят техните „нововъведения“. Характерно за нас беше да слушаме лектори „извън нашия манхадж“, само и само да ги разобличим,  докато говорят. Др. Джамал Бадауи, Хамза Юсуф и Сирадж Уахадж бяха от най-важните ни цели. Даже преминахме през фаза, в която се бяхме посветили на делото да „пречистим“ града ни от Хамза Юсуф и компания.

Една от активистките ни написа  „разобличение“ на един от бюлетините на най-голямата ислямска организация в града, заради няколко допълнителни  реда , които бяха добавили към текбира за Еид. Язвително заклеймяваше „злото”, сторено чрез добавянето на тези редове. Аз се възхищавах на куража и смелостта й. Независимо дали добавянето на такбир към молитвата за Еид е бид‘а или не, но яростното критикуване на организация с огромен принос заради няколко малки грешки в никакъв случай не е „утвърждаване на доброто“. 

Ислямът ни учи, че фитната е по-голям грях от убийството, но ние я причинявахме с  оправданието, че всичко това е в името на исляма.

Мога само да благодаря на Аллах, че въпреки взискателността си към нашите възгледи, организацията ни никога не наложи и не подкрепи насилието, не призова  към проливане на кръв. Клуб Амир не беше с про-халифатска насоченост и не се интересуваше от промяна на държавната политика. Инструктирани бяхме да не подписваме петиции и да не участваме в протести, за да не изглежда че „молим кяфирите“. Учеха ни да седим настрана от политиката, затова се обявявахме против политически ангажираните мюсюлмански организации. Клуб Амир проповядваше хиджра и „промени чрез образование“, а не чрез налагане на халифат или други политически промени. Фокусирахме се върху образоването на „отклонените“ мюсюлмани, които според нас бяха мнозинството, и върху призоваване на немюсюлманите към исляма.

Всичко беше харам - от гласуването, до участието в базари за храна. Противопоставяхме се на местни организациии и джамии, като някои от тях мразехме особено много. Внасяхме фатуи от СА и ги прилагахме сляпо без отчитане на местните културни особености, така че повечето западни нерелигиозни норми биваха обявявани за грешни. Мюсюлманите, които живееха според техните норми,  заклеймявахме като подражаващи на куффар.

Не ни се позволяваше да се сприятеляваме с колеги, съученици и съседи, защото приятелството с немюсюлмани също беше харам. Оформяше се един ясен манталитет на противопоставяне „ние-те“. В подкрепа на това често се цитираше aйетa, който забранява да се вземат немюсюлмани за аулия. Това, което не ни казваха, е че  уали  не се превежда като обикновен приятел, а има значение на духовен/религиозен водач.

Както вече споменах, всичко ни се обрисуваше в черно и бяло. Всяка постъпка беше грешна или правилна - средно положение нямаше. Живеехме в рамка, чиито граници бяха строго определени от избирателно подбрани учени.

През тази фаза се бунтувах срещу родителите си и мюсюлманите от общността, като демонстрирах различно поведение и дори прекъсвах дълготрайни приятелства. Въпреки че бях отлична студентка, прекъснах следването си, защото вярвах, че смесените класове са харам, освен при крайна необходимост, която се анулира от брака на мюсюлманката. Отказах се от отдавнашната си мечта да преследвам кариера в медицината. Досега съжалявам за пропиляната възможност за  квалификация в някоя светска дисиплина.

Опасността от малко знание

Малко знание в религията с увереността, че всичко ти е ясно, е много по-опасно отколкото никакво знание. 

С никакво знание поне знаеш невежеството си, но когато вярваш, че ограничените ти познания, придобити за няколко месеца, са по-автентични и правилни, е сериозен повод за безспокойство.

Ислямът ни учи да се подчиняваме на родителите си, но аз често не ги слушах, защото гледах отвисоко на техните елементарни, според мен, разбирания за исляма, докато вярвах, че моите са много напреднали – бях посетила няколко лекции и смятах, че вече знанията ми са доста напреднали. Така че неподчинението към родителите ми оправдавах като път за печелене на  задоволството на Аллах.

Знание без добри маниери, е като кактусово дърво – въпреки че е растение, то вреди като го докоснеш.

