Ибн Кетир (Кесир)

faithinallah.org

Името му е Хафиз Абдул Фида Исмаил ибн Аби Хафс Шихабуддин Омар ибн Катир ибн Дау ибн Катир – Кутейш – родом от Бусра (Сирия) и израсъл в Дамаск, последовател на Шафи мадхаб.

Ибн Катир е роден 701 г. по хижра в областта Майдал, близо до Бусра, западно от Дамаск. Баща му умира, когато той е само на 4 годинки, след което е взет от брат си в Дамаск – през 706 г. по хижра. Там той учи от видни учени – Ибн Асакир, Ишак ибн Яхя ал-Амуди и великия Ибн Таиймийа, на който става много близък.

Учи и при много други шейхове, които му дават уроци по фикх и хадис. Ибн Катир има голям дял в ислямската наука. Следващите издания са от най-значимите му за Исляма:

1. Тафсир Коран 
2. Ал-Бидайа уа-н-Нихаийа: история на мюсюлманите от Адам до времето на Ибн Катир
3. Ал-Такмил: книга за учението на Асмаул Рижал (биографии на предавачите на хадиси)
4. Джами’ул Масанид: книга, в която са събрани хадиси от десетте най-големи книги по хадиси
5. Категория на учените от Шафи мадхаб: списък на учените, които следват имама
6. Подбрано от традициите на Танбиит (Шафи юриспруденция)
7. Коментари на ал-Бухари (незавършени)
8. Книга по право (незавършена)
9. Муснад на двамата шейхове (Абу Бакр и Умар)
10. Биография на Пророка с.а.с.
11. Посланието на джихада

Автора на Манхал казва, че Ибн Катир е починал в четвъртък, 26 Шаабан, през 774 г.х.

Аллах да се смили над него!

Велик мюсюлмански герой - Салахуддийн ал-Айууби (Саладин)

Източник islamweb.net/
Превод и редакция Милена Борисова - Иршад

Пълното арабско име на Салахуддийн, е Салаах ад-Дийн Йусуф бин Айууб, наричан още ал-Малик Ан-Насир Салаах ад-Дийн Йусуф I.

Роден е през 1137/38 г. в Тикрит, Месопотамия и умира на 4-март 1193 в Дамаск. Става Мюсюлмански султан на Египет, Сирия, Йемен и Палестина, основател на династията на Айубите, един от най-популярните Мюсюлмански герои. По време на войните срещу Християнските кръстоносци, той постига крайния успех при превземането на Йерусалим (2-ри октомври 1187), слагайки край на 88 годишната окупация от Франките. Великата Християнска контраатака на Третия Кръстоносен поход, била поставена в шах от военния гений на Салахуддийн.

Салахуддийн е роден във видно Кюрдско семейство. В нощта на раждането му баща му, Нажм ад-Дийн Айууб, събира семейството и се премества в Алепо, където постъпва на служба при 'Аймаад ад-Дийн Занки бин Ал-Сункур, велик управител в Северна Сирия. Порастнал в Балбек и Дамаск, Салахуддийн очевидно бил обикновен младеж, с отличен вкус към религиозните науки за военна подготовка.

Официалната му кариера започва когато се присъединява към състава на своя чичо – Асад ад-Дийн Ширкух, важен военен командир. По време на три военни експедиции в Египет, водени от Ширкух за предотвратяване падането под Латинско-Християнско владение, тристранната борба се оформила между Амалрик I, латинския владетел на Йерусалим; Шауар – могъщият държавен министър на Египетския Фатимидски халифат; и Ширкух. След смъртта на Шикрух и убийството на Шауар, Салахуддийн е назначен за командир на Сирийската войска в Египет и за държавен министър на Фатимидския халифат, това е през 1169г, когато е на 31 години. Неговото сравнително бързо изкачване на власт може да бъде отдадено на заслужените му таланти. Като държавен министър на Египет, той получава титлата Владетел (Малик), независимо че като цяло е познат като Султан.

Позицията на Салахуддийн допълнително се засилва когато, през 1171 г, той унищожава слабия и непопулярен Шиитски Халифат на Фатимидите, обявявайки завръщането на Суннитския Ислям в Египет и става единствен владетел на страната. Въпреки това, за известно време, теоретично той остава владетел за Нуруддийн – приятелството приключва със смъртта на Амира през 1174г. 

Скоро след това Салахуддийн пристига в Сирия с малка, но строго дисциплинирана армия, за да заяви правото си на регентство от името на младия син на някогашния си лидер.

Не след дълго обаче изоставя тези си претенции и от 1174 до 1186 г. ревностно предледва целта за обединяване под един еталон всички мюсюлмански територии на Сирия, Северна Месопотамия, Палестина и Египет.  Това бива осъществявано чрез умела дипломация и когато е необходимо - незабавно и непоколебимо използване на военна сила. Постепенно нараства и репутацията му на щедър и добродетелен, но строг владетел, лишен от илюзии, разточителство и жестокост. За разлика от горчивите раздори и изострено съперничество, които препятстват Мюсюлманите при тяхната съпротива срещу кръстоносците, последователността на Салахуддийн при постигане на целите ги кара да се превъоръжат физически и духовно.

Всяко действие на Салахуддийн е подхранвано от непоколебима вяра в идеята за Джихад срещу Християнските кръстоносци. То е и част от неговата политика за насърчаване и увеличаване на Мюсюлманските религиозни обичаи. Той закриля учените и проповедниците, основава колежи и джамии, възлага написването на назидателни произведения, особено за Джихад. Чрез нравствено възраждане, което е истинска част от неговия собствен начин на живот, той опитва да го възпроизведе при другите, със същия плам и ентусиазъм, които са били толкова ценни при първите поколения мюсюлмани, когато преди 5 века, те завзели половината от познатия свят.

