Ще ви разкажа една приказка от съвременна България. Герои в нея са ТЯ и ТОЙ. Колкото и да изглежда като такава, това не е любовна история. По-скоро между НЕЯ и НЕГО се поражда сблъсък, базиран на желанието им да реализират свободата си. Той отстоява правото си на свобода на словото, а тя – от своя страна – иска да реализира свободата на мисълта, съвестта и религията си. ТОЙ не се притеснява да изрази без притеснение неприязънта си към НЕЯ. А ТЯ, колкото и неприемливо да е от страна на околните, държи да следва повелите на исляма.
Всъщност... НЕЙНАТА роля играят близо 1 млн.[1] мюсюлмани в страната ни, а НЕГО срещаме много по-често – в лицето на медии, политици и все повече обикновени българи. Проблемът в случая не е, че всеки от тях отстоява правото си на свобода, а че в стремежа да реализират собствената си свобода на словото, медии, политици, а оттам и обикновените българи, започват да нарушават НЕЙНИТЕ права – най-вече правото на едномилонната ислямска общност на свободно изповядване на религията в собствената си страна.
Приказката за ТЯ и ТОЙ ме заинстригува и започнах да следя новите й „издания”, свързани със случващото се с ислямската общност в страната ни през последните години. Следя начина, по който то бива отразявано в медиите и начина, по който политиците се възползват от него, за да постигнат целите си.
От една страна, в конституцията „красиво” е казано, че „Никой не може да бъде преследван или ограничаван в своите права поради религиозните си убеждения...” [2] От друга страна, в рамките на четири години в страната ни бяха проведени четири специализирани акции от страна на службите срещу представители на мюсюлманската общност. А ако си зададем въпроса „Защо?” – заради това, че са мюсюлмани, бих казала аз. И не защото съм пристрастна, като представител на исляма, а защото фактите говорят.
Началото на поредицата „удари срещу ислямския радикализъм” бе дадено на 19 февруари 2007 година. Срещу четирима български мюсюлмани бе образувано досъдебно производство. Обвинението – проповядване в интернет пространството на уахабитска и джихадистка идеология и промяна на установения в Конституцията на Република България обществен и държавен строй – въвеждане на шериатска държава – „халифат”. Медиите започнаха активна надпревара в отразяването на вестта. В заглавията случаят се сравняваше с „Чечня”, обвързван беше с „Мюсюлмански братя”, „Ал Кайда” и т.н.
Година и пет месеца след големия шум около случая, Софийската градска прокоратура реши, че няма достатъчно доказателства за изготвяне на обвинителния акт, които по безспорен и категоричен начин да доказват участието на четиримата в престъплението, за което им е повдигнато обвинение. Обвинямите получиха иззетите си вещи, а поддържаните от тях сайтове бяха пуснати отново. Но никой от представителите на медиите не се сети да употреби свободата си, когато беше прекратено досъдебното производство срещу четиримата представители на българската мюсюлманската общност. Обикновеният български народ така и не разбра, че „ислямистката група, проповядвала джихад у нас”[3] всъщност се състои от четирима обикновени мюсюлмани, живеещи в България.
Вече запозната добре със сценария на ГДБОП, ДАНС и различните структури на МВР, за мен не представляваха никакъв интерес последвалите три акции срещу мюсюлмани в страната ни. През пролетта на 2008 година ДАНС „направи удар” срещу фондация „Вяра”. Последва и трета акция на службите, която беше извършена през март, 2009 година. Този път „жертви” на свободата на службите и на свободното слово на медиите бяха кметът на община Гърмен – Ахмед Башев, както и преподавател по религия в село Рибново. По не по-различен начин се реализира и четвъртата, за сега последна, акция на службите. На 6 октомври 2010 година едновременно бяха атакувани и обискирани 13 домове на мюсюлмани в общо четири области в страната.
На всички ни е ясно, че и при четирите случая медиите, реализирайки пълноценно свободата на словото си, не се затрудниха при определянето дневния ред на обществото. Думите на американския хуморист и журналист Уил Роджърс – „Всичко, което знам, е това, което съм прочел във вестниците!”, може в пълна сила да се отнесат и към представителите на обикновения български народ днес, който изцяло и безрезервно се доверява на злоупотребяващите със свободата си медии. В „Свободата на изразяване и журналистическата етика” Весела Табакова пише: „В отразяването на „различността” в обществото медиите и журналистиката поемат голямата отговорност да реализират, от една страна, правото на гражданина да бъде информиран и да отстояват свободата на словото, а от друга страна – да не допускат дискриминационно поведение спрямо отделни индивиди или групи в обществото.” [4] Не обвинявам никого от хората, които са повярвали на всичките онези неща, които се изписаха и казаха по вестници и телевизии след всяка една от акциите срещу мюсюлмани в рамките на изминалите четири години. Ако не бях от другата страна и не познавах голяма част от обвиняемите и задържаните по случаите, със сигурност и аз бих повярвала, че в България има „хора на Осама” [5]. Факт е, че българските медии все по-активно започват да употребяват свободата си неправомерно, ставайки „производител” на „нов(инарски) расизъм”. Терминът, въведен от холандския изследовател Тойн ван Дайк, „се появява в основата на медийния анализ и се отнася преди всичко до медийното поведение, в което етническите, религиозните, културните различия на индивидуално равнище се „осъществяват” и се превръщат дори в социална характеристика на цели групи”.[6] Освен новинарския расизъм, рожба на злоупотребата със свободата на словото е и расизмът, „произведен” от различни политически лидери в България. Все по-често ставаме свидетели на това как вследствие от свободата на изразяване се появява слово на омразата. Последното се поява там, където свършва границата на свободата на словото.
А къде са границите на толерантността?! Тя се намира между признаването и уважението към правата на другите и отстояването на своите собствени права. „Проявата на толерантност, която е съзвучна с уважението към правата на човека, не означава търпимост към социалната несправедливост, отказване от своите и отстъпване пред чуждите убеждения. Това означава, че всеки е свободен да се придържа към своите убеждения и да признае същото право по отношение на другите.” [7] Да живееш, отстоявайки правата си в границите на толерантността, е нещо, на което ние, българите, все още не сме се научили, за съжаление. Проявяваме търпимост, но не и толерантност към различните. Но все пак съм оптимист – мисля си, че ако медиите овладеят баланса – да реализират правото си на изразяване, недопускайки дискриминационно поведение спрямо различните – било то по етност, религия или сексуална ориентация, това със сигурност ще „превъзпита” и цялото общество в културата на толерантност.
Ще завърша, цитирайки отново Уил Роджърс, който е казал: „Никога няма да имаме истинска цивилизация, докато не се научим да признаваме правата на другите.” А ако някога ни споходи щастието да имаме истинска цивилизация, то в съвременна България приказките, подобни на гореспоменатата за ТЯ и ТОЙ, отдавна ще са изгубили актуалност и няма да се налага да бъдат разказвани.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Ас-саламу алейкум! Мир на всички!
Преди да коментирате, ви моля да помислите добре върху това, което искате да кажете и за начина, по който ще го изречете. Аз няма да толерирам фитната и обидни изказвания по адрес на Аллах и Исляма. Ако имате въпроси, кажете или попитайте по начин, по който искате и на вас да ви се говори :D
Ако искате да ми кажете нещо лично, персонално до мен, ползвайте електронната ми поща (и-мейл).