Моя горчив хиджаб

източник Оnislam.net  

И докато Хиджаба със сигурност не е главоболие,
хората, които критикуват жените определено
им създават такова

автор Умм Закийа, писател на свободна практика, САЩ

превод и редакция Милена Борисова-Иршад
==========================

"Нямаш нужда от това" - това бяха първите думи, които винаги присъстваха в спомена за първия ми хиджаб. Бях само на четири, в детската градина, а майка слагаше хиджаб на главата ми всяка сутрин преди тръгване. Моите родителите, бивши Християни, приели Исляма, когато съм била на годинка и искаха детето им да бъде разпознавано като Мюсюлманка, когато отиде в Американско държавно училище.  

Но детската ми учителка имаше "по-добра" идея. Всеки ден, когато пристигнех, тя ме викаше до бюрото си и махаше шала от главата ми с думите: "Нямаш нужда от това". После, в края на учебния ден, тя отново ме викаше и ми слагаше хиджаба. 

Разбира се, бях доста объркана, но пренебрегвах случващото се, защото в моя четири-годишен-свят, възрастните винаги знаеха по-добре. И така мина още година, докато не ми хрумна, че случващото се е нещо, което трябва да споделя с родителите ми.

" Най-накрая някой ще ми помогне!"

Не беше лесно да отивам всеки ден на училище и да изглеждам различно от другите момичета. Децата се шегуваха с мен и за тях беше ежедневната закачка да дръпнат шала от главата ми и да го хвърлят, присмивайки се, докато учителките гледаха без дори с дума да порицаят това. 

Всъщност единствения път, когато учителката се намеси, бях в четвърти клас и се сбих с момчето, което дръпна хиджаба ми и го хвърли в калта. Виждайки приближаването й въздъхнах с облекчение: "Най-накрая някой ще ми помогне!"

Но тя бързо ме въведе в сградата - за наказание - и трябваше да остана сама останалата част от деня, "да си науча урока".

Знаех, че съм различна

Смятам, че най-голямата полза, която придобих от моя опит с покриването на косата ми в Американско държавно училище беше осъзнаването, че съм различна от другите. Някой може да си помисли, че бремето е непоносимо за едно дете. Но практиката ме научи на друго - Мюсюлманите, които имаха "лукса" да се смесят с връстниците си, усетиха голямата тежест, аз бях свидетел на тяхната болка и объркване.

Често ме побиват тръпки като си помисля, че моите родители можеше да не са ме научили от малка да нося хиджаб. Мюсюлманчетата в държавни училища, чиито родителите си мислеха, че "могат да почакат до пубертета", срещаха трудности при осъществяване на тази промяна след менархето им.

Единия ден са били "Джейн", а на другия, образно казано, идват на училище в един вид, като на луд фанатик от Арабската пустиня - или поне другите виждаха точно това. Излишно е да казвам, че много от тези момичета попадат в изключително трудни ситуации по време на този преход.

Така че много от тях правеха нещо, което се очаква за младите по време на пубертета, когато образа им е доста преувеличен в собствения им поглед - постъпваха точно като учителката ми в детската градина - казваха си: "Нямаш нужда от този хиджаб". Така че го носеха на излизане от дома, а на пристигане в училище го сваляха и си го слагаха, когато си тръгнат обратно за в къщи.

Обичам Хиджаба  

Знам, че това е най-изтърканото и сладникаво нещо, което може да се каже. Но е истина. Обичам Хиджаба. И не защото е лесно да се носи в Америка, както и със сигурност не е заради всички тези досадни причини, които Мюсюлманите изтъкват, за да направят Хиджаба по-привлекателен за хората. Честно казано мисля, че окуражаването на момичетата да обичат хиджаба, за да намалят сексуалните желания на околните към тях, е едно от най-подвеждащите и опасни неща - психологически и духовно - които можете да направите на едно Мюсюлманско момиче, особено живеещо на Запад.

Има толкова неща, които ни дърпат в различни посоки, така че е доста жестоко да размахваме плакати на Исляма пред едно дете, докато за момчетата е много лесно да се се смесят с останалите. А ако едно Мюсюлманско момиче се окаже психически слабо, за него е трудно да прикрие недостатъка си - защото пред нея има само две възможности - да носи хиджаб и постоянно да доказва факта, че е човек, или да махне хиджаба си и да обяснява, че е "лоша Мюсюлманка" (това е единствената категория, в която си я представят останалите Мюсюлмани).

