Религиозното състояние на арабите преди появяването на Исляма

Виждане за възникването на Исляма, част от книгата Ислям на Петър Вълчев, преподавател в Софийската Духовна Семинария "Св. Иоан Рилски Чудотворец" по Догматическо богословие, Апологетика и История

До появяването на Исляма, VII в. сл. Христа, Арабия не е играла почти никаква роля в историческия живот на народите. Ислямът е вдъхнал на нейните обитатели като че ли нов живот. По-късно, след смъртта на основателя на Исляма, Мохамед, арабите стават такава необикновена политическа сила, че се осмелили да предявяват претенции за световно господство. В течение само на едно столетие господството на арабските халифи се разпростряло от бреговете на Инд до Херкулесовите стълбове. За един кратък период от време арабите завоювали Персийската монархия, Сирия, о. Кипър и Родос, Испания и северната част на Африка притеснили Византийската империя, която била принудена да плаща паричен данък и започнали да заплашват европейските държави и т. н.
Този поразителен поврат се е извършил единствено само благодарение на новото религиозно учение, проповядвано от Мохамед. Във всички страни ислямът намерил милиони последователи. Сега изповедниците на исляма наброяват стотици милиони.
Макар в основата на исляма да са залегнали главно чужди вярвания, предимно еврейски и християнски, то за изходна точка за неговото развитие е послужила тази примитивна религия, която са изповядвали арабите в течение на много предшестващи векове.
Тази религия е носила племенен характер, тъй като арабите не са съставлявали нация, а са живели на отделни племена, при които не е съществувало централизирано управление. Тъй като почвата на Арабия в по-голямата си част не е пригодена за земеделие, то повечето от племената водели номадски живот и се отнасяли към земеделския труд с пренебрежение. При това положение всяко племе е имало свой племенен Бог и е практикувало своеобразни обреди. Но тази груба религия е играла не особено важна роля в живота на общата народна маса. Особено това се отнася за Централна Арабия, която е била поселена със скитащи бедуини. Сравнително по-културни били Северната и Южната части на Арабия. Тук на религията се придавало по-голямо значение.
Тъй като религиозните представи на отделните племена били разнообразни, от всички племенни божества в съзнанието на арабите се отделило висшето божество Аллах като творец на целия свят и висш покровител на всички арабски племена, но вследствие на това, че разделените племена не се доразвивали до пълното съзнаване на националното единство и този национален Бог не е бил предмет на най-близко почитание, той оставал твърде отделен от света.
При някои племена, живеещи около Мекка и Медина, наред с Аллах се почитали и неговите три дъщери - Минат, Ал-Лат и Озза. Култът към тези богини се отнася към най-стари времена. Още Херодот споменава за почитането от арабите на богинята Ал-Лат.
Обикновената маса народ е признавала джини или духове, които по нейно вярване обитават в свещени камъни, дървета и идоли - последните били предмет и на религиозно почитание. Този фетишизъм по някакъв начин съжителствал в съзнанието на арабите с чисто антропоморфически представи. По тяхното време, джините, подобно на хората, се размножават, нуждаят се от храна и т.н., макар тялото им да се отличава с по-голяма ефирност и да се състои от огън и въздух.
Паметниците на древноарабската писменост ни дават право да мислим, че култът към джините е стоял в някаква връзка с култа към прадедите. Тъй като арабите приписвали на джините съвсем дейно участие в човешкия живот и във всяко добро и зло виждали тяхно участие, то джините се ползвали с по-голяма почит отколкото самия Аллах. При жертвоприношенията по-добрата част от жертвата била отделяна за джините, а по-лошата за Аллах. Всяко племе е имало собствена висша светиня във формата на камък или идол. Но имало и общи светини за всички арабски племена. Това е така наречената Кааба - храм в Мекка, представляващ четири стени, високи колкото човешки ръст. Храмът се ползва с особена почит, заради свещения "черен камък", по всяка вероятност метеорит, запазен и досега и разбит на няколко къса, които са вградени в източния ъгъл в стената на Каабето. Благодарение на тази светиня и самия град Мекка се е считал от всички за свещен град. Тук се стичали хиляди поклонници от всички арабски племена, от които всяко е имало тук племенен кумир, така че Каабата е представлявала нещо като арабски пантеон. В същото време Мекка се е считала за град на убежището: нито един убиец не е могъл да получи тук отмъщение от страна на родителите на убития. Разбираемо е, че при това положение Мекка е трябвало да играе ролята на обединяващ религиозен център. Отделните племенни култове отстъпвали на заден план. Религиозната мисъл е трябвало все повече и повече да се спира на Аллах като на общо арабско божество.
Но във времето на Мохамед религията изгубила своята ръководна роля в живота на арабите и се превърнала в най-грубо суеверие, което даже се примирявало с човешки жертвоприношения. Мисълта на арабите, която е свързана изключително с практическите изисквания на живота, най-малко се е спирала върху отвлечените въпроси за Аллах и джините. За народната маса не е имало други богове освен свещените камъни. Но вярата в божествената сила и на тези камъни постепенно намалявала. В случай на неудовлетворени молби, към тях се отнасяли като към обикновени предмети. На идеята за Безсмъртието, която е била отчасти присъща на древните араби се е гледало с насмешка. Може би мисълта на арабите най-често да се е спирала на Манайа, на тази неизбежна съдба (орисница), която властно се е разпореждала със съдбата на хората и изпращайки неочаквана смърт, разбивала всичките им мечти. Много често тази Манайа са си я представяли в образ на лично същество. Вероятно тук трябва да търсим основата на този фатализъм, който твърде забележимо се разкрива и в исляма.
Благодарение на това религиозно разложение иудеите и християните са имали свободен достъп в Арабия и не са били преследвани. Религиозното влияние на иудеите върху туземното население не е било дълбоко. Съвсем малки успехи е имало тук и християнството. Неговата мистическа страна съвсем не съответства на практичния и привързан към земното арабин. Затова, ако християнството е имало в Арабия последователи, те в по-голямата си част са го приемали външно, даже в неговите еретически форми - несторианство и монофизитство. Но въпреки това, постоянното общение на арабите с иудеите и християните е трябвало да остави повече или по-малко дълбоки следи във възгледите на туземните жители на Арабия. Наистина в съчиненията на арабските писатели от VI и VII векове доста често се изразява вярата в съществуването на един божествен управител на света и в задгробното въздаяние за всички наши действия.
В Корана понякога се говори за сабейците. Какво собствено се разбира под това име не можем с пълна увереност да кажем. Но разглеждайки отношението на Корана към тях, трябва да мислим, че във всеки случай те не са били сабеи - езичници. В науката се счита, че това са християнски сектанти, живеещи в низините на реките Тигър и Ефрат и говорили арабски езици. Те изповядвали гностически дуализъм, може би сроден с манихейството. Наред със съществуването на иудейството и християнството в Арабия стоят вярванията на така наречените ханифи, които макар и да не се считали за принадлежащи към иудейските и християнски общини, са стояли на гледната точка на чистия монотеизъм. Те решително се противопоставяли срещу езическото идолопоклоничество. Своето религиозно учение те наричали вяра на Авраама, когото те считали за свой родоначалник и основател на Кааба.
Думата "ханиф" първоначално е преминала в арабския език от арамейски, а не е изнамерена от Мохамед. В арамейския и новоеврейския езици тази дума означава същото, каквото "езичник". В устата на евреите и християните тя е била действително хулна дума, но Мохамед я прави почетно название за тези, които не принадлежат нито към иудеите нито към християните, но следват учението и начина на живот подобни на исляма. В употреба към предшествениците и съвременниците на Мохамед тази дума означава, че характеризираните с нея личности в своите възгледи са сходни в общи линии със самия Мохамед. Напълно възможно е към числото на тези ханифи да е принадлежал и самия Мохамед, който предал на техните мъгляви вярвания напълно определени форми и въвел в религиозния живот здрава организация.
Трябва да кажем, че в Централна Арабия почвата за разпространение на исляма е била слабо подготвена. Народната маса, живееща с чисто практическите делнични интереси, не е могла да оцени значението на тези идеи, с които е излязъл Мохамед; смисълът на тези заповеди за постоянна молитва, въздържание, тежък пост, пожертване на имуществото за религиозни цели е бил съвсем непонятен за нея. Самата мисъл за "исляма", т.е. за всецяло "подчинение" на Бога е трябвало да се покаже на арабите като някаква странност; отпускането на греховете, спасението, раят, милостта Божия - всички тези отвлечени блага, които Мохамед е обещавал на своите последователи, не са имали някаква цена в очите на обикновения арабин. Когато веднъж Мохамед обещал на обкръжаващите го да изпроси с молитва опрощаването на техните грехове, ако те извършат някакъв подвиг, то един бедуин казал: "ето, ако би намерил моята загубена камила, то това би било по-важно, отколкото да получа молитвата на нашия приятел за опрощаване на моите грехове". Изглежда арабите почти не са знаели молитвата в обикновения смисъл на тази дума; в Каабето например, те изразявали своето религиозно чувство със свирене и пляскане на ръце. Да приучи Мохамед арабите да се молят, е било възможно с цената на много тежък труд. Интересна е една мюсюлманска легенда:

"По време на възнасянето на Мохамед на седмото небе, Аллах предписал на неговия народ 50 ежедневни молитви; след това Мохамед се отправил към Мойсей и му съобщил това изискване. Когато Мойсей узнал това, той посъветвал Мохамед да се върне и да заяви на Аллах, че арабите не са в състояние да изпълнят това. Мохамед се върнал при Аллах и той намалил числото на изискваните молитви наполовина; но Мойсей, с когото Мохамед отново се посъветвал, не се съгласил и с това ново предписание и подбудил Мохамед отново да отиде при Аллах и да каже, че неговият народ не е в състояние да изпълни и тази трудност. Като се върнал при Аллах, Мохамед успял да измоли изискването за 5 молитви, но Мойсей счел и това за непоносимо за арабите и подбудил Мохамед да продължи пазарлъка. Но Мохамед му отговорил: "сега на мене би ми било съвестно да отида при Аллах".

Също така и нравствените понятия на арабите били в много отношения твърде далече от тези изисквания, които започнал да проповядва ислямът. Законът за възмездието - ето от какво се ръководил езичникът-арабин в своя живот; всички отношения към близкия у него се определяли от правилото: "бъди добър за другарите и лош към враговете; на първите гледай като на почтени, а на вторите като на страшни. Всяка обида, която можеш да причиниш на врага, считай за справедливост пред Бога и Корана; за доброто въздавай добро, за злото - зло,а виновен е този, който е започнал". Който се е отказвал от отмъщение за обида, той като страхливец е покривал с позор цялото свое племе. И така, едно убийство е водило след себе си друго и от поколение на поколение страната е била изпълвана с постоянни кървави разпри. Но два пъти в годината тези разпри се прекратявали; в течение на един месец е господствало всеобщо примирие. Хората, които са били врагове, извършвали съвместно поклонничество към отдалеченото светилище. В това време търговските кервани могли безопасно да тръгнат на път. Била е необходима велика сила на духа от страна на проповедника на новото религиозно учение за да надвие старите традиции и да построи живота на новите принципи. Такъв велик религиозен реформатор се явил за арабите пророкът на исляма - Мохамед.