Частта за ОМАР ИБН АЛ-ХАТАБ от книгата на Майкъл Харт "100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството"

52. ОМАР ИБН АЛ-ХАТАБ 

image source

ок. 586 — 644

Омар ибн ал-Хатаб е вторият и вероятно най-великият мюсюлмански халиф. По-млад съвременник на Мохамед, както Пророка той е роден в Мека. Точната година на раждането му не е известна, но по всяка вероятност е около 586 г.

Отначало Омар е един от най-върлите противници на Мохамед и неговата нова религия. Но някак неочаквано приема исляма и след това става един от най-ревностните му последователи. (Поразително е сходството със Свети Павел, който по същия начин приема християнството.) Омар е един от най-приближените съветници на пророка Мохамед и остава такъв до края на живота му.

В 632 г. Мохамед умира, без да е определил свой приемник. Омар бърза да подкрепи кандидатурата на Абу Бакр, близък помощник на тъст на Пророка. Така се избягва борбата за власт и става възможно Абу Бакр да бъде всепризнат като първия халиф, т.е. като „наследник“ на Мохамед. Абу Бакр е достоен вожд, но умира само след две години, но изрично определя за свой приемник Омар (който също е тъст на Пророка) и така отново е избегната борбата за власт. Омар става халиф в 634 г. и е на власт до 644 г., когато в Медина го убива един персийски роб. На смъртния си одър Омар определя шестчленна комисия, която да избере негов приемник и така още веднъж се избягва въоръжената борба за власт. Комисията се спира на Отман, третия халиф, който господства от 644 до 656 г.

През десетте години на Омаровото халифство арабите извършват най-важните си завоевания. Малко след като той поема властта, арабски войски нахлуват в Сирия и Палестина, които по онова време са част от Византийската империя. В битката за Ярмук (636) арабите удържат съкрушителна победа над византийците. Същата година пада Дамаск, а две години по-късно се предава Ерусалим. Към 641 г. арабите вече са завладели цяла Палестина и Сирия и напредват към днешна Турция. В 639 г. навлизат в Египет, тогава също под византийско господство. След три години го покоряват.

Арабските нападения над Ирак, по онова време част от персийската империя на Сасанидите, започват още преди Омар да поеме властта. По време на неговото водачество арабите постигат важна победа в битката за Кадисия (637). В 641 г. цял Ирак е в арабски ръце. Но това не е всичко: арабските войски навлизат в самата Персия и в битката за Нехавенд (642) печелят решителна победа над последния император на Сасанидите. Когато в 644 г. Омар умира, по-голямата част от Западен Иран вече е прегазена. След смъртта му арабите не губят инерция. На изток скоро завършват покоряването на Персия, а на запад продължават натиска си над Северна Африка.

Обхватът на Омаровите завоевания е толкова значителен, колкото тяхната трайност. Иран, въпреки че населението му приема исляма, в крайна сметка възвръща независимостта си от арабското господство. Но Сирия, Ирак и Египет не успяват да го направят. Тези страни са напълно арабизирани и остават такива и до днес.

Омар, разбира се, е трябвало да намери съответна политика, за да управлява голямата империя, завоювана от войските му. Той решава, че арабите трябва да станат привилегирована военна каста в покорените райони и да живеят в гарнизонни градове, отделени от местното население. Покорените народи са длъжни да отдават почит на мюсюлманските завоеватели (главно араби), но иначе са оставени на спокойствие. По-конкретно, няма да бъдат насилвани да приемат исляма. (От това следва, че арабските военни успехи са по-скоро националистическа завоевателна война, а не свещена, при все че не й липсва и религиозен елемент.)

Постиженията на Омар са наистина внушителни. След Мохамед той има главния принос за разширяване на ислямското влияние. Без неговите бързи завоевания е съмнително дали ислямът щеше да бъде толкова широко разпространен, колкото е днес. Освен това по-голямата част от покорените по Омарово време територии остават завинаги арабски. Очевидно е, разбира се, че Мохамед, основният двигател, трябва да получи главната заслуга за всички тези събития. Но би било сериозна грешка да се пренебрегва приносът на Омар. Завоеванията му не са автоматична последица от вдъхновителската роля на Мохамед. Сигурно щеше да се стигне до известно разширяване на арабските владения, но не и до огромните военни успехи, постигнати под неговото ръководство.

Може да предизвика известна изненада това, че Омар — фактически неизвестен на Запада — е класиран тук по-високо от прочути личности като Карл Велики и Юлий Цезар. Но арабските завоевания, постигнати под ръководството на Омар, и по размери, и по дълготрайност са значително по-важни от завоеванията било на Цезар, било на Карл Велики.

Авторско право

• © 1978 Майкъл Харт
• © 1995 Тодор Вълчев, превод от английски