7-ми век по хиджра – време, в което имало голяма нужда от идването на учен да подобри и реформира социалния, интелектулания, моралния и политически живот на мюсюлманите.
Нужен бил истински учен да изведе мюсюлманите от тъмнината на невежеството, да им покаже значението на Корана и Сунната. Мюсюлманите се нуждаели от правдив учен, който да не живее само посредством книгите си, да не доволства чрез събраните материали; да не гледа от високо на хората от кулата си от слонова кост. Имали нужда от учител, който да излезе напред, носейки знаме и да не се страхува от нищо. На мюсюлманите е трябвал учител, който да разсее илюзиите на хората за нововъведенията и да ги поправи чрез Корана и Сунната, да защити религията и Уммата.
По това време в Сирия много известно с познанията си в различни ислямски науки било семейството на Ибн Таиймия. Шейх ул-Ислам Маджд ад-Дин Абд ас-Салам, дядото на Ибн Таиймия бил уникална за времето си личност, отлично познаващ юриспруденцията и нейните принципи, добре знаещ хадиси от различни религиозно-правни страни на живота ма уммата и ислямската наука, прекрасно четял и знаел наизуст Корана, познавал тълкуването му.
Шейх Шихаб ад-Дин Абд ал-Халим, баща на Ибн Таиймия, бил известен имам – духовен ръководител, ръководител на мюсюлманската общност. Той отлично знаел юриспруденцията на Имам Ахмад Ибн Ханбал. Бил известен учен по много други ислямски науки, станал шейх в Школа по хадиси в Дамаск, водил петъчната молитва в Главната джамия на Дамаск.
Таки ад-Дин Ахмад Ибн Абд ал-Халим Ибн Абд ас-Салам Ибн Таиймия, е роден в Харран (Северна Сирия) през 661 г.по хиджра/1263 г.р.хр. Баща му дошъл в Дамаск със семейството си още в началото на нападението на татаро-монголите над мюсюлманския свят.
Изучил граматика и аритметика в училище, научил Корана наизуст, изучил ал-Муснад на имам Ахмад, също така и сборниците с хадиси на ал-Бухари, Муслим, Абу Дарда, ан-Нисаи, ат-Тирмизи и ибн Маджа. Събрал хадиси от повече от 200 учени. И всичко това било още преди да навърши 16 години. Неговия ум и памет поразили жителите на Дамаск. На 19 години станал мюфтия. След смъртта на баща му станал преподавател по тълкуване на Корана и мадхаб на Имам Ахмад, а на уроците му присъствали дори връстници на баща му. Когато започвал да дискутира, винаги убеждавал опонентите си.
Никой през историята на исляма не оставил такава следа, каквато оставили трудовете на Ибн Таиймия в областта на разликите между мадхаб, критики на различните течения в исляма, критики на антиислямските и философските идеологии. Невъзможно е да се каже колко труда е написал Ибн Таиймия – никой от предшествениците му, нито от учените от следващите поколения, не е написал такова количество съчинения, без оглед дори на това, че много от тях е написал по памет и намирайки се в затвор. Само фатауи са събрани в 38 тома. Ибн Дикик ал-'Ид казал: „Когато се срещнахме с Ибн Таиймия, пред очите си видях човек, у когото са събрани всички науки. Той взима от тук каквото иска и оставя каквото иска“.
Ето как Ибн ал-Атхир описва положението в мюсюлманския свят в епохата на живота на Ибн Таиймия:
„По това време исляма и мюсюлманите са изпитвали такива бедствия, каквито никоя друга нация не е изпитвала. Едно от тези бедствия е било нападението от татаро-монголите. Те дошли от изток и нанесли големи поражения на ислямския свят. Друго бедствие било нашествието от франко-германски кръстоносци на запад от Месопотамия и Египет. Те окупирали границите и завоювали почти целия Египет, но по милост от Аллах претърпели поражение. Но друго бедствие бил започналия разкол между самите мюсюлмани и те вдигнали мечове против съотечествениците си.