И след това върхът на всичко е, че искаме да научим момичето да обича Хиджаба си, защото той носел полза на другите! Не, благодаря! 

Аз обичам хиджаба си, защото той носи ползи на МЕН! Извинявам се, но когато стане въпрос за моята душа, ставам егоистична! И мисля, че другите момичета също трябва да бъдат такива. И в началото на всичко това трябва да е изграждането на близка връзка между теб самия и Аллах - забравяш за всички останали...

За мен хиджаба е част от тази лична връзка и аз го обичам.

‘Тя махна хиджаба си, за да се доближи до Аллах’

Ако чуех това преди десетина години, щях да се изсмея - че как може да се доближи някой до Аллах, сваляйки хиджаба си?! Със сигурност не можеш в името на Аллах да не Му се подчиняваш. 

И това ни учи Аллах и Неговия Пратеник, мир нему. 

За съжаление някои Мюсюлмани имат различно учение. Не, не знам някое да казва, че със сигурност ще се доближиш до Него, сваляйки хиджаба си. Но постоянния тормоз над жените, които носят хиджаб, носи точно това послание.

Без значение стила на хиджаба, който носим, някак сме свикнали с това една жена да бъде тормозена от мъжете Мюсюлмани и дори никаба не решава този проблем. Както дискутирах в блога: ‘But She Looks So Good’: When Men’s Desires Rule", дори ако нося абая и съм цялата в черно, трябва да си покрия и очите". Защо?! Защото не съм покрита "достатъчно" - не за Аллах, а за постоянно ненаситните мъжки погледи за очите ми, които всъщност са ми толкова нобходими - е, те явно предизвикват твърде много съблазън...

Заради постоянния тормоз от страна на Мюсюлмани и непрекъснатата дискриминация от страна на немюсюлмани, моя приятелка махна Хиджаба си, "за да има мир". И какво може да каже за вярата си към днешен ден? "Чувствам се по-близо до Аллах". Защо? Защото чувства, че може да Му служи, без да бъде притеснявана - и от Мюсюлмани, и от немюсюлмани. Мюсюлманите не знаят, че е Мюсюлманка и по този начин не я безпокоят колко е погрешен Хиджаба й. А немюсюлманите не знаят, че е Мюсюлманка и не се подиграват с Исляма й. 

И без значение колко е погрешна според Ислямските представи е тази логика, тя трудно се оспорва, използвайки световни стандарти. Така че единственото разрешение е да се спре тормоза над Мюсюлманките - особено над онези, които носят Хиджаб, независимо дали лично одобрявате стила на Хиджаба или не. 

Tози горчив Хиджаб

Въпреки че аз обичам Хиджаба, все още се боря с него в Америка. Не, слава на Бога, моите усилия не са толкова сериозни, че изобщо някога да поискам да си го махна. Но се боря със страховете, които имам за дъщеря ми и другите момичета в нашата Умма, както и в останалия Мюсюлмански свят. 

От една страна се страхувам, че те ще срещнат хора като моята учителка от детската - "Нямаш нужда от това"-немюсюлмани. Още по-трагично е, страхувам се, че ще срещнат "Хиджаба ти никога не е достатъчно добър"-Мюсюлмани, които сякаш са тук с мисията да се уверят, че никоя Мюсюлманка не се чувства добре, подчинявайки се на Аллах по начина, по който тя смята за най-добър...

И докато оставам с надеждата, че да се носи Хиджаб е красиво и освобождаващо преживяване за една жена, също така имам болка в сърцето, че Хиджаба се разглежда като благословия единствено, ако упее да пренебрегне негативните послания между Мюсюлмани и немюсюлмани, които карат жените да мислят за Хиджаба като за поредния източник на главоболие.

И докато Хиджаба със сигурност не е главоболие, хората, които критикуват жените определено им създават такова. И тази борба с хората за Мюсюлманските момичета прави по-желана фразата "Нямаш нужда от това", която струва повече за тях, отколкото самия Хиджаб.


Umm Zakiyyah е международно приет автор на трилогията If I Should Speak, новелите Realities of Submission и Hearts We Lost. Към днешна дата, под името Ruby Moore, пише юношески истории.