Салахуддийн успява да върне военния баланс в своя полза чрез обединяване и дисциплиниране на огромен брой непокорни сили, вместо използване на нови или подобрени военни техники. Най-сетне през 1187, той успява да хвърли цялата си сила срещу равностойната армия на Латинските кръстоносци. На 4-ти Юли 1187 г., с позволението на Аллах, използвайки своето отлично бойно чувство и липсата на такова  у врага, Салахуддийн хваща в капан и унищожава в един удар, изтощената и жадна армия при Хатин, близо до Тибериас в северна Палестина

Хитин, Северна Палестина (lostislamichistory.com)

маракат Хатин (мястото на битката)

www.moslemonline.net

кладенецът в Хатин, рещаващ за победата  - съществува и до ден днешен с прекрасна вода - чиста и вкусна

Големи са били загубите в редиците на кръстоносците по време на тази битка, в която Мюсюлманите са действали с такъв размах, че са можели да завземата цялото Царство на Йерусалим. Акра, Аскало (Ашкелон), Яфа, Торон, Бейрут, Сидон, Назарет, Цезареа, Набулус - падат в рамките на 3 месеца. Но най-великото военно постижение на Салахуддийн идва през октомври - 2-ри, 1187 г, когато Йерусалим, свещен за Мюсюлманите и Християните, се предава на армията на Салахуддийн след цели 88 години окупация от Франките.  В рязък контраст със завладяването на града от Християните, когето кръвта се е леела по улиците след варварското клане на жителите му, Мюсюлманското завладяване било белязано от изключително цивилизивано и учтиво поведение на Салахуддийн и войските му. 

Внезапния му успех, когато през 1189 г. вижда как кръстоносците остават да владеят само 3 града, била помрачена от невъзможността му да превземе Тир - почти непревземаема крайморска крепост, в която се стекли победените от последните боеве Християни. Това е трябвало да бъде отправната точка на контраатаката на Латините. Отвоюването от Салахуддийн на Йерусалим огорчава Запада, където веднага се призовава за нов трети кръстоносен поход. Величината на усилията на Християните и трайния отпечатък, който оставил у съврененниците си, дали му името Саладин, като техен доблестен и рицарски враг, добавайки много блясък по такъв начин, че военните му победи, сами по себе си, не могат да ни дадат пълна представа за него.

Кръстоносците били вече изтощени и въпреки очевидния военен гений на Ричард I Лъвското сърце, не постигнали почти нищо. И тук е великото, но често непризнато, постижение на Салахуддийн. С уморени и неохотни феодални новобранци, съгласни се да се бият само в определно време всяка година, неговата решителност ще му позволи да се бори до равенство с най-големите Християнски защитници. Кръстоносците запазват една твърде несигурна опора на брега на Леванта и когато Ричард напуска Близкия Изток през октомври 1192 г, битката приключва. Салахуддийн се оттегля в столицата си Дамаск.

Скоро дългите сезонни кампании и безконечните часове на седлото, го разболяват и той умира. Докато роднините му се натискат за парче от империята, приятелите му разбират, че най-щедрия и могъщ управител на Мюсюлманската империя, не е оставил пари дори за собственото си погребение. Семейството на Салахуддийн продължава да управлява Египет и съседните страни като династията на Айуубите, която е отстъпила управлението на Мамелюците през 1250г.

Частта за ОМАР ИБН АЛ-ХАТАБ от книгата на Майкъл Харт "100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството"

52. ОМАР ИБН АЛ-ХАТАБ 

image source

ок. 586 — 644

Омар ибн ал-Хатаб е вторият и вероятно най-великият мюсюлмански халиф. По-млад съвременник на Мохамед, както Пророка той е роден в Мека. Точната година на раждането му не е известна, но по всяка вероятност е около 586 г.

Отначало Омар е един от най-върлите противници на Мохамед и неговата нова религия. Но някак неочаквано приема исляма и след това става един от най-ревностните му последователи. (Поразително е сходството със Свети Павел, който по същия начин приема християнството.) Омар е един от най-приближените съветници на пророка Мохамед и остава такъв до края на живота му.

В 632 г. Мохамед умира, без да е определил свой приемник. Омар бърза да подкрепи кандидатурата на Абу Бакр, близък помощник на тъст на Пророка. Така се избягва борбата за власт и става възможно Абу Бакр да бъде всепризнат като първия халиф, т.е. като „наследник“ на Мохамед. Абу Бакр е достоен вожд, но умира само след две години, но изрично определя за свой приемник Омар (който също е тъст на Пророка) и така отново е избегната борбата за власт. Омар става халиф в 634 г. и е на власт до 644 г., когато в Медина го убива един персийски роб. На смъртния си одър Омар определя шестчленна комисия, която да избере негов приемник и така още веднъж се избягва въоръжената борба за власт. Комисията се спира на Отман, третия халиф, който господства от 644 до 656 г.

През десетте години на Омаровото халифство арабите извършват най-важните си завоевания. Малко след като той поема властта, арабски войски нахлуват в Сирия и Палестина, които по онова време са част от Византийската империя. В битката за Ярмук (636) арабите удържат съкрушителна победа над византийците. Същата година пада Дамаск, а две години по-късно се предава Ерусалим. Към 641 г. арабите вече са завладели цяла Палестина и Сирия и напредват към днешна Турция. В 639 г. навлизат в Египет, тогава също под византийско господство. След три години го покоряват.

Арабските нападения над Ирак, по онова време част от персийската империя на Сасанидите, започват още преди Омар да поеме властта. По време на неговото водачество арабите постигат важна победа в битката за Кадисия (637). В 641 г. цял Ирак е в арабски ръце. Но това не е всичко: арабските войски навлизат в самата Персия и в битката за Нехавенд (642) печелят решителна победа над последния император на Сасанидите. Когато в 644 г. Омар умира, по-голямата част от Западен Иран вече е прегазена. След смъртта му арабите не губят инерция. На изток скоро завършват покоряването на Персия, а на запад продължават натиска си над Северна Африка.

Обхватът на Омаровите завоевания е толкова значителен, колкото тяхната трайност. Иран, въпреки че населението му приема исляма, в крайна сметка възвръща независимостта си от арабското господство. Но Сирия, Ирак и Египет не успяват да го направят. Тези страни са напълно арабизирани и остават такива и до днес.