От лекциите научих, че е сунна да се яде с три пръста и в стремежа си да утвърждавам сунната, започнах да ям с три пръста. Не беше лесно, а често ставаше и мазало. Майка ми, която много държи на културата на хранене, ме помоли да не го правя. За мен неподчинението на майка ми беше напълно оправдано, тъй като го правех в желанието си да приложа сунната. Спомням си спречкването, разочарованието на й и моята решимост да се махна от масата с гордост, тъй като  бях предпочела подчинението на Пророка, пред подчинението на майка си.

Коварни са клопките на шейтана, всичко грешно започва да ти изглежда правилно, и всичко правилно – грешно. Ключът към подчинението на Пророка лежи не в самото утвърждаване на сунната, а по-скоро в начина, по който тя се утвърждава, но нас никой не ни учеше на неговите маниери. Освен това, независимо дали яденето с три пръста е сунна или не, подчинението на майка ми е задължително!

Клуб Амир беше нашия живот

За много от нас Клуб Амир беше не просто организация, а най-важното в живота ни. Едно от момичетата, с което заедно преживяхме тази фаза, наскоро каза за онези дни: „Бяхме напълно полудели“. Клубът ни диктуваше как да ядем, да се обличаме, да общуваме с другите, как да се женим и да живеем живота си. Мъже с бради и жени с хиджаби имаха по-висок статут в организацията. Колкото по супер-селяфи-консервативни възгледи имаше човек, толкова повече уважение печелеше.

Отново искам да подчертая, че приликата между Клуб Амир и ИДИЛ се изчерпва със сектантското поведение, праволинейните и ограничените интерпретации, с бавното промиване на млади мозъци. Но иначе Клуб Амир през 90-те и ИДИЛ нямат нищо общо едни с други.

И все пак (и това е важно!), след като лидерите ни бяха обработили достатъчно, ако бяха ни призовали да участваме в насилие в чужбина, може би щях да проявя достатъчно смелост (и глупост), отзовавайки се на призива. Страхувам се, че насред всичките тези мозъчни промивки и религиозен ентусиазъм, не бих била способна да разгранича правилното от грешното. Разбира се това би изисквало и включването на политически наратив, защото както знаем не набожността, а политиката подхранва насилствената радикализация.

В името на справедливостта трябва да се спомене, че не всики членове на Клуб Амир се поддаваха на сектантското мислене. Организацията си спечели лошо име сред широката мюсюлманска общност и много от новите членове биваха предупреждавани да стоят надалеч от лидерското ядро. Процентът на момичетата силно повлияни от Клуб Амир, беше около 2-3 момичета измежду стотици, точно както и само шепа момичета се присъединяват към ИДИЛ, докато огромното мнозинство от тях осъждат тази организация.

Политиката и липсата на женско лидерство

Никой тийнейджър не е тръгнал да се присъединява съзнателно към култ - те се присъединяват към религиозно движение или политическа организация, която откликва на чувството на тревога или изолация, безпокоящи подрастващите. Бях млада и търсеща духовно напътствие – нещо, което би трябвало да се предоставя в страната и в рамките на нашите месджиди. За съжаление типично възпитание от страна на родителите с религия, предавана по традиция, не привлича, нито задоволява младите любознателни умове; а вкарването на политиката в месджидите допълнително отблъсква тийнейджърите от по-широката мюсюлманска общност. Накратко това е, което ме направи лоялна към Клуба Амир.

Поглеждайки назад, едва след като се омъжих и се отдалечих от клуба, със съпруга ми имахме възможност да скъсаме със сектантското мислене. След като чрез подходящи академични източници придобих повече знание за исляма и бях отворена за лекциите на останалите учени, а не само на шепата шейхове от Клуб Амир, намерих пространство да се развивам. С течение на времето научавах все повече, слушайки различни учени, местех се от една общност към друга, пътувах и най-важното, имах достатъчно късмет да намеря учители, които наблягаха на ахляка (маниерите) и изграждането на характера. Вече не се развивах в ограничена среда, нито пък бях 17 годишно момиче.

Искам да наблегна, че не е неправилно или опасно някой да става все по-религиозен и духовно насочен. Но се предполага, че исляма би трябвало да прави човека по-спокоен, а не агресивен. Да бъдем по-добри мюсюлмани – това би трябвало да ни сближи със семействата ни, да увеличи уважението към родителите, да ни направи по-търпеливи към възрастните и по-ангажирани с местната мюсюлманска общност и джамията. Но ако някой в името на исляма започне да прави противно на това, то значи има нещо неправилно в неговото или нейното разбиране по отношение на тази мирна религия…