Хадис: Делата са според намеренията

ХАДИС: ДЕЛАТА СА СПОРЕД НАМЕРЕНИЯТА

«إنما الأعمال بالنيات وإنما لكلّ امرئ ما نوى، فمن كانت هجرته إلى الله ورسوله فهجرته إلى الله ورسوله، ومن كانت هجرته لدنيا يصيبها أو امرأة ينكحها فهجرته إلى ما هاجر إليه.»

От повелителя на правоверните, Абу Хафс ‘Омар ибн ал-Хаттāб[1], Аллах да е доволен от него, е предадено, че той е казал: “Чух Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да казва: ‘Делата са според намеренията. На всеки човек ще се въздаде според онова, което е възнамерявал. Онзи, чието преселение е към Аллах и Неговия Пратеник, то неговото преселение е към Аллах и Неговия Пратеник. А онзи, чието преселение е за земни облаги или жена, с която да встъпи в брак, то неговото преселение е към онова, към което се е преселил’.”

Предаден от двамата водачи сред учените по хадиси: Абу ‘Абдиллях Мухаммед ибн Исмā‘ил ибн Ибрахим ибн ал-Мугира ибн Бардизба Бухāри и Абу ал-Хусайн Муслим ибн ал-Хаджāдж ибн Муслим ал-Кушайри ан-Нейсабури в техните сборници “Сахих”, които са двете най-достоверни съставени книги.

Бухāри го разказва в началото на своя сборник “Сахих”; също така, в глава (كتاب — китāб) “Вярата” (ал-Имāн), раздел (باب — бāб) “Какво е предадено относно това, че делата са според доброто намерение и че на всеки ще се въздаде според това, което е възнамерявал” (Мā джā’ енне-л-е‘мāл би-н-нияти-л-хасенети уа ликулли-м-ри’ин мā науā); и на още пет други места в своя сборник.

Муслим го разказва в глава “Господството” (ал-Имара), раздел “Словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) ‘Делата са според намеренията’” (Каулуху салляллаху ‘алейхи уа селлем: иннема-л-е‘мāл би-н-ниййāти), номер 1907.

Абу Дāуд го разказва в глава “Разводът” (ат-Таляк), раздел “Връзката между развода и намеренията”(фиймā ‘унийа бихи ат-таляку уа-н-ниййāт), номер 2201.

Тирмизи го разказва в глава “Достойнствата на борбата в името на Аллах” (фадāил ал-джихад), раздел “Какво е предадено относно този, който воюва за показничене и за земни облаги” (мā джа’ фиймен йукāтилу рийā’ен уа ли-д-дунйā), номер 1646.

Ибн Мадже го разказва в глава “Въздържането” (аз-Зухд), раздел “Намерението” (ан-Ниййату), номер 4227.

Несāи го разказва в глава “Чистотата” (ат-Тахāра), раздел “Намерението в абдеста” (ан-Ниййату фи-л-уду’), 1/59-60.

Хадисът се среща и в Муснад, 1/25, 43; също при Дāркутни; Ибн Хиббāн и Бейхаки.

Значението на хадиса:

Това е един от значимите хадиси, около които ислямът кръжи. Той е принцип в религията и от него са изведени по-голямата част от религиозните предписания. Това става ясно от това, което са казали учените. Абу Дāуд казва: “Този хадис — Делата са според намеренията — е половината ислям. Защото вярата е или явна, което се проявява в делата, или скрита, което се проявява в намерението”. Имам Ахмед[2] и аш-Шāфи‘и[3] са казали: “В хадиса ‘Делата са според намеренията’, влиза една трета от знанието. Причината за това е, че човек се сдобива с всичко благодарение на сърцето, езика и частите на своето тяло, а намерението чрез сърцето е едно от тези три части. Именно поради това, много автори са предпочели да поставят този хадис като уводен в своите книги и съчинения. Така например, Бухāри го поставил в началото на своя сборник Сахих, ан-Науау също е започнал с него в своите три книги “Рияд ас-салихин”, “ал-Азкāр” и “ал-Арба‘ин хадисан ан-Науауийя”. Ползата от такова започване е студентът да се подсети да изправи намерението си, за да стори така, че неговото учене и вършенето на добри дела да са в името на Всевишния Аллах. Друго нещо, което подкрепя значимостта на този хадис е, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) го е използвал в своите проповеди, както е споменато в преданието на Бухāри, а след това и ‘Омар ибн ал-Хаттāб. Абу ‘Убайд е казал: “Няма друг хадис, който да е по-събирателен, по-съдържателен и по-полезен от него”.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“Хафс”: лъв; Абу Хафс: прозвище на ‘Омар ибн ал-Хаттāб (Аллах да е доволен от его).

