Апел за диалог между християни и мюсюлмани

от Чавкат Маукари

Никога не ми е било ясно защо някои хора гледат на диалога и на мисията като на несъвместими понятия. Евангелските християни в частност (чието богословие споделям и аз) показват неоправдано недоверие спрямо диалога, защото за някои той се е превърнал в заместител на мисията. Тези две думи никога не бива да се отделят една от друга – не само защото са съвместими, но защото и двете трябва да се оформят взаимно.

Процес за цял живот

Израснах в общество, в което преобладаваха мюсюлманите. Заради вярата си в Бог и Исус Христос аз знаех, че съм различен от останалите, и постепенно започнах да осъзнавам, че разполагам с нещо много ценно, което мога да споделя с моите мюсюлмански приятели.
В училище за пръв път ми се отдаде възможността да разисквам религиозни теми с моите приятели мюсюлмани. С изненада установих, че много от тях проявяваха голям интерес към християнството. Аз също исках да науча нещо повече за исляма. Беше ми предоставена изключителна възможност, когато учителят по ислям прие молбата ми да влизам в неговите часове. Той често ме караше да изразя християнските си възгледи върху различни теми и дискусиите обикновено продължаваха извън класната стая.

Завърших богословие в Париж. Като християнин от арабски произход усещах неудържимо желание да направя връзка между моята вяра и исляма. Това мое желание беше подсилено и когато работех за Международното сдружение на евангелските студенти сред арабски и мюсюлмански студенти. Те ми задаваха трудни въпроси, върху които не се бях замислял сериозно като студент по богословие. Ето защо не ми беше много трудно да се спра на теми, свързани с исляма, върху които да пиша дисертации в Сорбоната. Изучавайки исляма, бях принуден да преразгледам моите основни християнски убеждения, които често приемах за даденост.

В продължение на 12 години работих в християнския колеж All Nations в Англия, чиято насоченост са мисиите. Отговарях за курсовете по ислям и всяка година канех да ги води лектор мюсюлманин. В лекциите се предоставяше възможност за неподправени и често оживени разговори между студентите, лекторите и самия мен.

През последните 3 години работя за World Vision 1, чието виждане е отзвук на думите на Исус, които Той изрича в синагогата в Назарет (Лука 4:17–19). Тази християнска хуманитарна организация действа в 20 мюсюлмански страни. На места като Афганистан, Мавритания и Сомалия например преобладаващите служители са мюсюлмани. Да запознаваме всичките си служители с християнството и исляма, е изключително преживяване – размишляваме върху въпроси, свързани с религията, и се учим един от друг за вярата на другия, а често и за нашата собствена вяра. Без да пренебрегваме това, което отличава двете религии, ние стъпваме върху обща основа и така работим по-добре за добруването на общностите, на които служим.

Какво представлява диалогът?

Според мен диалогът е съзнателно усилие да се отнасяш с уважение и да водиш неподправен разговор с другите – да е налице желание за изслушване и проявяване на разбиране; да си готов да се поучиш и замислиш; да искаш да осъществиш връзка, да общуваш с другия и да има взаимно разбиране. В диалога между християни и мюсюлмани ударението се поставя върху християнската и мюсюлманската вяра и какво влияние оказват те върху отделната личност и общностите – в живота ни тук, на Земята, и в идния.

В продължение на векове западните християни са пренебрегвали мюсюлманския свят или са влизали в конфликт с него. В нашето глобално село, в което мюсюлмани и християни живеят врата до врата, вече не е възможно да обърнем гръб на мюсюлманите. Някои християни искат да достигнат до мюсюлманите по един настъпателен начин, като обявяват словесна война на исляма. Този подход има отрицателно въздействие, тъй като обикновено предизвиква мюсюлманите да стават още по-крайни в собствената си вяра и често води до агресивна реакция – мюсюлманите нападат християни още по-яростно. Една полемика с исляма също би противоречала на „благовестието на мира“ (Ефесяни 6:15), което насърчава към обич, примирие и прошка.

Диалогът между християни и мюсюлмани често се превръща в защита на собствената вяра поради най-малко две причини. Първо, християнството и ислямът изказват противоположни твърдения за истината за откровението на Бога, което за християните достига връхната си точка в Исус Христос, а за мюсюлманите това е Корана. Второ, ислямът признава християнството като боговдъхновена религия, в същото време обаче отхвърля същността на Евангелието (божествеността на Христос, Неговото разпятие и възкресение). Християнската апологетика се състои в това, да защитава християнската вяра пред тези, които я нападат (І Петрово 3:15). Това обаче трябва да става „с кротост и страхопочитание“. Дори и при най-разгорещения спор християнският апологет трябва да се въздържа от полемика, лични нападки и язвителни коментари относно мюсюлманите и тяхната религия.

Обсег на диалога и резултати от него

Схващането за диалог не бива да се ограничава само до словесен разговор. Той е начин на живот – открито отношение спрямо другите, стремеж да подадеш ръка и да си благоразположен към хората, в това число такива, които са различни или дори враждебни. Схващан по този начин, диалогът между християни и мюсюлмани се осъществява на 3 нива, подобно на срещата на Исус със самарянката (Йоан 4:1–26).