Омар, разбира се, е трябвало да намери съответна политика, за да управлява голямата империя, завоювана от войските му. Той решава, че арабите трябва да станат привилегирована военна каста в покорените райони и да живеят в гарнизонни градове, отделени от местното население. Покорените народи са длъжни да отдават почит на мюсюлманските завоеватели (главно араби), но иначе са оставени на спокойствие. По-конкретно, няма да бъдат насилвани да приемат исляма. (От това следва, че арабските военни успехи са по-скоро националистическа завоевателна война, а не свещена, при все че не й липсва и религиозен елемент.)

Постиженията на Омар са наистина внушителни. След Мохамед той има главния принос за разширяване на ислямското влияние. Без неговите бързи завоевания е съмнително дали ислямът щеше да бъде толкова широко разпространен, колкото е днес. Освен това по-голямата част от покорените по Омарово време територии остават завинаги арабски. Очевидно е, разбира се, че Мохамед, основният двигател, трябва да получи главната заслуга за всички тези събития. Но би било сериозна грешка да се пренебрегва приносът на Омар. Завоеванията му не са автоматична последица от вдъхновителската роля на Мохамед. Сигурно щеше да се стигне до известно разширяване на арабските владения, но не и до огромните военни успехи, постигнати под неговото ръководство.

Може да предизвика известна изненада това, че Омар — фактически неизвестен на Запада — е класиран тук по-високо от прочути личности като Карл Велики и Юлий Цезар. Но арабските завоевания, постигнати под ръководството на Омар, и по размери, и по дълготрайност са значително по-важни от завоеванията било на Цезар, било на Карл Велики.

Авторско право

• © 1978 Майкъл Харт
• © 1995 Тодор Вълчев, превод от английски

Кой е бил Имам Газали?

   

Ще ме осветлите ли по въпроса за ал-Газали – кой е бил той? -> Отговора на въпроса е от знаещия именит учен, наш съвременник, Шейх Мухаммад Салих ал-Мунаджжид, публикуван в неговия сайт, банка за фатуи IslamQA

Слава на Аллах!

Ал-Газали е Мухаммад ибн Мухаммад ибн Мухаммад ибн Ахмад ал-Тууси, познат като ал-Газали, роден в Туус през 450 хиджри. Баща му обработвал вълна и я продавал в магазина си в Туус.  

Живота на ал-Газали е преминал през много етапи и по тази причина трябва по-дълга дискусия:


- Той се отдал на философията, после я изоставил и захвърлил. 


- След това се отдал на това, което се нарича ‘илм ал-калаам (Ислямска философия) и придобил много ясни схващания за основните й принципи, а после отхвърлил това, което е станало ясно за него като фалшиво и пълно с противоречия. 


- Съсредоточил върху ‘илм ал-калаам по времето, когато отричал философията и по време, когато му е дадена титлата Худжжат ал-Ислам. После отхвърлил ‘илм ал-калаам и тръгнал в друга посока. 


- Последвал пътя на Баатинийа (езотеризъм), изучил науката, но след това я отхвърлил и показал фалшивостта на науката на Баатинийа, показвайки начините, по които те променят текстовете и правилата. След това поел по пътя на Суфизма.

И това били четирите етапа, през които преминал ал-Газали.

Шейх Абу ‘Умар ибн ал-Салаах (Аллах да се смили над него), го описва много добре с думите: 
„Много е казано за Абу Хамид и много неща са предадени за него. Колкото до тези книги – има предвид книги на ал-Газали, противоречащи на истината – не трябва да им се отдава внимание. Колкото до човека, ние трябва да запазим мълчание за него и да оставим случая му на Аллах.” 

Виж Abu Hamid al-Ghazzaaali wa’l-Tasawwuf от ‘Aбд ал-Рахмаан Димашкийа.

Няма честен и здравомислещ човек, който да отрече рядкото ниво на интелигентност, находчивост и талант, които притежавал Абу Хамид ал-Газали. 


За него ал-Захаби е казал: „Ал-Газали, имам и шейх, велик учен, Худжжат ал-Ислам, чудо на времето си, Зайн ал-Дийм Абу Хамид Мухаммад ибн Мухаммад ибн Мухаммад ибн Ахмад ал-Tууси ал-Шафа’и ал-Газали, автор на много книги... Учил фъкх в родния си град, после заминал в Нишарпур, заедно с група ученици. Останал с Имам ал-Харамайн и добил за кратко време дълбоки познания по фъкх. Достигнал много добро ниво на познание във ‘илм ал-калаам и разискванията, докато не станал и най-добрия сред дебатиращите…” (Siyar A’laam al-Nubala’, част 9, стр. 323) 

И въпреки, че Абу Хамид ал-Газали имал много високо ниво на знание във фъкх, суфизъм, ‘илм ал-калаам, усул ал-фъкх и др., като самия той бил аскет и предан поклоник с добри намерения и обширни познания в Ислямски науки, все още имал наклонности към философията. Неговата философия била под формата на Суфизъм и проявявала чисто ислямски идеи. И оттук дори и много близкия му приятел Абу Бакр ибн ал-‘Араби отхвърля идеите му: 
"Нашия  шейх Абу Хамид затъна дълбоко във философията и ще му е много трудно да излезе оттам. Има предадени негови мнения, които звучат по начина на Баатини и това може да се докаже, като се видят книгите на  ал-Газали." 

Виж Majmoo’ al-Fataawa, част 4, стр. 66. 