На арабски хадисът започва с частицата “إنما” (иннемā), която служи за ограничаване (хаср), тоест, потвърждава споменатото след нея и изключва всичко друго.

“بالنيات ” (Би-н-ниййāт — според намеренията): целите, стремежа, умисъла, тоест, целите, които съпровождат дейността.

“امرئ” (Имру’ — човек): думата човек включва както мъжа, така и жената.

“هجرة” (Хиджра — преселение): буквално означава изоставяне, а според религиозните норми — раздяла със страните на неверниците и установяване в мюсюлманските страни от страх от раздори. В този хадис с тази дума се има предвид преселването от Мекка и други места в Медина преди превземането на Мекка.

“إلى الله” (Иляллахи — към Аллах): към мястото, където Той ще бъде удовлетворен, при положение, че намерението и стремежите са насочени към него.

“فهجرته إلى الله ورسوله” (Фахиджратуху иляллахи уа расулихи — то неговото преселение е към Аллах и Неговия Пратеник): по приемане и възнаграждаване.

“لدنيا يصيبها” (Лидунйā йусийбухā — за земни облаги): с цел спечелване на някаква земна облага.

Причина за включването на хадиса:

Табарāни разказва в своя ал-Му‘джам ал-кебир с иснад[4], хората на който са авторитетни разказвачи (сикāт), от Ибн Мас‘уд (Аллах да е доволен от него), че той е казал: “Сред нас имаше един мъж, който поиска за съпруга една жена на име Умм Кайс, но тя отказа да се омъжи за него, ако той не се пресели. Тогава той се пресели и се ожени за нея. И ние взехме да го наричаме “мухāджир Умм Кайс” (преселникът за Умм Кайс)”[5].

Са‘ид ибн Мансур разказва в своя Сунан със санад по условието на Шейхāн[6], от Ибн Мас‘уд, че той е казал: “Този, който са пресели с цел да спечели нещо, то наградата за него ще е подобна на наградата на мъжа, който се пресели, за да се ожени за една жена, наричана Умм Кайс, след което беше наречен мухāджир Умм Кайс”[7].

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Обуславяне на намерението.

Учените са единодушни, че делата, извършени от вярващите, обвързани с религиозни задължения, не се зачитат според религиозните норми и не се очаква награда за тяхното вършене, освен с намерението.

Намерението в ибāдетите[8] — като намаза, хаджа и постенето, е едно от главните им съставни части (рукн). Те не се приемат освен с намерението. Що се отнася до средствата — като абдеста и гусул, за тях има няколко мнения. Според последователите на Абу Ханифа[9] намерението в тях е условие за тяхната пълнота (шарту кемал) и за спечелването на награда. Според шāфиитите и други, намерението в тях е също условие те да бъдат приети (шарту сиххатин), така че тези средства се приемат единствено с намерението.

2. Време на намерението и неговото място.

Времето на намерението е началото на ибāдета като: текбирату-л-ихрам (казването “Аллаху Акбар” и вдигането на ръцете) при намаза; влизането в ихрам (в зоните на свещената Мекка, където определени дейности са забранени по време на хадж) при хадж; а при постенето през месец рамазан е достатъчно да се направи намерение преди поста, тъй като е трудно да се следи настъпването на времето на първото зазоряване.

Мястото на намерението е сърцето. Не е условие то да се изговаря, но е желателно (мустахабб) да се изговаря, за да може езикът да подпомогне сърцето да има готовност.

Условие за намерението е да се определи за какво се прави то, за да го отличи от другите неща. Например не е достатъчно да се направи намерение за намаз, а е необходимо да се уточни, че е обеден намаз или икиндия и т. н.

3. Задължителността на преселението.

Преселението от страните на неверниците към мюсюлманските страни е задължително (уāджиб) за всеки мюсюлманин, който няма възможност да прояви своята религия. Това религиозно предписание е валидно и не е ограничено. Що се отнася до хадиса “Няма преселение след превземането на Мекка”, той означава, че няма преселение от гр. Мекка след неговото превземане, тъй като вече е станал мюсюлмански град.

