Гняв, насилие и видео

Прекрасен анализ на capital.bg

Поредният сблъсък на цивилизациите или нещо по-различно

© Reuters

"Уау! Добре, че току-що бомбардирах джамии и убивах жени и деца, а не направих антиислямско видео. Тогава хората щяха да се вдигнат срещу мен!" Този шеговит туит от пародийния профил на сирийския президент Башар Асад в микроблогинг платформата всъщност улавя доста точно някои от нюансите в лавината от протести, обхванали арабския свят в последните две седмици.

Демонстрациите в близо 20 държави от Тунис до Египет и от Пакистан до Афганистан пламнаха след разпространяването на трейлъра на направения в САЩ аматьорски антиислямски филм "Невинността на мюсюлманите". Естествено не закъсняха коментарите в стил "нали ви казахме, че ще стане така", че мюсюлманите са неспособни на демокрация фанатици и свалянето на диктаторските режими няма да доведе до нищо добро.

Но в бурята от гняв, насилие и видео се очертаха по-дълбоки пукнатини от културните различия между Запада и ислямските страни. Грозните сцени по арабските улици и убийството на американския посланик в Либия Кристофър Стивънс повдигат куп въпроси за политиката на САЩ (а и Европа) в региона, за движещите се пясъци в постреволюционните Либия, Египет и Тунис, за способността на новите им лидери да осигурят нормалност и стабилност. Но всичко това не означава, че арабската пролет е преминала в есен, отношенията със Запада са непоправимо накърнени и Америка и ЕС трябва да се откажат да помагат.

Ние и те

"Тази вълна от насилие ще бъде запомнена като поредния пример за конфликта в ценностите между западната и ислямската култура", казва пред "Капитал" Хасан Мнеймне, анализатор от German Marshall Fund. Списъкът с кървави трагедии заради сблъсъка на цивилизациите наистина е дълъг. През 2004 г. холандският режисьор Тео ван Гог бе убит от ислямски фундаменталист заради филма си "Подчинение", в който части от корана се прожектират върху голи тела. Преди седем години публикуването на карикатури на пророка Мохамед в датско издание изкара вилнеещи тълпи по арабските улици и взе десетки жертви. През 2010 г. и 2011 г. пасторът от Флорида Тери Джоунс провокира изстъпления със заплахата си да изгори корана (която в крайна сметка осъществи).

Към сблъсъка между свободата на словото, от една страна, и светостта на религиозните символи в исляма, от друга, се прибавя и наслоената взаимна подозрителност между Запада (най-вече САЩ) и арабските държави. Тя е поддържана от смесица от вкоренени стереотипи, конспиративни теории, полуистини и избирателно четене на историята и от двете страни. Изследване на Pew Research Center от миналата година например показва, че 75% от мюсюлманите в Египет не вярват, че атаките на 11 септември 2001 г. са извършени от араби - според мнозина зад тях стои или Израел, или американското правителство, или и двете.

"Антиамериканизмът е почвата, върху която покълнаха последните протести - наративът е, че филмът "Невинността на мюсюлманите" не е дело на няколко отделни човека, а на САЩ като цяло. И това впечатление идва колкото от откровена заблуда, толкова и от умишлено подвеждане", казва Хасан Мнеймне. Според анализатора от GMF обидата сред мюсюлманите от оскърбителния начин, по който е изобразен пророкът Мохамед в продукцията, е съвсем искрена. От нея обаче се възползваха различни политически групи в арабския свят. "Гневът е реален. Също толкова реално е експлоатирането му", посочва Мнеймне.

Когато религията срещне политиката

"Всяко събитие, което включва мобилизацията на много хора в колективен протест и насилие, не може да бъде приписано на един мотив. Дори самият спусък на демонстрациите не е съвсем ясен. Да, филмът вероятно е първопричината. Но в Египет например протестите бяха вдъхновени донякъде от това, че имаше годишнина от 11 септември. В Либия причината вероятно е убийството на Абу Яхия ал Либи (високопоставен лидер на "Ал Каида" - бел. ред.)", обяснява пред "Капитал" Шашанк Джоши, анализатор от Royal United Services Institute (RUSI) и докторант на Harvard University. Действително атаката в Бенгази, при която бяха убити посланик Стивънс и още трима американски служители, изглежда по-скоро като предварително подготвен акт, докато при протестите в останалите страни мотивите бяха по-различни.

"Това е религиозен екстремизъм, оплетен с много други неща. Видяхме действия на политически групи, които искат да получат медийно внимание. Ако просто си крещяха, никой нямаше да ги забележи. Затова отидоха пред американското посолство, защото знаеха, че това ще привлече внимание", казва пред "Капитал" Саид Садек, професор от Американския университет в Кайро. Той посочва, че в Египет управляващата партия "Мюсюлмански братя" не се е включила в демонстрациите, защото знае, че това би й създало проблеми. "Хората се учат от предишните инциденти като този с датските карикатури - имаме 57 мюсюлмански държави, някои от тях изобщо не участват в протестите. Като например Саудитска Арабия, макар там също да има американско посолство", отбелязва Садек.