Въпреки че ал-Газали бил много напред в нивото на знание, което притежава, имал много малко познание по хадиси и науката за тях – дори не правел разлика между силни и слаби хадиси. 
Шейх ал-Ислам Ибн Тайимийа (Аллах да се смили над него), е казал: 
„Ако предположим, че някой предава нещо за гледната точка на салаф, но разказа му е много далеч от истината за същността им, като има и много малко познания за гледната им точка, както Абу’л-Ма’али, Абу Хамид ал-Газали, Ибн ал-Хатиб и пр, които нямат достатъчно знание, за да класифицират хадиси, като добрите учени хадисолози, дори не говоря като видни учени в областта. Така че никой от тези хора няма знание за ал-Бухари и Муслим за техните хадиси, освен това, което са чули, подобно на обикновените мюсюлмани,  които не могат да различат сахих и мутауатир хадиси, както и измислени и фалшиви хадиси. Книгите им са свидетелство, защото съдържат някои странни неща, а повечето от тези учени на ‘илм ал-калаам и Суфизма, са се отдалечили от пътя, който салаф позволяват... Известни са много подобни истории. Този Абу Хамид ал-Газали, независимо от брилянтността, отдадеността пред Аллах, знанието за калаам и философията, аскетизма и духовните практики, суфизма му, е изпаднал в състояние на объркване и смут, прибягнал е до тези, които твърдят, че могат да стигат до същността на нещата чрез сънища и духовни техники. 
Majmoo’ al-Fataawa, част 4, стр. 71 

Също така е казал: И оттук, въпреки че Абу Хамид отрича философите и ги класифицира като кяфири, отдава дълбока почит на Пророчеството [като противоположност на философията] и пр., независимо от това, което е казал, че е добро и лошо, въпреки голямата полза в част от съчиненията му, някои негови писания съдържат философски материали и въпроси, в които той следва опорочени философски принципи, целящи да опровергаят Пророчеството и здравия разум. Оттам и групата учени от Хорасан, Ирак и Магреб го критикуват, като например неговия приятел Абу Исхак ал-Маргинаани, Абу’л-Уафа’ ибн ‘Акил, ал-Кушайри, ал-Тартуши, Ибн Рушд, ал-Маазири и група от по-ранните учени. Споменато е дори от Шейх Абу ‘Амр ибн ал-Салаах в книгата Tabaqaat Ashaab al-Shaafa’i, подкрепена от Шейх Абу Закарийа ал-Науауи, който казва: 
„Частта за обяснение на някои важни неща, които Имам ал-Газали отрича в книгата си, но не са приемливи за учените от неговия мезхеб, както и други (учени), например негово странно становище, изречено в Muqaddimat al-Mantiq в началото на ал-Мустасфа: „Това е въведение към цялото знание и който не го научи, знанието му няма да бъде истинско.” 

Шейх Абу ‘Амр е казал: „Чух Шейх ал-‘Имаад ибн Юнус да предава от Юсуф ал-Димашки, учителя на ал-Низамиййа в Багдад, един от най-известните декани на училището, че обикновено казвал „Абу Бакр и ‘Умар и еди-кой си и еди-кой си”, т.е. имал предвид, че тези известни водачи имали голяма вяра и сигурност, незвисимо, че не са знаели за тази Мукаддима и нейните идеи”. (al-‘Aqeedah al-Isfahaaniyyah, част 1, стр. 169). 

Ал-Захаби предава в книгата си Siyar A’laam al-Nubala’, че Мухаммад ибн ал-Уалид ал-Тартуши, е споменал в писмото си до Ибн Музафар: „Колкото до споменатото от вас за Абу Хамид, аз го видях и говорих с него и мисля, че е човек с огромни познания, интелигентен и талантлив, учил през целия си живот, отдал почти цялото си време на учението. Но се е отделил от пътя на учените и влязъл в тълпата от служещи, изоставил знанието и неговите хората, станал Суфи и с вдъхновение тръгнал по пътя на суфизма, следвайки желанията на сърцето си и нашепванията на шейтана. После смесил това с гледните точки на философите и символиката на ал-Халладж и започнал да критикува фукаха и учените на ‘илм ал-калаам. Като цяло излязъл от религията. Когато писал ал-Ихийа’ (т.е. Ихийа’ ‘Улум ал-Дийн), започнал да говори за вдъхновението и символичните думи на Суфиите, въпреки че не бил достатъчно компетентен и нямал дълбоко знание по материятa. Затова и не успял, а книгата му е изпълнена с измислени предания.

Аз (ал-Захаби) казвам: 
Колкото до ал-Ихийа, тя съдържа много измислени ахадиси, както и много добри. Бих искал да не съдържа етикети, ритуали и аскетизъм, които са в съответствие с пътя на философите и заблудените Суфии. Молим Аллах за полезно знание. Знаете ли какво е полезно знание? Това е, с което Аллах е низпослал Корана, обяснено от Пророка (салАллаху алайхи уа саллам) с думи и дела, вид знание, незабранено за придобиване. Пророкът (салАллаху алайхи уа саллам) е казал: “Който се отвърне от моята Сунна, не принадлежи към нас.” Така че, братко мой, ти трябва да размишляваш върху думите на Аллах и да изучаваш ал-Сахихан, Сунан ал-Ниса’и, Рийад ал-Науауи и ал-Азкар на ал-Науауи, така ще постигнеш целта си и ще преуспееш. 

Пазете се от мненията на философите, от различните духовни упражнения, глада на монасите, от безсмислените думи на прекаралите дълго време в техните манастири. Всичко с добро качество може да бъде намерено, ако следвате чистия път на ханифите. И търсете помощ от Аллах. О Аллах, напътвай ни по Правия път!

Ал-Маазири възхвалява Абу Хамид по отношение на фъкх и казва, че той имал по-големи познания по фъкх, отколкото за усул ал-фъкх (основи на правото). Що се отнася до ‘илм ал-калаам, който е усул ал-дийн, писал е книги в тази област, но не е имал дълбоки познания. Разбрах, че му липсва опит в тази област, защото е изучавал разни области от философията преди да  учи усул ал-фикх, по този начин философията го потиква да критикува идеи и да атакува факти, защото философията върви напред успоредно с мисълта на човек, без никакви шари’ насоки.

Аз бях казал, че Абу Хаййан е написал огромна книга за тези Суфистки идеи и ал-Ихийа съдържа много необосновани идеи...после той е казал: В ал-Ихийа има идеи, които нямат база, като например да започваме да си режем ноктите от показалеца, защото е най-старши от пръстите – това е пръста, използуван при тасбих; после преминаваме към средния пръст, защото е отдясно на показалеца и завършваме с палеца на дясната ръка. Дава и хадис, свързан с това.