Освен ужасните политически и военни обстоятелства, с които се сблъсквали мюсюлманите, исляма на Пророка Мухаммед с.а.с и ас-салаф ас-салих (праведните предшественици) е бил подложен на сериозни нападки от страна на отклонените от истината секти, които присламчвали новоприели мюсюлмани на своя страна., оказвали голямо влияние на уммата. Широко разпространен бил таклид, който масово се практикувал – сляпото подражание на имама по начин на живот и мислене. Въпреки многото знания за религията, фикх, хадисите и др., само малко учени и прости хора обръщали внимание на източниците нз знания и средствата за тяхното разпространяване. Повечето хора сляпо приемали учението на своя шейх или имам, без да се инетересуват откъде е това знание“.
В епохата на Ибн Таиймия положението на мюсюлманите било тежко и именно това положение той искал да одобри. Той активно защитавал религията си Ислям. Почти във всяка от работите си той критикувал или опровергавал неислямските идеи, които били пробили в исляма, или защитавал някои гледни точки, към които – по негово мнение – било необходимо да се привлече внимянието на мюсюлманската умма.
Най-яркия пример в живота на Ибн Таиймия в защита на исляма, е неговата дейност по време на татаро-монголските нашествия в мюсюлманските земи. По време на този критичен за ислямската история период, той бил източник за идеологическо и патриотично вдъхновение. Говорел за необходимостта от борба за вярата, обяснявайки, че този дълг е с първостепенна важност. Използувайки цялото си красноречие и умение да излага мислите си в писмена форма, той с всички сили поддържал моралното състояние на мюсюлманите и подчертавал необходимостта от обединение, разбиране същността на исляма и имана, вяра в истинския ислям. меобходимост от религиозно и социално самосъзнание.
По време на военните действия Ибн Таиймия убедил египтяните да изпратят войски за подкрепления в Сирия, която е била под натиск на монголските орди, като им казал, че това е техен ислямски дълг. След това лично постъпил във войската в борба срещу татаро-монголите и Аллах с.т. подкрепил мюсюлманите и те победили. По време на военните действия Ибн Таиймия е бил на предните линии на фронта, неговата доблест и храброст в битките при Шахкаб – 702 г.по хиджра/ 1307г р.хр., е легендарна.
Той защитавал религията на мюсюлманите не само на военен, но и на идеолигически фронт. Главни противници на Ибн Таиймия на този фронт били мистиците-аскети, тези, които проповядвали аскетизма и отхвърлящи мюсюлманските обреди, схоластиците – философите, откъснати от живота и практиката.
Той не признавал техните идеи за пантеизма – философско учение, което отъждествява Всевишния с природата и разглеждащо природата като въплъщение на Бог. Не признавал идеите на гностицизма – религиозно-философско течение на ранното християнство, което съединява християнските догми с гръцката идеалистическа философия и източните религии, детерминистичния (причинно-обусловен) възглед за общо религиозно смирение.
Той смятал, че тези идеи разрушават уммата, защото водят до политическа апатия, религиозни недоразумения и отказ от активния живот на общността. Много умствени сили хвърлил за опровержение на тези доктрини.
Инб Таиймия рязко критикувал шиитите, защото в техните доктрини и вяра имало много недостатъци. Осъждал остро фалшификациите им на историческите факти и изкривяване на сунната, за да е в плюс на техните политически възгледи.
Ибн Таиймия също е излизал против ал-Джахамиййа и ал-Джабарийа – детерминистите, които са отрицавали това, че човек отговаря за всичките си действия.
В резултат на борбата против тези течения, той си създал много врагове, като голяма част от лидерите, които се занимавали с политика, използували това против него и един път той бил арестуван и затворен в Александрия и три пъти по различни прочини попадал в затвора. Работите му били забранени и по време на последните му три ареста в затвора му било забранено да чете и да пише, да контактува със семейството си и приятелите си.
Сред неговите многочислени трудове можем да отделим Ал ‘Убудийа.
Ал ‘Убудийа – от арабския глагол „абада“ – преклоявам, обожавам. Читателя може би знае, че думата ‘абд означава и „раб“ и „поклоняващ се“. В този трактат Ибн Таиймия на достъпен език обяснява не толкова разликата между думите „раб“ и „поклоняващ се“, но също така подробно говори за това какво означава поклонение в исляма.