Думата “хиджра” означава също: това, което Аллах е забранил. “Мухāджир е този, който е изоставил онова, което Аллах е забранил”. Като отглаголно съществително от този корен думата “хеджр” (изоставяне), със значение “забранено е да се изоставя” също се среща в хадисите, например: “Забранено е мюсюлманинът да изоставя своя брат повече от три дни” и “Забранено е на жената да напуска леглото на своя съпруг”. Същевременно в някои случаи е разрешено на мюсюлманина да изостави своя неподчиняващ се на повелите на Аллах брат, така както му е разрешено и да изостави своята свадлива съпруга с възпитателна цел.

4. Хадисът означава, че ако някой възнамерява да извърши едно добро дело, но поради някаква непреодолима пречка — като заболяване, смърт или нещо подобно — не успее да го осъществи, то той ще бъде възнаграден за своето намерение. Ал-Байдāуи казва: “Делата се приемат единствено с намерение, защото за намерението без делото също се дава възнаграждение, но за делата без намерение няма никаква награда. Примерът на намерението в дейността е като душата в тялото — душата не може да се прояви в този свят без да е свързана с тяло”.

5. Този хадис ни насочва към искреност в делата и ибāдетите, за да спечелим наградата и отплатата за тях в задгробния живот и успеха и благоденствието в земния живот.

6. Всяко полезно и добро дело с намерение, искреност и стремеж за удовлетворяване на Всевишния Аллах, се превръща в ибāдет.




[1] Вторият от Праведните халифи. Починал през 23 г. по х./ 644 г. Той е първият, който бил наречен с титлата “Повелител на вярващите” – “’Емир ал-му’минин”. Бил халиф след Абу Бакр ас-Сиддик. Прочул се със справедливостта си. Създал “диван” — за плащане на заплати на войниците, и “амсар” — за управление на войските и градовете. Бил убит от Абу Лу’лу’а. — Б. пр.

[2] Ахмед ибн Ханбел — (164-241 г. х./ 780-855 г.) Основоположник на един от четирите големи сунитски мезхеби — “ханбелии”. Живял в гр. Багдад. Силно се придържал към направлението на предците (селеф), противопоставял се на направлението на тези, които следвали съжденията (ра’й). По време на управлението на седмия абасидски халиф ал-Ма’мун (Абдуллах ибн Харун ар-Рашид) – (198 г. х./ 813 г.) след това и по времето на управлението на осмия абасидски халиф ал-Му‘тасим (Мухаммед ибн Харун ар-Рашид) — (218-227 г. х./ 833-842 г.), бил хвърлен в затвора и изтезаван, след това бил освободен от десетия абасидски халиф ал-Мутауаккил (Джафер ибн ал-Му‘тасим) — (232 г. х./ 847 г.). Най-известната му книга е “ал-Муснад”. — Б. пр.

[3] Аш-Шāфи‘и (Мухаммед ибн Идрис) – (150 — 204 г. х./ 767 — 820 г.) Основател на един от четирите основни сунитски мезхеби — “шафиити”. Роден е в гр. Газа, израснал в гр. Мекка. Неотлъчно съпътствал имам Малик в гр. Медина. Починал в Египет, гробът му е в гр. Кайро. Има много съчинения, най-известното от които е книгата “ал-Умм”. Други негови книги са: “ал-Муснад”, “ас-Сунан” и “ар-Рисаля”. — Б. пр.

[4] Иснад или санад: веригата, разказвачи на хадиса. — Б. пр.

[5] Ал-Футухāт ар-раббāнийа, на Ибн ‘Алян, 1/60.

[6] Шейхāн: Бухāри и Муслим. — Б. пр.

[7] Ал-Футухāт ар-раббāнийа, на Ибн ‘Алян, 1/60.

[8] Ибāдет: подчиняване на Аллах, за да бъде възвеличаван; ритуал, към който Аллах е подканил хората и повелил да го изпълняват. — Б. пр.

[9] Абу Ханифа (Ну‘ман ибн Сабит) – починал през 150 г. х./ 767 г. Основател на един от четирите основни сунитски мезхеби – “ханефити”. Роден е в гр. Куфа. Вторият Абасидски халиф ал-Мансур (Абу Джафер Абдуллах) го поканил в Багдад да оглави поста върховен съдия, но той не приел и бил хвърлен в доживотен затвор. Негови творби са “ал-Фикх ал-Акбар” и “Муснад Аби Ханифа”. Правел е иджтихāд (извеждане на самостоятелни решения) чрез кийāс (по аналогия) и чрез самостоятелно съждение (ра’й). – Б. пр.