Аз (ал-Захаби) казвам: 
Това е измислен хадис. Абу’л-Фарадж ал-Джаузи е казал: Абу Хамид написал ал-Ихийа и я запълнил с измислени хадиси, за които той не знае, че са измислени. Говори за вдъхновение и се отклонява от рамките на фъкх. Казва, че звездите, луната и слънцето, които Ибрахим видял, са граници светлина, които пазят човека от Аллах, а не добре познати неща. Това приличат на думите на Баатиниййа.

(Siyar A’laam al-Nubala’, част 19, стр. 340). 

В края на живота си ал-Газали, Аллах да се смили над него, се завръща към вярата на Ахл ал-Сунна уа’л-Джама’а. Фокусира се върху Корана и Сунната, отхвърля ‘илм ал-калаам и свързаните с него неща. Съветва уммата да се завърне към Книгата на Аллах и към Сунната на Неговия Пратеник (салАллаху алайхи уа саллам), да живее в съответствие с тях, какъвто е бил пътя на ас-Сахаба, Аллах да се смили над всички тях и онези, които следват техния път до Съдния ден. Шейх ал-Ислям, Аллах да се смили над него, е казал: Тогава той се връща към пътя на учените по хадис и пише Илжаам ал-‘Аууаам’ан Илм ал-Калаам (Iljaam al-‘Awwaam ‘an ‘Ilm al-Kalaam).

(Majmoo Fataawa, част 4, стр. 72) 

Само поглеd върху Iljaam al-‘Awwaam ‘an ‘ilm al-kalaam ще потвърди голямата промява в много неща:

1 – В тази книга той поддържа вярата на салаф и набляга върху това, че пътя на салаф е истинния и който върви срещу тях, е или човек, който следва нововъведения или сам е новатор (в религията).

2 – Категорично отхвърля та’уиил (интерпретации на атрибутите на Аллах по начин, който променя тяхното основно значение).

3 – Твърдо осъжда учените на ‘илм ал-калаам и описва всички техни принципи и стандарти като „укорително нововъведения”, навредили на много хора, предизвикали неприятности на мюсюлманите. Той казва: „Вредата, причинена на много хора е нещо, което съм видял, чул и изпитал. Злината, която е резултат ‘илм ал-калаам е налице, защото това учение, въпреки забраната от ас-Сахаба, е широко разпространено.  Също виждаме ясно, че Пратеника на Аллах (салАллаху алайхи уа саллам) и ас-Сахаба не са следвали пътя на учените от ‘илм ал-калаам, когато представяли някакви анализи или аргументи. Това е било така не защото не са могли, а защото ako  е имало нещо добро, те са го извършвали по този начин, щели са да проучат въпроса, дори и да е бил труден...”

Също така е казал: „Ас-Сахаба, Аллах да е доволен от всички тях, е трябвало да доказват пророчеството на Мухаммад (салАллаху алайхи уа саллам) на Юдеи и Християни, но не са добавили нищо към Корана, не са прибягнали към някакви спорове или философски принципи. Това е било така, защото са знаели, че могат да предизвикат нещастие и обърквания. Който не е убеден в доказателствата на Корана, няма да се убеди от нищо друго, защото няма доказателство след доказаното от Аллах.”

 Вижте Abu Hamid al-Ghazzaaali wa’l-Tasawwuf.

Това са няколко коментара на надеждни учени, направени за ал-Газали, Аллах да се смили над него. Може би това е достатъчно за тези, които искат да бъдат напътени.

А Аллах е Онзи, който ни води по Правия път.  

Islam Q&A - 13473

Sheikh Muhammed Salih Al-Munajjid

Abu Baqr, The Truthful

The First

 

‘If I had taken anyone as my closest friend I would have taken Abu Bakr, but he is my brother and companion.’  These are the words of Prophet Muhammad, may God shower him with praises, and Abu Bakr was his closest earthly companion.  Abu Bakr was known asAs Siddeeq (the truthful).  The Arabic word Siddeeq implies more than lack of deceit; it indicates a person in a constant state of truthfulness.  One who recognises the truth and adheres to it.  The word Siddeeq implies truthfulness to one’s self, those around us and most importantly to God.  Abu Bakr was such a man.

Prophet Muhammad showed his great love and respect for Abu Bakr by associating him with the concept of the “closest friend”.  In Arabic, the word used is khaleel and it denotes more than friendship,   rather a heartfelt closeness with an unbreakable connection.  Prophet Abraham was known as the khaleel of God, and Prophet Muhammad himself reserved this word for his relationship with God, but his connection with Abu Bakr involved a special rapport.

Background

The sayings of Prophet Muhammad and the history of Islam tell us that Abu Bakr was born a little over two years after Prophet Muhammad, and that both were born into the tribe of Quraish, although into different clans.  Abu Bakr was born into a reasonably well off family and established himself as a successful trader and merchant.  He was a likeable, approachable man who had a large social network.

Abu Bakr loved to talk and communicate with all those around him and was an expert in Arab genealogy.  He knew the names and locations of all the Arab tribes and understood their good and bad qualities.  It was this knowledge that allowed him to mix easily with many diverse people and command a great deal of influence in Meccan society.

When Prophet Muhammad married his first wife Khadijah, he and Abu Bakr became neighbours and found that they shared many of the same characteristics.  Both men were traders, and both conducted their affairs with honesty and integrity.

 Both Prophet Muhammad and Abu Bakr avoided the vice and corruption that abounded in pre-Islamic Arabia and both avoided idolatry.  They recognised each other as kindred spirits and struck up a lifelong friendship.

The First

Abu Bakr As Siddeeq was the first person to heed Prophet Muhammad’s message and enter into Islam.  When he heard Prophet Mohammad say that there was nothing worthy of worship but God and that he (Muhammad) was the messenger of God, Abu Bakr accepted Islam without any reservations.  For everybody else who comes to Islam or rekindles lost faith, there is an obstacle, a moment of hesitation, but not for Abu Bakr.  The sweetness of faith entered his heart and the one known as the truthful, recognised the truth.