Същността на наговата теология (богословие) е в това, че всички сътворени неща – органични и неорганични – са раби, поклоняващи се на Аллах. Но 'ибадат се делят на две групи: неволни раби и раби по своя воля. Разбира се, животните, растенията и минералите са в първата група, а хората сами могат свободно да изберат своето положение. С други думи съществуват две различни реалности: вселенска (универсална) и религиозна. Всички раби на Аллах са подложени на вселенската реалност. Независимо от това дали е лош или добър, вярващ или невярващ, богат или беден, той се подчинява на закона на Аллах, по който Той е създал Вселената, т.е. диша, яде, пие и пр. Но религиозната реалност – това е доброволно приемане на законите на Аллахи доброволна борба за любов и подчинение на Аллах с.т., на Неговия посланик с.а.с, на посланието на исляма. И само истинския ‘абд (поклоник) признава тези две реалности, старае се да изпълнява предписанията на религиозната реалност – законите на Аллах с.т. По такъв начин това обяснява защо в религиозен контекст думата ‘абд понякога се превежда като раб, а понякога като поклоник. Именно избора да се следва исляма прави абда-раб и абда-поклоник.
За по-доброто разбиране на трактата на Ибн Таиймия трябва да помним следното: Ибн Таиймия ни е разкрил, че ако малко се отклоним от истинския път – умишлено или не, това поведение ще ни отведе по-нататък по пътя на ширк – съдружаването с Аллах с.т., и на куфр – отрицание на истината.
По-нататък Ибн Таиймия доказва, че за извършването на правилно поклонение, е необходимо следването на аш-шариа' (шариата, Божествения закон). За да се покланяме правилно на Аллах дж.дж., трябва да следваме Неговия път, т.е .трябва да вървим по пътя на шариа'. Ибн Таиймия е взел ат-ташахуд (двете свидетелства за вярата) и ги е свързал с два основни принципа на исляма. Доколкото ни е известно, думите за засвидетелстване на вярата „ла илаха илла Ллах“ означава „няма друг достоен за обожествяване освен Всевишния Аллах “, а думите „уа Мухаммад расулю Ллах“ т.е. „и Мухаммад е посланик на Аллах“ означават, че същността на посланието е обяснение на това, как трябва да се покланяме по примера на Мухаммад с.а.с, като всяко отклонение от този pът е несъвместимо с шариа'.
За да извършваме поклонение павилно, трябва да са изпълнени две условия. Първо трябва да извършим правилни постъпки, като знаем, че постъпките не могат да са правилни, ако не са подчинени на закона на Аллах с.т., както е бил низпослан на расулюЛлах с.а.с. Второ, извършвайки постъпките, не трябва да действаме, освен по волята на Аллах дж.дж. Ибн Таиймия учи, както е казано и в Корана – не трябва да подхождаме избирателно към ислямската религия. Не трябва да избираме нещо, а друго да отхвърляме. Исляма трябва да се приема изцяло и напълно. Това е и основата на поклонението.
Ибн Таиймия знаел, че затворничеството е алтернативнa свобода за знанието и се радвал, защото ще може да пише и работи. Но когато му прибрали книгите и забранили да пише (което станало по време на последното му затваряне), за него това било най-строгото наказание.
Той починал в килията си в Дамаск, в понеделник 728 г. по хиджра/ 1328 г.р.хр. Такова погребение не е имало, освен на Имам Ибн Ханбал – присъствали дори и тези, които са имали несъгласие с учението на Ибн Таиймия – предава се, че са били около 200 000 мъже и 150 000 жени...Било е своеобразен митинг-протест срещу затворничеството му.
Коментирайки нападките от враговете си, Ибн Таиймия казвал: „В този живот най-напред трябва да попаднеш в Рая, за да се радваш на живота: какво могат да направят моите врагове с мен? Моя Рай е в гърдите ми, където и да отида, той е винаги с мен. Затворничеството ми е само възможност да остана сам със себе си, убийството ми – това е свидетелство, изселването ми от страната – отпуск“.
По време на последното си затворничество Таки ад-Дин Ибн Таиймия се обърнал с последна молба към Аллах с.т.: „О, Всемогъщи Аллах! Помогни ми да помня Твоята добрина, да Ти благодаря, искрено да Ти служа и да бъде Твоята воля“.
Аллах да се смили над него и да го помилива!