Същевременно в Либия например имаше големи шествия против убийството на посланика. Но те не получиха толкова медийно отразяване, колкото серията нападения срещу посолства, горящите американски знамена и скандиранията "Обама, Обама, сега ние всички сме Осама" в Египет, Тунис, Катар и други мюсюлмански страни. А всъщност агресивните тълпи съвсем не бяха многобройни. И както написа Шашанк Джоши в анализ за британската Би Би Си, "атаката срещу консулството в Бенгази представлява общественото мнение в Либия не повече, отколкото Андерш Брейвик представлява това в Норвегия". Същото важи и за останалите страни. "Разбира се, филмът е обиден, но насилието беше осъдено от всички, включително от ислямистите. Египет има население  90 млн. души и тази тълпа не изразява техните нагласи. Това бяха някакви хулигани, които дойдоха от нищото, и не се знае кой им плаща", казва пред "Капитал" египетският политолог Мохеб Зеки, главен експерт на неправителствения Център за демокрация и човешки права "Ибн Халдун".

Така зад гневните изстъпления прозират колкото омраза към Америка и религиозна чувствителност, толкова и битка за видимост и влияние в кипящата постреволюционна действителност. "Повечето протести са от по няколкостотин души, това е едно гласовито малцинство. Те са водени от твърдолинейни ислямисти, най-вече салафисти, които искат да засрамят умерените ислямисти и да се покажат като по-големи защитници на религията от тях", обяснява пред "Капитал" Исандр ал Амрани, журналист, работещ в Египет от десет години.

След смяната на режима в Тунис, Египет и Либия и последвалите избори много групи останаха без влияние. И сега някои опозиционни партии и екстремисти виждат своя шанс да бъдат компенсирани на улицата за разочароващите за тях резултати от вота. Това поставя под натиск спечелилите изборите в трите държави умерени ислямисти от типа на "Мюсюлмански братя." От една страна, те искат да се покажат като добри мюсюлмани, чувствителни към обществения гняв и реагиращи с достойнство на обидата срещу религията им. А от друга - да покажат, че могат да овладеят насилието и да не рискуват връзките си със САЩ и Европа. "В Либия и Тунис правителствата много ясно заявиха, че ще намерят отговорните и ще ги осъдят. Нямаше реверанс към тълпата. В Египет правилата на играта още не са ясни и позицията на президента Мохамед Мурси не е стабилна. Там невинаги ще се постига правилният баланс", казва Шашанк Джоши.

Саид Садек също смята, че египетският президент, който така и не заклейми недвусмислено насилието, трудно намира точния тон. "Той има куп неща на главата си - трябва да има добри отношения със САЩ, иска пари от Европа и от други места, току-що е дошъл на власт, не е много популярен сред египтяните и го чака още много работа. Но не може и да игнорира подобен протест, защото след два месеца има парламентарни и местни избори", посочва професорът от Американския университет в Кайро. Показателно за това дали Мурси ще успее да се превърне в модерното лице на политическия ислям, или ще завие към радикализъм е ще успее ли да устои на натиска на салафистите да включи твърда забрана срещу богохулството в бъдещата конституция на страната.

След насилието, преди есента

Никой не е очаквал, че на новите арабски лидери ще им е лесно. "В Либия например колапсът на старите структури за сигурност и разпространението на милициите ще бъде постоянен проблем. В Египет предизвикателството пред правителството е точно обратното, тъй като старите военни структури (поне армията и разузнаването, ако не и полицията) са почти непокътнати въпреки уволненията на някои знакови фигури", казва пред "Капитал" Джейн Кининмонт, експерт по Северна Африка и Близкия изток от Chatham House.

Избухването на насилието е тест и за американския президент Барак Обама. В разгара на предизборната кампания за Белия дом темата се превърна в политически футбол. И както отбелязва Дейвид Роткопф във сп. Foreign Policy, Обама можеше да има много лоша седмица, ако съперникът му Мит Ромни просто си беше държал устата затворена. Но неадекватният начин, по който републиканският претендент реагира на ситуацията, не променя факта, че Обама е изправен пред близкоизточна криза в много деликатен момент. Президентът, който преди три години поиска "ново начало" с ислямските държави във вдъхновяващата си реч в Кайро, сега трябва да обясни на избирателите си, уморени от войните в Ирак и Афганистан и неразбиращи арабската омраза към страната си, защо САЩ не бива да обръщат гръб на този експлозивен регион. "Америка не бива да се отказва от политиката на протегнатата ръка на Обама", казва пред "Капитал" сър Ричард Далтън, бивш посланик на Великобритания в Либия и експерт по арабския свят. Най-малкото защото това е най-сигурният начин пролетта да се превърне в есен.

По темата работиха Марина Станева и Красимир Янков