In the early days when the message was first revealed, Prophet Muhammad called the people around him to Islam in secret.  Prophet Muhammad knew that his message would shock and dismay the Meccans who were deeply entrenched in ignorance.  He wanted to build a band of followers who would slowly deliver the message, spreading out in ever-increasing circles.  When there were 38 Muslims, Abu Bakr went to his beloved friend Prophet Muhammad and said he wanted to proclaim the message in public.

Prophet Muhammad refused, thinking the numbers to small to risk exposure.  Abu Bakr insisted and kept mentioning this to his companion.  When Prophet Muhammad was ordered by God to make his message public, he and Abu Bakr made their way to the Kaaba (the house of God in the centre of Mecca).  Abu Bakr stood up and proclaimed in a loud voice, “There is none worthy of worship but God, and Muhammad is his slave and messenger”.  Abu Bakr was the first public speaker for Islam.

When Prophet Muhammad died the Muslims were devastated, some even refused to accept the truth.  Their hearts were broken.  Although overwhelmed by grief, Abu Bakr addressed the people, he praised and glorified God and  said,  “Whoever worshipped Muhammad, then Muhammad is dead, but whoever worshipped God, then God is Ever-living  and shall never die.”  He then recited verses from Quran.  

“(O Muhammad) Verily you will die, and they also will die.” (Quran 39:30)

“Muhammad is no more than a Messenger, and indeed (many) Messengers have passed away before him.  If he dies or is killed, will you then turn back on your heels (as disbelievers)?  And he who turns back on his heels, not the least harm will he do to God, and God will give reward to those who are grateful.  (Quran 3:144)

During this great crisis, the devastated Muslims chose Abu Bakr as their leader.  He was the first Caliph (leader of the Muslims).

Prophet Muhammad’s nephew, Ali ibn Abu Talib, praised Abu Bakr as the first person to enter Islam and the first to perform any good deeds.  In Islam, competing with one another to do good deeds is not only acceptable but also encouraged.  Prophet Muhammad exhorted his followers to behave easily in the affairs of this world, but to race with one another towards everlasting life in Paradise.  Muslim historian,  At Tabarani, quotes righteous companion Ibn Abbas as saying,  “Abu Bakr.....excelled all the  companions  of Prophet Muhammad in piety and righteousness, renunciation of worldly goods and reliance upon God.”  From the sayings of Prophet Muhammad we learn that Abu Bakr will be the first person to enter Paradise after the Prophets of God. Abu Bakr – the first!

 

We are two and God is our Third

 

Prophet Muhammad, may God shower him with praises, and his close companion Abu Bakr were less then three years apart in age.  Both were born into the same Arab tribe, Quraish, but were from different clans.  Most of Prophet Muhammad’s early life was spent in relative poverty while Abu Bakr came from a reasonably well off family.  Both men lived and behaved in a quiet and dignified manner and both men had shunned idolatry all of their lives.  When Prophet Muhammad received his mission to spread the message of Islam the first man he turned to was his friend Abu Bakr.  Without a moments hesitation Abu Bakr accepted Islam and began a journey of dedication and love that was to last the rest of his life.

Abu Bakr loved his friend dearly and was ready and able to accept the truth of Islam easily.  When he heard the message that God was One, he was ready to accept what he already new to be true.  His daughter Aisha narrated that in all of his life, Abu Bakr never prostrated to an idol.  Abu Bakr himself relates that when he was a child, his father took him to the place of idols and left him there amongst the statues.  The young boy looked at the inanimate objects surrounding him and asked them of what benefit they could be to him.  When the idols were unable to respond Abu Bakr decided that he would not worship something that could not hear or see.  He innately understood that statues and idols were not worthy of worship.

Abu Bakr’s love for the One True God and his support for his friend Muhammad meant that in the early days of Islam, he was often persecuted and mercilessly beaten.  The majority of Meccans hated to hear Muhammad’s message of reform and reckoning.  They were the guardians of idolatry and a great deal of revenue was made from the pilgrims visiting one or more of the idols worshipped in and around Mecca.  If Muhammad succeeded in uniting the people in the worship of One God and if their ways of corruption were eradicated, their lives would be irreversibly changed.

The Migration

The shocking treatment, torture and brutality directed against the Muslims meant that Prophet Muhammad sent many of them away for their own protection.  The second of two migrations was to the nearby city of Yathrib, later to be named Madina.  Although often called a flight, it was in reality a carefully planned migration.  Two tribes from Yathrib had negotiated a treaty with Prophet Muhammad and offered him their allegiance and protection but at this stage, Prophet Muhammad had not been given permission by God to leave Mecca.  He did however send his followers to Yathrib in groups small enough not to attract the attention of the Meccans.

One day in the heat of the noonday sun, Prophet Muhammad visited the home of his friend Abu Bakr.  The streets of Mecca were deserted and Abu Bakr knew this visit of great importance, this time of day was reserved for rest.  Prophet Muhammad asked Abu Bakr to “empty your house”, meaning that he had something important and private to discuss.  Abu Bakr replied, “This is your family.”  Prophet Muhammad went inside and revealed to his friend that God had given him permission to leave Mecca.  Aisha narrates that her father wept when he heard that he was to be Prophet Muhammad’s companion on the journey.

Abu Bakr wept not from fear, although the journey would be fraught with danger, but from sheer joy.  This was an opportunity for him to spend more than ten days travelling alone with his dearest companion.  It was an opportunity to spend many days and nights drinking from the fountain of Prophethood.  Abu Bakr announced that he had camels prepared and ready to go, for he too had been waiting for his companion Muhammad to be given the permission to leave.  That night the two friends left through the back door and walked into the black desert landscape.

The Search

When the Meccans realised that Prophet Muhammad had escaped Mecca, thereby eluding their plans to kill him, they were furious.  Search parties immediately began to scour the surrounding areas.  Although they suspected that prophet Muhammad was heading for Yathrib, they sent scouts in every direction.  Abu Bakr and Prophet Muhammad spent three days hiding in a cave south of Mecca.