Първо, християни и мюсюлмани осъществяват връзка на ниво човешки същества, с общи нужди и стремежи, радости и скърби, надежди и борби.

Второ, те се срещат като хора, които вярват само в един Бог, със сходни вярвания и нравствени ценности въпреки различното им схващане.

И трето, християните и мюсюлманите твърдят, че са свидетели на Бога. Неразривна част на диалога е да отстраним големите недоразумения, които имаме за чуждата вяра, като по този начин свидетелстваме в наша полза.

Ползотворният диалог се измерва по крайния резултат – по-добро разбиране за вярата на другия и за собствената ни вяра. Също така трябва да води до по-добри взаимоотношения между двете общности, така че това да засили техния социален ангажимент. Диалогът още е отлична школа по търпимост. Той ни помага да се справим с нашето незнание, предразсъдъци, егоцентричност, фанатизъм и духовна гордост.

Дали преминаването към другата вяра се явява като закономерен резултат от диалога? Да, напълно закономерно е вярващите, които приемат сериозно основополагащите твърденията на своята вяра, да се опитат да убеждават другите. Няма нищо лошо в това, да се надяваш и дори да очакваш, че някои хора, след като внимателно разгледат тези твърдения, ще вземат съдбовно решение за живота си в резултат от един прозрачен и свободен диалог.

Да се отнасяме към мюсюлманите така, както Христос би се отнасял с тях

В писанията на мюсюлманите се говори много за християнството и християните, докато в Библията не се споменава нищо за исляма. Въпреки това обаче Исус ни дава ясна и полезна повеля, как да се отнасяме с хората като цяло: „И тъй, всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях; защото това е същината на закона и пророците“ (Матей 7:12).

Как искаме мюсюлманите да се отнасят с нас и нашата вяра? Тук искам да подчертая някои неща за онези християни, които искат да бъдат мисионери сред мюсюлманите.

Първо, като израз на обичта ни към ближния ние трябва да се отнасяме с уважение към мюсюлманите и същността на тяхната идентичност, т.е. към техния пророк, религия и писания. Такова отношение предполага, че трябва да избягваме да задаваме въпроси уловки, да отправяме пренебрежителни коментари и да използваме провокативен език. Вярно е, някои мюсюлмани не се подчиняват на препоръката в Корана да спорят с юдеи и християни „само по най-хубавия начин“ (Коран 29:46). Но това не бива да е извинение за нас, християните, да сипем упреци срещу исляма.

Това не значи, че изобщо не бива да отправяме каквито и да е критики срещу исляма. Ние можем да отправим тези забележки, като избягваме да си служим с хаплив език и като привеждаме доказателства към критиките си. Исус настоява Неговите ученици да се отнасят критично към самопровъзгласилите се пророци (Матей 7:15–20). В същия дух Той ги наставлява да погледнат внимателно себе си, и то с критично око (Матей 7:1–5, 21–23).

На второ място, ние трябва да се постараем да бъдем максимално безпристрастни. Това означава например, когато сравняваме християнството и исляма, да не поставяме превес върху приликите или разликите, за да не изкривим представите си. Безпристрастното отношение предполага да се сравняват сходни неща, а не да сравняваме умерени християни с крайни мюсюлмани, идеализирано християнство с популярен ислям, красиви текстове от Библията с проблемни откъси от Корана и обратно. В това отношение християните не бива да пренебрегват Стария завет, когато разглеждат въпроси като Свещената война, полигамията, Наказателния кодекс, същността на пророка и теокрацията.

Най-накрая, ние трябва да изучаваме исляма и да се сприятеляваме с мюсюлманите. Когато се занимаваме с исляма, много е важно да използваме ислямската материя по подобаващ начин. Трябва да сме кротки и отворени да се учим. Трябва да признаем, че мюсюлманската общност е настойник на своята си традиция – мюсюлманите представят авторитетно тълкувание на тяхното писание. Някои имат навика да християнизират исляма, други – да го демонизират – нито единият подход, нито другият представят по подходящ начин ислямското учение, което трябва да разглеждаме, като се абстрахираме от чуждите представи за него.

Християнският поглед върху исляма трябва да бъде през очите на Христос. Той трябва да е състрадателен и критичен. Християните трябва да са заинтересовани повече за хората мюсюлмани, отколкото за ислямската религия. Като последователи на Исус Христос ние имаме двойното задължение да обичаме ближните ни мюсюлмани като себе си и да споделяме Благата вест с тях. Двете заповеди не само че вървят ръка за ръка, но втората намира най-добър израз като изпълнение на първата.

Диалогът е привилегията „да говорим истината с любов“ (Ефесяни 4:15) на мюсюлманите, както и на други религиозни общества.

Чавкат Маукари работи в World Vision International като директор на „Връзки между отделните религии“. Той е арабски християнин от Сирия, живее в Англия. Написал е няколко книги и статии, в това число „Пророкът и Месията“, „Поглед на арабски християнин върху исляма и християнството“ (IVP, 2001), „В търсене на опрощението“, „Прошка и наказание в исляма и християнството“ (IVP, 2004), „Две молитви за деня“, „Господната молитва“ и „Сура ал-Фатиха“ (CSS Books, 2007).