At one stage, a search party came so close to the entrance of their cave Abu Bakr could see their shoes above him.  He was filled with fear and trepidation, not for himself, for he was a courageous man, but for his beloved friend.  Abu Bakr whispered, “Messenger of God, if they look down towards their feet they will see us!” Prophet Muhammad replied, “Abu Bakr, what do you think of two people with whom God is the third?”  God revealed the following verse of Quran in response to this poignant moment.

“If you help him (Muhammad) not (it does not matter), for God did indeed help him when the disbelievers drove him out, the second of two, when they were in the cave, and he (Prophet Muhammad ) said to his companion (Abu Bakr),"Be not sad (or afraid), surely God is with us.”  Then God sent down His Sak�nah (calmness, tranquillity, peace, etc.) upon him, and strengthened him with forces that you saw not, and made the word of those who disbelieved the lowermost, while it was the Word of God that became the uppermost, and God is All-Mighty, All-Wise.” (Quran 9:40)

The angry and frantic Meccans stood outside the cave but did not enter.  A spider had spun a delicate web across the entrance to the cave making it appear that no one had entered the cave in a very long time.  Abu Bakr understood from his beloved friend’s words that the power of God is often found manifest in the least expected places.  A tiny, fragile spider spinning a web of concealment was mightier than an army.  Abu Bakr, the first man to enter Islam became one of two.  Two friends united on a mission, bound by their love for each other and for the fledgling Muslim nation, strengthened by their love of the One True God.

The Protector

Abu Bakr was a man of shrewd judgment.  He was able to discern the truth when others were muddled by the complexities of a situation.  Thus, he found it very easy to see the truth in Islam but realised that the words of Muhammad would cause a rift in Meccan society.  The leaders of Mecca would not tolerate anything that put their economic situation or lifestyles in jeopardy.  Abu Bakr knew that difficult times lay ahead and felt it was his duty to protect his companion, Prophet Muhammad.  The two friends saw each other everyday and their friendship grew stronger as their understanding of Islam grew and took root in their hearts.  For three years Islam blossomed in secret.  The new Muslims spread the message of Islam through a network of trusted friends and families, but the time came when God commanded Prophet Muhammad to spread the message in public.

Abu Bakr understood that life would become difficult as the leaders of Mecca realised how many people were accepting Islam.  He knew that Prophet Muhammad would require his protection, but over the months, Abu Bakr also took on the role of protector for many new Muslims.  As more and more people converted to Islam the non-Muslim leaders of Mecca began a campaign of persecution and abuse designed to destroy the new faith.  Most of the men, women and children from the tribes of Mecca had the protection of their families, but the slaves and the poor were particularly vulnerable.

It was the slaves and the destitute that were particularly attracted to the teachings of Islam.  They heard the words of equality, freedom, and the mercy of the One True God and saw it as a way to escape the brutality of their existence and find comfort in the forgiveness and love of God.  They learned that all men were slaves of God and that He offered guidance and protection to all, not just the elite classes.  Abu Bakr was a rich merchant and was able to ease the suffering of many slaves by buying them from their masters and setting them free.

Among the slaves set free by Abu Bakr was Bilal, the man destined to become the first man to call the faithful to prayer.  Bilal’s master would make him lie on burning sand and have large slabs of  rock placed on his chest, but he refused to give up his new faith.  When Abu Bakr heard of Bilal’s condition, he raced to free him.  In all, Abu Bakr freed eight slaves, four men and four women.  Although the buying and freeing slaves was not unknown in Meccan society, it was usually done for far less altruistic reasons.  Once a slave was freed, he was honour bound to offer his protection to the one who freed him, and for this reasons the rich Meccans would free slaves that were physically fit and strong.  Abu Bakr feed slaves for the sake of God, not for himself.

“Those who spend their wealth for increase in self-purification; And have in their minds no favour from any one For which a reward is expected in return, But only the desire to seek the Countenance, Of their Lord, Most High; And soon they shall attain complete satisfaction.” (Quran 92:18-21)

Protecting his Companion

One day, when Prophet Muhammad was in the Kaaba (House of God) the Meccans surrounded him and started taunting and verbally abusing him, and very quickly it escalated to physical abuse.  Someone informed Abu Bakr that his companion was in need of his assistance, so he rushed to the Kaaba and pushed into the middle of the fight, placing himself between Prophet Muhammad and his attackers.  He cried out, “Would you kill a man for saying that Allah is his Lord”.  The Meccans were momentarily stunned, but within seconds they fell upon Abu Bakr and beat him mercilessly.  The beating was so severe that the blood flowed from his head and clotted his hair.

On another occasion, when the Prophet was praying, one of the Meccan elites threw a piece of cloth around his neck and began to strangle him.  Although people could see what was happening nobody was courageous enough to come to Prophet Muhammad’s rescue.  When Abu Bakr entered the Kaaba and saw his friend’s predicament, he rushed over and fought off the attacker.

A story that comes from Ali ibn Abu Talib epitomises Abu Bakr’s reputation as a quiet achiever who never put his own needs first and was devoted to Islam and its messenger, Prophet Muhammad.  When Ali was the leader of the Muslims, many years after the deaths of both Prophet Muhammad and Abu Bakr, he made a speech in which he enquired of his audience, “Who is the most courageous man in Islam?”  The audience responded, “You!  Ameer Al Mumineen (leader of the faithful)” Ali had a fierce reputation as a warrior and brave fighter.  He looked at the men seated before him and said, “It is true I have never faced an opponent and lost, but I am not the most courageous.  That honour belongs to Abu Bakr”.

Ali went on to  relate that in the Battle of Badr, the first battle the fledging Muslim nation faced, the Muslims refused to let Prophet Muhammad be in the front lines and instead built a shelter for him at the back.  The men were asked who would volunteer to guard the Prophet, but none would step forward except Abu Bakr.  Prophet Muhammad stayed in the shelter for sometime, praying for the success of his small nation, and Abu Bakr could be seen walking back and forth, his sword unsheathed, ready to repel any threat to his beloved companion.

Later in the battle, Prophet Muhammad led the centre battalion and Abu Bakr the right flank.  They were friends united in all circumstances, in times of ease or hardship.  Abu Bakr is an example of a courageous man prepared to use his wealth, abilities and strength in the service of Islam and ready to give up his life for the sake of God or to protect God’s messenger.

Words of Praise

Ali ibn Abu Talib also gave Abu Bakr’s funeral oration.  The following passages are just a small sample of his words of praise for Prophet Muhammad’s closest companion.

“You supported him when others had deserted him, and you remained firm in helping him in misfortunes when others had withdrawn their support.

“You had the lowest voice but the highest distinction.  Your conversation was most exemplary and your reasoning most just; your silence was longest in duration, and your speech was most eloquent.  Bravest among men, and well-informed about matters, your action was dignified.”  Thus was Abu Bakr, the protector.

--
"Whoever guides [another] to a good deed will get a reward similar to the one who performs it." Prophet Mohammad (PBUH)[Sahih Muslim]
Share with others 

Биография на ИМАМ АБУ ДАУД АС-СИДЖИСТАНИ (Р.А)

Имам Абу Дауд (р.а) е родeн в Сиджистан през 202 г.от хижра (817 от р.Хр.)

Пълното му име е Сюлейман ибн Aш`ас ибн Исхак ибн Бaшир, наречен Ас-Сиджистани (наименование, което идва от града, в който се е родил). Автор на един от шесте най-известни сборници на хадис, наречени Кутуб-ус ситте. 

Ранния период от живота му

Още като дете наизустил Корана и започнал да се занимава с науката хадис, а в ранния период от живота си вече бил посетил най-важните ислямски центрове по това време, като Хорасан, Шам, Ирак, Хиджаз, Египет и др. Присъствал на лекции, изнесени от мнозина ислямски учени от това време.

Учители на Имам Абу Дауд

Както вече казахме Абу Дауд учил при мнозина ислямски учени, но най-иззвестните от тях които той споменава са Имам Ахмад бин Ханбал, Ях`я бин Майн, Абу Муаммар ал-Мак`ад, Муслим бин Ибрахим, Кутайба бин Сайд, Халеф бин Хишам.

 Аллах да е доволен от всички тях!

Богобоязливостта на Имам Абу Дауд

Той бил изключително богоязлив човек, посветил целия си живот в служба на Аллах (с.т) и Неговата религия. Никога не вършел дело, освен в името на Аллах (с.т) и винаги се стараел да украси своят нрав с примери от живота на Божия Пратеник (с.а.с). Може би точно поради тази причина измежду  500 хиляди хадиса той избрал за най-важни следните четири хадиса, като казал: „Не зная нещо, което да е по-важно да научат хората след Корана, от сунната на Пророка (с.а.с), а стига за хората да научат от нея основите на ислямските нрави (ахляк), които се намират в следните четири хадиса:

„ Делата са само според намеренията и на всеки ще му се въздаде според неговото намерение...“

„От доброто ислямско поведение на човека е да изоставя онова, което не го касае“.

„Никoй от вас не ще е повярвал (истински) докато на заобича за брат си онова, което обича за себе си“.

„Позволеното се знае и забраненото се знае, между тях има съмнителни неща, които трябва да избягваме, за да не попаднем в забраненото (харам) (има и друга версия на хадиса).

Трудовете му

Имам Абу Дауд е написал много книги, а най-значителната от тях е неговия сборник от хадиси Ас-Сунан. Тази книга се приема от учените (в науката хадис) на трето място по степен на достоверенност след сборниците на Бухари и Муслим.

Състои се от 4600 (плюс 200, които се повтарят) хадиса, които имам Абу Дауд отбрал измежду петстотин хиляди (500,000) хадиса. Повечето хадиси в сборника му са свързани с ислямското право (фикх).

Сборника е разделен на 40 книги с 1889 дяла. Предадени са и 16 свещенни хадиса (кудси).

Хадисите в сборника са разделени на шест групи: Хадиси -Достоверни от самосебеси (сахих ли затихи);  дотоверни чрез други (сахих ли гаирихи); приличащи на достоверни (муташабих ас-сахих), близки до достоверните (кариб ила сахих), добри от самосебеси (хасен ли затихи),  добри чрез други (хасен ли гайрихи). (Виж Кашфу Зунун том-2 стр. 1005)

Абу Дауд е записал и доста слаби хадиси. Според него слабия хадис е по-добро доказателство от самостоятелното съждение (ра`й). В сборника Ас-Сунан на Абу Дауд има и много достоверни хадиси, които на са предадени в Сахихайн(сборниците на Бухари и Муслим), а хадисите, които са слаби (дайф) или с отстранения (Илля), са записани заедно с доклад за тяхното положение. ( Виж Худжатул Балига на имам Ад-Дахлауи, том 1 стр.283).

Освен сборника Ас-Сунан Имамът написал още книгите:

1) Рисалсту фи уасф китаб-ус Сунен (кратки познания за сборника Сунан),

2) Ал-Муснад (друг негов сборник с хадис),

3) Китаб-ул- марасил (съдържа хадиси мурсал и техните обяснения),

4) Китабу-ул Масаил (съдържанието на тази книга изцяло е с официални мнения (фатуи),  които имамът чул от имам Ахмад бин Ханбал),

5) Китаб-уз Зюхд,

6)  Ан-Насих уал Мансу,

7) Деля`ил Ан-нубууа,

8) Ахбар`ул Хауаридж,

9) Феда`ил Ал-Ансар,

10) Ибтида`ул Уахий и др.

Неговата смърт

Имам Абу Дауд починал в гр. Басра (Ирак)  през 275 г. от хижра (889 от р.Хр.) на 73 годишна възраст и бил погребан от десетки хиляди души.

Молим се на Аллах (с.т) да бъде доволен от него и всички вярващи до Съдния ден! Амин.